Автор: Валентина Вълчева

Когато преди две и половина години трябваше да решавам в коя детска градина да запиша големия син, изобщо не бях наясно от какви критерии трябва да се водя. Чувала бях приятелки да обсъждат разни плюсове и минуси, но като цяло – нищо. Изборът беше между три детски градини, отстоящи на горе-долу едно и също разстояние от вкъщи (т.е. и трите са през една улица). Не познавах нито персонала, нито материалната база.

В крайна сметка реших да избера градината с по-малобройни групи. Елементарната логика ми подсказваше, че в по-малките групи може би ще има по-малко възможности за заразяване с типичните детски болести.

Може би.

Мъничето изкара на яслата точно десет дни, след което се озова за два месеца вкъщи, изпи три поредни антибиотика и общо-взето от Коледа отиде на градина отново чак за Деня на мама – 8 март. Оттогава, с течение на времето, установих някакъв странен график. Средно три седмици сме на градина, четвъртата сме вкъщи със сополи, температура, кашлица и всички останали екстри. И така – цяла година.

Имуностимуланти? Каквито се сетите.

Плодове и зеленчуци? Всичко, което пазарът предлага, че и някои непознати ни до тогава екзотики, благодарение на тати, който редовно ни носи по нещо от европейските борси и пазари.

Разходки на чист въздух? Спортуване? Игри на село?

Не, не и не. Графикът си остана почти две години все същия. 3:1.

Сега! Всички знаем какво е да си на работа и детето ти да се окаже с поредния вирус. Била съм в подобна ситуация. На работа съм, звънят ми от градината, че малчо е с температура, а аз гоня срокове и норми. Звъня на майка ми на село, защото нали... „Ако се наложи, ти само кажи!” Обаче е аграрен сезон и за моя изненада се оказва, че точно тая седмица се бере грах, и е много важно, и е направо изключено да дойде. Хайде, веднъж се преживява, ама четири поредни месеца да чувам, че чушките и картофите са особено важни и „... точно сега ли?...” в един момент ми вдигна кръвното.

Но не това е важното.

Оказа се, че по-малките групи изобщо не гарантират по-рядко боледуване. За първата учебна година на малкия ми се наложи пет пъти да си вземам болничен.

Да, вземам си болничен.

Но с времето установявам, че не всички са така. Мисля си... Щом аз, в частна фирма, успявам, би трябвало всеки да може. Вярно, отразява ми се на заплатата, но това по-важно ли е? Струва ли си за 100 лева да мъча детето си и да го пращам болно на градина, когато то заслужава да си остане вкъщи, на спокойствие, в своето си легло? Отделно от това, мога ли да си позволя да докарам до същото положение още дузина деца заради въпросните 100 лева?

Да?

М-не. Не съм съгласна.

Сутрин, когато отиваме на градината, на входа неизменно ни посреща дежурната медицинска сестра. Така трябва да бъде, макар да не вярвам, че е по възможностите ѝ да забележи за няколкото секунди, в които се разминаваме, кое дете е с наченки на хрема или температура, кое е с паразити, кое е с вирус. Идеята е за това да следим ние – родителите. Но... Разбира се, че има „но”.

Но не всички го правят. Признайте си! Колко пъти сте завели детето с хрема, успокоявайки сами себе си, че e "просто лека хрема". Какво толкова?! Колко пъти сте го завели със зачервено гърло и/или кашлица, стискайки палци, че нещата няма да се усложнят? И ако това са по-безобидните случаи (макар че от такъв „безобиден” случай поне два пъти ми се е налагало да лекувам бронхиолит и пневмония), какво да кажем за децата, които са водени на градина с фалшиви бележки за ваксинации?

Да, знам. Споменат ли се ваксините, отварят се портите на Ада, но това е част от проблема все пак.

Съгласна съм, че всеки родител има право на избор дотолкова, доколкото е наясно с плюсовете и минусите. (Странно голяма част от противниците на задължителните имунизации идея си нямат що е то ваксина всъщност, но... Млъкни, сърце!) Не съм съгласна обаче детето ми да бъде излагано на риск от същите тези родители. В края на краищата аз също имам право на избор и съм преценила, че детето ми трябва да е ваксинирано и да е в обкръжение на деца, които също са минали имунизация. Ако в групата му ще има деца без ваксини, би трябвало да знам, нали? Както казах, това е мое право.

В този ред на мисли... Интересно защо ли в Италия преди няколко дни въведоха 12 задължителни ваксини за децата? Щото са тъпи, прости, не четат де що има писаница в Гугъл на всеки самоназначил се медик и не разбират, че са жертва на конспирацията от фармацевтични компании, аптеки и лекари, поставили си за цел да затрият човечеството.

Да приемем, че и аз съм тъпа, с промит мозък, безотговорен родител и т.н., и т.н., но държа децата ми да са ваксинирани, дори и само за да не треперя при всяка пъпка, когато се зададе поредната епидемия от морбили! Карала съм варицела на 11 години и все още си спомням, че ми се искаше да умра. Плюс това шест години висях сред стотици хиляди медицински книги и учебници вместо в Гугъл. Предполагам, че съм пропуснала най-новите, гръмки и апокалиптични разработки по въпроса, наред с тези за предсказанията на Баба Ванга за края на света.

Гади ми се вече от тази тема!

Пак казвам, всичко е въпрос на личен избор, съвест, съзнание, познание (!!!) и може би до известна степен на чувство за принадлежност към обществото. Както обществото е длъжно към теб, така и ти към него. И ако ти отказваш да играеш по правилата на обществото, то има право да се защити, нали? Правото на личен избор не ми дава право да изисквам от обществото да се съобразява с мен, когато не зачитам правилата му. Или греша?

Отклоних се, макар и не много.

Мисълта ми е, че не е логично да разчитаме, че медицинските сестри ще надушат като немски овчарки всяко болно дете на входа. Не са длъжни (пък и няма начин) да проверяват истинността на всяка бележка за ваксинация, на бележките от личните лекари, че съответното дете е „клинично здраво”, въпреки че то очевидно е подпухнало, задръстено от сълзи и сополи. Не това е и основната им функция. Чувала съм за случаи, в които детето се води на градина и на персонала се оставя сиропчето антибиотик с инструкции кога колко да се даде. Надявам се да са просто градски легенди за безотговорност, но... уви! Надеждите ми не са големи. Нещо ми подсказва, че се случва. И докато за мотивите на родителите мога да се сетя, то за тези на персонала, който се съгласява с това, не мога. Съжалявам!

Боледуването след тръгване на детска градина си е част от живота, част от детството, част от нормалното протичане на нещата. Това всеки ще ви го каже. Без него не може. В крайна сметка детският организъм има нужда от това, за да изгради имунитета си занапред. Всеки педиатър ще потвърди, че до петгодишна възраст детето гради имунитет и е нормално да боледува по-често. Но това далеч не ни дава право да минаваме метър, само защото не ни се хабят нерви да си вземем болничен, понеже шефът ще крещи или заплатата ни ще падне надолу. Отговорността тук е взаимна – аз пазя вашите деца, вие пазите моето.

Вие няма да махнете с ръка, ако заведа сина си болен на градина и заразя вашите деца. Дори напротив! Защо очаквате аз да махна, когато вие го правите? Вашата работа е по-важна от моята? Времето ви е по-скъпо от моето? Нервите, които хабите, треперейки над болното си дете, са повече от тези, които хабя аз ли?

За по-сериозните примери за безотговорност дори не е необходимо да отварям дума предполагам. За тях обикновено чуваме по телевизията.

Препоръчваме ви статията ни за плюсовете и минусите на детските градини от същия автор. Ако темата за честото боледуване ви интересува, можете да прочетете тази статия. А тук е нашумялата статия за ваксините на д-р Дженифър Раф "Скъпи родители, лъжат ви".