Главен редактор
Дарина Рангелова отново е тук с продължение на онзи жесток текст, на който се смяхте с глас и се въргаляхте по пода дни наред. Майки, дами, мамчета, смейте се и имайте едно наум! Дара е тук и наблюдава!
Всички знаем, че групите на майките са неизчерпаем източник на информация. Ама само каква информация! Ако не бяха те, сега нямаше да се чувствам като пълен идиот. Добрееее, разбрах. Айде сега да ме изслушате и мен.
Какво мислите, че се прави с букета от сватбата? Точно така. Хвърля се в река, с гръб, по течението /може да пробвате срещу течението/, може и заклинание да си измислите. Как не съм знаела да ходя да го хвърля в Перловската река? И без това какво ли няма там.
Една дама пита: "Какви са симптомите, които имахте преди теста за бременност?" Хм, запушен нос и кашлях май. Поне при мен. Ти сега, ако нямаш запушен нос, по-добре иди на гинеколог. Също толкова актуален е следният въпрос. "Бременна съм и ме боли кръста отзаД. Има ли други като мен?" Едва ли. "Разкарай се, тук сме се събрали да си помагаме."
Сега, внимание! Една дама сподели, че докато била бременна, бебето толкова много я ритало в стомаха и ребрата, че накрая имала 3 пукнати ребра! Аз пък докато бях бременна, се отървах само със смачкан далак. Ааа, а веднъж бебето така ме ритна, че ми изби два зъба.
Добре е да проучите с какво ще миете пода, ако бебето вече лази. Хич не си и помисляйте да купувате ХИМИИ. Химиите са за... за… де да знам за кого, за вас, най-вероятно. Но ето инструкции, ако не са за вас. Мие се с гореща вода с оцет, сода и лимонов сок! Няма нищо по-хубаво от това.
В подкрепа на кърменето се появи още един силен аргумент. "В адаптираното мляко има съставка, която причинява рак, ако водата не е с правилната температура." Айде ся да ви видя некърмещите, какво ще кажете? Кажете, айде, кажете нещо.
Вечната дилема кога се прави погача на бебето - преди, след или точно на 40 дни. Дискусиите винаги са големи и винаги научавам нещо. Начи, за момичетата се прави преди 40 дни, за да не останат стари моми!!!!!!!
Въпросът, задаван на всеки три седмици е… Не, не е за деЦките и НОЙ, този е всекидневен. Въпросът е:
Може ли бебето да пътува в чужбина без паспорт?
И как се вади този митичен документ. Така или иначе, пътуването със самолет води до облъчване, та добре си помислете дали ще подложите бебето/бебата на това.
Никненето на зъби е универсално обяснение за всичко. Главата на бебето се поти, докато спи. Разбира се, че е от зъбите, няма начин да му е топло. Я сложете едно кехлибарено герданче, да видите какъв магичен ефект има. Чудя се дали зъболекарите не могат да слагат герданче на пациента вместо упойка. Също и коликите са обяснение за всеки рев с неизяснен произход и съответно се дават капки. Страх ме хваща какъв химичен микс за зъби и колики поемат бебетата. Абе, важното е подът да е чист. А като започнат да падат зъбите /извинете, зъбките/ си купете специална кутийка под формата на челюст и си ги събирайте. Да, има такива, а и в днешно време всичко се пази. Аз също започвам да ги събирам и на сватбата му ще ги подаря на снахата. Нали ще е мило?
Някакси вече са изникнали тия ми ти зъби и детето минава на обща храна. Една дама просто попита коя детска кухня предлага непасирана храната. Груба грешка. Значи, никаква кухня! Трябва да си направите седмично меню и запрятате ръкави. Не трябва да се доверявате на някой друг да ви готви на детето. Най-здравословно е. Нали помните, че ДЕЦАТА СА НАЙ-ВАЖНОТО. Разбрахте ли? А и така няма да питате дали такава трябва да е консистенцията на супата /прилагате снимка/. Ама що, пак може да си питате всъщност.
Така, детето като стане на 2 години трябва да се купи хубава възглавничка. Повтарям, хубава. Има едни за 59 лв., които са за деца от 2 до 4 г. Пък като стане на 4 г. ще му мислим. Обзалагам се, че пак ще има хубави.
За родените в един месец деца /различни години/ трябва да им се намери побратим или посестрима между датите им на раждане. Това не го разбрах много, да не кажа хич. Вие се оправяйте.
Има едни вечни въпроси като “Болят ме гърдите. Бременна ли съм?” Всички започват да хвърлят боб. И “В момента има ли вирус с температура и как протича?” Ами има един до петък, после ще е другият. Те така си се редуват. Ама не ги ли научихте вече тези вируси? Обаче, ако ще ходите на море, една седмица преди това е добре да започнете да давате на децата пробиотик и хомеопатия, за да не ги хване повръщане или диария. Нали знаете, че на морето, както си ходиш и може да те хване едно повръщане. Повръщането и диарията живеят на морето. Сложете и златна гривничка против уроки, червеният конец вече не действа.
Има обаче и въпроси, на които нищо не можеш да отговориш. Аз поне не мога. Още мисля какво да напиша в отговор на това:
“Как оправихте пишките на вашите мъжлета? Педи каза, че тя ще го оправи. “
Отивам да се застрелям.
****************
Прочетохте ли "Какво научих от майките на София"? Няма начин да сте го пропуснали, но може да си го освежите :)
А ето и прословутия "Из групите на майките".
