Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Докато пиша тези редове, едно малко кафяво, топло същество с гладка козинка, се е отпуснало в скута ми и лекичко похърква. Дали е сладко? Това е последното, което бихте си помислили за него. Най-напред защото мирише на мръсни чорапи. Не знам дали е негова специфична миризма, или всички стари кучета вонят така. Има (за жалост) само два зъба, при това жълти и стърчащи като на миниатюрен глиган. Често пръцка, а понякога и се подмокря. Като добавим към това и омразата към всеки, който ме доближи, ръмженето, оголените (за щастие) само два зъба, можете да си представите картинката.
Фреди не е сладък. Той е едно клечаво, патраво, миризливо и доста злобно старче, което се появи в живота ни толкова неочаквано, че ми трябваше седмица да осмисля собственото си решение.
Това е от тези истории на “спонтанни добри жестове”, които понякога споделям с вас. Но този път няма ви да окуражавам да опитате и вие, а ще ви предупредя.
Не правете това у дома.
Освен ако наистина, НАИСТИНА го искате и наистина, НАИСТИНА осъзнавате какво предстои.
Преди три седмици или там някъде една приятелка сподели в майчинската ни група пост, който ме разплака. Буквално. Не защото не съм чела подобни истории и споделяла някои от тях.
Просто така се случва понякога в живота - нещо те трогва повече от друго, по знайни или незнайни причини. И не само че те трогва, ами те изяжда отвътре, ако не направиш нищо, за да помогнеш.
И така прочетох въпросния пост късно вечерта. След което отидох при Иван и му го наврях в лицето.
- Моля те, моля те, моля те, виж това кученце.
Изглежда съм вкарала в употреба особения поглед и тон, защото Иван само ме погледна и каза:
- Меро, ти си луда. Прави каквото искаш.
Децата заподскачаха възторжено. “Уау, ще си имаме трето кученце.” Кучетата и котката все още не знаеха какво ги чака. За тях след малко.
Писах веднага на Розалин, която беше подслонила Фреди в дома си и му търсеше осиновители. Когато разбра, че сме голямо семейство с много деца и животни, усетих колебание в нея.
- Той е старо куче - ми каза тя. - Иска спокойствие, иска да спи в леглото, понякога си върши работата вътре. И… доста намирисва.
В никакъв случай не мога да кажа, че всичко това ме зарадва. Но пък от друга страна Розалин постъпи точно както трябва - не представи положението по-розово, отколкото е, само и само да се отърве от кученцето.
- Ще се справим. - казах й.
Имам чувството, че колкото повече тя ме разубеждаваше, толкова повече исках това клето животинче.
Защо ли? Може би от чист инат.
А може би по някакъв странен начин то прие образа на кученцето от детската ми книга, която написах месеци преди това. В нея се разказва за куче, и за загуба, и за неизпълнени обещания. На всичкото отгоре според децата Фреди дори прилича на кученцето от илюстрациите на Клементина.
В живота няма случайни неща, казват хората. И да, клише е, но клишетата се раждат от живия живот.
Все пак подозирам, че ако се бяха появили други осиновители, Розалин нямаше да ни го даде. Защото, разбирате ли, той наистина е едно старо и изморено животинче, което гледа да си полегне при всяка възможност.
А у нас, знаете, екшънът е сериозен.
Но поради липса на по-добри кандидати, след десетина дни проучване и разговори с Розалин в крайна сметка Фреди се озова у дома. Забелязах известна тревога у Розалин, когато дойде да ни го донесе и й обещах да й пращам снимки поне първите дни.
Все още го правя.
През първите дни държахме хъскитата далеч от него. Исках да се уверя, че са свикнали с миризмата и присъствието на друго животинче, преди да ги събера. С котарака Фройд мина лесно, но Фройд е такава душица, че всекиго би обикнал.
Някъде на третия ден забелязах, че кучетата са готови да го приемат. Физиономията им се промени и вече не го гледаха като плячка или храна, а с далеч по-здравословно любопитство. Давах им да го подушат от моите ръце винаги когато ни доближат. После започнах да го пускам на земята пред тях. Свикнаха. Чара го настъпи един-два пъти, докато се научи да я избягва. Като цяло отношението им към него е на снизхождение и недоумение. Вероятно, ако можеха да говорят, щяха да ме попитат: “Мирише на куче, прилича на мелез от котка и чехъл. Що за чудо е това?”.
А аз бих им отговорила:
- Това е Фреди.
Който на свой ред не е особено доволен от снизходителното им отношение и честичко им ръмжи.
За мое огромно изумление хъскитата и котаракът Фройд търпят дори това. Не му ядат храната, не отговарят на ръмженето му, понасят ревността му, когато посегна да ги погаля. Приеха го както децата биха приели възрастен дядо, когото си приютил в дома си, защото вече не може да се грижи сам за себе си.
Много е вероятно да се чудите защо изобщо си причиних това и малко ли са ми другите деца и животни.
Това е постът. Ако го прочетете, може би ще ме разберете. Снимката и текстът са на Anita Ge, а в групата ни ги сподели Светлана Павлова.
Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките. Можех донякъде по тоя път.. След стотното, сто и петдесетото..след шестстотин и петдесетото, след хиляда петстотин и второто ..някои наистина минават покрай мен без да ги „усетя”. Много от тях всъщност, срамно много.От друга страна , знам, че ако ги усетя всичките ще спра изтощена на първия завой и а няма да мога да продължа да им помагам с това да ги покажа през обектива. Затова вдигам защитната стена и снимам пак и пак – не питам кое как се казва, не питам за историите им. Поглеждам издълбоко в два – три чифта очи, чувам ги да ми разказват тежките си истории и излизам през портите на приюта набързо, бягам от там, преди да погледна в още едни очи, за да се опазя от още една история и да мога да вляза пак.
Има обаче такива кучета, които разбиват с първия поглед всички възможни стени име сриват из основи. Като Фреди. Не му е това името. Не знаем как се казва и затова му измислихме ново име.Като на много други.
Знаем, че е бил намерен ей такъв мъничък, стар, окуцял и болен насред София. Знаем, че спасителки се опитваха да го спасяват от лекарите, до които беше стигнал за да бъде спасен, опериран и излекуван..Не успяха, та Фред получи помощта от която наистина имаше нужда.
А другото ни го разказа той. Че не е бил сам никога преди .Че е бил глезено, обичано куче, носено в чантичка. Че не знае как да заспива сам на пода.Че е живял обграден от любов, повече отколкото виждат в живота си повечето кучета. Че заради тая любов, никой не се е и опитал да го научи да е куче. И че остарял и куцичък, вече не си е отивал с красивите чантички в които са го разнасяли. И се е озовал сам, навън, където рядко дори са го оставяли да стъпва по земята. Знаем и че не знае ЗАЩО са го изхвърлили. Не разбира. Не знае какво е направил и как да го поправи.Няма и да разбере – никога. Опитва се сега да поправи стореното лошо, което е накарало милата стопанка да го изостави.И следва на тъничките си, болнички, залитащи краченца всяка жена, която е около него. „Тука съм.Мога, виж!Голям съм.Не съм остарял!Нека вървя с тебе!Няма да съм лошо куче,обещавам! Няма да съм куче въобще, каквото искаш ще съм ..не ме оставяй! „ ...
Кучета като Фреди разбиват не само мен. Разбиват всички ни. Старите изоставени ненужни живи играчки на някоя красавица... Тя сто на сто вече има ново,модерно, малко, побиращо се в чантичка кученце, което повече да си отива с обувките ѝ за новия сезон. Което също като Фреди няма да разбере защо някой ден. А той е сам.Много сам.
Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките.
Фреди обаче...
**
Фреди е намерен изхвърлен на улицата и е получил лечение в клиниката във Връбница.Фреди търси дом, в който няма да има значение дали си отива с новите чанти и обувки. Ако това е Вашият дом, свържете се с мен, Rosalin Schmiech или Бандата на 1500-те/1500 Dog Gang
И така се сдобихме с трето кученце, порода кифленско.
