Автор: Теодор Пеев

Отидох на фитнес за първи път преди малко повече от година и половина. Всъщност, правил съм някакви опити да започна да тренирам в студентските си години, но винаги е било точно едно ходене. И тогава, и предишните пъти винаги е имало едно натрапчиво чувство в мен, че ако отида на място, пълно с хора във форма, предвид колко точно извън форма съм аз, ще стана за посмешище. Представял съм си как всички ме гледат, хихикат и си говорят тихичко неща от типа “Тоя плондир как се е объркал да влезе тука и да ни заема уредите” или “Пфф, какъв тлъстак”. Не бих казал, че това е единствената причина да отлагам толкова дълго да вляза във форма, но със сигурност ми е оказвало сериозно влияние. Пиша ви този текст, защото подозирам, че и при вас може да е така.

Отне ми около месец докато успея да се накарам да започна да ходя на фитнес. Бях тотално извън форма, съвсем основни човешки функции, като например да ходя пеш, ми докарваха мускулна треска. В този месец, който ми трябваше, за да се преодолея психически, наблегнах на по-дълго разхождане на кучета. Исках поне малко да се вкарам във форма, преди да започна с по-сериозните тренировки. Това ми даде известна увереност, че съм започнал да правя нещо и мога да пристъпя към нов етап – фитнесът.

Второто, което ми помогна доста, е че не ходех сам, а с приятел. Чувствах се една идея по-малко стресиран, защото с мен имаше човек, който има някакъв опит в това и може да ме навигира из залата, да ми обяснява как да ползвам уредите и тн.

Това е първата ми снимка от фитнеса. Аз съм този вдясно.

Какво е нужно? Не е необходима никаква специална екипировка - просто удобни дрехи и чисти обувки. Спортен часовник и хубави слушалки, които да изолират страничния шум, също помагат, но по никакъв начин не са задължителни.

В началото ми беше доста трудно. Не ми стигаше кошмарната мускулна треска, но и имах чувството, че всички ме гледат втренчено. Това обаче не продължи дълго - за щастие след само няколко посещения разбрах една важна истина - всъщност на никой не му пука колко си дебел. Освен на теб самия.

И е чудесно, че ти пука, защото от теб зависи да го промениш. Ето ме сега, 18 месеца по-късно.

Какво е положението сега? Посещавам фитнес залата средно 6 пъти седмично последната половин година. Не мисля, че за последните 18 месеца е имало седмица, в която да отида по-малко от 3 пъти (изключвам 1-2 морета и 1-2 ковид карантини). Бил съм в много различни фитнеси - от големи и лъскави до малки фитнесчета, пълни с типичния “квартална батка” персонаж (ако трябва да сме честни, обикновено са доста мили и готови да помогнат хора, които изглеждат страшни, само защото са големи). Никога нито един път не ми се е случило някой да ми се подиграва или хихика (или поне не съм го разбрал). Защо ли? Има няколко причини за това.

Първо, повечето хора просто искат да си приключат тренировката и да се приберат. Никой не е във фитнеса, за да гледа вас. Всички гледат себе си. Аз например тренирам или след работа, или по време на обедната почивка. Почти винаги съм уморен от работа, грижи за дете и кучета и всевъзможни битовизми. Времето ми във фитнеса е абсолютно целенасочено - знам точно какво и колко трябва да направя. Искам да го приключа, да се прибера и да си почина, не да се размотавам, да оглеждам хората (или да им се подигравам). 99% от хората, които ще срещнете във фитнеса, също разсъждават по този начин. Това са хора със семейства, работа и задължения, които искат си направят тренировката, а не просто да пилеят време.

Второ, фитнесджиите знаят какво усилие коства на човек извън форма да тренира. Никой не се е родил в перфектна спортна форма. Всички тръгваме от някъде - някои хора започват от прилично ниво, защото са водили активен живот, други (като мен) започват от близо 150 кг. Всички тези големи “нацепени батки” и супер стегнати жени също не винаги са били такива. На тях им е ясно какви усилия, физически и психически, коства на човек да спортува консистентно. Единственото, което биха изпитали повечето такива хора към вас, е респект. Не само че не са ми се подигравали, а десетки пъти ми се е случвало хора да идват при мен, да ме поздравяват и да ми се радват за това, че съм решил да променя нещо в живота си. На този етап, вече се познавам с повечето хора във фитнеса, където тренирам и продължава да ми се случва да идват при мен и да ми казват “евала, брат, за резултатите, които са постигнал”. Чувството напълно непознати да оценяват прогреса ти е чудесно. Много по-вероятно е, ако някой реши да ви заговори, да е с такава цел, отколкото да ви се подиграва.

И накрая - нека не се лъжем - началото е много трудно. Ще има тежки мускулни трески, ще има стрес и притеснение, ще се чувствате не на място. Но това минава доста бързо. И тялото и психиката свикват с този нов начин на живот. На мен ми отне около месец. След това всичко става като естествена част от живота. В един момент се стига до етап, когато ще се чувствате странно, ако не тренирате по - дълго време.

Евала, че сте решили да влезете във форма! Първата стъпка вече сте я направили – взели сте решение. Успех и занапред!

Още от Теодор:

ТРУДНО, НО ВЪЗМОЖНО