Автор: Мария Пеева
Една майка ми прати снимка на малка сладурана. Как ме трогна тази жена… Написа ми: “Миме, пращам ти снимка на моето момиче със специални потребности. Много искам да са повече хората, които учат децата си да се държат добре с различните. Когато лош човек обиди моето дете, аз й обяснявам, че има едно животинче Злоба, което живее в някои хора.”
Животинчето Злоба… Хареса ми това обяснение. Ние всъщност не се раждаме чак толкова зли, не мислите ли? Някъде по пътя се учим на лошотията. Пускаме в душата си животинчето Злоба и то се вкопчва в нея и почва да ни яде отвътре, а чрез нас да хапе и другите - първо наранява тези, които много не харесваме, а после подхваща всички наред - дори и най-любимите ни хора. Ужасен паразит е това животинче, а най-лошото е, когато толкова свикнем с него, че вече не искаме да се освободим от ноктите му.
Гледахте ли този велик филм “Чудо”? Може би сте го гледали, но нека поясня за всеки случай. Филмът разказва историята на не/обикновено момченце, което страда от тежко и рядко генетично заболяване. След няколко години на домашно обучение най-после родителите му решават, че е време да го пратят на училище, сред другите деца. В началото то крие лицето си със скафандър. Но с помощта на семейството си успява да преодолее страховете си и намира нови приятели. Историята му е изключителна - история за тихата сила на обичта, за семейната подкрепа, за готовността да приемеш детето, което не изглежда като другите, но и за смелостта да приемеш себе си. Бяхме общо шест души в залата, трима някъде отзад, а аз, 10-годишният Коко и почти 5-годишният Алекс на по-предните редове, далеч от тях. Подозирах, че на Алекс може да му доскучае този филм със субтитри и да почне да шава, да бърбори и да им пречи. Нищо подобно. И Алекс, и Коко се заковаха на седалките и го изгледаха от край до край. Накрая хубаво си поплакахме двамата с Коко. А Алекс май не разбра съвсем защо подсмърчаме толкова. Сега ще видите защо.
След филма реших да го попитам дали е схванал за какво става дума.
- Хареса ли ти филмът, маме?
- Да, много.
- А дали разбра за какво се разказва в него?
- Оооо, да. - отговори той без никакво колебание. - За едно момченце, което иска да стане космонавт.
Моето петгодишно дете (всъщност беше още на четири тогава) е с толкова чисто сърце, че дори не можа да проумее защо момчето на филма в началото си слагаше скафандър, за да крие обезобразеното си личице. Грозно или красиво, за Алекс нямаше значение. Той не видя в него дете с увреждане, дете, което другите отблъскват. Той видя само едно момче, което иска да стане космонавт.
Животинчето Злоба още не е влязло в детската душица на сина ми и дано никога не я захапе. Доколкото зависи от мен, ще го науча да се бори с нея. Да не мрази хората, които не изглеждат като него, нито по-слабите и уязвимите. Да не ги обижда и измъчва, да не им се подиграва и унижава. И да не извръща очи с безразличие, когато е свидетел на злото.
Пазете децата си от животинчето Злоба. То е кошмарно чудовище. В началото е съвсем дребна буболечка, може дори да не я забележим. Но много бързо пораства в отровна среда. Храни се с омраза, отхвърляне, обиди, пренебрежение и тормоз. И един ден започва да разкъсва всички наред, без да подбира. Напада дори нас, родителите. Прогонете го с обич, задушете го с търпение, смачкайте го още в зародиш с добрия си пример. Оставим ли го да порасне, някой ден този звяр ще изяде и детето ни. Ще му отнеме всичката радост от живота, ще го накара да завижда и мрази, да напада и унищожава. Ще стъпче човешкото, докато остане само лошотията.
И знаете ли, мисля, че Алекс разбра по-добре от всички нас филма. Всъщност не е толкова важно дали сме здрави или болни, красиви или грозни, дали сме съвсем като другите или по-различни. За важните неща сме съвсем еднакви. Защото всички имаме потребност да ни приемат, да ни обичат и разбират. И също така имаме правото да мечтаем и да се борим за мечтите си. Нищо че не всички ще станем космонавти.
**************
Прочетете и тази история с Алекс. Не знам колко те учат от мен, но аз уча уроци от децата си всеки божи ден.
Тук ще намерите списък с много хубави тийн филми с важни за децата ни послания. Периодично го допълвам, така че можете да пращате идеи.
Автор: Мария Пеева
Първата ми приятелка се казваше Раличка. Била съм някъде на 4-5 години, не ходех на детска градина, баба се грижеше за мен. Раличка беше единственото друго дете в квартала, което не ходеше на градина. За нея се грижеше майка й - най-красивата жена, която съм виждала. Приличаше на актриса с бялото си лице, тъмни къдрави коси и огромни тъжни очи. Раличка беше досущ като нея - бяла, тъмнокоса и със същия дълбок поглед зад огромните очила, закрепени с ластик на къдравата й главица. Беше малко по-голяма от мен, но дребничка, не можеше да говори и движенията й бяха някак хаотични и некоординирани. Сега си давам сметка, че вероятно е имала детска церебрална парализа. Тогава не разбирах, че е болна, знаех само, че не може да отговаря с думи на детското ми бърборене и никога не може да ме хване на гоненица. Но за сметка на това никой никога не ме е обичал толкова и не ми се е радвал толкова, колкото Раличка, когато баба ме пуснеше у тях през дългите скучни утрини, когато всички други хлапета бяха на градина. Аз бях единственото дете, което гостуваше в малката им къщичка. И двете с майка й ме чакаха с нетърпение. Не си спомням много на какво си играехме, след като единодушно решихме, че гоненица и криеницата не са ни любими, но лицето й светеше от щастие, че сме заедно и това никога няма да го забравя.
