Автор: Мария Пеева

Снощи сънувах майка ми.

Мама е тук, в идеална форма и кондиция, усмихната, щастлива и доволна от живота. През повечето време. Единственият проблем с нея е, че в собствените си мисли тя е дете. Попитах я какво си е пожелала за Нова година. “Здраве, какво друго? И да са живи и здрави мама и татко.” Това си пожела майка ми - здраве на отдавна покойните ми баба и дядо. Нито дума за баща ми, за мен, за Иван, за децата. После сподели, че е малко обезпокоена за родителите си, притеснява се, че не знае къде са. Трябвало да отиде до къщата им на булевард Руски в Пловдив, точно срещу Орта Мезар, и да ги потърси, защото сигурно много се тревожат за нея.

- Нали знаете къде е Орта Мезар, съвсем на пъпа на града? - ми каза. Говори ми на “ви” понякога. Как са децата ви, помня, че имате много деца, колко станаха вече… Те са ти внуци, мамо, идва ми да изкрещя, но се усмихвам: Четирима, четири момчета. Е, много хубаво, аз имам само една дъщеря, казва тя, с онзи мил, благ, красиво модулиран тон, “официалният й глас”, така го наричах като малка, този, който използва за далечни познати.

- Да, знам - и аз отвръщам учтиво. Трябва да съм винаги хладно учтива с нея, тогава тя се чувства добре, иначе се притеснява. 

- Другия път се обадете по-рано, ми казва. Ще ви поканя на гости вкъщи, на Руски, там е много хубаво. Майка ще ви приготви пуйка със сини сливи, никой не може да прави пуйка със сини сливи като моята майка.

- Разбира се. - Отново кимам. Ще се обадя непременно, мамо, но баба отдавна я няма, а ти така и не се научи да правиш тази пуйка със сини сливи. И къщата я няма. Старата хубава къща, която отчуждиха, за да разширят булеварда. Баба и дядо не успяха да преживеят загубата й и угаснаха един след друг - тъжни старци, изгубили дома си. А ето, майка ми я помни. За нея къщата на детството й все още си стои там, не най-високата, не най-красивата, но нейната. А тя наднича към улицата от любимия си еркерен прозорец, накичен със саксии здравец и мушкато. В мислите си тя е дете или девойка. По-често е дете, здраво сграбчило голяма кукла с порцеланово лице и бяла рокля от ръчно плетена дантела и сатен, с розови бузи и истински руси коси. Често ми разказва за тази кукла. А понякога е девойката с жълта рокля на черни точки, която излиза на терасата да провери за дъжд и протяга колебливо изящно заоблената си ръка с дланта нагоре, като танцьорка на индийски танци, китката под фин ъгъл, пръстите леко събрани в купичка, палецът и кутрето изнесени встрани. Мама има изящни ръце, с елегантни движения и никаква сила в тях. Никога не успяваше да отвори буркана с лютеница само с едно бързо и рязко щракване на капака като баща ми. Прехапваше устни, смръщваше вежди и безуспешно опитваше отново и отново. А после го подаваше на татко, който търпеливо чакаше и се подсмихваше снизходително: Ех, Еленке, без мен си за никъде.

Майка ми… трудно ми беше да й простя за много неща. Как издаваше детските ми тайни на сестрите си, как нищо не ми позволяваше, как не харесваше приятелките ми, а после и гаджетата ми, как за всичко ме критикуваше, всичко ми отказваше, заливаше ме с грозни зловещи прокоби за бъдещето ми, ако не следвам съветите й. Мама, която никога не слушах и чиито грешки ме направиха това, което съм. Когато станах майка, започнах да й прощавам за майчинските грешки, но все още не съм й простила за едно. Че не ми беше най-добрата приятелка. На зрели години, като жена. Че нямаше случай да й споделя нещо, и тя да е на моя страна. Вечно критична, назидателна, осъдителна. Сърцето ми се късаше от умиление, когато виждах как приятелките ми плачат на рамото на майка си. Рамото на моята винаги беше твърдо. Това трудно се прощава. Още по-трудно се забравя.
Но тя вече всичко е забравила. Помни само това, което й харесва. Понякога малко й завиждам.

В детските ми спомени татко е добрият, а тя - лошата. Той си играеше с мен, изслушваше ме, разказваше ми приказки, галеше косите ми, докато заспя. Усмихваше ми се. Целуваше ме. А тя вечно бързаща, все надвесена над котлона или с прахосмукачката в ръка, или на телефона със сестрите си (за които имаше време). Вечно намусена, вечно угрижена. Давам си сметка колко повече грижи е полагала за мен в сравнение с татко. Но това, което помни детето в мен е, че тя ме караше да се чувствам незначителна и неинтересна, а той ме караше да се чувствам щастлива, важна, център на света. Несправедливо е, нали? Дори ужасно несправедливо. Жената, която ме е родила на този свят, която ме е отгледала, която винаги е била до мен, която ме е хранила от гръдта си, прала и гладила, която се е грижела за мен, да ми е нелюбимият родител. А татко, който все го нямаше събота и неделя, все закъсняваше от работа, все тичаше да помага на някого, да ми е толкова на сърце. Децата са сурови съдници и истината не ги интересува. Интересуват ги чувствата, които сме посели в душите им.

В съня ми мама е мое дете. И е направила някаква беля, някаква глупава детинска беля. Поглежда ме и устните й се намусват в присъщата сърдита физиономия, ъгълчетата провисват надолу, като обърнат полумесец, сякаш всеки миг ще заплаче от обида. Но не мълчи и не извръща поглед встрани, с досада, както правеше едно време, а ме гледа право в очите, отдолу-нагоре. Смалила се е.

- Извинявай, не исках! - казва ми моята майка-дете. Отварям ръце да я прегърна и тя изненадващо скача в скута ми както правят най-малките, когато се ударят и ги заболи. Сгушва се в мен и обляга глава на рамото ми.
Събуждам се от соления вкус на сълзите.

Прощавам ти, мамо.