Автор: Ина Зарева

Той е библиотека. Повечето рафтове се четат по лицето му, след като вече са набраздили ума му. Потъваш в дълбоките очи и искрите им разказват стотици истории. Леко ироничната усмивка разгръща страниците. А ти слушаш, слушаш, слушаш...

Може да говори с часове и за всичко, без горделивост и излишно самочувствие. Защото той знае. Знае толкова много, толкова обширно, толкова дълбоко. Знае къде да започне и къде да спре. Къде да раздвижи тягостните факти с бодлив хумор и къде да замълчи, за да вкусиш, вдъхнеш и преглътнеш чутото.

Знае и какво не знае. Знае как да попита, как да предизвика ума ти, как да възбуди хумора ти. Знае какво да цитира в този момент и какво да ти припомни в следващия. За да те развълнува. Да заиграе усмивката ти, да препълни очите ти, да изтръгне стон и въздишка. Да изкопчи признание. Да направи свое.

Да ти разкаже тайни на велики хора, да се почувстваш силна и могъща, защото и ти споделяш същите.

Гласът му ти принадлежи. Кара те да се чувстваш специална и ценна. Мъдростта се излива като парфюм върху ти и събужда всичките ти сетива. Най-сложните и далечни теми са опитомени и проснати в краката ти.

Умните очи те пронизват и изпълват с копнеж по следващите думи, още преди да са изречени.

Умовете ви се гонят и преплитат. Жонглирате с факти и сарказъм, с истини и изобличения, с въпроси и предизвикателства. Впускате се в бясно състезание на сетива, спомени, асоциации.

Когато той спечели – казаното от него разпалва непозната страст. А когато рундът е твой – изпадаш в истински екстаз. Опиянението обхваща всяка клетка от тялото ти. Не виждаш нищо друго, освен дълбоките очи и оазисът зад тях. Искаш да продължи вечно. Опитваш се да удължиш удоволствието и да отложиш края.

Той благородно прави пауза да си поемеш дъх и започва отново.

Продължава да говори. Не поучава и не иронизира. Щедър е и великодушно дава да вземеш всичко, което достигнеш. Споделя го с усмивка и лека нега. Умът ти пие на бавни глътки блаженството.

Оставя те да изпиташ удоволствието с всяка фибра на тялото си. Да бъдеш предизвикана и облекчена едновременно. Да бъдеш благодарна и жадна за още. Да копнееш за всяка негова мисъл. Да стигаш все по-навътре и по-навътре. Да даваш, без да губиш своето. Да получаваш все повече и повече.

Оставя те трескаво ровеща из рафтовете и обещава да е още по-хубаво следващия път.

Екстазът от разговор с умен мъж вълнува със седмици...

Вълнуващи любовни истории можете да прочете в Компромисите, които превръщат зимите ни в лято и За любовта не само на Свети Валентин

Автор: Янка Петкова

(из дневника на една начална учителка)

Понеделник, 7 часа

Аз, Георгиева, Недева, Василева и Матеева сме на полигона. Днес ще имаме стрелба. Започнахме курсовете за преквалификация, заради въвеждането на начално военно обучение (НВО). Началният курс сме първи. Налага се да преподаваме, защото запасняците не проявяват интерес – оскъдни им се виждат заплатите. Чухме, че към Софийския университет започва записване за курсове за начална военна подготовка. Мислехме, да запишем и ние. Обучението е доброволно, по споразумение между университета и военното министерство. Ще видим. Днес обаче сме на стрелба. Дадоха ни по десет патрона. Георгиева, като най-млада, я пуснахме на вишката, понеже по-бързо вдига….мишените. Стреляхме 5 минути, после търсихме гилзи един час. На излизане от полигона се засякохме с колегите начални от 365-то СОУ. Питахме ги за резултатите – били отличници. Хвана ни спортната злоба, пуснахме „подводници“ тук-там и се разбра, че те са използвали връзки и са стреляли по мишена № 8 (фигура в цял ръст), а нас са ни прецакали с „картечар“ – най-кофти мишената, № 10. Стана скандал. Дочухме, че пиарката на новия министър на отбраната била женена за втория братовчед на една колежка от 365-то. Тя, разбира се, отрече подобна връзка. Да, живеела с брата на колежката от 10 години и имали две деца, но не били женени и информацията била подвеждаща. Както и да е. Нахъсваме се за строевата подготовка, там ще ги надминем. Колегата Георгиев, по физическо, навремето всяка година печелеше първите места с нашите ученици, на прегледа на маршовата песен.
Нямам търпение да се прибера и да си разказваме с мъжа ми казармени спомени.