Няма да забравя и една ужасна случка, която ме кара да се червя от срам и до ден-днешен. Лятна привечер, ние сме на поляната до нас, няколко хлапета, клечим на тревата и си играем. Ралица и майка й минават покрай нас, аз ги виждам отдалеч, махам й с ръка, викам я. Раличкааааа! Тя ме забелязва и посяга към мен, дърпа майка си, иска да дойде при децата. Майка й се усмихва малко неуверено, но тръгват двете - изящната красива майка и дребничкото, слабичко момиченце, преплитащо крачета, което бърза, бърза да дойде при мен, при нас. И изведнъж всички хлапета скачат, разпищяват се и побягват. А аз, глупачката, не разбирам от какво са се стреснали, не ми хрумва, че ги е страх от милата, кротка и слънчева Раличка. Помислям си, че става нещо ужасно… и хуквам и аз с тях. След няколко крачки се обръщам и поглеждам назад, и тази картина просто се е запечатала в главата ми - как Раличка е протегнала ръце към мен и отчаяно вие с нечовешки глас, а майка й я грабва и прегръща, и стиска с всички сили, и заплаква с истински сълзи - както плачат малките деца, както никога не съм виждала майка, голяма жена да плаче.
Какво стана после? Иска ми се да можех да ви разкажа, че мигом се върнах назад, разкаяна, и прегърнах Раличка. Но не беше така. Хукнах и се скрих у дома в пълен потрес и дори не посмях да разкажа тази случка на баба. Жалко, защото тя щеше да ми каже какво да правя. Щеше да ме посъветва да се извиня. Щеше да ме успокои, че децата не са виновни, че са побегнали, защото се плашат от различното и не го разбират. Щеше да ми каже, че и аз не съм виновна, че съм ги последвала, защото това е първичен инстинкт на човека - да следва стадото.
Премълчах, преглътнах, но не забравих.
В онези далечни времена Раличките бяха табу за обществото. Затворени в домовете си, скрити от нас, сякаш не съществуват. За тях нямаше място в идеалната картина на живота ни. Не знам дали впоследствие моята Раличка изобщо е ходила на училище, дали е имала приятелчета, дали някога е успяла да поиграе на поляната с другите деца. А тя не искаше нищо повече от това - да е с децата. И никого нямаше да нарани или обиди, така както нараняват и обиждат много деца, съзнателно или не. Раличка просто искаше да е сред нас. Затова се разплака майка й - не защото детето й е болно, не защото не може да говори или да тича, да пее и да скача. Тя много добре знаеше всичко това и беше приела, че Раличка не е като другите. Но също така знаеше, че детето й не умее много "нормални" неща, но умее да обича и да се радва също като всички останали. Може би и повече.
Разказвам ви за Раличка заради една дискусия в учителски форум по повод мой пост, който някой е споделил там. Ето и самия пост, публикувах го на осми март:
Мили майки, получих молба да споделя с вас този призив от група майки. Ето какво ми пишат:
Преди няколко дни една майка сподели, че е била помолена нейното дете да не ходи на тържеството за 8 март днес, не знаело стихчета/песнички, не говорело. Днес още две мами също са били помолени от градината да си вземат децата по-рано, преди тържеството за 8 март, защото не говорят. Не искам да си представя дори как се чувстват тези майки и деца! И се питам за кого са тези осмомартенски тържества, ако има дори една майка, която плаче, защото от детската градина не искат тя и детето й да е част от тях?
Бих искала да ви помоля да споделите във вашия блог и да призовете всички майки днес, които могат, да отидат на тържествата в яслите, градините и училищата в България. Днес е ден, който е празник, но и всъщност ден на борба за равнопоставеност. Празненствата в градините са за всички деца, независимо дали могат да говорят, пеят, танцуват или само ще седят и гледат. Важното е да са заедно с другите, важното е всички педагози да осъзнаят, че тържествата са, за да научим децата да бъдат заедно, а не просто да се представят перфектно научени стихчета.
Никога преди не съм писала с такава молба, но се чувствам ужасно безсилна, а бих искала да помогна на тези майки, които плачат днес.
За свое учудване прочетох мнението на г-жа Елена Петкова, която ме тагна в отговора си:
Колеги, пишем под пост на някаква екзотична мама, харесан само от двама. Идеята на статуса, ПОД КОЙТО ПИШЕМ е, че образователната институция трябваЛО в един слънчев ден - 8 март :) да утешавала всички мами. Всяко дете нещо да казвало, правело, ровело, мяукало, правело ...само и само да бъдело като другите! и пр. Ако не е като другите и му дадем само мяукане, Anna Assenova питала ли е Мама Нинджа колко ще е доволна?
В коментарите отдолу обясних на г-жа Петкова, че идеята на образователната система не е да утешава мами. Но идеята на образователната система е да образова ВСИЧКИ ДЕЦА.
На което г-жа Елена Петкова ми отговори, че не всички деца стават за образоване.
Е, може би трябва да спра дотук. Но не мога да не допълня, че в диалога стана ясно, че г-жа Петкова не е само учител, уви не. Тя е доцент, преподавател, който обучава учители. Десетки, стотици млади хора ще завършат педагогика с идеята, че, цитирам: “всъщност образователната институция е за децата, които стават за образоване.”
