Автор: Ралица Йорданова

Имам две хлапета. И двете имат японски имена. Малката се казва роденасъмдамрънкам, а големият - вечносъмнедоволен. Големият кара нормален пубертет, Малкото все още бебешки, а себе си не мога да определя - или е късен пубертет, или ранна критическа. Вкъщи винаги и двамата са недоволни. Тийнът мрази всички и всичко, Малкото не може да живее без да мрънка. Ама денонощно е нейното мрънкане. В момента, в който получи или не получи (за нея няма голямо значение) това, което иска, започва веднага да се сърди за друго.

- Мамо,откъде ме купихте ?
- Не сме те купили, родих те.

Малеее, дойде края на света, настъпи Апокалипсис.

- Не е вярно, тати ме родииии.

Рева и пищя 2 часа.
Реве и се тръшка защо има слънце, защо няма слънце, защо ще ходим на разходка, защо няма да ходим. Защо имала брат, а не сестра, защо Луната изгрява (ех, тази нагла луна), защо не може да яде от храната на кучето и т.н. Абе с две думи, за всичко. Тийнът е друга работа. Вечно е недоволен от всеки и всичко.

-Защо всички дрехи са ми за пране ?
-Аз в коша за пране твои дрехи не виждам.
-И това означава, че трябва да ходя неизпран ли?
-Ами нямам достъп до стаята ти. Донеси ги, ще ги пусна.
-Ето, пак правиш напук. Винаги когато излизам, тогава ми переш дрехите.
-Ами ти всъщност не се прибираш.
-И това е причина да нямам чисти дрехи?

-Харесва ли ти вечерята ?

-Не, отвратителна е! (разбира се, всичко е изядено)

Избирам му онлайн дрехи.

-Харесват ли ти?
-Не, много са грозни.
След два дни :
-Кога ще ми дойдат новите дрехи ?
-Не съм поръчала, защото ти не ги хареса.
-Ей,какъв човек си ти, бе? От ирония не разбираш ли? Оффф, какво ли се занимавам с теб. Всичката ти такава.

Имате ли тийнейджър вкъщи, забравете си имената. Вкъщи сме брат, бро и мой. Вече съм си забравила името и ако някой ми извика по име, го гледам като душевноболен. Цял ден и двамата се надвикват. И как пък все към мен са им претенциите, не знам. По някое време започвам да чувам само "Мамооо, дъра-бъра, мамо, дъра-бъра." Това в две тоналности. На всичко отговарям с "да", щото не ги слушам, нали. Колко безумия съм позволявала така, не е истина.

Тийнчето заминава на село. Звъни след два часа:

- Бро, може ли малкото келешче? Затъжих се.

Разговора протича така:
-Дребно, ко прайш?
-Ти ши много гаден.
-Ти пък си бебе.

(Тук следва пронизителен рев "Мамооо, чу ли го?)
-Няне(Стилияне), ти ми миришеш на риба, а пък аз такава риба не ям.

-Мразя те.

-И аз те млазя.

Това на техен език означава "обичам те". Следват 5 минути в онлайн прегръдки и целувки, защото трябва да затварят.

Най-любимият ми час е 22 ч. Тогава Малкото заспива и най-после имам 1-2 часа тишина. Да, ама не. Баткото точно тогава решава, че има неотложни неща, които трябва да обсъдим. Примерно какво колело иска. Ама това ли да е, друго ли да е... Защо му отказваме мотор? Защо никога няма да му купим мотор? Защо е нужно да ходи на училище и т.н. Все такива неща, от които му зависи животът в десет вечерта.

Към тази картинка като прибавим и едно огромно куче, което си мисли, че съм човешката му майка и съществувам, само за да му се възхищавам и да му слугувам, не знам какво да кажа.. Офффф ми е новото име.

Вие как се казвате?

Чели ли сте "Мамо, може ли да го сменим за кученце?"