Автор: Мария Пеева

Вчера бяхме на рожден ден. Ама класически голям рожден ден - с много гости, с музика, с танци, с речи и голяма торта. Чудесно си прекарахме, но сега друго искам да ви разкажа.

Сред гостите имаше една двойка на около 50, познавам ги, съседи са ни, но не се виждаме много често. Може да се каже, че ни събират рождени дни на общи приятели. Те са симпатично, много интелигентно семейство, и двамата хора с професии, с пораснали деца. Изглеждат добре, поддържат се, но не са от хората, които на 50 откриват силикона, тръгват на фитнес, и си купуват порше, ако разбирате какво имам предвид.

Та тази симпатична двойка кротко си седеше на масата, смееха се, говореха си с другите гости, виждаш обикновено семейство с трийсетина години брак, нищо повече. Докато не започна веселата част с танците.

Първа скочи жената, изпревари всички, даже и момичетата с красивите рокли и изящните фигури.

- Виж ти, - казах си. - колко е хубаво душата ти да танцува.

Ама на тази жена не само душата й танцуваше, а цялото тяло. Направо професионално. Но изумлението ми не приключи дотук. Минути по-късно до нея се изправи и мъжът й, този петдесет плюс стабилен едър човек и двамата като почнаха едни стъпки, то не бяха завъртания, приклякания, премятания, скоци, и то на всякаква музика. Няма бавно, няма бързо. Завладяха дансинга, ви казвам.

Изпълних се с безмълвно възхищение. Ама как досега не съм ги забелязала тези двамата колко са добри! Как съм пропуснала!

Не знам дали съм ви споменавала друг път, ама моята голяма, голяма мечта е един ден ние двамата с Пеев също като на кино (ех, “Усещане за жена”) да се понесем в страстната прегръдка на танца под звуците на “Vacanze Romana” в лъчите на залязващото слънце на някой безлюден средиземноморски плаж. Сигурно ви звучи много смешно тая мечта, предвид факта, че съм стабилна матрона, майка на 4 деца, а и баба вече, но какво да ви кажа? Всеки луд с номера си. Та моята мечта е такава - с Пеев да се научим да танцуваме танго. Напомням му от време на време, той ме реже. Танците не са му сила и нищо не е в състояние да го убеди. Все намира начин да ми откаже. Помня, веднъж му показах едно великолепно видео, в което двама влюбени танцуват и му се примолих с най-убедителния си тембър - онзи на мъркащо котенце, сгушено в розова кошничка на бродирано памучно одеялце.

- Хайде бе, хайде бе, мило. Нека да тръгнем на танго, знаеш ли колко ще сме СЛАДКИ?

А той ме отряза.

- Меро... Теб те знаем, но аз мога да съм всичко друго, ама не и СЛАДЪК.

И така моят несладък съпруг ми отказва - вече години наред. Но аз не губя надежда.

По някое време танцувалната двойка седна да си отдъхне, а аз ги поздравих.

- Прекрасни сте! Не знаех, че танцувате. Да не би така да сте се запознали едно време - в някоя школа?

- Нищо подобно. - отговори ми дамата. - Наскоро се записахме на курс за двойки, наблизо тук в едно училище го организират. Много бързо напреднахме, учителят е чудесен. Иначе аз обичам да танцувам, но мъжът ми нищо не умееше.

- Ванка, чу ли! - възкликнах - И той е бил ДЪРВО като теб!

Малко конфузно се получи, но те си ме знаят, засмяха се. А физиономията на Иван се опъна, знаеше какво предстои.

- Ама наистина беше дърво. - каза съпругата. - В неделя от пет часа е. Елате ако искате, ще ви хареса.

Погледнах Пеев умолително.

- Ванка, ми да отидем да видим?

- Не. - отсече той.

- Поне веднъж?

- Не.

- Може само да погледаме?

- Не.

Имаше един Иван

Впрегнах всичките си тайни оръжия. Тоест, обгърнах голямата му мъжка длан с моите две малки ръчици, отметнах коси, повдигнах леко рамене, усмихнах се многообещаващо, погледнах го косо с ОНЗИ поглед и запърхах с мигли като пеперуда. Този номер винаги работи при Иван, винаги. Така преди 20 години го убедих да се преместим в София, а преди една година - да си купим къща на село. Той просто не може да откаже на "пеперудите". По-силно е от него.

- Ванка… Аз много искам да ходим на танци. Много. Обещал си ми на моя 50-ти рожден ден да танцуваме танго. Моля те, хайде да отидем тази неделя и само да опитаме.

Известно време мълча и пуфтя, което ме изпълни с надежда. После само мълча, което леко ме притесни. Предпочитам да пуфти - това означава, че се опитва да надвие себе си. Любовта прави чудеса, знаете.

- Меро… Не е моето нещо това.

- Знам бе, Ванка, ама обещавам ти, ще направя всичко за теб, каквото кажеш! Моля те, моля те, моля те!

В този миг видях как устните му се свиват да отронят отново НЕ. И преди да се усетя какво казвам, избълвах:

- Слушай! Ако се съгласиш да дойдеш с мен на танци, ЩЕ НАМЕРЯ БИЛЕТИ ЗА ФИНАЛА НА ШАМПИОНСКА ЛИГА В МАДРИД.

Мили боже! Защо изобщо казах това и как ми хрумна! Ами сега?

Изражението на Пеев се смени. Напрегна се някак. Извинителният поглед, с който се канеше да ми откаже, изчезна и футболният запалянко изскочи на преден план.

- Ще намериш ли?

- Да.

- И затова искаш да ходя с теб на танци?

- Да, една година.

- ЕДНА ГОДИНА ЗА ЕДИН МАЧ?

- Ливърпул, Ванка.

- Не може ли просто да ти подаря нещо? Да се откупя един вид?

- Не, една година танци. Само в неделя е все пак.

Футболът - този омразен спорт

Позамисли се.

- А ако на втория път треньорът каже, че не мога да идвам?

- Никой треньор не би казал такова нещо.

Засмя се.

- А представи си, че все пак каже. Представи си, че ми заяви: „Г-н Пеев, моля ви да не идвате повече, защото пречите на цялата група.“

Обаче аз добре си познавам мъжа.

- Ванка, ако разбера, че си ПЛАТИЛ на треньора, за да те изгони, просто ще намерим друг курс.

И в този чудесен, прекрасен миг той осъзна, че съм го хванала натясно и просто се предаде.

- Добре. Имаме сделка. Една година танци срещу билети за финала на Шампионска лига в Мадрид.

И така.

На път съм да сбъдна една стара, стара мечта.

Самолетните билети са купени, резервирала съм и спане.

Сега остава само да намеря билетите за мача, по възможност без да се налага да си продам колата за тях.

Идеи? Някой? Нещо?

Прочетохте ли

Да си поговорим за любовта... отново