Излиза, че съм живяла в голяма заблуда досега. Винаги съм мислела, че образователната институция е за всички деца. Че целта на образованието изобщо е да развие децата, всеки според възможностите му. И най-вече да направи тези деца фунциониращи членове на обществото. Хора, за които има място на сцената на живота, а не някъде отзад, в сенките, зад кулисите, където няма да загрозят общата картина.
Може би доцент Петкова и други хора живеят с мисълта, че са привилегировани, защото са интелектуално и физически съвършени. Но нека не забравяме, че животът обича да ни изненадва. Никой, нито вие, нито аз, не е сигурен дали утре няма да е в инвалидна количка. Дали детето или внучето му няма да е сред тези, различните, които е толкова удобно да не забелязваме. Съветвам ви, доцент Петкова, следващия път, когато отречете на едно дете правото “да мяука” на сцената (отново ви цитирам), да си представите само за един кратък момент, че това е вашето дете. Сигурно имате много достойнства като човек и преподавател, най-вероятно и вас някога така погрешно са ви учили, че децата, които не влизат в нормата, трябва да се изолират, за да не “пречат”. Но знаете ли, това не ви оправдава, защото сега вие обучавате други хора, млади хора. Сега носите отговорност и за тях. Опитайте се да отворите очи и ще видите, че светът е голям и пълен с различни хора, всъщност ние всички сме различни. Но в едно сме напълно еднакви, доцент Петкова. В нуждата да ни приемат и да бъдем част от това общество.
Искам да благодаря и на всички учители, за моя голяма радост - МНОЗИНСТВО, които споделиха в коментарите си, че никога не биха изолирали дете от празника, независимо с какво състояние или заболяване е, независимо дали говори или не.
Накрая, не знам къде е Раличка днес и дали майка й все още е жива да се грижи за нея и да я обича. Ако по някаква огромна случайност тази история стигне до нея, бих искала да й кажа колко дълбоко съжалявам, че постъпих така в онзи ден преди 40 години. И днес, когато имам толкова много приятелки, знам, че никоя от тях не би могла да ме обича толкова безкористно, дълбоко и искрено като вашата Раличка. Простете ми!
П.С На снимката горе виждате моя баща, който някога беше най-интелигентният човек, а сега е с тежка деменция и със способностите на малко дете. Обичах го преди, обичам го не по-малко и сега. Освен това виждате и един от четиримата ми сина, който проговори много късно, никога не се научи да рецитира наизуст, не може и да пее, и така и не успя да блесне на градинските и училищните тържества, но за сметка на това е блестящ математик със златни медали. Щях да го обичам, дори и да не беше такъв. Той мен също.
Още по темата вижте:
Автор: Златина Тодорова
От седмица не мога да отида да гледам „Посоки“.
Или нещо друго ми изниква, или на другите нещо друго им изниква, или ме мързи зверски, или.... Абе, не става и това е.
Неделя, когато не знаеш какво ти се прави, но искаш да правиш нещо различно от купищата задачи, за които отдавна си закъснял и просто ще те натоварят, ако се захванеш с тях, автоматично става ден за кино.
Уж щях да го гледам по обяд, после следобеда, после - айде да е вечерта.
Правилно казват във филма, че в България сме останали мързеливите.
Та - отивам аз, ей сега - преди 2 часа и нещо, в МОЛА (гответе се за турбо продуктово позициониране). Чела разни неща тук-там, без много очаквания (рядко ми се случва), с ясната представа, че филмът е тегав и вероятно ще ме смачка доволно.
Тежък. Още по-тежък. Най-тежък.
Когато имам възможност, пътувам с таксита.
Обичам да говоря за глупости с шофьорите, да ги провокирам с въпроси и да ги изслушвам.
Харесва ми да се возя с непознат човек, който ми става познат в рамките на 3-4-5-10-20-30 минути.
Да, често съм попадала на „филантроп съм за хората, мизантроп съм за българите“, случвало ми се е да не мога да дишам от всякаквовкусовите миризми, изпълващи въздуха, показвали са ми поезията, която пращат на жена си (искам секс и ще те пръсна, като се прибера (в рими), завоалирано с няколко, да речем, метафори), слушала съм как сръбското е най-великата музика и „по-добро нема, от мен да знаеш“, крещяли са ми, че младите сме причината България да е на тоя хал, разказвали са ми за суинг партита със смяна на партньора - „ама от онея - другите, знаеш кои“, и какво ли още не.
Преди пет дена ми се случи обаче и да пътувам с изключително интелигентен и приятен за общуване човек, който говори 5 езика, учил е в моето училище и не каза нищо негативно през целия път.
How cool is that! (бел.ред. Жестоко, нали!)
Качвала съм се на таксита пияна.
Качвала съм се на таксита пияна с други пияни.
Качвала съм се на таксита влюбена.
С хора, в които съм влюбена.
В по-добрите варианти - и те в мен.
Качвала съм се на таксита с разбито сърце.
Плакала съм през целия път.
Или не съм. Но съм искала.
Качвала съм се и съм казвала да карат нанякъде за 12 лв.
Предлагала съм пиене на шофьора.
Чела съм от стиховете си на друг.
Спала съм в такси.
Прибирала съм заспали.
Говорила съм за (хубави) книги и музика.
Заминавала съм.
Връщала съм се.
Филмът „Посоки“ не е филм за шофьорите на такси.
Филм е за хората, пътуващи в таксито на живота - и като негови шофьори, и като пътници. За тези, които страдат - от глад, от несбъднати мечти, от загубено дете, от несъвпадането на реалността с представата за нея, от сърце, от нещо.
От липса на посока.
Или от много посоки, в които, по една или друга причина, е невъзможно да се поеме.
България не е само мизерия, сивота, убийства и тежка драма. Но е и това.
И този филм не преувеличава, като ни го показва. Той просто говори чрез тази страна на нещата. Сочи мизерията на улицата и има предвид мизерията в душата.
Душата, която ежедневно преживява трансплантации, които обаче не ѝ помагат да живее по-добре.
Душата, която чезне с всеки изминал ден.
И - аха да оздравее, пада повалена.
Не ни е нужна подмяна на сърцето.
Нужно ни е да го обичаме такова, каквото е. Пък било и болно.
Да го разбираме, да го изслушваме, да го съветваме. Пък било и грешно. За да му дадем един ден правилния съвет.
Сърцето на България е сърцето на всеки един, родил се в нея.
Сърцето на всеки един, родил се тук, има нужда от индивидуална грижа. Не от специалисти, не от кардиолози, не от седмично най-скъпо лечение.
Просто от топлина. От добро. И от малко надежда.
От подкрепа, че лошото ще мине. А и да не мине, е можело да е още по-лошо.
Да, грозното съществува и няма как да му обърнем гръб, като просто сложим розовите си очила.
То е навсякъде около нас. И ние не избираме дали да го виждаме, или не.
Избираме как да се отнесем към него. Как да постъпим, какво да кажем, как да помогнем. Ако можем. Или ако не можем, поне да помислим как бихме могли.
Хората са бедни и нещастни. Едни - от безпаричие, други - от друга самота. И двата варианта са болезнени.
Но понеже в България сме останали (отново цитирам филма) оптимистите, вярвам, че пътят към по-доброто живеене тръгва от нас.
Посоката е навътре. Към сърцата. През тях.
Нека си поръчаме такси до себе си за навън.
Да си позволим да караме без посока. Да си поговорим с шофьора. Да го разберем и изслушаме. Да не го съдим.
България е прекрасно място с много щастливи, но и много тъжни хора. Нека, ако сме от едните, бъдем за ден и от другите. Нека, ако сме от първите, помогнем на вторите да бъдат поне за ден първи. Да им отстъпим мястото си. Да покарат. Без да им искаме пари.
Нека, ако сме от вторите, позволим на първите да ни отстъпят мястото си. Да сме силни. Сплотени. Вярващи.
В какъв смисъл ли? Във всеки, както ни съветва във филма попът-шофьор. Но не в чуждия смисъл. В нашия - във всеки, който ни държи и ни дава надежда. Който ни съживява.
Като за финал (запазила съм си най-силните козове за последните изречения) искам да кажа, че това, което избираме да сме, да правим, да виждаме и да отстояваме, е светът, който ще създадем около себе си - за нас, но и за другите.
Аз избирам да кажа, че не сме загубени.
Че познавам човешки трагедии, които изправят хората и ги правят силни. Да, сломяват ги и дълго време не им позволяват да станат, но винаги учат на нещо.
Невинаги животът е справедлив, но винаги е живот. И винаги сме част от него. Нищо, че невинаги искаме.
Имаме някаква мисия обаче. А посоката, в която ще си изберем да пътуваме, е първата крачка към нея.
ПП: Героят на Асен Блатечки във филма е #goals. (бел.ред. - непостижимо готин). Не пуши, има кола, учител е и е чувствителен.
Та - ако аз бях на задната му седалка и ми беше предложил да се поцелуваме, веднага се пусках. Ама това - по принцип, а иначе - пускам сълза като него и си поръчвам такси от някой мост. :D
______________________
И понеже, както ви споменах в началото на поста, НЯМА случайности, след филма решавам да се прибера (ма, разбирасе) с такси. Пред киното обаче само някакви шанаджии за по 1.30/км. Бегай, видях кво стана във филма, ако не се качиш на Yellow.
Та - качвам се при един млад пичага от Yellow - единственият измежду другите с окей и радио такси (които също са нелоши фирми, но за да ми е филмово на макс, ще се кача при него, щото нали, във филма, знаете - Златина е луда и всичко трябва да следва някакви нейни безумни логики)...
До нас ще бъде 5 минути. Не знам как да започна разговора. А знам, че много искам да кажа нещо (пак филмарщините ми).
Дали това, че е студено. Че е празно по улиците. Че снощи всички са били пияни и днес никой не излиза навън. Кое е радиото... А, то си пише - това отпада.
Вече сме минали половината път, а не съм питала нищо.
Решавам да пробвам с въпрос за филма (какво клише). Притеснявам се дали няма да се обиди, защото животът на шофьора във филма направо не си е живот. Ама интуицията ми казва давай. И давам.
- Аааа, мммм, филмът „Посоки“ май е сниман във вашите коли.
- Да, да. Ние партнираме.
- Много готино. Вие дали го гледахте?
- Не съм, да ти кажа честно. Имах покана за 24-ти на премиерата, ама не успях да отида.
- Ааааа, жестоко. Цялата ви фирма е била поканена ли? (Златина отново пръска с интелект и съобразителност)
- Не, не. Аз - понеже мойта кола е една от тия, дето я снимаха във филма, имах двойна покана. Ама изникна нещо друго, и така и не отидох.
- МОЛЯ?!?! (Златина не верва какво се случва)
- Е, да. Тая на Зуека. Умрях от студ, докато им я карах насам-натам по обекти и терени.
- МОЛЯ?! МА НАИСТИНА ЛИ (Златина още не вярва какво се случва)?!?!?!?
- Да, бе.... И изрежда местата, на които наистина е сниман филмът. Разправя ми истории, все едно е нищо.
- Ама това е велико. И аз сега съм в тая кола??!?!
- Хахахаха. Е, аз всеки ден съм в нея. Не е чак толкова велико.
- Ама няма ли да ходите да гледате филма, аз на ваше място досега да съм отишла сто пъти.
- Е, ще го гледам, ама ще видим кога - и продължава да ми разправя.
Объркваме посоката, но аз си замълчавам. Не мога да осъзная какво ми се случва.
Малко по-натам се усеща и ми се извинява. Пита ме откъде да мине, за да обърне.
- Десен тук и ще ми е дори по-удобно, отколкото иначе. Направо ще ме спрете на метри от нас, благодаря - казвам му (още невярваща).
- Хахахах. Радвам се. Няма случайни неща.
„Посоката, братче, посоката“...
***********
Прочетете още:
Автор: Соня/Светът на Сончето
Днес е осми март. Започнал като ден на колежката, преминал през ден на майката до общото - ден на жената.
Като малка, имала детство в комунистическия период на България, всяка година правех картичка за мама, после като млада жена, феминистки настроена, отричах този празник с мнението, че жената трябва да се уважава всеки ден.
С първата картичка, подарена ми като майка, спрях да развявам анти-лозунги, за да не разочаровам детето и да не затормозявам детската главица с неразбираеми за него философии, приех го за поредния повод за празнична вечеря и започнах да празнувам осми март.
И си казах, че на този ден вече няма да си кривя душата и да го приемам с настроение, лавиращо в двете крайности!
Защото все пак съм жена и майка!
Е, още от рано сутринта ми беше напомнено:
- Мамо, сложи ми обеците! Мамо, къде са ми другите обувки! Мамо, подай ми телефона, да не се събувам! Мамо, хайде, че пак ще закъснея!
По-късно ще се сетят какъв ден е днес и ще поднесат ръчно направените картички. Но сега е само: Мамо, мамо!
Защото съм жена и майка!
На път за работа се отплеснах на светофара в мисли със задачите за деня и тръгнах късно. Отнесох си не един клаксон и няколко пожелания.
Защото съм жена и майка!
В работата подарявах и приемах с усмивка букетите и подаръците. И от колегите, и от колежките. Защото са поднесени от сърце и с уважение.
Защото съм жена и майка!
След работа отидох да пазарувам, защото се прибирам по-рано от половинката и знам какво точно трябва да се купи, защото аз ще готвя.
Защото съм жена и майка!
Разшетах се, приготвих се с почерпката, семейството се събра вкъщи, съпругът ми и децата подариха картичките и подаръците и ми честитиха. Защото днес е моят празник.
Защото съм жена и майка!
Утре пак от сутринта ще слагам обеци, ще търся обувки, ще ходя на работа и на пазар, ще готвя. Няма да ми поднесат картички и цветя, но вечерта семейството отново ще се събере заедно и отново ще я има тази любов в очите им, която я има всеки ден.
Защото съм тяхната жена и майка!
*********
Прочетохте ли Истинска жена?
Автор: Мария Пеева
Момичета, ще ви призная една малка тайна.
Винаги съм се притеснявала не толкова, че някой ден ще имам снаха, а че тази снаха ще има майка, тоест, изведнъж ще се сдобия със сватя. Тази сватя беше един от кошмарите, които ме преследваха в сънищата ми.
Родителите са даденост, то е ясно.
Не само че не си ги избираме, ами дори ги обичаме такива каквито са. Но когато някой ден си намериш половинката, тя вече не е даденост, нея си я избираш по твоите си критерии. Обаче тя си върви със семейство и никога не може да си сигурен дали нейните родители ще ти допаднат. За бога, има хора, които не харесват дори собствените си родители, какво остава за чуждите?
Та един от страховете ми беше, че някой ден ще трябва да се запозная със сватята и има известен риск тя да не ми хареса. И това не е всичко. Монетата има две лица.
Можеше и тя да не ме хареса.
Бях убедена, че ще си харесам снахата, щом синът ми я обича. Но едно малко червейче не спираше да ме гризе. Що за човек ще е сватята? Ще си допаднем ли с нея, или ще се гледаме изпод вежди на всяка семейна сбирка? Може би грижливо ще се правим, че другата не съществува пред младите, за да не разбунваме гнездото на осите. Защото сватята можеше да е всякаква.
Можеше да е от онези майки, които все намират кусури у момчето, никой не им е достатъчен и постоянно шушукат на ухото на дъщеря си колко по-добра е от него, докато я накарат да го намрази. Да, има и женски майки, които го правят, не са само свекървите. И не ме разубеждавайте, че не е вярно, защото мама беше такава. Добре че аз, върл инат и дебела глава, си правя каквото искам. Иначе можеше и досега да не съм се омъжила.
Можеше да е от онези майки, които са свръхгрижовни и досадни и постоянно висят над главата на младото семейство да му дават тон в живота.
Можеше да е кифла.
Можеше да е змия.
Можеше да е тесногръд човек, който не вижда по-далеч от носа си.
