Автор: Мария Пеева

Преди две седмици в пристъп на лудост и еуфория на бърза ръка купихме самолетни билети за Мадрид, за финала на Шампионска лига. Ливърпул срещу Тотнъм, ще бъде битка на титани, а Пееви (и още няколко хиляди фена) не могат да оставят своя отбор да върви сам, нали така?

Оставаше само да резервирам спане за скромното ни семейство от осем души и съответно да намерим билети за финала.

В тази история ще ви разкажа за къщата, която резервирах, защото билети за мача все още нямаме.

Като проверих цените за престоя в Мадрид, оказа се, че и други фенове са побързали да резервират. Три нощувки щяха да ни струват има-няма пет хиляди евро. Нищо, каза Пеев, търси в околността, ще вземем коли под наем.

Това значително разшири избора, но се оказа, че и в околността къщите са резервирани. След като точно бях харесала една и някой (сигурно фен на Тотнъм) ми я открадна под носа, се разбързах и без много-много да проверявам резервирах следващата къща в околностите на Мадрид, която ми изскочи в търсачката и беше достатъчно голяма да ни побере. Успокоих се и се концентрирах на билетите за мача. Безуспешно засега, но до утре има още цял ден.

И така, едно еуфорично семейство и една притеснена майка с аерофобия вчера сутринта потеглиха към летище София в ранните часове на деня.

Шоуто на Пееви започна още от таксито. Коко, петокласникът, много се вълнува от Африка, защото я изучават по география, а той е получил петица, макар че толкова обича този екзотичен и непознат за нас континент. За да ни докаже, че петицата му е обидно ниска оценка, постоянно ни препитва. В шест сутринта на път за летището, се наложи да отговаряме на всякакви въпроси за столици и държави, за племена и порядки. И това, представете си, докато сърцето ми се свиваше и се подготвях за раздялата с този прекрасен свят, както всеки път преди полет. Никак, ама никак не ми беше до Африка.

- Добре, мамо. - не млъква това дете. - Кое е най-ниското племе?

- Пигмеи. - отговарям търпеливо и се чудя кой ще се грижи за животните ни, като падне самолетът, а ние всички сме вътре.

- Добре, позна. А кое племе е най-високото?

- Не знам.

- Ох… Аз ги знаех, ама ги забравих сега. Звучаха много африкански. Но слушай, знаеш ли как се казва племето, което обитава пустинята Калахари?

- Е, как да се казва. - отговарям аз. - Щом обитават пустинята, би трябвало да са…. ПУСТИНЯЦИ.

Момчетата (и шофьорът на таксито впрочем) толкова харесаха този отговор, че го приеха за верен. А когато се качихме в самолета, Пеев каза:

- Пустиняците потеглят за Мадрид.

И така до края на пътуването си закачихме прозвището пустиняците от София.

Само ще допълня, че сложихме коланите, самолетът потегли, а после спря и стюардът обяви, че се налага да изчакаме заради “малка техническа авария”. Чакахме един час на летището, докато някакви хора влизаха и излизаха от пилотската кабина и ремонтираха самолета.

Случвало ли ви се е някога? Представете си какво е чувството за нещастната ми аерофобна душа. Умирах отново и отново. И само благодарях на бога, че откриха “малката авария” сравнително навреме, тоест преди да излетим.

Добре, че пилотът беше жена, та си проверява нещата преди да излезе. “Изключих ли ютията? Спрях ли котлона? Прибрах ли тенджерата с боба в хладилника?” Тази прецизност спасява живот, не се шегувам.

Когато пристигнахме ни очакваха две изненади - една приятна и една не толкова.

Приятната беше, че колата под наем се оказа чудесна бяла тойота хибрид с навицагия и всякакви екстри. Влюбих се в нея.

Не толкова приятната беше, че къщата в околността на Мадрид се оказа на 130 км.

Момчетата нададоха страшен вой. Но когато пристигнахме и влязохме вътре, изживях своя кратък миг на “Казвах ли ви аз?”. Вижте сами защо. Къщата е истински разкош, много стара, в типичен испански стил, с високи дървени тавани и два вътрешни двора, с огромно пространство, изпълнено със спомени, снимки, картини, дърворезби и всевъзможни произведения на изкуството. Просто е вълшебна. Мога да прекарам дни тук само за да я разглеждам, и пак няма да открия всичките й тайни. В същото време е невероятно удобна - добавили са всички модерни джаджи, с които сме свикнали. Влюбихме се в нея.

Селцето също е великолепно. Нарича се Сотосалбос, близо е до Сеговия. 

Мисля си, че никога нямаше да открием това прекрасно местенце, ако спекулантите не бяха вдигнали цените на хотелите в Мадрид. Да са живи и здрави.

Но момчетата все пак се постараха да ми отмъстят. Косьо и Теди знаят малко испански и разчитах на тях да превеждат. Още на летището те ме накараха да науча една важна фраза.

- В случай че се изгубиш, мамо. - каза Теди. - Повтаряй след мен “Йосой гата пелигроса”. Означава “Помогнете, моля, изгубих се."

И аз повтарях ли, повтарях. Те обаче твърде много хихикаха в шепи, та нещо се усъмних и попитах приятелките в групата.

Оказа се, че значи “аз съм опасна котка”.

Опасната котка не остана длъжна на пустиняците.

На снимката отдолу виждате похода на Пееви към “близкия ресторант”.

Но ресторантът си струваше.

Нашите приключения скоро продължават, вече в Мадрид (само на 130 км е все пак). А за тези, които се чудят как се озовахме тук, ето началото на историята, в която Пеев се предаде.

Препоръчваме ви още:

Пееви ще покоряват Европата

Леголенд и красивата баварска провинция

Лондон, винил и караоке