Автор: Мария Пеева

Споменавала съм ви, че имаме две хъскита, нали? А дали е ставало дума, че разходката ми с тях през зимата наподобява романтична снежна разходка с шейна, само където шейната е жива и пищи, докато я теглят, и отчаяно размахва свободната си ръка и се опитва да се хване за нещо по пътя - храстче, дърво, електрически стълб, ограда… Ей по тази причина след като ме “повозиха” няколко пъти, отказах да ги разхождам. В къщата останаха двама мъже, достатъчно силни да ги удържат - Пеев и 14-годишният Косьо, който на ръст е колкото баща си и вероятно скоро ще заприлича на гардероб. По повод физиката на нашите четири хлапета Пеев веднъж ми каза: “Меро, тези деца сигурна ли си, че са от мен? Нещо много ячки ми се струват.” А аз му отговорих: “Ти винаги си казвал, че децата са на този, който ги гледа.” С което разговорът приключи. :) Тук ще си позволя малка скобка да ви напомня онзи готин скеч, в който мъж и жена си лягат и мъжът казва: "Лека нощ, майко на четирима". А жената мило отговаря: "Лека нощ, татко на един". Но, разбира се, не става дума за нашето семейство. Просто ние обичаме да се шегуваме на тази тема, защото момчетата и четиримата не приличат на Иван, а интересното е, че и един с друг не си приличат. Всеки има по нещо от мен, но иначе са много различни. Което е повод на безкрайни шеги и закачки с приятелите ни, на които ние се забавляваме много, най-вече защото си имаме пълно доверие. Иначе сигурно на Пеев нямаше да му е чаааак толкова весело. Но той обича да казва: "Ех, мама му стара, като се родят и са грознички и кльощавки, приличат на мен. После, като станат пухкавки и хубавки, изведнъж всички почват да ахкат колко много приличали на теб."

Но да си дойдем на думата. Исках да ви кажа всъщност, че 14-годишният ни тийн е достатъчно здрав, силен и едър да удържи двата звяра не по-зле от баща си. А въпреки цялата ми заоблена прелест, аз категорично отказвам да ги разхождам, въпреки че съседите толкова се радват на забавната картинка, която представляваме. Но Косьо е в новото училище, все има домашни, проекти, все нещо важно му е на главата, изобщо е един твърде ангажиран младеж. И Иван си разхожда двата звяра сутрин и вечер, без да се оплаче. Даже му било разнообразие, казва, да се види с другите кучкари, да пие едно кафе, да събере някое кучешко ако в найлоново пликче, нормалните развлечения на един мъж зиме и лете. И така, в ранни зори и след здрач, моето момче с оранжевото скиорско яке и дебела плетена шапка и ръкавици, потегля с двете хъскита на дълга разходка ала Стивън Кинг. Те го дърпат, той се вкопчва в поводите на живот и смърт, и със сетни сили се влачи след тях. Но така се случи, че един ден му правиха някакви ужасяващи процедури на зъба, слагаха му упойка и като го видях блед като платно, чак се уплаших. Извиках Косьо да разходи псетата. А Косьо, вместо да се отзове както обикновено, ми се озъби, все едно го карам да прекопае градската градина. Не можело то така. Защо не съм го помолила, а съм му разпоредила. “Не съм ви роб”, ми заяви. На Иван не му беше до тийнейджърски драми, махна с ръка и без повече спорове, грабна поводите на двете орки, пардон, хъскита, и излезе. Аз обаче не успях да преглътна отказа.

Значи, Косьо е добро момче, умно, възпитано, амбициозно и нахъсано, даже пубертетските му бунтове са някак дисциплинирани, добре овладяни и смислени, и следват определен модел, който той напълно контролира. Косьо не избухва и не побеснява, той води прецизно планирана партизанска война срещу статуквото, демек срещу нас с баща му. “Не съм ви роб” всъщност не беше случайна фраза, а обявяване на война срещу участието му в домакинските задължения, които до този момент приемаше без особено удоволствие, но и без да протестира. Всъщност сега си мисля, че ако Косьо беше протестър, резултатът щеше да е съвсем различен. Той действа целенасочено, планирано, обмисля всяка следваща стъпка и прави компромиси, само ако впоследствие ще го изведат с два хода напред. Затова, когато чух тази фраза, веднага разбрах пъкления план, който се крие зад нея. “Не съм ви роб” всъщност беше началото на гражданска война. Разумът ми реагира хладнокръвно и прати сигнал за временно отстъпление и обмисляне на ответна тактика. Сърцето обаче играе в друг филм. То веднагически се сви в мъка и обида, заби силно, прати ми една-две вълни високо кръвно налягане, от което ми забучаха ушите. Изпълни ме с възмущение и адреналин. Измъкна от склада със спомени няколко случки, в които заради невръстния ни “роб” не съм спала цяла нощ. Напомни ми за хилядите манджи, които съм му сготвила, за стотиците перални, за тичането по училища, лекари, курсове, олимпиади, спортове и всякакви задачи, за милионите дребни и не толкова дребни лишения, които всеки родител търпи за детето си без да чака благодарност и без да ги поставя под въпрос. И преди да успея да се удържа, се разсмях, защото другият ми вариант беше да ревна.

Косьо очакваше свирепа контраатака, затова и смехът ми го свари неподготвен.
- Какво смешно казах? - ме попита.
- А, нищо. - отговорих, като някак се овладях и престанах да се кикотя идиотски. - То даже изобщо не е смешно. Малко е тъжно, бих казала. Просто на 44 години осъзнах нещо много важно за целия си живот. Осъзнах, че ние с баща ти сме роби. И то откакто се помним. Първо сме робували на нашите, защото сме им помагали из къщи, а явно това се смята за робска работа. После сме робували един на друг, защото сме заживели заедно и сме си разделили задълженията. И сега робуваме на вас. Грижим се за всичките ви нужди, работим, посрещаме разходите по вас, забавляваме ви, лекуваме ви, угаждаме ви и НИКОЙ НЕ НИ ПЛАЩА ЗА ТОВА. Значи сме ви роби. Ама не е ли забавно? Да се опомня чак сега! Пък се заблуждавах, че съм що-годе интелигентна жена. Може би и на мен ми е време за гражданска война, и да си потърся и аз правата, и свободите.

Косьо се врътна и изчезна в стаята си, с което разговорът приключи. На вечеря си говорихме с недомлъвки и цареше всеобща атмосфера на враждебност, която само Коко се опитваше да разведри с вицове за Дядо Коледа. Не помогна особено, защото Алекс веднага подхвана коледната тема и защо не може да получи девет подаръка от добрия старец, а трябва да се ограничи само до три.

На другия ден Косьо ме помоли да го закарам до мола с колата. Отказах му с аргумента, че не съм робиня. После звънна на баща си да му купи нови тетрадки. Баща му отговори да се справя сам. Никой на никого не е длъжен на тоя свят, му каза. Да не сме роби? Не си поставихме за цел да го дразним и предизвикваме умишлено, просто започнахме да отказваме с тази фраза всякакви нормални ежедневни неща, които иначе правим за него без да се замислим. Нашият опонент явно взе да схваща, че фразата никак не работи в негова полза, защото де факто нещата, които родителите правят за децата и семейството многократно превишават нещата, които децата правят за родителите и семейството.

На следващата сутрин, съвсем в ранни зори ме събуди кучешки вой и шумна радост в коридора. Звукът ми е добре познат, защото това е ежедневната ми аларма, когато Иван тръгне да извежда зверовете. Надигнах се, отворих очи, гледам до мен похъркваща купчина одеяла. Изтръпнах! Не е Иван, Иван все още сладко спи до мен!
- Ванка, Ванка, ставай бързо! Някой краде кучетата!

Пеев подскочи стреснато, после пак полегна.
- Охххх! Изкара ми акъла, ма Меро! Ти наред ли си? Кой луд би откраднал ТЕЗИ кучета?

В този миг врявата заглъхна и се чу хлопване на врата. Сега вече скокнахме и двамата и хукнахме към коридора. Празен. Само една малка пухкава стрела се втурна да ни посрещне и да се умилква в краката ни.
- Мяу!
- Верно ги откраднаха! - Спогледахме се невярващо. Изскочихме на улицата по пижами, а навън студ, мрак и няма жива душа, ни човек, ни акащо куче.

- Децата! Бързо!

Коко и Алекс спяха сладко, но в стаята на Косьо прозрението ни осени.
Тийнейджърът беше извел кучетата на разходка. В 6 сутринта, преди училище, съвсем доброволно.
Така гражданската война на семейство Пееви приключи.
Естествено, примирието може да се окаже крехко и нестабилно, затова междувременно ние с Пеев събираме сили и разработваме нови стратегии. Мисля на следващата ни семейна киновечер да предложа избор между “Джанго без окови”, “12 години робство” и “Амистад”. Ще видим що е робство и има ли то почва у нас.

**********

В Младите лъвове може да прочетете как момчетата ни водят постоянни битки за надмощие с баща си. Но старият лъв не се предава, разбира се. Препоръчвам ви и тази история за най-големия ми син в пубертета. Може би ще ви е интересно да видите и как хлапетата помагат в домакинството.