Вторник, 7 часа

Днес сме на курсове по оказване на първа помощ. Това е по линия на Междуинституционалния план за действие за превенция на агресията и за засилване на сигурността в образователните институции. Трябваше да изберем на кого да окажем първа помощ и Матеева се прежали. Жената и без това бере душа. Вече е на 65 години, трябваше да се пенсионира, но няма кой да я замести. Упражнявахме изкуствено дишане и сърдечен масаж. Така я реанимирахме и живна, че обеща да преподава поне докато навърши 70. После отработихме няколко техники за самоотбрана, нищо че сме в началния курс.
След курса ще трябва да направя едно домашно посещение. Имам едно трилингви в класа – Сарасвати Мин Чо – майката ромка, бащата китаец от Илиянци. Детето е вече четвърти клас, но още не е проговорило. Работя с него в извънучебно време. Не се отчайвам, според изследвания на учените, ще проговори изведнъж на трите езика. И да не проговори до края на учебната година, не се тревожа, така или иначе ще премине в пети клас, нали не е разрешено в началния курс да повтарят. После да му мислят колегите в прогимназията. От друга страна, какво да му мислят. То е ясно – с тия делегирани бюджети, кой ще се лиши от Сарасвати. Още някоя и друга като нея и ще почнат съкращения на учители.
Да не забравя да си преговоря „Основи на пазарната икономика“.

Сряда, 7 часа

Днес е курсът ни за кариерни консултанти, раздадоха ни Наръчници по кариерно ориентиране. Нас ни касае първата степен – „Изграждане на нагласи“. Работим по модула „Запознаване с професиите и труда на хората“. Основно заниманията са насочени към „себеразбиране, себепредстава и себеприемане“, защото това е първата стъпка към професионалното ориентиране в бъдеще. Малко се себеобърках… По тази програма ще работим за „постепенното разгръщане на личностния потенциал и установяване на естествените влечения към определени дейности“. За другия път ни възложиха да направим проект за кариерното развитие. Позатрудних се. Не знам децата как ще се справят, но щом от министерството са го одобрили сигурно ще могат. От нас се иска да създадем „пространство за открито спонтанно общуване“.
Сарасвати не дойде на училище вчера, щяла да се жени. Трябваше да направя домашно посещение. И без това, по програмата за интеграция на малцинствените групи, работим с родителите. Тя, Сарасвати, нали не може да говори, комуникирах с младоженеца – Динко. Аз го познавам. Той е от 6 А клас, на Андреева. Знае около 20-30 думи, но успяхме да се разберем. Щял да я краде, ако техните не я дадат… малката булка. Дръпнах настрана майката на Сарасвати, казвам й: „Гинка, не може така. Дъщеря Ви трябва да завърши четвърти клас, задължително е. Ето сега имат национално външно оценяване. Резултатите са важни за… училището. Ще има наказания, ще Ви спрат ваучерите.“ Тя ми казва: „Ами нейните да ги спрат, аз имам още пет деца, ще изкарваме месеца. Пък и тя е бременна, какво да я правя у нас. Малко са ми другите.“ „Как бременна, ами тя е малолетна! Не си ли говорите за предпазване, за вредата от ранния полов живот. Даже в училище имахме час „Какво се случва с мен“ още във втори клас!“. Гинка ме гледа, примигва и казва (цитирам дословно): „Ма ти къде си видяла циганин да пази, ма госпожа!“.
Вдигнах ръце. Подозирам, че ще имам разговор с директорката.

Четвъртък, 7 часа

Днес е курсът ни за психологическа подготовка по "Поведение и реакции при инциденти в училищата", във връзка с кампанията „Стоп на агресията“. Ще ни учат да броим до 100, когато в стаята нахълта разярен родител с пистолет. Предполагам, че ще е интересно. Лекторът ни е психолог към МВР, който преговаря с престъпници, взели заложници. Надявам се, да сподели някои полезни практики. Човекът е подготвен за работа при кризисни интервенции, освен това е от Националната мобилна група към нашето министерство. С колегите обсъждахме създаването на клубове по интереси за превенция на насилието. Ще прилагаме подхода „връстници обучават връстници“. Още никой няма яснота какви точно интереси се има предвид, но сме понахвърлили някои проекти. Добре, че е рутината от учебните планове. От друга страна, и плановете, и проектите са с условно съдържание от години, така че няма да се затрудним особено.

Петък, 7 часа

Днес организирах лекарска среща. Часът е малко неудобен, но хората са на работа. Трябваше да се видя с личните лекари на учениците според новите изисквания. Преснимала съм медицинските картони на децата и изучавам диагнозите на тези, които са диспансеризирани. Една позната лекарка обеща да ми обясни за кодовете на заболяванията, понеже се вписват в медицинските бележки, които ми носят учениците, а аз не мога да ги разчета. Но това съм го оставила за почивните дни. След лекарите ще трябва да отскоча до курса за рехабилитация и работа с деца със специални образователни потребности (СОП). Няма ресурсни учители и ще трябва да покрием този дефицит.

Почивни дни, 7 часа

Мисля да наваксам с учебния материал. В четвърти клас няма ново учебно съдържание, но винаги отварям учебниците като за първи път. Колегите от министерството не спират да ме изненадват. Трябва да сме много внимателни с учебното съдържание, което е твърде актуализирано, да не кажем битовизирано. Покрай скандала с примера от учебника по информационни технологии: „Мама пие бира (Ариана).“ сме под напрежение. Казаха ни да следим за продуктово позициониране, защото това било нарушение на закона.
Ще трябва и да подготвя няколко ролеви игри, пак във връзка с агресията. В Часа на класния ще разиграваме диалози „учител – ученик“. Темата е „Приятели завинаги – да се научим да общуваме с мирни средства“.
Ще трябва да преговоря и фигурната маршировка за индивидуалните занимания по НВО в понеделник.
Решила съм да довърша „Капитала“ за бизнес курса по кариерното ориентиране. Каквото и да ми говорят, всичко се свежда до едно: пари-стока-пари прим.
Вече нямам търпение учебната година да свърши. Има някакви слухове, че за лятната ваканция ни готвят нови курсове, дано не се потвърдят. Защото имам крещяща нужда от почивка. Но се успокоявам, че не съм само аз - и колегите от министерството работят извънредно, както стана ясно от бонусите им преди време.

За безумията в учебниците можете да прочетете в Глупости на килограм, а гледната точка на един родител на ученик е споделена тук

Тази събота сутрин (13 май), в мол "Парадайз" ще се забавлявате на приказното детско матине "Измисли приказка за лека нощ". От любимата детска писателка Юлия Спиридонова и психолога Илина Начева, в компанията на лъвчетата от Лайънс Клуб София Диамант, ще научим повече за изкуството на приказките за „Лека нощ“ и ще създадем заедно рисунки, най-добрите от които ще спечелят награди!

Ще учим родителите да разказват приказки за "Лека нощ" на децата си, а малчуганите ще пеят на сцената и ще се забавляват.

Събитието ще се проведе от 11: 30 часа в мол „Парадайз“, във фоайето до Benetton и магазина Линд, етаж 0.
Със специалното участие на Радко Петков - победител от Гласът на България.

Автор: Тамара Чакърова

Майката на Катерина изсипа кус-куса в голяма овална керамична чиния – „мафарада”. Взе малката каничка с вода, подсоли я с една голяма лъжица сол, разбърка я, и я изля бавно върху него. Ръцете й се задвижиха сръчно – дланите й заразтриваха нежно дребните зрънца с овални движения. Една шепа, разтриваше, после го оставяше да падне, следваща шепа...

Погледът й се откъсна от голямата пълна чиния, усмихна ми се: „Сега ще го оставим да си почине около половин час...”.

Захвана се да чисти рибата... Бяхме я купили сутринта от пристанището в Марсала, директно от лодката. Имаше някаква си по тяхному наречена „персийска риба”, костур, калмари, кралски скариди, няколко червени рака, сепия и парчета риба тон...

Пак се обърна към шарената мафарада и кус-куса... Дланите заразтриваха отново зрънцата, повтаряйки цялата процедура.

Очите на домакинята ми Джована като че ли оживяха във весели пламъчета... Едрите й пръсти прекратиха работата си и не можеха да си намерят място в престилката. Пресегнаха се към бурканчетата с подправки и избраха няколко: сол, черен пипер, канела, куркума, лют пипер, лимонова кора... Към подправения кус-кус Джована наля и зехтин, пасирани лук и чесън и ситно нарязан пресен магданоз. Пак го остави да си почине...

Този път се захвана с тенджерата – висока тясна и алуминиева. Сложи я на котлона и добави в нея: зехтин, доматен сос, лъжичка мед, магданоз, чесън, едро смлян лют пипер, бахар, дафинов лист... Трябваше да поври малко – така наречената супа. След това дойде реда на рибата – цялото й разнообразие се изсипа във врящата супа...

Докато се усетя, Джована беше хванала вече следваща тенджера – по-ниска и малко по-тумбеста от предната – с много фина решетка на дъното. Тя пое кус-куса...

Решетъчната тенджера се намести върху тенджерата с рибената супа. Майката на Kатерина вече замесваше 2-3 шепи брашно с малко вода. Тестото – дълго тънко кравайче, уви сръчно около двете тенджери, там където се срещаха една върху друга... „Трябва да се уплътни, за да не се губи парата, нужна ни за кус-куса...“

Едрата домакиня грабна двата съда и със сигурно движение ги постави на котлона. „Сега ще ги оставим да поврят около час...“ - каза Джована и се захвана да почиства кухничката... От време на време не забравяше да разбърква с голяма решетъчна лъжица кус-куса в горния, оставен незахлупен съд: „Да не се сплъсти...”.

В цялата къща се носеше апетитно аромата на риба, домати и чесън... Госпожа Джована сне двойната тенджера от огъня. Изсипа кус-куса отново в мафарадата, заля го с половината от соса, покри го с платнена кърпа и го постави на перваза на прозореца. Отново около час му трябваше: „Да си поеме...”.

Бащата и братът на Катерина вече се въртяха около кухнята. Господин Джузепе отвори една бутилка сухо бяло вино от Марсалското, донесе чашите и отхапа една домашно приготвена гризина... Катерина и брат й крадяха от тестото, което до преди малко уплътняваше тенджерите.

Майката на Катерина нареди едрата риба върху кус-куса, изсипа останалата част от супата в дълбока керамична чиния, подлюти я с още малко лют пипер и сервира всичко тържествено на масата... „Да ви е сладко!” - каза бащата на Катерина и вдигна чашата си. Майка й - госпожа Джована ме погледна: „Да видим дали си яла като нашия кус-кус по трапански... Казват, че арабите го донесли по нашите земи, но така - с риба, само ние го готвим... Дядо ми казваше – кус-куса, ако няма риба, с морски камъни ще го сготвим...”. Всички се засмяха и наведоха погледа си към чиниите, от които се носеше парата на ароматната гозба.

Тамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й Corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчета от Италия.

През май 2017 г. за първи път в България ще бъде отбелязан Световния ден на кенгуру-грижата, която е най-ефективният начин за включване на родителите на недоносени новородени в грижите за техните бебета, с най-много доказани ползи и за децата, и за родителите.

По този случай фондация „Нашите недоносени деца” организира прожекцията на документалния филм „Животът, който предстои” (La vie a venir) за преживяванията на една майка и нейните преждевременно родени близнаци. На събитието са поканени родители, неонатолози, педиатри и други здравни специалисти. Началото е на 12 май, в 18:00 часа, а от 19:20 часа ще бъде проведена кратка дискусия за значението и положителните ефекти от този вид грижа за децата, родени преди термин.

В България кенгуру-грижата все още не е наложена практика в неонатологичните отделения и фондация „Нашите недоносени деца“ полага усилия да промени това като информира и образова всички участници в осигуряването на грижа за недоносените бебета - защо и как да я прилагат и у нас.
Входът е свободен.

Снимка: Недоносени бебета 

"Женска консултация", "Педиатричен кабинет" и кабинет "Измерване на детски сърдечни тонове" ще бъдат открити официално на 12 май.
В новото крило на болницата ще отвори врати и зала „Надежда“, в която освен събитията, които се организират в болницата, ще се провежда и традиционното вече Училище за бъдещи родители.
В деня на откриването са поканени бъдещите родители, които имат интерес, да посетят лекцията, посветена на кърменето с лектор акушерката Елена Василева. Своевременната подготовка за раждането и грижата за новороденото са ключът към това жената да се чувства уверена и спокойна в най-вaжната роля на живота си – да бъде майка.

За своите почти 4 години съществуване болница "Надежда" е посрещнала  над 270 хиляди пациенти, родени са над 6000 деца, стотици семейства са сбъднали своята мечта за бебе. 

Снимка: МБАЛ "Надежда"

 Автор: Валентина Вълчева

Пазаруването винаги е било един от най-популярните начини на жените за справяне с проблеми, терзания, страхове и дилеми. Без значение дали просто имаш нужда от нови обувки или ти предстои тежък развод, пазаруването е пътят да вземеш правилните решения. Или поне такава е идеята.

С малко условие: пазаруването трябва да е без деца. Иначе нещата рязко се променят и от терапия за душата се превръща в нещо от рода на "най-прекия път към ада". А аз, честно казано, определено не съм любител на екстремния шопинг. Дори напротив – обичам да се мотая, да зяпам, да се чудя... Така де. Обичах. Поради ред независещи от мен причини, понякога (често!) ми се налага да пазарувам в компанията на синчетата. И докато малият все още е контролируем, посредством каишките на детската количка и неспособността си да направи повече от четири крачки без да тупне по дупе, то големият... Да го кажем така! Благодарение на Престолонаследник №1 от известно време насам съм добила навик дори и когато съм сама, да профучавам през магазините в стегнат тръс, озъртайки се с налудничав поглед дали някой няма да метне в количката ми я пакет желирани бонбони, я кутия маршмелоу, я някоя друга подобна благинка, само от вида на която зъбите ми започват да се развалят, а обиколката на ханша да нараства с направо стряскащи темпове.

Промяната е била неусетна, аз самата я установих, чак когато едва не пернах една госпожа през ръцете, когато прекалено близо до мен се пресегна да вземе някаква консерва. Какво имам предвид ли?

Ами-и-и... Да вземем един типичен ден, в който съм била принудена да отида до един от двата близки хипермаркета в компанията на зверчетата. Трябва ми котешка тоалетна. Проблем първи, пакетът тежи 10 килограма. Проблем втори, аз съм с бебе в детска количка и едно подрастващо, на което в магазина са му слаби ангелите почти колкото на мен и се лепва с по едно WOOOWWW!!!... на почти всяка лъскава, пъстра, шумяща опаковка. Веднъж дори ми донесе пакет препарат за отпушване на тръби, искрено убеден, че точно това иска да му купя.

Изборът в кой магазин да отидем се свежда до едно простичко условие – от кой от двата ще успея да се измъкна най-бързо, евтино и без да изпадам в истеричен пристъп. Решението е взето и тръгваме.

По пътя до там, общо взето към десетина-петнайсет минути, водя преговори с Престолонаследник №1 да не ме излага и да не се налага да го смъквам със сила от щандовете. Да не си пъха главата в хладилниците за сладолед, за да гледа как от устата му излиза „паро”. Да не се опитва да набира телефона на татко си от пос терминала на касата. Да не крещи с цяло гърло при маркирането на всеки продукт към касиерката: „ПИИИП!“ Да не опипва всички донъти, докато си избира. Да не пъха в количката неща, които не съм одобрила, т.е. нищо... Сещате се, стандартните предупреждения, които така или иначе никога не се спазват.

- Разбрахме ли се, маме?

- Да.

- Обещаваш ли?

- Много ще се постарая!

Което в неговия речник се превежда като: „Обичам те и искам да ти помогна, но нали си ме знаеш?... Няма как да стане.”

Докато водя инструктажа, наум продължавам да си повтарям за какво съм тръгнала. Котешка тоалетна. Котешка тоалетна. Котешка тоалетна... Аз винаги съм била разсеяна. Случвало ми се е да откривам ключовете си в микровълновата, кецовете – във фризера, дистанционното на телевизора – в коша за пране... Обаче откакто родих две деца, съм станала направо затра. Докато изляза от хола и стигна до кухнята (не повече от 5 крачки), вече съм забравила за какво съм тръгнала. Тя и баба едно време беше така, ама към шейсетте си години. Предполага се, че аз още съм далеч от тях.

Котешка тоалетна. Котешка тоалетна...