Можеше да мрази сина ми, който й взима любимата дъщеря.
А най-ужасното е, че не смеех да попитам Теди. Искаше ми се, но не събрах смелост. Как, за бога, майка задава подобен въпрос на сина си. Как точно да го формулирам, без да проличи, че се притеснявам? Нали рискувам да напрегна и него? Той е толкова спокоен, толкова непресторен и освободен. Току-виж, без да искам, взема да го заразя с моите тревоги и да го подтикна да се прави на някакъв, какъвто не е, само и само, за да го харесат.
И така, когато най-после дойде денят на ГОЛЯМАТА СРЕЩА, знаех само, че сватята се казва Петя и е счетоводител.
Беше абитуриентският бал на Яна, а Теди беше канен за кавалер. Цялото семейство Пееви, включая двумесечният Алекс се изтърсихме в китното ресторантче, докарани, смутено усмихнати, силно притеснени. Запознаха ни с всички и ни настаниха. А Петя… Само я погледнах и все едно видях Яна! Само че пораснала с двайсетина години. Същата усмивка, същото благо излъчване, същото ведро спокойствие. Не само се успокоих, ами дори ми стана смешно, че съм се притеснявала. След което, преди да се усетя, изтърсих:
- Много се радвам най-после да те видя, Петя. Знаеш ли колко се притеснявах, че може да не се харесаме?
А Петя така се разсмя, че чак се просълзи. Когато най-после спря да се превива от смях, заяви категорично:
- Аз пък от самото начало знаех, че ще се харесаме, защото Яна ми каза, че Теди много прилича на теб.
Което доказва, че момичетата наистина споделят с майките си повече отколкото момчетата. И още, след такива думи - как да не я обикнеш тази жена?
Ами това е, сватите се харесахме и така си караме до днес. Не се надцакваме, не се надпреварваме, не се критикуваме, не се делим. Ако има нещо, открито си го казваме. И за всички празници се събираме. Странно ли изглежда? Това нищо не е. Преди малко с една приятелка се разбирахме кога ще отидем на изложбата на Клементина довечера, и аз споделих, че ще бързам, защото съм после на рожден ден на сватята. А приятелката ми каза: "Какво съвпадение! И аз няма да стоя дълго, защото съм на рожден ден на втората жена на бившия ми". Та... Има и по-странно привързани семейства от нашето. Важното е да се обичаме и разбираме. И да си прекарваме добре заедно, защото животът е твърде кратък, за да го губим с хора, които не харесваме.
В понеделник Петя заведе Алекс, най-малкия ми син, да му избере подарък за рождения ден. Двамата са голяма партия. А тази сутрин той ми каза:
- Мамо, знаеш ли, че Петя има рожден ден днес, един ден след мен?
- Да, маме, знам.
- А тя на колко години става?
- Ами, на 40. - отговорих приблизително, защото не знам на колко точно е Петя.
- Значи… - замисли се Алекс. - Довчера е била на девет. Затова толкова обича да си играе с мен.
Алекс е прав за едно. Тя наистина обича да си играе с него. И за всички нас винаги има добра дума и жест на внимание. Но не защото е на девет, а защото е жена с голямо сърце, обичлива, усмихната, непридирчива, приемаща и деликатна. Жена, която винаги мисли за другите. Случих не само на снаха, но и на сватя, с тази Петя. Да е жива и здрава и още много години да помагаме заедно за внучето. Пък може и за внуците :) Както дойде.
А ако на другите момчета се случи тъща кифла, змия или вещица?
Какво да кажа - късмет.
Но повече няма да се притеснявам.
В крайна сметка снаха ми не си е избирала родителите, но пък е избрала сина ми. Както и той нея.
Значи си струва.
*******************
Преди година Яна написа един прекрасен текст за майка си. Петя сигурно много е плакала. Аз също :) Всяка жена заслужава детето й някой ден да й напише нещо толкова искрено и мило.
Автор: Мария Пеева
Днес ми е от онези специални дни, които за децата са най-очакваният и голям празник - заради подаръците, и веселбата, и тортата, и свещичките, и емоциите. А за майките е още по-голям и важен ден, макар че децата често нямат идея защо.
- Мамо, защо се радваш толкова, че имам рожден ден, като на теб никой не ти подарява подаръци?
Така ми каза Алекс тази сутрин. Днес навършва само пет, а малката му главица ври от размишления и интересни въпроси.
- О, това е много, много голям празник за мен, Алексче. — му отговарям, докато пъргаво закопчавам копченцата на зелената ризка. Днес ще бъде “много красив и Фициален”, сам го поиска. Даже специално бяхме на фризьор вчера, за да се подстриже, което иначе не му е най-любимото занимание.
- Ама защо ти е чак толкова голям празник? Ти си имаш твой рожден ден съвсем скоро.
- Защото най-големите подаръци майките ги получават на рождените дни на децата си. - трябва да побързам с копченцата, защото тази сутрин татко му ще кара и батко на училище, и тийнейджърът вече подскача нервно на входната врата - обут, навлечен, с раница на гърба, а ние с Алекс още се размотаваме с някаква си ризка.
- Шегуваш се, нали? И на теб ли ще подарят колело? - Алекс се смее в шепи, и съвсем основателно. Право е детето да се чуди. На мен днес никой няма да ми подари специално червено колело за големи момчета, което има дори степенка, и фар, и светлоотразител, и всички важни неща, които имат истинските велосипеди. (ей, за тази степенка побъркахме хората в магазина, наложи се да режат, приспособяват и нагласят два часа, за да може малкото колело да има съвсем истинска степенка, за каквато Алекс мечтае откакто се научи да кара преди две години).
Ризката вече е закопчана, обуваме ботушките, якенцето, гушвам го за миг, преди да отлети с татко си и големият батко.
- Моят подарък го получих на този ден преди пет години. - му казвам вече на вратата, докато се навеждам да си открадна целувката. - И е най-големият подарък на света.
Малките устенца се оформят в пореден въпрос, но виждам как за миг в очичките блясва разбиране, Алекс се смее и се хвърля на врата ми, почти ме бута, както съм приклекнала към него. Колко е пораснал само...
- Ох, мамо, стига сте се лигавили вече, закъснявам! - боботи тийнейджърът. Баща им се усмихва и ме целува. Знам, че помни всеки миг от този ден преди пет години. Знам, че довечера ще ми подари огромен букет, както всяка година. Знам, че би ми подарил и целия свят. Всъщност вече го е направил, макар че това не го знае.
Подаръците ми потеглят всеки по пътя си, а моето сърце е все така пълно. Защото това са от онези вълшебни подаръци, които ме радват, даже когато ги няма. И превръщат в празници всичките ми дни. Дори и не толкова специалните.
***********
Алекс е нашето най-малко момченце, вече петгодишен. Понякога го наричам трудното ми дете, защото е опасен младеж, който винаги знае какво иска и то почти никога не съвпада с това, което искаме ние. В История с телешки опашки разказвам как се появи на бял свят нашето изтърсаче.
Когато прочетох ревюто на Мария Кирова в любимата ми бутикова група за кино Синема Лавърс, още преди да го гледам, веднага разбрах, че този филм е моят филм. Оказа се, че е не само мой, но и на Академията за филмови изкуства и науки. Тази година изборът им не ме разочарова.
Ако ви разкажа за нея, за “Формата на водата”, какво ли да ви кажа? Чудя се… дали това е филм за различното, дали е приказка за любовта и загубата, или пък е разказ за нещо друго? И докато някои се влюбват във властта, то други, ох, тези другите, намират любовта в даването и получаване на разбиране и принадлежност.
За мен филмът е меко казано приказен, но от онези, красивите приказки, които са визуално зашеметяващи. За пореден път Гилермо дел Торо развива идеите на старите филми, комикси, митични архетипи и собственото си неспокойно визуално въображение, за да създаде филм, който изглежда по-малко направен и по-скоро носи вкуса на откритие, сякаш го е изтръгнал от културния етер и му е дал цвят, глас и форма.
Елиза (главната героиня) живее буквално над киното, апартаментът ѝ е в зелени и сини тонове като океана, а препратките към класическото кино, песента You’ll Never Know напомня на публиката колко много филмът обича киното. Гилермо без усилие, с няколко подходящи декора, костюма и тона, успява да ни пренесе някъде там, в мрачните години на Студената война и в рутинното ежедневие на невзрачно нямо, почти невидимо, момиче с обикновен дом и още по-обикновена професия, което се оказва, че е създадено да преживее чудеса!
В тайна лаборатория на Службите е пленено дивно водно същество, считано от примитивните амазонски племена за божество, но пък военните го третират като интересен тест обект, способен да даде тъй бленувана крачка преднина пред Червения враг. И както всяка приказка ни учи, че ако искаш невъзможното, трябва да си готов да направиш нещо дръзко, нещо нечувано и непомисляно преди, трябва да пожертваш всичко, което си бил и да вярваш, че ще се превърнеш във всичко, за което си мечтал! А мечтите на всеки човек са различни - един иска да лети в космоса, друг иска да кара кадилак, а някой трети търси просто своето място под слънцето. И средствата за постигането на изконните американски “Живот, свобода и стремеж” са различни. Филмът така умело поставя разни въпроси за различното! Дали само различният може да разбере и почувства различното? Дали ще протегнеш ръка да докоснеш чудото, ако различното наистина те застигне? Дали всеки различен е способен да разбере всяко различие или пък ще осъди сам събратята от друга категория? Дали има по-тъжна гледка от различния, страхуващ се да бъде себе си? Има ли място за различните в обществото?
В последните години си има явна тенденция да се правят творби за маргиналните екземпляри, които трудно се вписват в общоприетия калъп, за индивидите, определяни като неудачници и често тези творения са крайно досадни с нравоученето си и с явния си мерак да са част от модното течение по подмяна на ценностите на обществото. “Формата на водата” някак успява да избяга от клишетата в жанра и по доста деликатен начин да ни разкаже за любовната история между Човека и предубежденията му, а с любопитен похват да ни обрисува страха от различното и пътя към преоткриването и приемането.
Способни ли сме да приемаме и разбираме, виждайки околните такива каквито са, а не такива каквито на нас ни се иска да бъдат?
И всичко това е облечено в ярки цветове и дълбоки сенки, леко глуповато като мюзикъл (и за кратко се превръща в такъв), ярко като анимационно филмче и мрачно като филм ноар. Не знам дали ще получи награди от критиката, но от мен със сигурност.
“Формата на водата” беше номиниран в 13 категории и получи четири “Оскар”-а - за най-добър филм, най-добра режисура на Гилермо дел Торо, най-добър дизайн и музика. Повече за наградите "Оскар" тази година може да прочетете тук.
Прочетете и ревюто ни за "Чудо".
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам