Автор: Мария Пеева

Ние, Пеевите, сме от тези пишман туристи, които не могат да си съставят график от сто забележителности и да ги обиколят всичките, както правят (или поне аз си представям, че правят) истинските, добре организирани и експедитивни туристи. Ето, може би в този миг, в същия този край на света една алтернативна многодетна фамилия, ще ги нарека семейство НеПееви също е на екскурзия и вероятно денят им минава със строг, прецизиран, идеален режим. Нещо от този сорт:

7,30 - ставане и тоалет на три деца и бебе, без никакво мрънкане и разтакаване
8 - излизане от дома и качване на метро, където всички маршрути са предварително уточнени и никой не се губи, нито си завира билета по джобовете и после не може да излезе на Грийн Парк Стейшън
8.30 - бърза обиколка на центъра със снимки на всички деца, усмихнати, в непринудени пози, пред съответните забележителности
9 - хвърляне на бебешкото пъпче (което кучето не е изяло) в Бъкингамския дворец, сутрешен чай с кралицата, кърмене на бебето в парка, докато останалите деца правят утринна ведрина.
10 - първи музей…

(Докато четях тази история на семейството, Косьо, чул-недочул, попита с огромно възмущение: “Това за утре ли е??!?!? Вие сте откачили!”)

Да, сигурно има такова семейство НеПееви, но ние сме просто Пееви и при нас дните минават различно. Първо всички спят кой до когато иска. Пием кафета, закусваме дълго и обилно, децата мачкат бебето и котката на хазяите.

После започваме да правим ПЛАН ЗА ДЕНЯ. Всъщност, обикновено още на предната вечер сме го направили, но на сутринта по някаква причина се решава, че не е достатъчно добър и почваме отначало. По време на този процес успяваме да се скараме, защото всеки има различни приоритети. Коко се бори за “Харъдс”, великият магазин за играчки и не само, където е сниман “Зайчето Питър”. Косьо иска първо да гледа мача на Ливърпул, Теди иска където и да е, но да не е в музей, Алекс иска където и да е, но някой да го носи. Иван е съгласен на всичко, само да не носи Алекс, а ние с Яна и бебе Борис сме единствените без никакви, АМА СЪВСЕМ НИКАКВИ претенции, стига да минем съвсем набързо през два-три-четири магазина за обувки/чанти по пътя, и то не заради друго, а защото има намаления и е грехота просто. (Бебе Борис не държи на магазините, но той върви прикачен към майка си, което ни прави управляващо мнозинство).

Тъй като целият този весел хаос ми е пределно ясен, не настоявам за повече от едно-две събития на ден. Знам си хората, а и самата аз не издържам да обикалям по 12 часа църквите и музеите. Понякога, в онези редки случаи, когато пътуваме само с Иван, дори не правим планове. Просто обикаляме улиците пеш, уважаваме всяко трето кафене и всяка пета кръчма, влизаме спорадично в някоя църква (Иван обича катедрали) или интересна сграда (аз си падам по галерии), или хващаме някой туристически автобус и слизаме където ни хрумне. Така сме намирали възхитителни кътчета и сме попадали на уникални събития, които не влизат в програмите за туристи. Ей така, с обикаляне открихме Саграда Фамилия в Барселона (Иван ме накара да се кача ПЕШ до горе), после не знам как се озовахме в едно необозначено кафе, където всички пушиха трева, докато младеж, който страшно прилича на Исус, свиреше наистина божествено на китара. А в Париж получихме причастие от френския кардинал в Нотрдам и се отрязахме жестоко с водка в руска кръчма в компанията на съвсем непознати и твърде весели братушки. В Лондон също имаме уникална история, в която вечеряхме в някакъв безумно скъп клуб, където първо много се чудеха дали да ни пускат, но изглежда ни взеха за богати руснаци (това ми беше периодът на кожени палта и лъскави бижута) и в крайна сметка ни приеха, а на съседната маса вечеряше Гордън Браун (Иван го позна, да не мислите, че аз мога да запомня който да е политик, хеле пък британски) в компанията на някакъв претенциозен бастун, който върна цели три бутилки вино на препотения, но все така любезно усмихнат сервитьор и накрая за наше изумление два пъти прегледа сметката, преди да благоволи да я плати. С Иван се спогледахме и единодушно отсъдихме, че ей такива дребнави душици са провалили великата британска империя. Но както и да е. В случая сме с децата и не е много добра идея да сме чак толкова спонтанни, защото те всички имат някакви мечти, а ние с Пеев имаме една тайна суперсила, и тя е да сбъдваме детски желания.

И така в съботния ден се спираме на простичка програма - гледане на мач в близката кръчма (Ливърпул победиха!), разходка до Пикадили Съркъс, Ковънт Гардън Маркет и накрая черешката на деня - посещение на “Лайън Кинг”.

“Царят Лъв” в “Лицеум Театър” е възхитителен мюзикъл, който гледахме преди години само двамата с Иван и тогава си обещахме някой ден да доведем и децата. Предния път се озовахме там отново спонтанно, обикаляхме улицата, видяхме сградата, пред нея опашка и просто си взехме билети. Този път съм се подготвила предварително и съм купила билетите по интернет. Докато хапваме в поредната готина кръчма, се зачитам в мейла с билетите и откривам, че задължително трябва да се принтират, не можеш да влезеш с електронния баркод, както сме свикнали в България. Изпадам в ужас, защото първо нямаме време, второ - нямаме принтер. Момчетата виждат променената ми физиономия, налага се да им кажа. Никой не изглежда притеснен. “Мамо, споко, ти ще измислиш нещо”. Как ви звучи това? Ужасно, нали? Питам в кръчмата дали случайно нямат принтер. Сервитьорката, мило момиче, което вече ни е обяснило, че е от Румъния, се притеснява от солидарност, но ми отговаря, че не разполагат с такъв. Логично - за какво им е притрябвал принтер в кръчмата. Излизам навън и питам в близкия хотел, където ми отказват хладнокръвно любезно. Усещам как ме обзема паника. Питам Сири къде най-близо има принтер, а тя ми казва, че не е намерила “принтинг фасилитис”. Може би има, но не работят, все пак е събота късен следобед. Тогава ми проблясва идеята да търся книжарница. Този път Сири намира работеща книжарница само на петстотин метра. Хуквам по улиците и влизам запъхтяна не къде да е, а в “Питър Харингтън”, която се оказва изискана антикварна книжарница с великолепни първи издания, от онези с автограф на автора, единични бройки, само за ценители, и то много богати ценители. Мили боже, тук ще ми откажат също. Срещу мен се изправя типичен британски интелектуалец, с хладен светлосин взор зад очилата, от тези образи, които във филмите се оказват серийни убийци. Сигурна съм, че ще ме отпрати, но в този момент той се обръща към клиентката си, която разлиства някаква ценна книга до него и за мое щастие ме игнорира. Тръгвам към вътрешността на магазина с отчаяна физиономия, а отнякъде изскача едно високо, дългокрако, елегантно младо същество с бяла риза и тъмна пола, руса коса вдигната в изящен кок, добри очи и красива усмивка, по-бяла от ризата, ако това изобщо е възможно, която помръква при тъжния ми вид. “Мога ли да ви помогна?” ме пита прекрасното създание, а аз избъбрям набързо нелепата ситуация. “Ние нямаме такава практика, но ще ви принтирам билетите, разбира се.” Момичето ми подава визитка, за да пратя билета на служебния й мейл и само след броени секунди вече държа ценния лист в ръка. Бъди благословена, прекрасна Полин от “Питър Харингтън”! Иска ми се да я запрегръщам и да крещя от радост, но не смея, защото най-вероятно ще я уволнят, ако го направя. В крайна сметка успяваме да отидем на “Царят лъв”, като по пътя се налага да купим три чадъра, защото изведнъж запрасква един от онези проливни лондонски дъждове, все едно някой е излял кофа от небето. Естествено, момчетата успяват да се скарат няколко пъти за вече-не-помня-какво, естествено Алекс насмалко да го блъсне автобус, докато се дърпа и подскача по тротоара, естествено Косьо сумти, че ще го водим на мюзикъл за деца, но в крайна сметка, в момента, в който завесата пада и шоуто започва, забравяме всички перипетии и караници, защото… Ами просто защото е вълшебно. Излишно е човек да описва такива събития, това трябва да се гледа.

Вечерта се прибираме изтощени, строполясваме се в леглата и заспиваме, пияни от умора, музика и красота. 

Мислех да ви пиша и за Британския музей, който разгледахме в неделя, на връх местния Великден, но ще го оставим за следващия път. А на вас ще дам само един съвет за Лондон. Може и да пропуснете чая с кралицата, но непременно отидете на мюзикъл. Дали ще е "Цар Лъв" или някое от другите блестящи представления в десетките театри, не се лишавайте от това изключително преживяване. И да забравите снимките и сувенирите, емоциите остават!

**********

Прочетохте ли Пееви ще покоряват Европата?