Казах на снаха ми:
- Яна, виждаш ли сега? Явно цял живот съм мечтала да съм кифла и да си нося малко кученце в чантичка. И на стари години станах кифла със старо кученце.
А Яна ме погледна с усмивка:
- Мими, не искам да те разочаровам, но ти си кифла, откакто те познавам.
И ей ме на, с кученцето обикалям напред-назад, по срещи с приятелки и делови ангажименти. И си свикнахме един с друг, търсим се. А миризмата и ръмженето имат определени предимства. Хората ми правят място на опашки и спазват дистанция, което не е чак толкова неприятно.
Само един проблем ме тормози понякога. Кученцето е старо и ще си отиде някой ден. И тогава ще е голям рев.
Но на този етап няма да го мислим.
Ще приключа с това, което ви казах в началото. Спонтанните жестове на доброта са прекрасно нещо. Много хора ще прочетат книгата ми или тази история, или някой пост във фейсбук, ще се трогнат и ще поискат да си вземат сладко кученце като Рекси от книжката.
Това е прекрасно, но имам огромна молба към вас.
Преди това хубаво го обмислете и планирайте. Претеглете всички плюсове и минуси. Пресметнете си разходите и времето, и грижите.
Защото кученцата остаряват и се разболяват и вече не са толкова мили и сладки, колкото бебето, което сте взели с толкова радост.
Погрижете се вашият Рекси да не се превърне в нечий Фреди.
Той не заслужава това.
Още от историите ни с домашни любимци:
Автор: Елица Сиракова
Днес е прекрасен слънчев ден.
Златен ноември.
Емоционален ноември.
Както всеки ден, на обяд прибирам Боги от училище и ако времето позволява, играе в парка с приятелчета от класа. Носят се из парка като малко, шумно и весело, оранжево ято птичета.
Понеже Боги не ходи на английски, първо трябваше да изчакаме ятото оранжеви птиченца, решихме да отидем до близкия куриерски офис, за да получа чаканата книжка от Мария Пеева - "Приятелят на Дядо Коледа". Като си вървим и си бърборим с дребен, забелязвам, че захарта му започва да пада. След бързи сметки решавам, че трябва да яде нещо. Питам го иска ли мандарини.
- Не, мамо, не съм гладен, изобщо.
Вървим си и след 5 минути отново...
- Боги, вече пада много! - търся скитълсите. Докато ровя из чантата, до нас се спря възрастна дама.
Започна и тя да търси нещо в торбата си. Извади банан, приближи се до нас, и мило попита:
- Може ли да подам на детето бананчето? Чух, за какво си говорите. Извинете. С диабет е, нали? Толкова малък. И аз съм с диабет. Знам колко е тежко.
Погледът ѝ овлажня. Очите ѝ се замъглиха... жената много се натъжи.
Боги грабна баначето, благодари, обърна се и каза:
- Никак не е трудно! Аз съм първи клас, и се справям, ходя и на футбол, и бронзов медал имам по математика, ще дойде декември, и ще ме наградят... А сега отиваме за книжки, после ще играя в парка, и въобще голяма работа, че имам диабет...
Симпатичната дама, се разчувства и вече аха да заплаче, се отдалечи от нас, като преди това я прегърнах и благодарих за топлия жест. Аз вече плачех. Емоцията ме завладя. Дребен ме успокоява, не плачи мамо, добре съм, даже не ме боли вече. Аз му обяснявам, че съм с хрема, а не плача. Уж се крия зад тъмните очила.
- Нееее, мамооо, каква хрема, имаш сълзи по бузите?!
На връщане, пред едно училище, видяхме дете с проходилка в далечината, беше с увреждане на краката. Боги го погледна, после погледна мен и каза:
- Мамо, на него му е по-трудно, не може да тича, горкото дете...
Приближавайки, видях как жената с него, вероятно майката на детето, отвори вратата на колата и го остави да се качи сам, изглеждаше толкова спокойна и уверена и детето се справяше отлично.
Попитах Боги как му се струва, детето справя ли се. Той отговори, да, трудно му е, но според него, добре се справя… Попитах го иска ли на него някой да му казва „ГОРКИЯ“. Моят младеж ме погледна с ококорени очи, и каза:
- НЕ, аз не съм слаб, мога всичко да правя, всичко каквото поискам!
Напомних му да не забравя, че и другите преживяват трудности и не трябва да ги съжалява, а да им помага, ако пожелаят, да не бяга от по-слабите и да играе с всички.
Отплесна се да обяснява как играел с бебета в парка, защото много го харесвали и един ден щял да работи „разсмивач на бебета“ . За него, явно бебетата са слаби.
Защо пиша всичко това? Защото днес ми е емоционален ден. Наскоро беше 14.11 - международният ден за борба с диабета, а нашето семейство е засегнато от това коварно заболяване. Преди няколко дни разбрах за едно детенце, което е било в тежко състояние, после в групата приехме още нови деца, едно от които на 10 месеца. И тази мила жена, която изскочи от нищото с такъв, на пръв поглед нищожен жест, така ме трогна и развълнува, пък и Боги, вече осъзнато обясни, че всичко му е супер, и няма защо хората да са тъжни. После седнах в парка, докато децата играят, се зачетох в детската книжка, историята ме стисна за гърлото… Накрая се прибрахме вкъщи, и ме изнудиха да видят какво съм взела от куриерската служба. Боги, който все се пазари колко да чете - една или две страници - започна да чете, и чете, и чете… И накрая стига до двайсет и седма страница, и каза, че това е много интересна книга, и кученцата са много хубави, и въобще това е най-интересната книга, която е чел!
Та, в този емоционален ден, отново стана ясно, че водим диабета в резултата, Боги се справя отлично. Поговорихме си за това как трябва да се отнася с хората, а една мила жена ни трогна безкрайно. Искам да благодаря и на Мария, за трибуната, за хубавите емоции, за прекрасната книжка!
Малко е объркано, но този месец съм така. Емоцията ме тресе.
Наближава 19.11. Нашата четвърта годишнина от диагнозата диабет тип 1, която ни шокира, промени, направи ни по-добри, по-силни, по-търпеливи, по-борбени, и ценящи всеки малък момент!
Елица Сиракова познавате от Апелът на една майка. Нейното писмо достигна до стотици хиляди читатели и потребители на социалните мрежи, и насочи вниманието на обществото към децата с диабет и тяхната воля да живеят нормално и щастливо като всички други деца. Майки като Елица правят света по-добър - не само за своите деца, но за всички.
Благодаря ти, Елица.
Автор: Цветелина Велчева
17 ноември ме връща винаги към преживяното през 2016 година. Международен ден на преждевременно родените деца – малките големи герои. Всъщност не само този ден. Всеки ден частица от мен живее в онези моменти и ми напомня колко безкрайно благодарна трябва да бъда, че съм жива и че детето ми е живо и здраво. Този ден просто ме кара да пиша за миналото.
2016 година беше съдбоносна за нас. Не само защото беше поредната, в която се борехме да имаме дете. Не само защото се възстановявахме след 3 загубени бременности, които ни бяха докарали до състояние, в което не понасяхме да минем през детска площадка. Колко тъжно, нали? Детският смях да ти носи не усмивки, а тъга. Много, много тъга. Физическа болка почти, която те кара да отвръщаш поглед от катерушките и люлките да бързаш да избягаш оттук, защото само си напомняш отново и отново, че ти просто нямаш място там. И може би не ти е писано никога да имаш.
Няма да крия, че съм гледала с обвинение бременните, които пушат, които ни най-малко не се грижат за здравето си и не са готови да направят дори малка жертва за бъдещото си дете; които се оплакват от дребни неразположения като гадене, киселини, хемороиди, килограми и други подобни. С времето се научих да бъда по-смирена и толерантна към чуждите болки и неразположения, защото за тези хора може би те наистина са нещо голямо. Защото не познават истинската борба. Да станеш майка. С цената на всичко.