Влизаме. Престолонаследник №1 хуква като отвързан право към щанда с шоколади и надава възторжен писък при вида на шаренията, царяща там. Още преди да съм видяла какво точно е предизвикало писъците, аз на свой ред кресвам с тона, познат ви от най-пламенните моменти на Хитлер:

- НЕ!!!

- Ама, мамо, може ли само...?

- НЕ!!!

- ... само ето това?

- НЕ!!! Достатъчно ясно ли го казвам или да обясня? НЕ!!!

С неподправено трагична въздишка той оставя шоколада и в пръстчетата му, почти като с магия, се появява кутия от познатите ми маршмелоу.

- Муцункициииии!...

Не питайте! Нямам представа защо ги нарича така. Едно време „муцункица” означаваше „целувка”. Защо е кръстил така тези бонбони не ми е известно. Явно е остатък от бебешкия период. На всичко отгоре, благодарение на интернет, е изпоомешал в главата си български, руски и английски, в резултат на което понякога от устата му излиза някаква непонятна триезична каша от типа на: „Я хочу это шарената коробка с бабочката, дето яде apple! Please!!!”(Майка ми като чуеше „бабочка”, все си мислеше, че за нея говори, докато не ѝ обясних, че това е „пеперудка” на руски.)

- Добре. Муцункици може, но само това! Нищо друго. О`кей?

- Я слышу, капитан мама! – отдава ми чест той, мята от разстояние кутията в количката върху брат си и хуква пак нанякъде.

Котешка тоалетна. Котешка тоалетна...

Извинявам се на Престолонаследник №2 от името на батко му и тръгвам да го търся между рафтовете. Междувременно той вече е успял да заеме нещо като изходната стойка в сумото точно пред един рафт с водка. Затаявам дъх, очаквайки апокалипсиса, но вместо това той ме поглежда с блеснали очички и казва:

- Я хочу от тая вода.

- Не, не хочеш от тая вода точно! – уверявам го, докато го влача настрани от стъкларията.

- Посмотри колко е чиста!

- Да, тройно рафинирана. – мърморя.

- Какво?

- Нищо.

Пътьом не устоявам на изкушението и грабвам два пакета стафиди с шоколадова глазура. По дяволите талията! Има време за диети. Освен това, ако изкарам повече от три дни без шоколад, ставам същинска Злобара Демон. Да ми е мирна къщата, ще преживея тия десетина килца отгоре.

Котешка тоалетна...

По пътя ни кам заветната цел са хладилниците със сладолед.

- Мамоооо, я хочу мароженое! Ей това шоколадовото!...

- НЕ!!!

- Защоооо?...

- Студено е.

- Да де. Нали е мароженое?

- Навън е студено. Навън!

- Ама на мен ми е топло...

Вместо да обяснявам, съвсем непедагогически го хващам за качулката на якето и го помъквам. Извинявам се, ама нямам нерви да съм педагог петнайсет часа дневно, седем дни в седмицата!

Следващо препятствие – плод и зеленчукът. Моето по-голямо чудо иначе признава само банани, пъпеши и ягоди, но тук изведнъж решава, че ужааасно му се яде патладжан, моркови и/или цикория например. Съответно той влачи и хвърля в количката при брат си, аз вадя и връщам по местата.

Откарваме така около две минути, след което прекратявам играта с една просъскана неприкрита заплаха за целостта на ушите му, ако не престане.

- Ти си лоша мама! – кресва той и ми тропва с крак.

- А ти си лош Коко! – кресвам аз и му тропвам с крак.

Край нас една жена едва не припада от смях.

Я, краставици на промоция! И двамата ги обичаме, така че тук имаме консенсус. Успяваме да постигнем сделка и за парче кашкавал, кутийка топено сирене и още няколко кулинарни изкушения.

Хляб! Сещам се, че нямам хляб вкъщи. Коко този път е услужлив и ми донася цели три. Връщаме заедно два от тях на стелажа. Разбира се, според него точно тия двата са по-хубави. Връщаме се да заменим вече взетия с един от по-хубавите. Мразя да ми мрънкат! Крещете, бийте се, само не мрънкайте в мое присъствие! Озверявам!

Почти към касите са рафтовете с козметика. Налага ми се да упорствам, че не, нямаме нужда от боя за коса, въпреки че какичката на опаковката наистина е много хубава; не, не ни трябва парфюм от 68 лева; не, точно сега няма да купуваме лентички за обезкосмяване на интимни части, бебешко плажно мляко (април е, за Бога!) и крем против бръчки за дами от възрастова група 55 +.

Почти сме стигнали до касите, когато помощникът ми внезапно се изцъкля насреща ми и обявява:

- О, забравих нещо!

И се е изпарил нанякъде по-бързо, отколкото мога да изстрелям дежурното „НЕ!!!“ Хуквам след него, пързаляйки се по проклетите плочки. И то поне да бях Албена Денкова, но не. Мечка на лед виждали ли сте! Ако не сте, ей ме нá – вижте ме! Защо във всички хипермаркети облицоват пода с тия адски плочки?...

Но в момента нямам време, сили и желание да се замислям над такива екзистенциални въпроси относно битието.

Настигам го чак при ядките, откъдето е грабнал и отчаяно стиска пакет белен слънчоглед. По погледа му разбирам, че очаква да направя опит да му го отнема и е решен да брани плячката си на живот и смърт.

- Искам го! – отсича този път на чист български.

- Добре бе. Взимай го и да се махаме!

Готова съм на много по-големи компромиси точно сега, само и само да се измъкнем от тук час по-скоро. Той ме поглежда с неприкрито недоверие, допускайки някакво коварство от моя страна, но прави няколко несигурни крачки след мен.

Точно тогава отнякъде се разнася кански писък, който (ако трябва да цитирам Алф) ми действа така, сякаш през мозъка ми минава товарен влак с триони на колелата.

- Мамка му! – изстрелвам преди да се усетя.

Зарязала съм бебешката количка в другия край на магазина и малкият не е доволен явно. Грабвам големия за ръка и го помъквам тичешком натам. След няколко не много артистични подхлъзвания от моя страна и две падания от негова, се добираме до брат му, който ни гледа с осъдително присвити вежди. Има право детето!

Влачейки Коко с една ръка и бутайки количката с другата, минаваме през касата, без този път да разбъзикаме пос терминала, без да откъртим вратичката и без да сме наръфали лентата за стоките, за да видим дали е вкусна.

Плащам, подбирам си домочадието и се измъкваме навън. Април е, както казах, не е кой знае каква горещина, но съм плувнала в пот. Поемаме към къщи, големият щастливо подскача покрай мен с пакетчето семки в ръце и си тананика: „А нам всё равно, а нам всё равно, пусть боимся мы волка и сову...”

Някъде по средата на пътя се плесвам по челото.

По дяволите! Забравих да купя котешка тоалетна!...

Как да сприятелите детето с парите можете да прочетете тук, а какво е да пазаруваш с Дева ще разберете от този текст.

Автор: Джули Ликот-Хаймс
Откъс от книгата „Как да отгледаш възрастен: освободи се от капана на свръхродителството и подготви детето си за успех“

Ако искаме децата ни да имат шанс да оцелеят в света на възрастните без „пъпната връв“ - мобилен телефон за връзка с родителите (дежурното решение за всеки проблем), ще им трябват няколко базови житейски навика.

В това е смисълът. Ние трябва да знаем, че те могат да се справят. Как се постига тази самостоятелност? Не можеш да предложиш на другиго навици да оцелява. Ако ние не подготвим децата си за неизбежния момент, когато ще им се наложи да се грижат за себе си, ни очаква болезнено пробуждане. Да, в дългия списък от неща, които са необходими за успеха им, е сложно да се намери място и време и за житейски уроци. Но ние сме длъжни да им ги предложим. Искаме ли децата ни, формално вече възрастни, но все пак деца, които постъпват във ВУЗ или започват работа, да са безпомощни пред най-елементарния ангажимент? Нима единственият изход е да позвънят на мама или тате, за да решат проблема си?

На базата на собствените ми наблюдения като декан, а също и на съветите на родители и колеги от образователната сфера, ви представям няколко практически навика, които порасналите деца трябва да усвоят до постъпването си в университет. Ще ви посоча нещата, които им пречат да вземат живота в ръцете си.

1. 18-годишните трябва да умеят да разговарят с непознати – преподаватели, декани, консултанти, хазяи на жилището, в което живеят, продавачи, HR-мениджъри, колеги, банкови служители, медицински работници, шофьори, майстори.

Защо това е проблем?
Докато порастват, ние учим децата си да не разговарят с непознати, вместо да им помогнем да овладеят значително по-сложния навик - да отличават добрите от лошите. В резултат, децата не умеят да приближат до непознат, възпитано да установят зрителен контакт с него, да го помолят да им помогне или да се посъветват. А това ще им е много важно, когато пораснат.

2. 18-годишните трябва да могат да се ориентират в университета, в града, където преминава стажът им или там, където работят или учат.

Защо това е проблем?
Ние возим и придружаваме децата си навсякъде, дори ако сами могат да стигнат до автобуса, да изминат разстоянието на велосипед или пеша. Затова те дори не знаят пътя от едно място до друго, не могат да изберат маршрута си и да се справят с транспортния хаос, не умеят да планират и да реализират плановете си.

3. 18-годишните трябва да умеят да се справят със задачите си, с работата си, със спазването на срокове.

Защо това е проблем?
Ние постоянно напомняме на децата си кога трябва да са готови с някакъв проект, кога да учат уроците си, понякога просто правим това вместо тях. Затова те не знаят как да подреждат приоритетите си, да се справят с по-голям обем работа и да се вместват в поставени срокове, без непрекъснато да им се напомня.

4. 18-годишните трябва да умеят да вършат домакинска работа.

Защо това е проблем?
Ние не сме особено настойчиви, когато искаме децата да ни помагат в домакинската работа. А и покрай много им ангажименти с уроци, извънкласна дейност и спортни занимания им остава твърде малко време. Затова не знаят как да водят самостоятелно домакинство, да следят собствените си потребности, да уважават нуждите на другите и да дават своя принос за общото благополучие.

5. 18-годишните трябва да умеят да се справят с междуличностни проблеми. 

Защо това е проблем?
Ние се намесваме, за да разрешаваме споровете им, да ги успокояваме, когато са разстроени. Затова те не знаят как да се справят в подобни ситуации и да разрешават конфликти, без нашата помощ.

6. 18-годишният трябва да умее да се справя с обема учебни знания или с натовареността на работното си място, с конкуренцията на останалите, с изискванията на преподаватели, шефове и т.н.

Защо това е проблем?
В такива ситуации ние сме винаги насреща – довършваме проектите им, даваме им отсрочки, разговаряме с хората, от които зависи оценката на детето. Затова то не разбира, че в живота не всичко се получава както му се иска, и че не всичко може да бъде наред, ако не се намесят родителите му.

7. 18-годишните трябва да могат да печелят и да харчат парите си разумно.

Защо това е проблем?
Децата не познават истинската стойност на парите. Те получават от нас средства за всичко, което пожелаят, и обикновено не се нуждаят от нищо. Не формират у себе си чувство за отговорност за изпълнението на ангажимент, нямат чувството да отчетност за свършена работа пред шефа си, който не е длъжен да ги обича, не знаят стойността на вещите и не могат да управляват финансите си.

8. 18-годишните трябва да умеят да рискуват.

Защо това е проблем?
Ние им проправяме пътя, изглаждаме неравностите му, не ги оставяме да се спънат. Затова децата нямат разбирането, че успехът идва само при тези, които опитват, претърпяват неуспехи и опитват отново (защото са упорити) и при тези, които са устояли на изпитание (защото са издържливи), а това са умения, които се формират, когато се бориш с неуспеха.

Децата трябва да могат да правят всичко това, без да звънят на родителите си непрекъснато. Ако им позволите да го правят всеки път, когато имат незначителен или сериозен проблем, те няма да усвоят тези жизненоважни навици.

Материала подготви Янка Петкова

За автора:
Джули Ликот-Хаймс е майка на двама тийнейджъри. Учила е в Станфордския и в Харвардския университет. В продължение на 10 години работи с първокурсниците в Станфорд. Тя е автор на текстове за хиперопеката и на теорията за родителите „хеликоптери“. Книгата й „Как да отгледаш възрастен: освободи се от капана на свръхродителството и подготви детето си за успех“ (How to Raise an Adult: Break Free of the Overparenting Trap and Prepare Your Kid for Success) е сред бестселърите на Ню Йорк Таймс.

Как да общувате ефективно с порасналите си деца можете да прочетете в тази статия, а каква е рецептата за оцеляване сред тийнейджъри можете да видите тук