Ето ме на прага на четвъртата бременност, прехвърлила 30-те. Виждам двете чертички и не изпитвам никаква радост, защото знам, че това не значи нищо. Виждала съм ги и преди. И после съм виждала сриването на надеждите. Прибирам страх в сърцето си, спотайвам се в най-дълбокото кътче на душата си и притихвам в очакване… на кръвоизлив, който винаги е настъпвал скоро след това, дори и след като сме чули сърчицето на бебето. Този път обаче до себе си имам доктор, на когото вярвам с цялото си сърце, на когото знам, че мога да поверя живота си. Не се разминава без обичайните тревоги в първите седмици и престой в болницата, но с помощта на медицината и правилните методи този път достигам за първи път до заветната 10-а седмица. Малко по малко си позволявам да се отпусна, да развържа примката на страха, да помечтая за бъдещето, да си представя бебешката миризма… малко по малко започвам да гледам към детските площадки, да не сменям канала на всяка реклама за памперси. Позволявам си да повярвам, че може би и на мен ще ми се случи да стана майка. Дните минават, след тях и седмиците и сякаш всичко изглежда наред. Ходя на работа, преподавам на учениците си, обгръщам ги с още по-голяма любов и внимание, както винаги съм правила, но този път знам, че освен за децата на другите майки, в сърцето ми има обич и за моето дете… Да… всичко изглежда наред.
До 20-ата седмица.
Утрото на първия ден от 20-ата седмица ме посреща с кръв. Тъкмо съм се облякла и приготвила за сутрешната си група кандидат-студенти, но вместо на работа, се озовавам в болницата в неделя в 7 часа сутринта. Тогава чувам и ужасната диагноза: ПЛАЦЕНТА ПРЕВИЯ ТОТАЛИС. Събират се лекари, коментират колко е тежко положението, но все пак ме успокояват, че бебето изглежда добре и че има надежда.
От този момент нататък започна истинският ад за нас. Борбата за всеки час напред, за всеки ден. И живот, изпълнен със забрани: забрана да ставам от леглото, забрана да сядам в леглото, забрана да кашлям, забрана да кихам, забрана да се смея, забрана да плача… и най-малкото напрежение може да предизвика отлепване на плацентата, което да бъде фатално и за мен, и за бебето. Много пъти чувах успокоението, че е момиченце, защото момиченцата били по-борбени и имали по-голям шанс за оцеляване. Представяте ли си как звучи това успокоение за една майка – че детето й има по-голям шанс за оцеляване… тоест може и да не оцелее… От днешна гледна точка това ми звучи нереално страшно, но тогава, колкото и да е странно, ми вдъхваше увереност и сила.
Какво е плацента превия тоталис? Честно казано, до онзи момент изобщо не ми бе хрумнало да разсъждавам върху плацентата си – къде и как се е позиционирала. Не обръщах внимание на невероятната тежест, която чувствах още от 16-а седмица, сякаш ще ми изпадат органите, защото си мислех, че е нормално. След това обаче разбрах, че моята плацента е напълно запушила цервикалния канал, че не бива да се правят никаква вагинални прегледи оттук нататък, че дори посещението до тоалетната изисква специална подготовка. Да не говорим за къпане, ходене – това бяха дейности, напълно забранени.
След едноседмичен болничен престой ме пуснаха у дома в 21-вата седмица. Аз започвам да се ровя по форуми и да чета за подобни състояния (да, знам колко е вреден интернетът в подобни случаи, даже се опитаха да ми го спрат у дома, но на мен ми даваше утеха), но не попадах на толкова драматични случаи като моя – или частична превия, или подобна диагноза, но в много по-късна седмица с по-големи шансове за благоприятен изход, но нищо толкова зловещо, колкото се беше случило на мен. Тогава си казах, че ако оцелеем и всичко мине благополучно, непременно ще разкажа, за да дам надежда на други майки, които са диагностицирани с нещо толкова страшно, което майчиното сърце едва може да понесе. Въпреки че се оказва, че май понася много повече, отколкото си мислим.
И оттогава всяка година разказвам своята история. С единствената мисъл да достигне до повече хора и да вдъхне им сили и вяра, че чудеса се случват.
Седмиците вкъщи бяха седмици на страх, на все по-силно атрофиращи мускули (които между другото раздвижих 6 месеца след раждането), но и на радост от всяка нова седмица, която достигах бременна. Имах подкрепата на мъжа ми и на мама. Два стълба, на които можех да се опра и понякога, само понякога да забравя да мисля за процента шанс оцеляване в еди коя си седмица, процента вероятност от увреждания и т.н. Понякога нямаше никакви други мисли в главата ми. Знаех колко е вредно това, но може би само срещу него не успях да се преборя.
28-а седмица беше повод за празнуване. Помня, че си позволих да седна в леглото и да си поръчаме вкусна храна. Отбелязвам го като нещо значимо, защото поради постоянното лежане не можех почти нищо да ям, имах невероятни киселини и повръщах почти постоянно (истински ужас предвид забраната за каквито и да е напъни). Няколко дни по-късно дойде най-масивният кръвоизлив, който съм виждала някога. Мисля, че никога няма да го забравим с мъжа ми. Цялото легло, подгизнало в кръв, аз се събуждам от топлината от кръвта, будя мъжа ми, защото минава 1 през нощта, двамата се гледаме с налудничав трескав поглед няколко секунди, докато правя локви под себе си, започваме трескаво да се обличаме и докато стигнем до колата, оставям из целия апартамент, стълбището, улицата кървави следи… Помня как се качихме в колата и пътувахме в пълно мълчание към „Шейново“. Просто бяхме убедени, че бебе вече няма.
Но имаше.
Малкото борбено човече си беше там. В цялата тази кървава баня и при отлепена плацента то продължаваше да се бори за живота си. И успяваше. Не излязох повече от болницата. Настаниха ме в родилното отделение с леглови режим първа степен без право на мърдане (понякога имах чувството, че дори внимавам как дишам). И както винаги съм казвала, повтарям и сега, че нямаше да оцелея без грижите на акушерките и санитарките там. Знам, че всеки има своя опит, своите впечатления, своята история – но моята благодарност към тези хора там, в ръцете на които бях поверила живота си, никога няма да отмине. Никога няма да забравя добрините, които съм прибрала в сърцето си.
Акушерките, които ме държаха в ръцете си, докато повръщам.
Санитарката, която ми сменяше чаршафа, нощницата, цялото бельо на леглото постоянно и никога не изрази недоволство.
Санитарката, която ми правеше сутрин препечена филийка с масло специално за мен, без да съм молила, защото друго не можех да хапна.
Акушерката, която ми каза, че това е най-тежката диагноза в акушер-гинекологията и се гордее с мен, защото не се оплаквам, защото търпя стоически всичко, защото заслужавам да успея.
Акушерката, която ми каза, че цялата болница ми стиска палци.
Моят доктор Велев, който идваше всеки ден да ме види. И с усмивка и спокойствие ми вдъхваше сили.
4 пълни седмици на леглото в болницата издържах. Втора стая, първо легло. До вратата. Нямаше да успея без помощта на тези хора. Без денонощните им грижи. Благодарение на тях и спуканите вени по целите ми ръце, и кръвоизливите, които получих още няколко пъти, и болките в мускулите, костите и ставите, и повръщането, и киселините бяха преодолимо препятствие.
До вечерта в петък в 32-ра седмица. Не ме заболя. Не почувствах нищо. Само усетих познатата топлина и просто знаех, че моментът е дошъл. Натиснах звънеца, влетя акушерка, промълвих само: „Кръв!“ и до минута вече бях заобиколена от доктори и акушерки. Обадиха се на моя доктор, защото явно този път положението беше критично и бебето трябваше да се извади. Подготвиха ме бързо и ме свалиха за операция.
Докторът имаше по-малко от 90 секунди да извади бебето, защото с тази плацента на това място се срязва първо тя и притокът на кислород към бебето прекъсва. Разбирате какви рискове крие това. Помня как анестезиологът ми повтаряше, че трябва да се тревожа повече за себе си, защото аз съм много по-застрашена, но ме интересуваше само тя как е. Помня, че се чу едно вяло проплакване, поднесоха ми една мъничка главичка към устните и бързо отнесоха човечето в неонатологията. А аз губих съзнание много пъти, отдавна имах анемия, хемоглобин много, много под долната граница, кръвопреливаха ме непрекъснато. Операцията ми продължи повече от 2 часа. Но доктор Велев не само че спаси мен, но спаси и матката ми. Направи и невъзможното за мен в онази страшна нощ. Помня как ми подаде ръка половин час след полунощ и с умора, но облекчение в погледа ми каза, че сме успели.
Но оставете ме мен, как и дали се възстанових напълно, не е важно.
После започна борбата за дъщеря ми. Поради местоположението на плацентата беше погълнала кръв, имаше сериозни инфекции, разви пневмоторакс и какво ли още не. Но и тук имахме късмета да срещнем човеци по пътя си. Доктор Узунова, началник на неонатологията в „Шейново“, дойде по спешност и остана почти 2 денонощия, без да се прибира, за да се бори за живота на детето ми. Как се забравя това?
После започнаха малките победи – първия милиграм и половина млекце, първото отваряне на очичките, първата самостоятелна глътка въздух. Едно малко телце, което тежеше 1700 грама при раждането си, беше по-силно от всички нас. Тя просто си дойде с името – Боряна.
Толкова бях благодарна, че се бори и расте, че преживях без драма и прибирането с празни ръце от болницата, когато най-сетне изписаха и мен 2 седмици след раждането. Живеех вече 6 седмици в „Шейново“ и ме беше страх да се прибера. Толкова силно се бях сраснала с миризмата там, толкова бях свикнала с буденето в 5 сутринта, с абокатите, постоянните системи, с правилата за живот, със слизането на долния етаж в определените часове, за да видя детето си и да сложа ръка върху стъклената къщичка, да му поговоря, да му дам още от моите сили. Че не ми се прибираше.
По-късно дойде първото погалване на крачето в кувьоза, първата прегръдка, първото хранене с биберон, толкова много първи неща, които бяха като насън. И след един месец в интензивното отделение се прибрахме тримата. И ние имахме бебешки кош, в който носехме съвсем истинско бебе. И ние вече щяхме да сменяме памперси, да не спим, да разнасяме плачещо човече до ранни зори, да се разхождаме с торбички под очите. Ама че щастие!
Днес дъщеря ни е на 3 години и половина. Няма да ви лъжа, че животът на преждевременно родените деца (никак не обичам думата „недоносени“) е лек. Особено през първата година от живота си преминават през много прегледи и изследвания. Днес е фина госпожица, която носи размер 92, но хей, кога размерът е имал значение? Важното е, че е здрава, умна, палава, състрадателна, с чувство за хумор. Едно добро и щастливо дете. Нашето най-голямо Чудо.
Благодаря Ви, доктор Велев, доктор Узунова и всички останали любими мои лекари, акушерки и санитарки, които имах щастието да срещна по пътя си и които имам честта да нарека вече свои приятели.
И още нещо – днес отново съм бременна. Близките ни хора ни нарекоха луди. Как е възможно след всичко, което сме преживели, да се решим отново на подобно изпитание… Може би си подритваме късмета, може би сме безразсъдни… А може би просто искаме дъщеря ни да си има другарче за цял живот, когато нас вече няма да ни има. Може би искаме да изпитаме чувството на завършеност, удовлетвореност и пълно щастие. Едно е сигурно – изстрадали сме си го и затова го ценим още повече. Дано не мечтаем за твърде много…
И с тази бременност се превърнах в медицинска атракция… преминахме през невероятни предизвикателства, особено в началото, когато след поредния кръвоизлив се появи хематом, който се разрасна до 9 см, когато бебето беше едва 6 мм… И повечето лекари ме убеждаваха, че е задължително да прекъсна бременността. И ми казваха, че това е просто мъчение и че плодът няма да се развие пълноценно. Но доктор Велев повярва отново в силата и на това бебе. И ето ни тук, в началото на седмия месец, с плацента, която си е на мястото този път… и ние отново в страх, но и с надежда, и очакване на нашето второ Чудо.
Някой ден ще ви разкажа и за това, защото сега имаме още дълъг път пред себе си.
Стискайте ни палци!
Мили родители, не спирайте да вярвате в силата на своите деца! Не подозирате колко голяма е тя. Колкото и да сте уплашени и обезверени понякога, тези малки създания се борят и заради вас. Повярвайте в тях и ги прегърнете!
Вижте още:
Автор: Траяна Кайракова
От една игра спечелих робот! Ама последен модел, последна марка, сега съм по-маркова и от Пламен Марков. То, всичкото хубаво, ама съм само много маркова и още по-много руса. Три дни седя в кашона, щото мъжът ми беше в командировка. Гледам го, радвам му се, бърша праха на кутията, щото не смея да пипна. Айде, викам си, Траяно, уреди се до живот! Сега туй чудо ще чисти, готви, пере и простира! Кой като тебе?! На четвъртия ден роботът биде изваден и подготвен за работа. Разбира се, не от мен! Голяма работа, голямо нещо. Все едно голяма тава, дето имам за агнешко по Великден, ама в средата с нещо кръгло, дето сканирало. Викам си, дано не ми сканира килограмите, че на всички ще каже, щото туй чудо даже говори. Вярно, на английски, ама те хората да не са прости като мен, ще го разберат и отиде! Има си и поставка, седи си на нея и се кипри. Гледа мъжът ми, ръчка и натисна едно копче. Каза нещо туй чудо на английски и тръгна. Повя един вятър, вдигна прахоляка из къщи и се зае да чисти. Чисти, чисти, викам си аз, днеска облизах цялата къща, а да те видя кво ще чистиш. Тъй де, ама се повъртя 5 минути, пак рече нещо и се прибра при майка си, сиреч поставката. Бе туй ли му е чистенето? Пак гледа моят мъж, пак ръчка. Той му бил задал да почисти само един метър. Ама задавайте ги правилно тия команди бе! Вие цапате цялата къща, сега туй чудо няма само едно квадратче да ми бърше! Малкият пък бърника из телефона си, че оттам да го командвал. Накрая му разбраха личните чувства и го подкараха. Да съм вдигнела всички столове, кабели да не висели, чехли да нямало по земята. Сега! Аз основен ремонт ли ще правя, или ще чистя?! Вдигнах ги, какво да правя. Като не разбирам, слушам и изпълнявам! Хванах си кафето и се думнах в комшийката. Ми няма да му преча да чисти я! Аз поне така чистя – изхвърлям всички навънка, оправям навсякъде и любезно ги каня:“ Хайде, заповядайте да оплескате всичко наново, че другата седмица да не се размотавам по кафенета, ами пак да чистя!“
Много ми хареса туй нещо. Аз се мотам нейде, то си чисти. Прибрах се, поозърнах се, бива работата. Моят мъж вади едно контейнерче и ми показва, че е пълно с боклук. Значи, ако тоя робот ще ми подбива реномето откъм чистене, не е познал! Като много знае, ще чисти само той! Опънах се блажено на кревата и зазяпах телевизора. Таман да задремя и тъз пущина пак заприказва! Бре! Изкарах си акъла.
- Синееееееееееееее! Ела веднага!
Мисля, че целият блок ме чу.
- Какво бе, мамо?
- Ела бе, майка! Тъз пущина тебе вика!
- Е, що мене?
- Ми нали ти я командваш по телефона, тебе си те познава.
Седи и се хили малкият му серсемин с глас, пък аз ни жива, ни умряла. Той да вземе да задава команди, сетне да ги спира и да ми гледа сеира! Акълът ми на чорба стана, той шоу си прави!
Ставам сутринта и викам, чакай да го пробвам туй нещо и аз. Докато се оправя, да видя какво ще изчисти. Пък и колко да съм проста? Все някое копче ще уцеля. Пуснах го, каза ми нещо и наду из цялата къща. Ще сканира ли, ще мери ли, не го знам. Той да изчисти, другото ще го мисля. Влязох в банята и го забравих. Върнах се в стаята и затворих вратата. Бръмчи си пущинката, приказва си и хич не й пука. Направо се възгордях, че не съм толкова тъпа. Тъй де, ама кара-вара и застана на вратата. Върти, суче и думне по вратата. Направи един кръг и думне по вратата. И така десетина пъти. Ма какво искаш ти, да му се не знае? Гладен ли си, жаден ли си, зор ли имаш? И на български ми говори, щото иначе тъй ще си умреш като кон без история. Няма, брате! Мълчи като пукал и думка по вратата. Само дето не ми вика: “Отвори ми, майко, само теб си имам!“. Като ми писна да слушам, чак тогава ми светна! Ми нали, като го пуснах, то си ходи туй чудо навсякъде. Сега му затворих вратника, иска да си доочисти, пък аз го арестувах. Добре, че понякога имам умни проблясъци, не само руси! Отворих му и съм убедена, че на английски ми каза: “Разгеле, сети се!“, разпери си перките и хукна към другата стая. Ударих ключа и го оставих да се спасява.
Вечерта синът ми води сериозен разговор с баща си:
- Тате, гледай тоз робот как хубаво чисти, нали?
- Да бе, тате.
- Добре де, мама сега за какво ни е?
- Да готви бе, тате.
- Ми нали имаме мултикукър?
- Имаме, тате, ама някой трябва да му слага нещо вътре, че тогава да готви.
- Вярно, не бях се сетил.
Баща му се подхилква, аз се правя, че не чувам и си свиркам. Като се чудеха как да ми набутат това приложение, дето командва робота, на моя телефон, аз отказах категорично под предлог, че нищо не разбирам. Да не ме мислят за толкоз проста! Тоя робот ще ожени сина, казвам ви! Днешните хубавици са мързеливи и сметкаджийки. Седна си сега с дружки на кафе, набера синковеца и му викам:
- Сине, веднага да пуснеш прахосмукачка! Да е изчистено и измито, че ще имаме гости!
Около мен пълна тишина. Мацките ме гледат шашнато, после вземат да се усмихват и да питат на колко е синът ми. Много го знае някой, че е на училище и ръчка в приложението! Тъй де! Оженила съм го до две! Само да му дойде времето!
Още забавни домакински истории от Траяна:
Текстът "Защо кракът ми повече няма да стъпи на родителска среща или иначе казано за мантрата „Имате прекрасни деца“" ни прати Калина Терзиева. Споделям го с вас не само защото е написан с много чувство за хумор, но и защото повдига някои интересни въпроси за смисъла от родителските срещи в този им формат като начин на комуникация между родители и учители.
Смея да твърдя, че съм отговорен родител на две деца - мъжко на 20 г. и женско, на 12. Имайки предвид, че и двамата са тръгнали на ясла от крехка възраст, това означава доста родителски срещи. Само веднъж съм пропуснала такова мероприятие, защото бях с опериран крак. Съпругът ми неохотно се съгласи да ме отмени, само защото трябваше да се разговаря с един преподавател и тъй като гимназията на сина беше в далечен квартал, взе такси. Горд, че е намерил успешно училището и твърдо вярвайки, че наследникът му е член на 10 г клас (и двамата започнаха от 1 г), седнал в класната стая в засада и с готов въпрос. Към средата на срещата се появил нужният му човек, който с изненада му отворил очите, че детето му от три години търка чиновете в 10 а, но все пак му отговорил на въпросите. Силно смутен съпругът ми решил, че му стига толкова родителство и тръгнал да си ходи. Да, но в падналата тъмнина и непознавайки района така се объркал, че таксито му обикаляло половин час докато го намери, защото не могъл да даде един свестен местен ориентир като „Хоризонта“ или дупката пред блок 318. Но това е друга тема.
Когато синът завърши четвърти клас в началното училище, трябваше да търсим друго. И водени от принципа, че най-доброто училище е най-близкото, го записахме в единственото елитно учебно заведение в района. Още на първата родителска среща ми стана ясно че три предмета са най-важните - изобразително изкуство, музика и физкултура. Ако не ми вярвате, цитирам исканите материали само на двама от преподавателите и мога да го докажа със снимков материал (мотото ми е "умните помнят, глупавите си записваме"). Та - по математика - 1 тетрадка за всичко и цветна химикалка, и по рисуване - покривка, водни и темперни бои по избор от една от следните 4 марки (няма да ги изброявам, фирмите не щат да ми платят, но бяха от по-по-най), моливи – мек и твърд (отново марки), по три меки и твърди четки за акварел (съответно пак марка), 3 четки за темпер (в скобите - сетете се сами), палитра, кадастрон (това го преглътнах), папка за рисуване, тетрадка малък формат 40/60 листа. Отгоре на това познайте класната по какво преподаваше? Точно така - ИИ. Ха сега де! Ако аз трябва да нарисувам нещо по-сложно от къщичка, гъбка и цвете започвам да чувам в главата си Викът на Мунк и презрителното „дилетант“ на Пикасо долитащи от оня, по-добрия свят. Понеже баща му е от художнически (непризнат) род, той пое този отговорен предмет. От своя страна той ако отвори уста да пее, кварталният джамджия отваря работилницата си, дори да е тъмна доба. Тук насреща бях аз - все пак в едни далечни години на миналия век съм пяла в група за политически песни с Годжи. За по-засуканите домашни ангажирахме комшийката над нас - преподавател в музикалното училище, на която се отлащахме с безплатни медицински услуги и всички бяхме доволни. Слава богу, по ФВС нямахме проблеми - синът е скейтър, байкър и всякакво друго „ър“ което се сетите, без хейтър. Та така три години-през това време имахме интересни домашни - малък пример: докато баща му рисува цяла нощ Наполеон на кон, аз композирах родопска народна песен (текст и музика). По този повод колегите ми няколко месеца ме питаха кога ще започна виенския валс или направо ще премина на опера в 4 действия. Слава богу, синът ни реши да не остава в това училище (ако трябва да сме честни даваше мило и драго да отиде където и да е на друго място). Последваха 4 щастливи години - дето се вика слънцето огря .... ... нашата къща - вие какво си помислихте!?!
Е да, ама не. Щерката реши да кандидатства в специализирана паралелка по български език в същото училище и показвайки безсрамно висок резултат се класира в челната тройка, въпреки нашите категорични протести. Нямаше мърдане, пък и с Козирог да спориш..., но този път бяхме по-добре. Момичето си е момиче - рисува почти като Микеланджело, бяга като Лалова. Физическото е един от любимите й предмети – с часове съм слушала за епичните битки по народна топка между класовете, естествено тя винаги печели, или как ги е отвяла по тичане - нали разбирате, такова нещо като второ място няма. Заменям оценки по ФВС за такива по математика, ама нещо в училище не са съгласни. Е, за пеенето Павароти може да продължи да си спи спокойно, но Рамщайн с чиста съвест могат да я ползват за вокал (шегичка). За щастие новият учител по музика беше широко скроен и както се оказа, в час по музика се обсъждаха всякакви теми: от история на България до марки коли. И слава богу, защото комшийката-музикантка като разбра, че и № 2 е в това училище си продаде апартамента и за по-сигурно се премести в друг град. Но момичето си е момиче, както споменах и неизбежно идва възрастта, в която започват онези неприятни дни в месеца, от които може да се отърве или няколко пъти за по 9 месеца - пази боже и пупупу, или след определена възраст. Та на най-първата от последвалите родителски срещи в 5 клас учителят по ФВС тържествено обеща, че ако девойче дойде и сподели за подобни дни, справедливо отбелязвайки да не са повече от един път месечно, (макар че и това е възможно, ама хайде сега), няма да играе, но ще стои на скамейката, или ще участва в часа само по негово желание. Това устрои всички 20 женски майки, който тайно изтрихме по една сълза пред това благородство, 4-те мъжки благодариха на бога, че нямат подобен проблем, както се казва стиснахме си ръцете и се разделихме за неопределено време. Казвам неопределено, защото нямам спомен да сме се видяли с въпросния преподавател повече, а имайки предвид важността на предмета не би трябвало да съм забравила, но старост-нерадост, може грешката да е моя. Последваха серия родителски срещи, на които всички, ама абсолютно всички преподаватели, решили да се появят, рецитираха едно и също, а именно:“Добър вечер, Вашите деца са прекрасни, нямам никакви проблеми с тях, въпроси има ли, не, ами тогава лека вечер“. Ама как пък един не обърна словореда поне така, за разнообразие. Сигурно цяла седмица репетират или им предават текста с някакви свръхвисоки технологии в момента, в който влязат в класната стая, да не стане някоя грешка. Да ама не, както казваше Бочаров, мир на праха му. Всички знаете, че има една не-толкова тайна, без управителен съвет организация, но с най-верните и всеотдайни членове - тази на Майките (наименованието е на Удхаус). Членовете и работят for free, но по-усърдни от тях няма, независимо от социален статус и обществено положение. Всички Майки членуваме в нея съвсем на доброволни начала, в името на най-святото ни. Та ние, Майките, говорим с децата си и си обменяме информация, а в този свръх-технологичен век тя преминава за секунди от Майка на Майка и преди учителят да се е прибрал в къщи, ние вече знаем какво се е случило, кой преподавател какво е казал, кой на кого е викал и какво точно, кой с какво е бил облечен (без бельото, слава богу). Ние, Майките, знаем. Знаем че и те, учителите знаят, че знаем-тук стана малко объркано, но щом Сорди направи цял филм с такова заглавие, аз ли ще остана по-назад? Проблеми няма никога. Тогава защо е целият този цирк и губене на време и на двете страни?
Та да се върна на родителските срещи и моят развод с тях. Към края на втория срок на миналата година ми звъни щерката, която е втора смяна на училище. Веднага застанах нащрек, защото тя звъни само ако е забравила нещо важно в къщи, което значи че трябва да й се занесе, което пък е свързано или с излизане от работа, или със закъснение - зависи коя смяна е и респективно с червене пред началството. Ма как пък веднъж не се обади на баща си, да види тя кон боб яде ли. Вдигнах с намерението да й откажа, но за мой ужас тя почти не можеше да говори от болка. Много трудно се разбрахме да я чакам на входа на басейна. Казах й да излиза, отидох да се изчервя където трябваше (шефката), докато изключа компютрите и предупредя колегите, докато намеря такси, минаха 15-тина минути. Нея я нямаше!?! Минаха сигурно още 10 минути, най-накрая я видях да излиза, ама едвам стъпваше. Пътьом се бях обадила на Гецата, наш колега хирург - да е жив и здрав и той и целия му род, ама май няма член от моето голямо семейство, когото да не е преглеждал. Докато чакахме да ни приеме - все пак Гецата не работи в Спешното, а в реномирана частна клиника, тя разказа, че преди часа по ФВС я заболял корема. Помолила господина да я остави да не участва, при което той й наредил да започва да играе ръченица. Ръченица, представете си!!!! Не някое лежерно хоро, не че има такова, ама все пак РЪЧЕНИЦА. Ми да й беше дал едно Хилти да ходи да кърти асфалта по-добре - хем резултата за нас щеше да е същият, хем - полза за обществото, така да се каже. Та Гецата си каза думата - течност в коремната кухина в резултат на руптура на киста (което си беше очаквано), за всеки случай ни уреди и преглед при още един колега - срещу заплащане естествено, не че се оплаквам, просто споменавам. Освободиха я от училище и от физическо за известно време, прибрахме се в къщи и аз зачаках родителската среща с горещо нетърпение. Е, напразно, както стана ясно - господинът не се яви. Скоро срокът свърши, дойде лятото, ех, лятото-почивки, емоции и т.н. И случката беше забравена. Докато на първата родителска среща в 6-ти клас един смътно познат мъж не влезе през вратата. Не се шегувам, и другите Майки се чудеха кой е. Това влизане не беше точна влизане - просто застана от вътрешната страна на стаята, без да изпуска бравата и дори да затвори, изказа си репликата с „Вашите.... и нямате въпроси“ безгрешно, обяви за протокола, че е Господина по физическо и тръгна да си ходи.И тук ми прищрака и се сетих за паниката, болката и страха в края на миналия срок. Аз съм тих, миролюбив човек, готов да помогне на всеки и всичко. Ако щете вярвайте, но като видя охлюв да пълзи по асфалта, внимателно го занасям донай-близката тревна площ с изричните инструкции да си седи там, а не да търчи нагоре-надолу. Колко ли от тях са ме попържали, че ги връщам в изходна позиция, ама като няма писмено оплакване не се брои. Даже от време на време намирам пред прага дребни подаръчета от кварталните мравки и се чудя защо - на тях не съм оказвала безплатни транспортни услуги (поне не все още). Но да се върнем по темата - като чух „аз съм господина по ф............. и ми причерня. С не най-медения си глас (признавам) но с възпитан тон попитах “Може ли за момент?“. Представете си - можеше. Диалогът, ако това изобщо може да се нарече диалог беше следният:
Аз: -Г-не, имам молба - може ли когато някое от момичетата ви помоли да го освободите от час поради болки в корема, просто да го направите, а не да го карате да тропа ръченица?
Той:-Аз съм Господин (наблегнато) по физическо, какво, да я оставя да вика ура ли?
Аз:- Това са момичета в особена възраст, в телата им настъпват промени, повечето от тях вече имат цикъл и е по-добре в тези дни наистина да почиват, макар и на скамейките. Пък и викането на ура ще им развие дробовете за сметка на опорно-двигателната система, която ще почине малко.
Г-на: А вие от какво се оплаквате?
Обясних накратко какво се е случило с нас.
Г-на: Коя е дъщеря Ви?
Отговорих чинно.
Г-на: А защо не ми го казахте тогава?
Аз: Вие не дойдохте на родителската среща, а тя си беше занесла документите, би трябвало да сте се запознал с тях, но виждам че явно не се е случило.
-Аз съм Господин от n брой години и досега никой не се е оплаквал от мен, лека вечер на всички.
И си тръгна видимо бесен. През цялото време не изпусна бравата. И това ако е диалог...
В къщи, на спокойствие /бе какво ти спокойствие, бях нервна като агути с разстройство, през нощта сънувах убийство, ех, ако Фройд беше жив що пари щеше да изкара само от мен/, като върнах лентата назад, ми направи впечатление, че през цялото време се определяше като Господин, а не като учител. По презумпция всеки мъж е господин. Ние, жените имаме по-голям избор в това отношение - госпожица, госпожа. Но не всеки Господин е Учител - второто според мен стои по-високо и трябва да се заслужи.
Та ето защо няма да ме видите повече на родителска среща поне в това училище. Защо да ходя, като няма проблеми. Знам, че децата ни са прекрасни – кое дете не е? Предпочитам тези 70 минути да си говоря с моето дете, дори ако трябва пак да слушам за народната топка или да обсъждам колко са сладки момчетата от BTS, особено Джънкук.
Автор: Калина Терзиева
В училищата на моите деца родителските срещи се провеждат по следния начин. Всеки учител е в класната стая, понякога са двама или трима в една, в отдалечени краища. На вратата има надписи кои учители са в съответните кабинети и на кой клас преподават. Родителите имат предварително пратен приблизителен час, който може и да не се спази, ако са на работа или имат ангажимент. Всеки родител решава при кой учител да отиде да поговори за детето си. Понякога се чака на опашка, но като цяло е много по-удачен вариант. Ако съответно детето има проблем по някой предмет, или с дисциплината, родителят бива уведомен пак в електронния дневник по всяко време на учебната година, не само на родителска среща, и в никакъв случай не пред всички. Този вариант ми се струва доста по-удачен.
Още по темата за образованието:
Училище от бъдещето - Сингапур
Детството е свързано основно с ученето, а ученето е много по-лесно, ако имате силна памет. Способността за улавяне и припомняне на знания прави по-вероятно детето да се справя отлично в училище. Този способ също спомага за детето да има ясни спомени от ежедневните си преживявания, с което то осмисля света и мястото си в него, обогатявайки своите преживявания и изграждайки основни житейски умения.
Имайки предвид колко важна е паметта за развитието на децата, добре е да знаем, че нашето умение да запомняме не е фиксирано. Това, което е вярно за възрастните, е вярно и за децата – има множество трикове и стратегии, които децата могат да използват, за да изострят паметта си. Вие, като родител, сте в подходяща позиция да им помогнете.
Ето няколко, подкрепени с изследвания, предложения:
1. Премахнете, доколкото е възможно, стреса при учене на уроците
“Стресът кара мозъчните приемни системи да изпращат информация в мозъка Реактивен (автоматична борба, полет, замразяване) и предотвратява потока на информация към съзнателния, мислещ мозък (префронтален кортекс), където е съсредоточена дългосрочната памет”, обяснява неврологът Джуди Уилис.
Това означава, че подлагането на децата на стрес при учене на уроците, вероятно ще навреди на паметта им. Вместо това, „установете приятни ритуали (любими песни, игри с карти, хвърляне на топка) или изненади (забавна картина, изтеглена и принтирана от интернет), преди да започнете с ученето, за да отворите мозъчните мрежи, които водят до съхранение на паметта“. предлага Уилис.
2. Играйте игри с памет.
Уменията за памет са като мускул, който расте чрез употреба, така че не забравяйте да осигурите много възможности на децата си (особено на по-малките) да запомнят какво са научили от света. „Задавайте въпроси, когато сте навън. Например, ако минавате покрай къщата на приятел, попитайте: „Кой живее там?“ Игри като тази дават на децата възможност да си припомнят информация“, пише Барбара Соломон.
3. Насърчете четенето и обсъждането на книги.
Не е новина, че четенето на книги с децата е добро за интелектуалното им развитие, но ако искате те да получат повече от книгите, блогът Dumb Little Man предлага активно да ангажирате децата си с това, което четат.
„Когато детето участва активно в четенето, е по-вероятно да му е по-лесно да формира дългосрочни спомени. Активните стратегии за четене включват не само водене на бележки и подчертаване, както повечето ученици правят, но и говорене на глас и отговаряне на въпроси върху материала, който те четат “, обяснява публикацията. Затова не забравяйте да попитате детето си за това, което четете заедно и за неговите разбирания и реакции към историята.
4. Накарайте ги да визуализират спомени.
Когато детето чете нещо, накарайте го да направи пауза и го помолете да си представи сцената в главата си и да ви я опише.
5. Говорете за любими спомени.
Спомените на децата също се подобряват, когато родителите насърчават децата си да си припомнят и визуализират любими спомени, според Соломон. “Съсредоточете се върху събития, които силно резонират с детето ви, като например пътуване до зоопарка. Когато стане малко по-голямо, помогнете му да прави истории от спомените си. Спомените на вашето дете ще бъдат по-богати и то ще се научи как да ги препредава в ясна форма “, пише тя.
6. Помогнете им да осъществят връзки.
Когато новите спомени не успеят да се „залепят“, това се получава често, защото те нямат предварително усвоени от детето знания, към които да се привържат. Ето защо, помагайки на вашето дете да създаде връзки между нещата, които научава, му помагате да укрепи паметта си.
Това споделят от Understand, организация, която подкрепя родителите на деца с увреждания в обучението.
“Помогнете на детето си да създаде асоциации, които свързват различните детайли, които то се опитва да запомни. Грабнете интереса на детето си със забавни мнемоники като “Чашка орехи желае забравеният сладолед вълшебен“. Зад тази фраза са скрити цветовете на дъгата: червен, оранжев, жълт, зелен, син, виолетов. Може да си измисляте всякакви такива фрази за стимулиране на паметта. „Намирането на начини за свързване на информацията помага за формирането и извличането на дългосрочна памет. Освен това помага за работната памет на детето, която то използва за задържане и сравняване на нови и стари спомени.“
“Мозъкът е орган, който търси модел. Когато вашите деца разпознаят връзки между нови и предишни знания, техните мозъци могат да свържат новата информация с категория от съществуващите знания за дългосрочно съхранение. Графики, мнемоника, изброяване на прилики / разлики и правене на аналогии изграждат модели на дългосрочна памет “, съгласен е Уилис.
7. Играйте карти.
Това е забавен начин да засилите паметта на детето ви, от която ще се радвате и вие.
„Прости игри с карти като Crazy Eights, Uno, Go Fish и War могат да подобрят работната памет по два начина. Вашето дете трябва да спазва правилата на играта, но също така трябва да запомни какви карти има и кои други хора са играли “, отбелязва Understood.
В поредица от статии, предоставени от образователен център Да Винчи ще ви запознаем с техниките и начините да се стимулира и ускори развитието на детето във всички познавателни способности. Може да прочетете повече за курса им "Когнитивна азбука", основан на "Азбука на мисленето", който представлява една съвременна реплика на "Монтесори".
Автор: д-р Гергана Маркова
Доста често ние възрастните имаме склонността да хабим енергия като повтаряме едно и също нещо по няколко пъти. През преживяването на последствията децата учат, а ние искаме да ги предпазим от този урок. Всъщност, доста често, по този начин спъваме процеса на учене през личен опит. Ще опиша няколко случая от работата ми по време на индивидуални консултации и с колегите в детските ни центрове и градина, които са показателни за грешките и решенията на някои от най-често срещаните кризисни ситуации, в които изпадаме в отношенията си с децата.
Ситуация 1: За всички нови деца в градината имаме процес на адаптация - майката и детето са заедно в градината няколко седмици. По време на този процес, в присъствието на майка си едно от децата – момиченцето Б. на няколко пъти посегна към устата си с пясък. Интересно беше, че това се случваше закономерно - всеки път, когато майката на Б. решеше да се отдалечи, да седне на пейката или да влезе в градината, момиченцето започваше да поднася към устата си пясък. Също така закономерно всеки път, когато виждаше детето си да прави това, майката се втурваше, сядаше до нея, и повтаряше: „Спри! Мръсно е! Не в устата!” и др.
По този начин детето разбра, че така може да привлича вниманието на майка си през цялото време, докато са навън.
Решение: След известно време, когато детето започна да ни допуска до себе си, ние, аз и колегите от екипа на детската градина, бяхме изправени пред същата ситуация. Но реагирахме по различен начин. Намесихме се като използвахме естествените последици от избора си на поведение.
И така, когато Б. посегна към пясъка, за да види как ще реагирам, аз я оставих. Тя го вкуси и разбра, че е неприятен. Погледна ме и видя, че не реагирам по начина, който очакваше. След тази случка повече никога не посегна към пясъка. Оставих природата сама да свърши работата си. Не говорих за случилото се, не насочих вниманието й отново там, просто я оставих. Това в индивидуалната психология и демократичното възпитание наричаме „естествени последствия“. Разбира се, съществуват ситуации, които не позволяват използването на този метод, например като ги да оставим да направят нещо твърде опасно. Но пък е толкова ефективно в много други моменти.
49 фрази за успокояване на детето
Ситуация 2: Pодителите на две деца - едното на 6, а другото на 9 години, ме попитаха по време на консултация как да спрат „завихрянето“ на децата си по време на пътуване с автомобил. Те ми разказаха как всеки път, когато тръгнат на път, децата им започват да викат, да се карат, да хвърлят различни предмети в колата по време на движение.
Решение: Посъветвах родителите следващият път, когато децата им започнат да се държат по този начин, този, който кара колата да им каже, че подобно поведение е опасно и ако продължават да се държат така ще спре и ще излезе от колата. Ако спорът продължава, родителят просто спира колата и излиза от нея с обяснението, че ще се върне, когато са готови. Излиза навън, може да се обърне и да не ги гледа, може да вземе вестник или книга и да започне да чете, но да не ги наблюдава и да не им говори.
След всеки следващ път, когато това се случва, на родителя няма да му се налага да изтъква последствията. Децата ще са наясно, че когато това се случи, шофьорът просто ще спре и ще излезе от колата. След няколко повторения на действие и последствие, децата ще спрат да се карат и да създават хаос по време на движение. По този начин ние, като родители, учим децата си как да завършват спорове по своя воля и да понасят последствията. Това е техният избор.
След известно време майката ми се обади, за да ми каже, че повече нямат проблеми от подобно естество.
Ситуация 3: Типичен и доста често срещан проблем са скандалите между родител и дете в магазина. По време на регулярния час за обратна връзка с родителите в нашата детска градина, една майка ме помоли за помощ. Тя ми разказа, че детето й доста често започва да прави сцени, вика и крещи, когато са заедно в магазин. В тази ситуация обикновено става въпрос за опит за привличане на внимание от страна на детето.
Решение: Аз я посъветвах да опита да отвлече вниманието на детето като го покани да й помогне с избора на плодове или продукти за вкъщи и му даде възможност то да избере покупките.
Още на следващия ден, майката ми сподели, че е изпробвала съвета ми. Детето веднага се е включило и е помогнало. По този начин то се е почувствало значимо, а неговото мнение зачетено. Много често подобни ситуации се коренят в силната нужда, която малкият човек изпитва от позитивна връзка с майка си.
Ситуация 4: Синът ми много обича да рисува и до ден днешен може да седне и с часове да рисува. Когато той беше по-малък, имаше няколко случая, в които изпитваше огромен порив да рисува по стените.
Решение: Със съпруга ми въведохме правилото, че с боичките и фулмастерите рисуваме само на масата върху листа. Обяснихме му, че ако избере да рисува по стените, масата или на нещо различно от листа боичките и фулмастерите ще изчезнат. Той се съгласи, но някак случайно на следващия ден беше забравил. Спокойно му припомних къде е редно да се рисува и му казах, че може да опита отново утре. Той се ядоса, след това се разплака, премина през различни емоции, но така и не получи боичките в този ден. На следващия ден той рисуваше на указаното място. След известно време отново се опита да провери дали това правило все още е актуално и се увери, че е. Децата обичат да проверят нас родителите дали наистина спазваме правилата, които поставяме. Понякога минава много време, понякога веднага след последствието, но важно е да спазваме това, което казваме и да не даваме двойни послания
Ситуация 5: Имахме ситуация с едно дете, което един ден дойде в особено настроение - често ходеше до каменната oграда и много силно я риташе. Притеснихме се, че може да се нарани. Наблюдавахме го известно време, след което специалист от екипа ни се приближи до него, клекна и го попита какво прави. Детето отговори: Чупя камъните.
Решение: Обяснихме му, че камъните са много здрави и с крак трудно би ги счупил. По-скоро би си счупил крака, ако продължава да рита прекалено силно. Насочихме го, че с тези силни крака може да рита топка, а ако е ядосан, могжем и да да поговорим за това как се чувства.
Тази техника се нарича „пренасочване на интереса“ и постигна ефект. Момчето спря да рита камъните, а в следващите дни този тип поведение намаля значително.
Ситуация 6: Една сутрин, едно от децата плачеше много когато пристигна в градината. Баща му сподели, че това се случва всяка сутрин, когато идват на градина, защото все “забравят” по нещо и за да се успокои синът му, те се връщат обратно до дома им, вземат това, което детето е забравило и отново се връщат в градината. Но тази сутрин бащата бързал и нямало как да се върне, затова и детето плачеше пред нас.
Решение: Благодарихме за тази така ценна информация и след като бащата си тръгна, се обърнах към детето с думите:
- Виждам, че си разстроен. Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило?
Детето се опита да каже нещо, но през сълзи и не се разбираше.
- Така като говориш, докато плачеш, ми е трудно да те разбера. Поплачи си, явно имаш нужда. Когато се успокоиш, ми кажи какво се случва (След около 20 секунди, детето се успокоява).
Детето: “Няма ми сандалките в чантата, мама не ми ги е сложила”.
- Тя може да ги е забравила, но ти подсети ли я?
Детето:
- Не.
- Предлагам ти следващият път ти да си оправиш чантата, за да си сигурен, че всичко е вътре. Това е твоя отговорност.
Детето се успокои и влезе в групата. Децата имат нужда да им се делегират отговорности, така им гласуваме доверие, а те се чувстват способни и свързани.
Ситуация 7: В детската градина е време е всички деца да се приготвят да излязат навън и да играят на двора. Всички обуват обувките си, по-бързите изчакват по-бавните, за да излязат заедно. Едно от децата решава да разхвърля всички пантофи и необути обувки.
Решение:
- Виждам, че губиш търпение. Може би си забравил, че излизаме навън, след като всички се обуят и сложат пантофите в шкафа..... Всички сме готови вече и излизаме, но виждам, че ти имаш все още работа. Когато подредиш разхвърлените пантофи, ще те очакваме навън за игра.
Първоначално детето се сърди, но когато вижда, че всички излизат навън без него, бързо започва да подрежда разхвърляните пантофи.
Чрез това поведение, детето играе танц за привличане на внимание, но когато не среща очакваната реакция, променя поведението си. Сблъска се с логичното последствие „Когато разхвърляш – подреждаш“.
Ситуация 8: В детската градина, следобедната почивка е свършила, децата се преобличат, приготвят се за следобедна закуска и игри. И. се е преоблякъл, но иска помощ за обуването на пантофите, които знаем, че може да обува сам. Смисълът на проблема е в търсенето на внимание от страна на детето, най-вероятно основаващо се на обезкуражаване и липса на принадлежност. Методите за решаване на проблема са комбинация от логични последици, обучение в независимост и окуражаване.
Решение: Казахме на И.: „Ти можеш да обуеш пантофите си сам, И.” След това обявихме на всички деца, че е време да направим влакче и така да отидем до т.нар. гара “Закуска”, за да се подкрепим с нещо вкусно и после да поиграем. На И., който не правеше никакъв опит да се обуе, обяснихме: „И., слизаме по стълбите с пантофи на краката си, ако избереш да стоиш бос, няма да можеш да слезеш с влака.” И. продължи да стои безучастно. Всички тръгнахме, а И. се разплака още по-шумно, настоявайки някой да го обуе. Нищо не последва.
След няколко минути И. се беше обул и се присъедини към групата си сам – без подканяне. В резултат получи окуражителните думи: „Поздравления, ти си се обул! Ти можеш сам, мило дете! Ела да си измиеш ръцете ...” В следващите дни И., след ставане от сън, сам си обуваше пантофите и излизаше заедно с децата.
Като социални същества ние непрекъснато се стремим да намерим своето място в социални групи, където сме значими или се чувстваме такива. Развиваме чувството си за принадлежност само тогава, когато знаем къде е мястото ни и усещаме безусловното ни приемане от групата. Семейството е първата социална група в която детето попада след раждане. Една от задачите, които си поставих в детските градини и Академия за ранно детско развитие „Бобче-Топче“ е да помогнем на родителите да развият усещането на децата си за принадлежност. Така насърчаме родителите да търсят силните страни и способности на децата и да помагат да ги проявяват. По този начин те ще се почувстват като част от семейството и ще заемат своето място и роля в отбора и ще сътрудничат за постигането на общите цели.
Авторът на тази статия д-р Гергана Маркова е преподавател в Тракийски университет и основател на Академия за ранно детско развитие „Бобче Топче“. Като специалист по ранно детско развитие следва принципите на Ричард Драйкурс за демократично възпитание на детето. Те водят началото си от методите на индивидуалната психология, възникнали с разработките на психолога Алфред Адлер преди повече от 50 години в Австрия. Ако искате да разберете повече и да зададете своите въпрсои, можете да се включите в Дните на индивидуалната психология на 16 и 17.11.2019 в София. Заедно с водещи специалисти от Израел и България ще говорим за еволюцията на родителството и правилата и кризисните ситуации, с които се сблъскваме всеки ден.
Вижте още:
