Автор: Надя Брайт

Ако сте присъствали на лекция, семинар, били сте част от събитията на някой модерен гуру или просто работите в компания, в която се презентира – знаете за какво говоря...

1. Нарцисистът

Той се е изправил пред вас, защото знае, че е страхотен и в следващите 40 минути ще му се наслаждавате. Той е умен, красив и вие сте отишли да гледате него, а не той вас. Говори „мотивиращо“, но всъщност ви назидава: „Правете така! Мислете иначе!“. И какво се очаква да си мисли аудиторията? „Божке ле, как сме оцелели до сега, без да се изправи тоя човек и да ни каже самоуверено истината за живота, вселената и всичко останало?!“ 

Истината е, че хората в аудиторията или започват да се чувстват непълноценни, или започват да усещат, че времето им е крайно загубено.

Друга разновидност на този тип презентатор е в бизнес средите – той е шеф и просто ви казва как ще стане и не ви пита нищо. Обикновено този човек си остава шеф и никога не става лидер. Не създава екип, а стадо (с по някой вълк в овча кожа в него).

За да не бъдете този надут балон, понеже светът е голям и остри предмети дебнат отвсякъде, а издишането е болезнен процес – просто помнете, че ако я няма аудиторията, го няма и презентаторът.

2. Жалкият

Човек, който много иска да ви каже нещо, но толкова се притеснява, че започва да се излага. За да прикрие това, почва да пуска шеги или да моли с очи аудиторията, да го подкрепи. Обаче знаете ли какво? Публиката има непоносимост към слабаци. Спиралата надолу е дълга, веднъж изгубиш ли позиции... Жалкият презентатор дълго помни очите на хората, които са го гледали неразбиращо и как е искал да изчезне безкрайно. За сметка на това – хората не си спомнят нищо от това, което е казал, а просто им е било неудобно.

За да не сте този презентатор помнете – Вие не сте пили! Вие сте лъв!

3. Wanna be звездата

Иска му се да е като Нарцистичния, но в душата си е Жалкия. Пръска чар, прави стъпки, чупки, задава въпроси на публиката, шегува се... Публиката се уморява да му връща пресилени реакции, само за да не се обиди. Защото всички знаем, че ако нараниш Wanna be звездата, докато презентира, той ще го преживее много тежко. 

Обикновено това е човек без опит в комуникация с аудиторията, но с настойчиво желание, да прави презентацията „интерактивна“. Т.е. – да ви пита неща, да остроумничи и да ви увлича в презабавни мероприятия като „Хайде всички отдясно на залата – пляскайте с ръце!“.

За да не бъдете този човек, просто малко се успокойте – не сте излязъл пред публиката, за да бъдете Фреди Меркюри.

4. Интелектуалецът

Човекът, който е толкова умен, че си е извадил всички сложни думи, които знае и ще ви ги каже на тази презентация. И най-вероятно, след като каже нещо проникновено и сложно, ще ви погледне за секунда, за да види възхищението ви. Това, което не разбира е, че ако е попаднал някъде, където хората се възхищават от сложни думи... Хайде, няма да ставам твърде негативна. 

Със сигурност, това е презентатор, който не е там, за да е в услуга на аудиторията си, а за да се почувства значим. Но е по-добре да даде това време за благотворителна дейност. Така хем няма да дразни, хем наистина ще е значим.

За да не сте този човек – просто не се преструвайте на умни, а бъдете такива.

5. Човекът от народа

Той е тук с нас, облечен е със суетшърт и дънки, усмихва се небрежно и не си придава важност. Обаче в очите му се чете копнеж по нашето одобрение. Говори небрежно, но си личи, че думите му са прецизно подбирани. Има естествено излъчване, което дълго е репетирал пред огледалото. Понякога, ако за малко разфокусираш образа пред очите си, може да видиш, че пред теб стои Жалкият...

Всъщност това е най-малко лошият презентатор от всички изброени. Все пак, ако не искате да сте като него – най-добре разберете кой всъщност сте вие и покажете това на аудиторията. 

Надя се занимава с психология, пилатес и е стендъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори. Ако искате да станете наистина добър презентатор – може да се запишете на курса ѝ за публично говорене.

Автор: Нели Славова

Камен Донев имаше един скеч навремето, в който казваше: "Мен са ме канили на кафе, канили са ме и на рождени дни" - нещо такова беше в неговото превъплъщение на знаменития Тийчър от Улицата. 

И аз по същия начин - къде ли не са ме канили. Първо самичка, после с мъжа ми, а от шест години и с невероятното ми дете. Сравнявам я, поканата за гости, като пътуването в различни държави. Някъде си останал с много добри впечетления и жадуваш да се върнеш, спомняш си, разглеждаш снимки, сещаш се какво сте си казали и какво си видял. Ала има и места, където не ти се стъпва отново. 

За скромния си житейски опит, да съм жива и здрава, още да ме канят - съм била в много домове. Сега ще ви разкажа и ще стигнем до финала. Съжалявам, ще го направя бавно. Имайте търпение. Не знам дали си заслужава, но имайте. 

Била съм в много луксозни домове, такива, в каквито изпитваш неудобство да пръднеш в тоалетната, да си протегнеш ръката през масата, за да стигнеш водата или ядките. 

Или в толкова лустросани и лъскави, че те е страх детето ти да не счупи нещо, да не го повреди, да не изцапа, не дай Богу, с флумастери. Макар че в много луксозните домове, вярвате или не, често липсват флумастери - те са абсолютно забранени по такива места, защото мастилото цапа и можеш да направиш без да искаш запетайка на скъпия диван донесен с контейнер от друг град. 

Била съм в домове, в които домакините са ми казвали, че масата, на която в момента се храним и сме забили победоносно лакти в нея, струва 3000 лева, ей така да си знам. Това не променя живота ми, но нека ми пояснят, да си науча урока. 

Била съм в домове с огромни телевизори и системи за домашно кино, без една книга на показ. Вероятно има книги, но са дълбоко скрити или в някой шкаф, който не се пипа, защото е скъп и правен по поръчка за семейството. 

Била съм в домове, където има обилно количество изкуствени цветя и нито едно живо. Била съм и в такива, където не можеш да минеш от саксии, вази, и кашпи с жива флора, с кислород. 

Била съм в домове, където банята е по-голяма от кухнята на други хора. 

Била съм в домове, където детето има своя отделна детска стая и в такива, в които детска стая липсва. 

Сядала съм на много удобни дивани - двуместни, четириместни, разтягащи се, кожени, с хвърлено небрежно одеало, с цвят графит, с цвят горчица, с горско-зелено, с чисто бяло, сиви малки дивани и големи кафеви с пухени възглавници. 

Била съм в домове с много история, с картини, с култура, с плочи, със старинни предмети и антики, с гоблени. Или с много снимки на собствениците на апартамента. 

Била съм и в малки апартаменти, една стая - всичко в нея събрано, сгъчено, кашони до тавана, както някои хора им казват - дядовата ръкавичка или пък "ще извикаш дий и ще хукне". 

Сядала съм на неудобни столове с ръбеста облегалка. На такива, които имат подлакътници и които нямат. Имало е тапицирани, имало е и дървени. 

Лагом - семпло и умерено по шведски

Виждала съм много секции, модули, етажерки, поставки, всякакви съм виждала и твърде претрупани и кичозни, и премерено подредени и съвсем изчистена, едва доловима класика. Казвала съм си, тази идея ще я взема, харесва ми, готино направено - имат вкус тия хора. Мислила съм си и - ужас, никога не бих направила така, не е моето, не. 

Виждала съм врати. Била съм в домове с гаражни порти, които се управляват с дистанционно. Била съм и в домове, където мога да изкъртя с крак вратата. 

Качвала съм се по стълби. 

Събирали сме се и в една стаичка с две легла, вместо дивани. 

Яли сме и на маса за детска игра. 

Смирненски, Вазов, Радичков, Талев, Вапцаров, Яворов, Пушкин, Толстой, Байрон, Уайлд и Пратчет - понякога са ме посрещали още от вратата. 

В банята съм си измивала ръцете с течен сапун, както и с такъв на плочка. Виждала съм душ кабини. 

Отделно баня и тоалетна или както е в нашия лазарет - всичко в едно, ама без кабина, само душ. 

Хранила съм се в прибори, които всички са еднакви, от един сервиз. 

Случвало се е и да се храним всички в различни чинии, от които има и пукнати, малко счупено, една чертичка. Да ви призная - храната се усеща по един и същи начин. 

Значи, имало е ситуации, при които на масата за един човек има поставени три чаши. За ракия, за вино, за безалкохолно. Много пъти сме пили и от една чаша три питиета. Добре, веднъж се случи и от една чаша да пият трима човека, брои се, има го. 

Виждала съм легла. Спални с табли, които са разкошни. 

Виждала съм и такива, които съм се чудила как мъжът и жената спят в нея, тесничко и матракът не е нещо особено, даже май е дюшек. Ами акарите, те не знаят ли, че съществуват акари и могат да си купят най-новия дръндрънчипляс матрак с мемори пяна и морска сол от Папуа Нова Гвинея. 

Ето такава сол е нямало никога на масите, на които съм била. Но е имало хималайска. И розова. 

Слагали сме и българска бяла смъртоносна сол в салфетка, защото домакините са нямали солница. Или в чинийка, както дойде и за по-лесно. Една щипка е мерило и то напълно еднакво за всеки. 

Вечеряли сме на покривки, които са били изгладени.

Ок, и на такива с гънки и смачкано, обаче сме се хранили и много пъти върху мушама. Почиства се лесно и не се пере, но не е много еко. 

Получавали сме покани за гости, чиито домове се отопляват с камина, печка, пелети и климатик. Забравих - и радиатор от тези с ребрата, ама каква сауна става, не е истина просто. 

Била съм в домове, където мога да стана от масата и да си отида спокойно в кухнята. Толкова добре се чувствам, че помагам и също обслужвам масата. Прибирам. Мия чинии. Отсервирам. Чувствам се като у дома си, приятно ми е. 

Разтребвала съм също и играчки. Някои жени имат специално изградена система за подредбата на играчките. Класифицират ги, сякаш повече няма да се използват. По цвят, година на производство, материал и големина. Не искат и не обичат Х да се смесва с У, защото У седи на друго място и не се пъха там, където съм поставила Х. Напълно ги разбирам, това си е лично тяхна работа. 

Пък и аз също разделям играчки, не съм джаста праста. Писта при писта. Батман при батман. Кола при кола. Око за око. Зъб за паста за зъби. 

Имало е и случаи, при които не ставам от масата. А аз обичам да ставам, не ми е кеф да дремя три часа на едно място, несвойствено ми е, не ми е присъщо. 

Обаче като си на гости, играеш по правилата. 

Била съм в чисти домове. 

Прилично чисти, шизофренично и маниакално чисти и безукорно чисти. Не е защото ние сега идваме на гости, просто редът там е такъв, постоянен е, не е извънреден и не е за кратко. 

Била съм и в домове, където съм се прибирала у дома с черни чорапи, а съм дошла у гостито с шарени. На бос крак ми е хрупало на ходилото. Някоя троха, някой косъм, конец, ала-бала. Била съм и в домове, където има мухъл по стените и много хубави тапети. Имало е пердета, плътно до земята и само до прозорците. Има и домове със щори - алуминиеви и такива, които можеш да изпереш. Последните пък как трудно се дърпат, мамооо, не ми говори.

20 неща, които вашата чистачка иска да знаете

Влизала съм в жилища с пералня и сушилня отделно. Две машини тупнати една до друга или върху друга. Виждала съм и такива като мен - пералня и сушилня в едно. Как ме е яд, въобще не я ползвам сушилнята, много ток пердаши. Суши дрехи на една програма три часа и въобще не я ползвам, ай сиктир. Виждала съм и миниатюрни перални, дето като пъхнеш един чаршаф, две блузи и едни гащи - барабана е дюкме, ще почне тутакси да повръща. 

Като казах повръща - била съм на гости с много храна и пълен хладилник. Две салати, в хладилника още салата, ама от същия вид. Ребра, картофено пюре, пържоли, десерти, крем карамел, шоколадов мус, багети със семена, три вида някви шитове, в които топиш хляб кат луд, пържени кюфтета, печен лук, мусака, маслинова паста, магданозена паста, босилекова паста, с орехи, без орехи, спагети, нудели - чудо за хуманитарната криза. 

Била съм и на гости със скромна вечеря, ей така да си я споделим. Ние носим каквото имаме налично у дома, те ни посрещат с каквото имат у тях си. Може това да са две неща - пак е сладко, щом сме заедно. 

Веднъж си издълбахме по една филия хляб така че да остане само коричката, метнахме я в тигана, чукнахме вътре едно яйце и воала - закуска у Тифани, ама бюджетна. 

Яла съм месо, лук, тиквички, хляб и кво още беше, не помня, на барбекю, на дървени въглища, на плоча, на скара и на реотани за 20 лева от Мастърхаус-а до Приморско. Мале, хора, като с уискито съм, не правя никаква разлика, пълна смотанячка. 

Била съм в домове, където имаш синя и червена светлина на кранчетата на мивката. Като отивам до тоалетна е било мокро, някой се е къпал, или е сухо и има килимче за крака. 

Не понасям ароматна тоалетна хартия, а обикновена бяла и без парфюм. Поглеждала съм се в пукнати огледала и в такива с петна. Поглеждала съм се и в кристално чисти. 

Имало е разточителство на хавлии, имало е и само една - за гъз, за пети, за лице, за ръце - въпрос на вкус, ето аз обичам доста препечено месо, други го харесват да им говори. Аз го обичам на тебешир, на каиш. Други, като мъжа ми, искат месото да е мазно. 

Слагали са ми свещи. На масата. За красота и уют. Един брой или три броя. В стъкло и в ковано желязо. Стояли сме до късно и съм виждала как свещта напълно изгаря, остава едно тънко фитилче. После пуска онази меланхолична миризма на прощаване с изящен дим, който прави въртеливи движения нагоре към лампата, към светлината, която е още тук, а другата светлина си е отишла. 

Тръгвали сме си и докато свещите още горят, докато са в апогея си и восъкът е течен, мек и парещ. 

Виждала съм кухненски плотове отрупани с най-различни машини. Тостер, машина за кафе и капучино, сандвич преса, хлебопекарна, микровълнова фурна, миксер, блендер, кухненски робот, фритюрник - колко много излишни удобства и покупки. Пълен плот и една клечка кибрит няма къде да оставиш. В Български червен кръст социално слабите чакат да им дам пакет леща, пакет брашно, пакет ориз и пакет боб. Чакат и слагат в торбите. Прибират се вкъщи и ги оставят на празните си плотове. 

Била съм в домове, където между моето дете и детето на домакините - няма химия, а само физика.

То така е било и с нас, възрастните. Някога моля и опитвам да построя мост - айде, айде, поиграйте си, не се карайте, по-забавно е да играем заедно, отко̀лкото всеки поотдѐлно. Бъдете приятели. Или ако искате не играйте заедно, просто не вдигайте излишна врява. Знаете ли, всъщност не сте длъжни да се харесвате, понякога просто нещата не стават и не потръгват. Ние, родителите, го разбираме късно и губим време в опити, а вие, децата, усещате. Цинично е аз да не харесвам всички хора, а да те карам теб да ги харесваш. 

Била съм и в такива, където децата си играят, занимават се, ще се поспречкат, но ще си и играят. 

Била съм в домове, където единственото нещо, което са разбирали за мен, е че се казвам Нели. Изненадвала съм се на домакините, хора с претенции по-големи от циците, уж образовани, уж интелигентни, уж знаещи, уж можещи, уж разбиращи повече от всеки гръцки философ - как правят толкова елементарни грешки и колко бързо разкриват истинската си цена, а тя се вижда обикновено в дреболиите, там е същината. Говоря за прекъсването, отнемането всякаква възможност да си започнеш изречението, не да го довършиш. Говореното един през друг, сякаш сме в баничарница и не се изслушваме кой иска тутманик, кой кифла с мармалад, кой мекица - е нещо неприятно и може да те накара да загубиш окончателно интерес. Няма разговор. Към така поднесената топла пилешка супа за душата, може да се сервиза и оцет за егото. Няколко капки, колкото за настроение. Правила съм го, полезно е. 

Не случайно студентският живот бил хубав и хората го помнят дълго време. Не живееш в кой знае какви условия и удобства. Често и с нищо не отопляваш помещението си. Хладилникът е пълен с каквото Господ е дал или каквото е останало от четвъртък. Въпреки всичко, когато се съберете в тази студентска бърлога, ако между вас има химия и разговорът не спира, темите сами излизат и очевидно си допадате - мястото и храната са само детайли, щрихи към картината, която вие, хората, рисувате. 

Прекрасно и похвално е, че една домакиня, едно семейство, инвестира толкова време и енергия в приготвянето на шест вида храна, коя от коя по-вкусна и съблазняваща. Часове наред прекарани в кухнята, мивката, сушилника, гъбата с препарата, варене, пържене, печене, месене - уважително и похвално, браво, заслужава признание! 

Оценявам го високо и ще бъде изразено моментално! 

Но предлагам и друго - да се инвестира време и енергия в събеседниците на масата, защото ние не само споделяме храна и обща обстановка, а споделяме и предлагаме себе си. 

Разбрах, че не е важно в какъв дом влизам. Скъп ли е, евтин ли е, има ли дивани, няма ли, на каква маса ще се храним и дори с какво ще се храним. Не е важно в какъв дом влизам, а при кои хора идвам и с какво усещане ще изляза! 

Разбрах, че изобщо не ме вълнува дали е чисто, спретнато, подредено, битово, разхвърлено, има ли стол с планина от дрехи и чорапи на пода - не ме интересува, съжалявам, ако това ви разочарова. 

Не влизам в спалнята ви, за да ви помирисвам чаршафите, не ви ровя и в коша с пране. 

Разбрах, че гостоприемството е много повече от добре аранжирана маса и красив дом. Гостоприемството е оказване на внимание и желание да се свържеш с хората, които си приел в дома си, не само чрез храната и пиенето. 

Разбрах, че за преживяването на една добра вечер, обяд или среща - е от силно значение колаборацията помежду ни, вкусната храна и напитка са само нещо, което допринася за нея, един малък плюс. 

Често не помня какво съм яла, но помня какво сме си разменили като реплики. 

Съвсем не ме вълнува дали има три вида напитки, но дълбоко ме касае дали ще си мълчим като самсурници слезли преди малко от клона. 

Водещото е разговорът, смехът, глъчката, настроението, симбиозата между нас, душичката ни - когато те вървят и другите неща се движат. Когато помежду ни има пустиня, оазисът от храна - не ме засяга. 

Случвало ли ви се е да кажете: приседна ми, втричи ми се - не е от храната, от думата е, от нея идва всичко. 

Високата цена на вашето жилище и храна са нищо, ако цената ви като човек е ниска. 

Когато умрете, последното, което ще говорят за вас е каква данъчна декларация сте писали, колко струва имотът ви, колко масата ви, колко автомобилът ви, дрехите ви, дрехите на детето ви, от какъв материал е направена вилата ви и в кой квартал се намира. Ще ви споменават с друго - какъв човек сте били, как сте се отнасяли с хората, какво сте направили за тях и каква дума сте си казали! 

Това е то животът и няма генерална репетиция. 

Нели Славова ви е позната и от Лутър, нашето второ дете, Смелостта да си нормална, Застанете в поза Мудра, Добра свекърва. 

Страницата ѝ "Истории от Гардероба" е мястото, където откровено говори за живота си и нещата, които ѝ се случват в текстове, които те карат да се смееш и такива, за които трябва да помислиш. 

Nothing else matters oзначава "Нищо друго няма значение". Също така е велик хит на "Металика" от 1991 г.

Автор: Светла Чимчимова

АКО ТОЛСТОЙ ИМАШЕ ФЕЙСБУК

Фенът:
Вие сте велик!

Префърцунената:
Лев Николаевич, аз съм изключителен почитател, на творчеството ви! Чела съм всичко по няколко пъти и повярвайте ми настръхвах всеки път! Адмирации!

Отвореният:
Льова, брадми, тая твойта Анна Каренина, ко ме беше срещнала мене, щеше да е жива. Единпат да се видиме и щеше да го забрай тоя Вронски.

Моралистката:
Аз никого не съдя, ама ей тъй да си зарежеш детето и да тръгнеш по млади мъже, не го разбирам! Децата са смисълът на живота!!! Пак казвам никого не съдя, всеки знае него си.

Романтичката:
Любовта е смисълът на живота! Как не го разбирате!

Феминистката:
Абе, не може да почне работа, да се опретне сама да изкарва пари тая Каренина, ми ще ми скача под влака! Ай стегни се бе, жена!

Хейтърът:
ДОСТОЕВСКИ Е ПО-ВЕЛИК! ТЪПАЦИ!

Педантът:
Някои битки във ,,Война и мир " не са предадени съвсем достоверно, знам, че е роман, но всичко е важно!

Справедливият (до Педанта):
Кое не е достоверно? Моят прадядо се е бил срещу Наполеон и казва, че всичко е било точно така!

Отворения (до Романтичката):
Секси, имаш лс. Ас ного разбиран от льобоф! ???

Старият ерген:
Влюбен съм в Наташа Ростова! Но такива жени сега вече няма, всички са меркантилни, за съжаление!

Романтичката:
А аз съм влюбена в Болконски! Ама то и такива мъже вече няма! Кой ще ти напише сега писмо! Само zdr mn si slatka.

Комитет,, Майки за здраво семейство " :
Ние започнахме подписка срещу,, Анна Каренина". Не може млади хора да четат това и да вярват, че подобно неморално поведение е в реда на нещата!

Феминистката:
Вий не сте у ред, алоуу!!!!

Човекът от народа:
Аристокрация! Да имат моята заплата ще ги видя аз как ще си плащат тока на именията! На две места работя, ква любов, кви пет лева!

Отвореният (до Романтичката) :
Мацко, виш си личните де!

Романтичката ( до Отворения) :
Простак!!! ( блокира го)

Кифлата:
Не съм чела книгата, ама една приятелка ми каза че Пиер Безухов бил много смотан. Аман от смотани мъже.

Зевзекът (до Кифлата ):
Ама има кинти!?

Кифлата:
Една истинска жена винаги може да направи от един смотан мъж истински мачо. Никой не е смотан в костюм на Армани.

Случаен участник:
Респект!

Спам:
Продавам вила до Бородино. Имперски стил. При интерес пишете на лични.

Представител на ЛГБТ:
И защо всички са хетеросексуални в тия книги?

Ученик от горен курс:
Филми има ли по тия книги?

Детелина С.:
Аз не харесвам Толстой.

Аз :
Аз пък Ви харесвам, Лев Николаевич! Много! ,,Война и мир" е любимата ми книга! Е, и още няколко де, ама тя ми е в топ 10.

Детелина С. ( до мен):
Светле, обичам те! 

Анелия З.:
Айде да идва тоя астероид и да се свършва!

Още от Светла: 

Как не умрях по розови бикини

Автор: Мария Пеева

Преди месец от ПроКредит Банк ми предложиха да ползвам тяхна услуга и да споделя мнения за нея, както и за самата банка.

Честно казано, бях в недоумение. Каква статия, интересна при това, (защото скучни статии не обичам нито да чета, нито да пиша), може да се напише за банка? Да не говорим, че вече толкова много материали имам за парите, семейните финанси и кредитите, че доста съм изчерпала тази тема. А и какъв е смисълът от такива теми изобщо? Банките за мен си приличат, може да има някаква разлика във видове влогове, в лихви и кредити, но това лесно може да се провери дори онлайн и човек да намери каквото му е най-изгодно.

Въпреки това се съгласих и приех поканата за среща с техен банков служител. 

Впоследствие написах статията за банката от бъдещето, защото наистина видях нещо различно. Предполагам, че до няколко години всички банки ще преминат в този модел и бавно, (а може би и бързо) ще се превърнат в дигитални институции. И по реакциите на читателите видях, че някои от тях намират това за притеснително, а някои са и разстроени, че е имало съкращения, че професията на банковия служител вероятно ще изчезне.

Това обаче не е непременно лошо, ако се замислите, а и няма да е единствената професия, която дигиталният свят ще направи ненужна. Всъщност преди двеста години по същия начин индустриализацията е направила излишни много професии и за кратко време много хора, извършващи тежък физически труд, заменен от машини, са останали без работа. Но дали след първоначалното объркване и протести не са намерили нещо по-добро, смислено и приятно? Мисля, че човечеството е на такъв етап от развитието си и в момента. В съвсем недалечното бъдеще скучната и еднообразна работа на много професионалисти ще се извършва от компютри и те ще могат да си намерят нещо далеч по-вдъхновяващо и най-вероятно дори по-добре платено. И в крайна сметка след първоначалния шок вероятно ще бъдат дори благодарни, че няма да прекарат целия си живот в досадна работа, която може да върши и машина.

Малко се отклоних от темата, затова ще направя рязък завой към ПроКредит Банк, чиято идея всъщност беше да пробвам дали наистина е толкова лесно да си открия сметка “за едно селфи време”, както гласи рекламата им. Това, както и цялостната им концепция за изцяло дигитално банкиране вече ми се сториха интересни, защото независимо че синовете ми се майтапят с моите технологични умения, всъщност аз обожавам всичко, което ми пести време и което мога да свърша с няколко клика на телефона или клавиатурата.

И ето какво направих. Обадих се по телефона и поисках да си открия сметка. Дамата отсреща много прецизно ми обясни двата вида сметки, които предлагат и поиска малко информация за какво ще ползвам сметката, за да ми препоръча подходящия вид за моите цели. Освен това предоставих мейла си, на който ми пратиха линк за приложението на "Евротръст". Електронният подпис е още една новост от света на бъдещето, която може би в съвсем скоро време ще измести изцяло необходимостта да обикаляш учреждения, само за да положиш подписа си под поредната декларация. В приложението се регистрирах с личната си карта, след което подписах вече електронно едно заявление и един рамков договор. И после получих на мейла нов линк вече за банковата сметка в Прокредит. Отдолу може да видите тяхното професионално видео на цялата процедура и няколко доста непрофесионални мои снимки. (На последната снимка са яйцата, които си опържих, докато  си откривах банкова сметка. Не можах да се удържа да не ги сложа в колажа. Хората си правят селфита за това време, аз си опържих яйца.)

Ето и отлично направеното видео, в което всичко е демонстрирано много ясно точно като за хора като мен, наричани от синовете си "ботове". Аз, разбира се, не го ползвах, също както не чета инструкциите за новите електроуреди и така нататък. Но вие не правете като мен, гледайте го!

Важно! Винаги четете всичко, което подписвате. Електронният подпис прави подписването на документи още по-лесно и бързо, затова не пренебрегвайте вероятността нещо да е объркано и всичко си изчитайте. Рамковият договор с Прокредит наистина беше две странички. Но беше включена и опция за овърдрафт, каквато не искам. Затова се наложи да отхвърля първия вариант на договора. Веднага последва обаждане и договорът беше коригиран.

Още нещо важно! Питайте служителя в кол центъра за каквото не ви е ясно, без да се притеснявате. В рамковия ми договор имаше въпрос дали имам "платежна сметка за основни операции" в други банки. Аз имам сметки в други банки и не ми беше ясно какво представлява този вид сметка и дали имам такава. Затова разпитах подробно и за това, оказа се, че нямам. Предполагам, че съм доста досаден и претенциозен клиент, но винаги държа да съм информирана и да си изясня всички въпроси, не само за себе си, а и заради хората, които ще прочетат тук.

И така, ако ме попитате - може ли да се банкира за едно селфи време? Самото откриване на сметката ми отне малко повече, докато уточня въпроса с овърдрафта и платежната сметка за основни операции. Но когато става дума за финанси и договори, е важно да не бързаме чак толкова. А ако ме попитате удобно ли е приложението за онлайн банкиране? Изключително удобно е и възнамерявам да го ползвам редовно, също както и банкомата за теглене в евро, който ще ми спести доста опашки преди пътуване в чужбина.

Картата ми пристигна по куриер още на следващия ден...

Надявам се статията да ви е полезна наистина. И макар да ми е неприятно, че някои читатели отново ще се възмутят, че “рекламирам банка”, в същото време отлично осъзнавам, че никой от нас не си държи парите в буркани и е добре да се знае за тази по-различна услуга. Така че тази препоръка ще намери хората, които ще я оценят и на които ще свърши работа.

Повече информация може да намерите в сайта на Прокредит банк. А тук е първата ми статия за тях.

Aвтор: Ани Стойнова

Един ден ще се наспя, хубав, здрав, 8-часов, непробуден сън.

Един ден ще се нахраня спокойно, без да бързам, без да се крия в банята (коя майка не го е правила) или някъде по двора, за да изям набързо един шоколад, без да ме питат "Мамо, ти какво ядеш?!" и да недочака отговор да ми я отвори, за да провери сама съдържанието, без да си прекъсвам яденето, за да сложа друго такова в нечия малка уста.

Един ден ще си взема дълъг, релаксиращ и отпускащ душ, без да мисля "дали сега не са бутнали секцията върху себе си" или "дали не са запалили някакси къщата".

Един ден и кафето ще си изпия преди да е хванало ледени висулки.

Един ден къщата ще е почистена и подредена.

Да, един ден, но тогава няма да съм толкова щастлива, няма да ги има причините за умората и недоспиването ми, няма да ги има малките ръчички, които се вплитат във врaта ми за прегръдка, няма да гo има тропотa на босите крачета по пода, които тичайки към мен за целувка.

Няма да ги има малките устички, които да храня, както лястовичката храни малките си. Няма да чувам тези медени гласчета, които ме викат: "Мамоооо, ела, да видиш една буболечка! с такъв ентусиазъм и радост, с които само едно дете може да ти покаж красотата на света. 

Моите четири изненади

Няма да има звънък смях и весели игри навсякъде и по всяко време, вече всичко ще е притихнало и пусто.

Птичките ще са отлетели от гнездото. Ще са открили своя син простор, в който да разперят крила, ще са намерили своя път, по който да вървят сами, без да ги държа за ръка.

Един ден...

Далеч е все още, силно се надявам, въпреки че очите ми натежават от умора, ръцете ми се огъват от тежестта на две топли, жизнени и готови за лудории деца.

Един ден...

Но нека този ден да не идва толкова бързо. Аз и така ще се справя с товара, само още малко те да са до мен. Нека да разхвърлят и да лудеят, деца са все пак. Нека да ме будят посреднощ - единият, сгушен в пазвата ми, за да се нахрани и да въздъхне блажен, а другият - само да ми каже колко ме обича. Те са моята храна и вода, те са моето сутрешно кафе, те са моят въздух и светлина, сладостта на най-вкусния шоколад на света.

Един ден... ще имам време за себе си, а те вече ще са поели по пътя на живота си. И тогава ще се озъртам, ще се моля, да се върнат,макар и за миг, за да ги прегърна и целуна отново, да разхвърлят и беснеят, да искат за пореден път да им изпея "Зайченцето бяло" или любимата им песен, защото "Мамо ,много ми сеслуша Runaway", много ми се танцувааа", с най-жалната и сладка муцунка на света.

А докато дойде този ден, сега, днес, в момента, да допия леденото си кафе и да поседна за миг, да се порадвам на тишината, докато палавниците спят кротко и къщата е притихнала в очакване на утрешния ден.

Отговорът на Вселената 

Автор: Мария Пеева

Вчера ми писа читателка с молба да споделя ужасната история от дома за възрастни в Пловдив. А аз дори не мога да събера сили и да изслушам записа. Но тъй като и моите родители са в дом, реших да напиша нещо, което може би ще е полезно на близките на хора с деменция. Ще се върна малко назад и ще опиша нашия път - моя и на родителите ми, а вие ще прецените дали този опит е приложим при вас.

След първоначалния шок на диагнозата им изпитвах огромно чувство за вина. Защо не съм забелязала по-рано, защо съм пренебрегнала белезите, дали нямаше начин да се предотврати, забави заболяването? Не по-малко ми тежеше и новата отговорност - да взимам решения за родителите си - хората, които години наред са взимали решения за мен в детството ми. Тази размяна на местата е много объркваща в началото и внася допълнителен стрес в цялата ситуация. Като добавим и влошаващите се симптоми, незнанието къде да потърсиш помощ, какви мерки да вземеш, какво предстои, можете да си представите какво съм преживяла. И не съм единствената, защото всяка година хиляди възрастни хора излизат от лекарския кабинет с тази диагноза и остават на ръцете на децата и близките си. А ако, пази боже, няма такива - на благоразположението на случайни познати - защото пациентите с деменция бавно, но сигурно се превръщат в едни стари деца, които по никакъв начин не могат да се грижат сами за себе си.

Първото, което трябва да се направи, при съмнения за деменция, е да убедите възрастния човек да отиде на лекар. Възможно е да отказва и да се съпротивлява, но при все това трябва да намерите начин да го убедите. При нашите това стана лесно. Те вече осъзнаваха, че нещо не е наред с тях. Когато отидохме да ги видим, на котлона седеше тенджера с вода, в която плува сурова леща - изглежда, че това беше “сготвила” мама, която винаги е била чудесна готвачка. Прибрах си ги веднага с една чанта дрехи и започна ходенето по лекари и изследвания, а също и новият период в моя живот - този, в който се сдобих с още две бебета, които никога няма да пораснат.

Тъй като съм ви разказвала подробно тяхната история, в този текст ще се фокусирам по-скоро на практичната страна на грижата за дементните близки.

Както вече казах - първо и най-важно е преглед и назначаване на лечение. То няма да излекува пациента, но ще забави болестта. За това заболяване прегледът е при невролог, който ще назначи и изследвания за куп други заболявания, които биха могли да доведат до деменция. Нужна е също и консултация с психиатър, а ако вие можете да си позволите психолог, съветвам ви да го направите, за да ви помогне да приемете по-спокойно случващото се и да знаете какво ви очаква. Защото то не е леко.

Втората стъпка - как ще продължи занапред животът на дементните. Тук е от особена важност да осъзнаете, че те не могат да се грижат за себе си сами. Не могат да пазаруват сами и да управляват средствата си - лъжат ги в магазина, губят си парите, "крият" ги, изобщо не се справят с финансите. Забравят всякакви битови сметки и ежедневни разходи. Не могат да поддържат хигиена и да взимат лекарствата си сами - забравят. Не могат да си готвят, да се грижат за домакинство. Губят се на улицата, а често спират да разпознават и дома си и се губят и там. Напълно способни са да излязат навън необлечени в студа. Могат да скочат от прозорец, да изпият препарат с мисълта, че е безалкохолно, да се самонаранят по стотици начини. И всичко това се развива много бързо и както на единия ден са били добре и са познавали дома си, на следващия просто могат да изчезнат и полицията да не ги намери - ако мислете, че преувеличавам, погледнете колко старци изчезват всяка година и никой повече не чува за тях или ги намират твърде късно. Казвам ви всичко това, не за да ви плаша, а да натъртя на сериозността на ситуацията. От друга страна всички лекари съветват колкото е възможно по-дълго да оставите човека, в дома, в който е прекарал живота си. Така че на този етап, докато все още може да оцелее сам, бихте могли да му осигурите болногледач. Това може да е някой близък, съсед, самите вие или роднина. Лично аз съм за професионален болногледач, особено ако е човек с опит. Независимо какъв вариант изберете, болногледачът трябва да е човек, който:

• Да е спокоен, благ, усмихнат - дементно болните също както и децата усещат веднага емоции и настроения и дори когато не разбират какво им говорят, съвсем им е ясно дали им се карат или им говорят мило. Първото качество на болногледача трябва да е човечност. Ако няма съчувствие, ако е сприхав, нервен, избухлив, изобщо не е вашият човек, дори да е много опитен.
• Да е запознат с особеностите на болестта. Ако няма опит, ще трябва вие да му обясните всичко - и за лекарствата, и за храненето (те може да забравят да ядат, но може и да забравят, че са яли), за хигиената и такаа нататък. Всички грижи за пациента се поемат от него, както и пълната отговорност.
• Да следи за тяхната безопасност и сигурност - причините вече ги изброих. Най-честият проблем е изгубването и битовите инциденти. Ще се наложи да направите в дома си някои промени с цел безопасност - ако примерно включват котлони, може да спирате бушона. Да приберете препаратите и така нататък - болногледачът трябва да е запознат с всичко това.
• Трябва да е сигурен човек, на когото имате доверие. Болните с деменция са чест обект на измамници.
• Трябва да е коректен - изключително неприятно е, когато болногледачът ви съобщи, че от утре напуска, а вие сте на 150 км и няма как да реагирате мигновено.
• Да има висок праг на търпимост. Пациентите с деменция имат понякога параноични епизоди, постоянно губят вещи и обвиняват за това хората около тях. Или повтарят едно и също часове наред. Болногледачът трябва да е наясно, че това е нормално за заболяването и да знае как да реагира адекватно. (При деменция психолозите съветват не да се стремим да извадим пациента от неговия свят и да го вкараме в истинския, а обратното - ние да влезем в неговата реалност. Примерно майка ми обвинява баща ми, че е откраднал чантата й. Безмислено е да й обяснявам, че това не е възможно и да я разубеждавам. Правилната реакция е да изразя съчувствие, че чантата я няма и да я потърсим заедно или да се опитам да отклоня вниманието й с нещо по-интересно).
• Да има елементарни медицински познания е важно, защото тук говорим за възрастни хора, които често имат и странични заболявания. Важно е болногледачът да може да разпознае начало на инфаркт например или как да реагира при припадък и т.н.

Проблеми, които съм срещала с болногледачи най-често са два - напускане (работата е тежка и изморителна психически) и неопитност и неразбиране на същността на заболяването - очакванията към болните с деменция не могат да бъдат като към пациент, който просто е възрастен или е с друго заболяване.

На някакъв момент от заболяването е важно да извадите ТЕЛК. Това става като отидете при личния лекар на пациента и той ви даде направление за невролог, психолог, изследвания и т.н. С тях се връщате при него, той ги обобщава, след което подавате молба да се назначи комисия. Комисията ви праща писмо с определен ден за явяване пред нея, където водите пациента с всички медицински документи. Ползата от ТЕЛК е най-вече, че голяма част от лекарствата са безплатни. Сумата, която се добавя към пенсията, не е голяма и не може да покрие разходите за болногледач или частен дом за възрастни, но все пак е някаква помощ. 

Стигнах и до домовете. В България все още цари много негативно отношение към домовете и случаи като пловдивския допринасят за това. Проблемът не е в домовете обаче, а в хората, които работят там. За дома в Пловдив чета, че е реновиран, но чета също, че управителката обяснява как нямало нищо такова и санитарите не посягали на потребителите. Само че когато в една институция, без значение дали е дом за възрастни или детска градина, нещо грозно и брутално се случва по вина на служители, няма как управителят да не е отговорен и да не е наясно. В най-добрия случай той игнорира заведението, за което отговаря, което го прави некадърен управител. В най-лошия жестокостите се случват с негово одобрение. Най-важната работа на управителя е да подбере персонала и да го контролира. Щом позволява грубости с възрастните хора, значи подбор няма никакъв, нито пък контрол.

За щастие, мнозина могат да си позволят частен дом, а вследствие на търсенето виждам, че се откриват нови и все повече се развива тази ниша в здравната грижа. Там някак се надяваш на друго отношение и обикновено го получаваш. В следващите няколко реда ще фокусирам на домовете, като го правя с уточнение, че говоря за частните.

В един момент се налага да смените болногледача с дом. Може би ако пациентът е лежащ, няма да се стигне до това. Но за хора, които са физически здрави, влошаването на болестта означава, че те стават все по-склонни да изчезват и са опасни за самите себе си. Когато дойде това време, ще разберете сами. При мен една сутрин просто и двамата ми родители бяха изчезнали и се наложи да ги издирваме с полиция. Тогава си представих само за миг, че никога не ги намирам (както за жалост се случва) и ужасът ми беше толкова голям, че си обещах да преборя собствените си скрупули и угризения и да им намеря най-доброто възможно място.

За избора на дом - няма да говоря за храна и хигиена, това е ясно, че трябва да е на ниво, ще наблегна на другите ми изисквания:

1. Отношението на хората отново е на първо място. Трябва да са сърдечни, усмихнати, човечни. Всичко останало е без значение, ако служителите, които обгрижват възрастните, се държат зле с тях. Дали всичко е наред ще разберете по самите пациенти. Те може да не помнят конкретни случки, но помнят отношението, гарантирам ви. Усмихнатите лица, спокойната атмосфера говорят повече от хиляди думи. 

2. Важно е да има градина, където да излизат и да се разхождат, а също да има и достъп до тази градина. Обърнете внимание на това, когато избирате дома - да не се окаже, че има парк, но няма кой да ги заведе дотам.

3. Достъп до медицинска грижа. Дори да няма постоянен медицински персонал, трябва да има опция за спешна помощ и редовни прегледи, както и редовно даване на лекарствата.

4. Грижа за личната хигиена - къпане, подстригване, боядисване, маникюр.

5. Развлечения - дори да не е нещо специално, важно е да имат някакво занимание, което да ги радва.

6. Достъп за посетители - близки и приятели. Това също е важно и се отразява добре на дементно болните, дори когато вече не ви помнят.

Моите родители са в дом вече втора година. Домът е до родния им град и ми е малко трудно за пътуване през зимните месеци, но първо ми го препоръчаха, второ - реших, че така ще е удобно за посещения и на другите им роднини - моите лели и чичовци. Тази зима се размислих и реших да се огледам за нов дом, по-близо до мен. В събота обаче, като бяхме да ги видим, пак попитах мама (татко вече почти не говори) дали там им харесва. Те все още мислят, че са на почивка впрочем.

- Да, много. - каза мама. - Хората са много добри. И виж, имаме котка.

И наистина им бяха позволили да прибират на топло в стаята едно дворно котенце и да му се радват. Предполагам, че това противоречи на всички хигиенни правила и така нататък, но пък ги прави толкова щастливи.

Реших, че няма да ги местя. В крайна сметка в случая е важното тяхното удобство, не моето.

А и мама винаги е обичала котки.

Някак ми е по-спокойно, че се чувстват там у дома си. И не знам какво пречи навсякъде да е така - в държавни, в частни институции. Това е последният дом на толкова много възрастни хора, не е ли така? Може би и нашият някой ден. Защо да не си отидат с достойнство, макар и стари, макар и болни?

Не е въпрос на пари, мисля си. Всичко е до човещина.

Още по темата:

Защо не разбрах по-рано? 10 признака на Алцхаймер

Когато и ако

Разказът на една дъщеря

7 ноември

Автор: Наталия Атанасова

Тя стоеше сама в стаята. Погледът ѝ се рееше из мебелите и предметите, без да се спира на нищо конкретно. Чувстваше се самотна и искаше да послуша нещо или по скоро някой. Искаше да поговори с жив и интересен човек, но наоколо такива нямаше. Всички, с които можеше да общува, отдавна ѝ бяха скучни, а и за разлика от нея те се бяха превърнали в старци. Тя също изглеждаше стара, скоро щеше да навърши 72 години, но сърцето ѝ беше младо и туптящо. Нито един човек в света обаче не знаеше това. Децата ѝ бяха заети със своите съдби, внуците ѝ изживяваха преображенията на юношеството и тя беше оставена сама със себе си. Роднините ѝ естествено идваха да я посещават, но те нямаха представа за нейните чувства и мисли. За всички тях тя беше баба Лида, за която най-важното и смислено нещо е да прави буркани със сладко за зимата. Те я обичаха, но не я познаваха, нещо за жалост твърде типично при роднинските отношения. Тя също много ги обичаше, но знаеше, че не може да им сподели вълненията си, нито горчивината от скучния живот. А животът на село можеше да бъде много скучен, особено за човек, който все още има желание да открива нови занимания и развлечения. 

Писмо за "остарелите" вече майки

Дните там минават монотонно и еднакво. Всяка сутрин Лидия трябваше да нахрани кокошките, да полее растенията в градината, да измете двора, да си побъбри с баба Тонка, живеeщa отсреща и да се прибере да закуси. Преди обяд гледаше малко телевизия, но там също нямаше нищо интересно, но поне чуваше гласове, които бърборят. На обяд обикновено се развихряше в кухнята. Кулинарията беше едно от малкото занимания, които все още ѝ доставяха удоволствие. Преди обичаше да готви за съпруга си, защото той винаги оценяваше вкусните ѝ ястия. След като той почина любимото ѝ занимание в кухнята беше да приготвя лакомства на своите внуци. С порастването си обаче те все по-рядко ходеха при нея, а и вече не се радваха толкова на нейните кексове, палачинки и бухти. 

Докато се чудеше какво да си сготви и оглеждаше наличните продукти чу, че кучето на двора лае. Лидия погледна през малкия прозорец в кухнята и видя, че пред входната врата е баба Пенка. В момента не ѝ беше много до гости, имайки предвид, че беше започнала да огладнява, а още нищо не беше сготвено. Все пак нямаше какво да направи и отиде да посрещне баба Пенка. Още преди Лидия да е стигнала до нея тя почна да говори нещо с треперещ глас:

- Какво е станало? Какво каза, не можах да чуя? – попита разтревожено Лидия.

- Гинчето е умряла, ей сега научих.

- Кой е умрял? 

- Гинчето бе, сестрата на Тошко. Толкова ми е болно. Почина, а беше само на 70.

- Аа, сестрата на Тошко – каза Лидия, кимайки с глава – Ти защо толкова си се разтревожила, та ние почти не я познавахме. Идвала е в селото два, най-много три пъти.

- Е, как бе, Лиде, как да не ми е болно, познавах я, говорили сме си, сестра на Тошко е.

Лидия изгледа баба Пенка неодобрително, но не каза нищо. Знаеше, че тя обича да драматизира и да се вайка за какво ли не. Помисли си, че трябва да обвини по-скоро себе си, че се подлъга по треперещия ѝ глас, въобразявайки се, че се е случило нещо сериозно. 

- Горкият Тошко, какво ще прави сега, тя му беше единствената сестричка.

- Хайде, хайде, ще се оправи все някак. Няма какво да се тревожиш толкова. Знаеш на нашата възраст се случват такива неща. 

За разлика от баба Пенка, а и от повечето баби в селото, Лидия не обичаше темата за смъртта на един или друг да е основна в разговорите. 

- Аз ще тръгвам – каза баба Пенка избърсвайки очите си – стана късно, а и имам работа. Може после да намина пак.

- Айде тогава, до после.

Лидия си отдъхна. Не очакваше гостенката ѝ да си замине толкова бързо. Като я изпрати се върна в кухнята и видя от прозореца, че баба Пенка влиза в съседната къща - на баба Стефка. „Наистина много работа има“, помисли си Лидия, „трябва първа да съобщи новината за смъртта на тошковата сестра“.  След като кимна неодобрително с глава и съпроводи с поглед влизането на баба Пенка в съседната къща, тя продължи с приготвянето на обяда. 

Зарадва се като видя, че ѝ е останало цвекло, защото искаше да си направи от него супа. Беше гледала по телевизията рецептата и се чудеше дали ще стане вкусно. Тъкмо беше обелила няколко картофа и глава лук, когато кучето на двора отново се разлая. „Ох, дано да не е Пенка, че не ми е до нея сега“, помисли си Лидия и погледна през прозореца. За нейна изненада там видя сина си с двамата ѝ внука. Зарадвана от неочакваните гости, тя набързо си изми ръцете и излезе да ги посрещне.

- Здравейте, скъпи деца.

- Здрасти, бабо – казаха в един глас Ася и Боби.

Ася беше на 14 години с права руса коса и пъстри очи, а Боби беше на 17 слаб, висок, с тъмен перчем, който постоянно падаше върху едното му око. 

- Виждаш ли нещо под тази коса – попита шеговито Лидия.

- Много смешно, бабо – каза язвително Боби, който никак не обичаше шеги със самия него. 

- Здрасти, майко.

- Здравей, сине, как си? Изглеждаш ми уморен.

- Добре съм, просто в работата имам много задачи и затова сигурно ти изглеждам така. Идвам да ти оставя за два дни децата, че ме пращат  в командировка и няма кой да ги гледа?

- Чудесно, тъкмо не са ми гостували от толкова време. Теодора с теб ли ще идва?

- Да, затова ти ги оставяме на тебе. 

- Добре, хайде да влизаме, да видя дали имам с какво да ви почерпя.

- Те децата вече влязоха, а аз трябва да бягам. Дойдох само да ги оставя и веднага се връщам в града.

- Няма ли да останеш поне за малко?

- Не мога, като идвам да ги взема ще остана. Това ще е след два или три дни. Те и без това са във ваканция.

- Добре, хайде, щом бързаш.

- Чао, майко, ще се видим след няколко дни.

Лидия целуна сина си по бузата и той потегли. 

- Бабо, какво готвиш? – попита Ася докато оглеждаше продуктите на кухненския плот.

- Щях да си правя борш от цвекло, но щом вие сте тук ще направя нещо по-вкусно. Искате ли кюфтенца с пюре и салата от домати и краставици.

- О, да – каза Ася, която обичаше да си похапва, макар да беше доста слабичка.

- Може – отвърна нехайно Боби, чиито мисли явно бяха другаде. Решението на баща му да ги прати на село не влизаше в плановете му и той беше сърдит. 

Лидия предположи, че той иска да бъде със своите приятели в града и реши да изчака да му мине. Знаеше, че внукът ѝ не може дълго време да се сърди и до края на дена настроението му ще се оправи. 

Тя беше много щастлива, че Ася и Боби са при нея. Те бяха най-свежото и интересно нещо в живота й. Всеки път, когато ги видеше, имаха нови интереси, нови занимания, нови идеи. Лидия слушаше с интерес всичко, което ѝ разказваха, защото искаше да е в крак с младите, да знае какво ги вълнува и какво правят. Животът на село можеше да се изчерпи с няколко изречения, които тя знаеше наизуст, и които ни най-малко не отговаряха на жизнения ѝ дух. 

- Бабо, знаеш ли, че от тази година в нашето училище има СИП по фотография? – попита Ася.

- Така ли? И ти записа ли се?

- Не за жалост. Още съм малка. Ще мога да се запиша догодина. Трябва да си поне 9 клас, за да можеш да се запишеш. Но батко се записа и вече доста пъти е ходил.

- Харесва ли ти този СИП, Боби? 

- Да, горе-долу. Не е кой знае какво.

- Да, бе не е кой знае какво! За това ли накара мама и татко да ти купят апарат, който постоянно мъкнеш със себе си?

- Ти, малката, да мълчиш. Аз знам по-добре от теб. 

- Добре, добре, ама защо не покажеш на баба снимките. Взел си апарата нали?

- Би трябвало да е в раницата ми. Но сега не ми се занимава да го търся.

- Хайде де, дай да покажем на баба какво си снимал, а има и някои мои снимки. 

С привидно негодувание Боби извади апарата. Той обичаше да показва снимките си затова като го включи се поразведри и застана до баба си, за да може тя да види какво е снимал.

- Това са снимки от един излет, който правихме с класа в парка. Учителят ни каза да се опитаме да снимаме определени обекти като дървета, птици, камъни и да ги направим център на нашата снимка, все едно са нещо много важно. 

- Тази снимка много ми харесва.

- Коя – любопитно попита Ася – дай да видя. А тази с катеричката ли, да и на мен много ми харесва. Като свършат снимките от парка ще видиш и няколко мои снимки, които направих пред блока.

- Чакай малко първо ще покажа на баба моите снимки – скара ѝ се Боби.

- А как мога да видя снимките по-големи. Вече не ги ли правите на хартия.

- Някои ги правят, ама само най-хубавите си снимки. Аз ги записвам на компютъра си, защото не ми се дават пари да ги проявявам на хартия, а и ми е по-удобно всичко да е на едно място. 

- Може докато си тук също да снимаш. Край реката сигурно ще се получат добри снимки – предложи Лидия.

- Може наистина. Така ще се упражнявам и като свърши ваканцията ще ги покажа на моя учител.

- Искам и аз да поснимам – обади се Ася

- Купи си апарат – отвърна Боби, но бързо съжали за грубостта си и сковано се усмихна – добре и ти ще поснимаш, но аз повече.

Лидия много хареса новото занимание на внука си. Тя самата никога не бе имала фотоапарат и малката машинка, която можеше да запечатва всичко наоколо я удивляваше и привличаше. Искаше ѝ се да я опипа и разгледа, но се страхуваше да не я повреди. 

Следобед тримата отидоха до реката. Боби искаше да снима, Ася да се топне във водата, а Лидия да ги погледа. Денят беше чудесен за разходка и речен плаж. Водата беше топла и бистра. Ася предвидливо си беше взела банския и щом видя реката веднага изтича към нея, съблече си роклята и бързо се гмурна. 

- Какво ще снимаш сега? – попита Лидия.

- Не знам още, бабо, трябва да огледам и ще реша.

- Виж там онова дърво в реката, струва ми се, че е подходящо.

- Да, май си правa, ей сега ще го щракна – каза Боби и снима - Виж какво се получи.

- Хубаво е, но може би трябваше малко по-близо, нали каза, че апаратът имал нещо, което да приближава, все едно си близо.

- Това се нарича варио, ето виж сега ще приближа дървото.

- Така трябва да го снимаш според мен – каза Лидия, докато гледаше на апарата приближеното дърво.

- Права си стана много добре. Ето виж.

Боби беше изненадан, че баба му му предложи добра идея за снимка. Той мислеше, че тя няма много да се заинтересува от фотоапарата, а камо ли да му дава съвети. 

- Защо не снимаш и онази птица там, която е кацнала върху камъка?

- Не мисля, че ще стане добре, бабо. Птичката е много малка.

- Но нали апаратът може да увеличава.

- Да де, но този апарат е обикновен и не може да прави добри снимки на толкова дребни и отдалечени неща. За да стане добре трябва да е с професионален апарат, а този е просто за туристи или любители като мен. 

- Не знаех, че има професионални апарати или по-скоро не съм се замисляла. Те сигурно да доста по-скъпи от този, който имаш.

- О, да много по-скъпи. А и са доста по-трудни за употреба, защото имат много настройки и копчета. Трябва да си минал курс, за да можеш да ги използваш. Ние в часа по фотография учим как да ги използваме, имаме учебник с основни правила и обяснения, но за жалост едва ли скоро ще имам такъв апарат. Нашият учител обаче има  и ни е обещал в края на учебната година всеки от нас да направи по няколко снимки с него. 

Следобедът край реката мина бързо. Ася почти през цялото време беше във водата, а Боби обясняваше на баба си какво ги учат в часа по фотография. Интересът на Лидия към фотографията не само, че не стихна след цял следобед разговори, а и се разпали. Тя беше като омагьосана. Харесваше ѝ да оглежда света около себе си и да си мисли какво точно би снимала и от какъв ъгъл. За първи път, откакто беше починал съпругът й, селото не ѝ се виждаше скучно и еднообразно, а цветно и подходящо за снимки.

- Бабо, не очаквах фотографията да ти стане толкова интересна – каза Боби, докато вечеряха.

- Ние си имаме модерна баба – допълни Ася с гордост.

- Абе, не съм модерна аз – въздъхна Лидия – но наистина са ми интересни новите неща, особено тези, които вълнуват вас двамата. То фотоапаратите не са нови, но аз така и не съм имала досега. С дядо ви сме се снимали във фото студия или пък някой фотограф ни е снимал на някой повод. А пък откакто той почина, аз не съм имала нови снимки. 

- Тогава трябва да те снимам. Може още сега или пък май по-добре утре, защото апаратът ми не прави много добри снимки на изкуствена светлина.

- Може, макар че май съм твърде стара да се снимам.

- Глупости, бабо – обади се Ася – човек винаги може да се снима. Утре Боби ще те снима и като се върнем в града ще проявим снимката, а като пак ти гостуваме ще ти я дадем. 

Как да правим хубави снимки с телефон

***

Снимката пристигна по пощата няколко дни след като децата си бяха заминали. Двамата нямаха търпение да покажат на баба си нейната снимка, а и другите, които Боби направи по време на престоя им в селото. Лидия много се зарадва и изненада. Получаването на писмо беше рядкост в селото и бързо се разчу.

- Получих писмо от внуците със снимки – отговори Лидия на любопитната баба Пенка.

- Какви снимки, да не се е оженил някой?

- Не, бе, просто снимки. Нали ми бяха на гости и докато бяха тук Боби снима.

- Че какво има тук за снимане, снимки се правят на сватби, на кръщенета. Тук в наш‘то село няма какво да се снима.

- Има то, ама... – Лидия не продължи. Нямаше какво да обяснява на баба Пенка за фотографията, тя и без това нямаше да разбере.

След получаването на снимките дните на Лидия продължиха в старите си релси. Не се случваше нищо интересно, а нейните занимания бяха все същите. Кокошките, дворът, яденето, телевизията и накрая сън. Всяка вечер тя стоеше сама в стаята и слушаше щурците. Харесваше тяхната песен, приятно беше да я слуша, но искаше и тя да прави нещо, не искаше нейната песен да е изпята. Имаше сили, енергия и желание, в такъв случай трябваше да ги използва, а не да ги пропилява. 

В първия момент, когато ѝ хрумна да си купи фотоапарат, тя отхвърли идеята като глупава и невъзможна. „Как така ще си купувам апарат, нито знам как се ползва, нито знам от къде да си го купя. А и в селото ще ме помислят за луда, да се размотавам тук и там с тази машинка и да щракам все едно съм фотограф. Не, не е за мен тази работа“, мислеше си тя, опитвайки се да завинаги да отхвърли хрумналата ѝ идея. Това обаче не стана толкова лесно. Въпреки че ѝ се виждаше смешно и неподходящо, купуването на апарат все повече я блазнеше. Сещаше се за това всеки ден, а и няколко пъти се хвана, че обмисля как би снимала едно или друго нещо в двора. „Странна работа“, каза си Лидия, „на стари години такова желание, може би се побърквам. Ама пък какво да правя по цял ден? Скучно ми е, а не трябва. Остават ми още някоя и друга година живот и не искам да ги прекарам по този начин. Пък ако стана за смях, стана, другото да не би да е по-добре. Знам ги аз моите съседки, в началото ще се смеят, ама после ще ги заяде любопитството и ще искат да знаят какво точно правя. Вече ги виждам наредени пред вратата, за да видят, а и да се снимат. Със сигурност и те като мен от години не са се снимали.“ 

На сутринта решена, сресана, облечена и развълнувана, тя хвана автобуса за града. Той беше син, малък и раздрънкан. Отвеждаше хората от селото до града за половин час. Лидия седна на втората седалка от страната на шофьора и се загледа в пейзажа, който бързо се променяше пред очите й. Имаше план, който не беше съвсем избистрен, но същността му беше ясна. Първо трябваше да се обади в къщата на сина си.

- Ало, здравей сине, как си?

- Майко, ти ли си, от къде се обаждаш?

- От града, дойдох малко, за да си купя разни неща.

- Та какво толкова имаш да купуваш, че си дошла чак от село?

- Не е толкова далече, само за половин час се стига, както знаеш.

- Да, де, но все пак. Не очаквах да дойдеш днес.

- Не се притеснявай, знам че си зает. Всъщност искам да говоря с Боби, той върна ли се от училище?

- Да, тук е, но за какво ще говориш с него? Искаш ли като приключиш да те откарам обратно на село?

- Не, сама ще се върна. Дай ми сега Боби.

- Добре – отвърна объркано синът й

- Ало, бабо.

- Здрасти, Боби, какво правиш?

- Ами... пиша си домашните.

- Съмнявам се, ама хайде – каза закачливо Лидия – искаш ли да се видим след малко на центъра.

- Ами добре, аз така или иначе почти приключих. Ти сега къде си?

- Аз съм до онази голяма книжарница, която е близо до общината.

- Ще трябва обаче да ме изчакаш около трийсетина минути и тогава ще дойда. Трябва да се облека и да хвана автобуса.

- Добре. Аз ще разгледам книгите и ще те чакам в книжарницата.

- Добре, бабо, до след малко.

- Какво искаше баба ти – попита Кирил още преди синът му да е затворил телефона.

- Иска да се видим до общината.

- Много странно. Че за какво ще иска да се виждате.

- Ами не знам. Може би просто така.

- Странно – каза Кирил и се върна към предаването, което гледаше по телевизията – като се върнеш ще ми кажеш.

Докато чакаше внука си, Лидия разглеждаше рафта с книги за фотография. Хареса си няколко и след като се консултира с продавача реши да си ги купи. Младежът, който я посъветва, доста се учуди от нейния интерес, но си го обясни с желание да направи подарък на син или внук. Все пак не се срещаха бабички с интерес към фотографията, особено такива от село. 

- Здрасти, бабо.

- О, здравей.

- Разгледа ли книгите?

- Да, дори си купих няколко. Ето виж – Лидия подаде книгите на Боби.

- Но това са книги за фотография. Не трябваше да ми ги купуваш, аз си имам достатъчно. 

- Те не са за теб, а за мен. Реших да си купя фотоапарат и да се науча да снимам.

- Да, бе. Наистина ли? – попита Боби, поглеждайки с изненада към баба си.

- Да, съвсем наистина. Затова те извиках, искам да ми помогнеш при избора, защото не искам да е някакъв обикновен, а професионален, нали така се наричаха хубавите апарати.

- Ама ти не се шегуваш. Не мога да повярвам, баба ми ще си купува фотоапарат и то професионален. 

- Дълго мислих и накрая реших да го направя. Надявам се да ми помогнеш.

- Ще ти помогна разбира се, щом така искаш – каза все още невярващият Боби. Той гледаше баба си с почуда, удивление и радост. Хареса му, че тя е способна на нещо толкова неочаквано и нетипично за бабичките. Дори се гордееше с нея, макар все още да не го осъзнаваше. – Но помислила ли си за всичко, например къде ще проявяваш снимките, защото предполагам няма да си купуваш и компютър.

- Не, баба ти все още не си е изгубила напълно ума. Аз и с апарата трудно ще се справя, камо ли с компютър. А за снимките, засега мисля от време на време да идвам в града и да ги проявявам в някое фото. Нали ти ми беше казал, че в самия апарат могат да се съхранят много снимки. Ще снимам, ще си запазвам най-хубавите и тях ще проявявам. 

- Не мога да повярвам. Това е много странно, но и яко в същото време. Не съм го очаквал. Нямам търпение да кажа на приятелите си, те направо ще пощуреят. 

- Предположих, че ще ти се стори странно, но понякога и бабите правят странни неща. Освен това ти толкова разпалено и интригуващо ми говореше за фотографията. Така че до голяма степен това е твоя заслуга. Пък и знаеш, че на село няма много занимания, а с апарата ще имам какво да правя.

- Еха, баба ми ще си купува фотоапарат и ще се учи снима. Браво, бе, бабо – каза Боби и я прегърна - Хайде сега да изберем кой точно ще е.

Всъщност познанията на Боби за фотографията и апаратите не бяха кой знае колко големи или поне не толкова колкото му се искаше. Все пак той добре знаеше марката и модела фотоапарат на своя преподавател и препоръча него на баба си. Осланяйки се на познанията на своя внук Лидия купи това, което той ѝ каза. 

- Само че, бабо, трябва да отидем до вкъщи, за да ти дам моите записки за това как да ползваш този апарат. Те са много подробни и добре е обяснено какво трябва да правиш, за да се получат добри снимки. Само трябва да ги преснема в книжарницата и готово. 

- Сигурен ли си, че трябва? Тези книги, които си купих няма ли да ми свършат работа?

- Не, бабо, те не са специално за този апарат, а за снимането изобщо. Така че трябва да ти дам записките. Но не се притеснявай ще стане бързо и няма да си изпуснеш автобуса за обратно.

Лидия  се съгласи макар и с неохота. Тя не искаше да ходи в дома на сина си, защото очакваше неговата негативна реакция от новата ѝ придобивка. Той беше консервативен, дори скучен и не харесваше подобни неочаквани и ексцентрични прояви. За него майка му беше просто възрастна дама, която трябваше да си стои на село и да върши „бабешки“ неща. Отдавна той не я приемаше като пълноценен човек, чиито дни имат значение и предназначение. За него най-важни бяха децата му, после той и жена му, а майка му, както и родителите на съпругата му трябваше само да им помагат с каквото могат.

- Вие се върнахте – каза той като видя Боби и Лидия да влизат.

- Тате, знаеш ли какво направихме с баба, купихме професионален апарат Канон – Боби беше въодушевен и усмихнат.

- Купила си му апарат?! – попита ядосано Кирил.

- Не, не съм, а и да съм, какъв е проблемът?

- Проблемът е, че фотографията е поредното му хоби и не е нужно да се влагат толкова пари в него.

- Но, тате, апаратът не е за мен, а за баба.

- Какво? - Кирил повиши тон.

- Да, баба го купи за себе си, за да се научи да снима – Боби говореше с въодушевление, с което не успя да зарази баща си.

Лидия мълчеше и гледаше с тъга към сина си. Той никога не я беше разбирал. Имаше чувството, което не отмина с детството му, че нейният живот е предназначен, за да е в услуга на неговия.

- Но това е лудост! Майко, какво те е прихванало? Що за идиотщина си направила?

- Нищо не ме е прихванало, а и не съм длъжна да ти давам обяснение. Боби, ако обичаш донеси записките да ги преснемем и аз да тръгвам.

Боби не очакваше гневната реакция на баща си. Предполагаше, че и той ще се учуди като него, но не и че ще се ядоса. Не разбираше какво го ядосва и защо. Наистина решението на баба му беше странно, но неочакваните неща бяха интересни и очарователни, поне така мислеше той. 

- И какво ще снимаш? Кокошките из двора ли? Или някое от бабичките в селото? Страхотни снимки ще станат, няма що.

- Кириле, престани. Не искам да говоря с теб сега, ще изчакам Боби и се връщам на село. Това са моите пари, моето решение какво да правя с тях и моя фотоапарат. Съжалявам, че ти се ядосваш, макар и да го очаквах.

- Нормално е да си го очаквала, как няма да се ядосам като си направила нещо толкова ненужно - синът ѝ не продължи, не знаеше какво да каже. Решението на Лидия му се струваше глупаво и безсмислено. „Та тя е старица, как така тепърва ще започва да се учи да снима с професионален апарат. Това е нелепо и смешно“, мислеше си той. „Сигурно е превъртяла, иначе нямаше да ѝ хрумне подобна идея. Имайки предвид колко е скъпо подобно оборудване.“ Синът ѝ не беше съгласен толкова пари да се инвестират и за Боби, тъй като това най-вероятно беше негово временно увлечение, но му се струваше още по-неподходящо такава сума да се похарчи за фотоапарат за майка му. 

- Не искам да говоря – отвърна спокойно Лидия и обърна леко главата си в другата посока, опитвайки се да откаже сина си да продължи своя оскърбителен монолог.

Боби изтича до стаята си и се върна възможно най-бързо. Той чу какво каза Кирил на Лидия и му стана много неприятно. Колкото го очарова и впечатли нейната постъпка, толкова го разочарова и отврати неговата. Не очакваше баща му е да такъв „бастун“, както по-късно го нарече пред Ася, която също не вярваше, че е реагирал така. После двамата на дълго и нашироко си поговориха колко „яка баба“ имат.

След като взе преснетите записки Лидия хвана автобусът на обратно и се прибра в селото. Когато остана насаме с покупката си, думите на сина ѝ сякаш повече я засегнаха. Тя се запита дали наистина постъпката ѝ не беше глупава и ненужна. „Та аз съм вече на 72 години, кога ще се уча да снимам с фотоапарат? Още утре може вече да ме няма. Може би Кирил беше прав да се ядосва. Ама пък него какво толкова го засяга, това са си моите пари, нали като умра ще получи всичко, което имам, още от сега ли иска да му давам всичките си спестявания? Та аз съм си ги спестявала за мен. Не че и на тях не съм давала. Те всичко си имат, млади са, аз стоя сама на село, но въпреки това нямам право да правя нищо. Правилно ми казваше майка ми, че не е честен животът, когато остарееш, но тогава не я разбирах, а и как бих могла?“ Лидия хвърли поглед към фотоапарата и книгите, които беше оставила на леглото. „Ще прочета всичко, по няколко пъти ако трябва и малко по малко ще се науча. Колко пък да е сложно, а и дори да е много, имам време, ще успея или поне ще опитам. Пък за Кирил, той няма да се промени. Надявам се другия път като се видим да не ми говори за апарата.“

Тя, моята дружинка

***

Да се научиш сам да снимаш с професионален апарат не се оказа особено лесно. Имаше толкова много копчета, настройки, цифри и режими. Лидия беше малко изпрашена, но и много мотивирана. Беше ѝ интересно, понякога забавно, понякога безнадеждно, понякога разочароващо. Въпреки че беше убедена, че спазва написаното в записките на Боби, снимките ѝ не се получаваха така, както трябваше. В началото тя избърза да се върне в града и да ги прояви. Предполагаше, че не са много хубави, защото ги виждаше макар и в умален размер на екранчето на апарата. Когато ги видя големи на лист хартия обаче много се разочарова, но не се отказа. Знаеше, че може да успее. Върна се в селото с още по-голямо желание да подобри уменията и знанията си. Всяка вечер четеше книгите по фотография, правеше си експерименти, подреждаше си композиции от домакински предмети, които снимаше от всевъзможни ъгли. Искаше ѝ се да снима навън, но се ограничаваше само с двора и то в тези му части, които нямаха видимост към пътя. Не искаше някоя от любопитните ѝ съседки да види  с какво се занимава. Не че щяха да разберат, но със сигурност щяха да я разпитат. Откакто си купи апарата Лидия беше по-доволна от себе си. Въпреки че не се получаваше както пишеше в книгите, тя се гордееше, че върши нещо смислено и влага силите си, за да се научи на ново умение. Лягаше удовлетворена и се събуждаше ентусиазирана. Желанието ѝ да се научи беше толкова голямо, че успехът витаеше около нея, в очакване да разцъфне върху хартията и върху лицето й. 

Вторият път, когато прояви снимките си, отново не беше особено доволна, но усещаше, че се приближава към целта. Несъвършенствата и грешките в снимките я разстройваха, защото полагаше големи усилия, но желанието ѝ не я напускаше. Имаше надежда, защото имаше и подобрение, макар не толкова, колкото искаше. Изгаряше от желание снимките да ѝ дадат това удовлетворение, което заслужаваше трудът и старанието й. Надяваше се третият път, когато ще отиде до града да е, за да прояви сполучливи и красиви картини, както сама ги наричаше. 

Въпреки че все още не беше доволна от уменията си с апарата, Лидия реши, че вече не трябва да се крие и може да отиде да снима където си поиска. Още първия ден, когато излезе под ръка със „странната машинка“ за няколко часа всички в селото знаеха новината, а до края на деня вече ѝ казваха Лидия фотографката. По-близките ѝ приятелки нямаха търпение да я разпитат какво прави и какъв е този фотоапарат и фотоапарат ли е въобще. Както обикновено баба Пенка беше първата, която я срещна и разпита. Лидия не се подразни от нейното любопитство и надълго и нашироко ѝ обясни за новото си занимание. Когато разбра за какво става въпрос баба Пенка само сбръчи нос и изпуфтя. Не ѝ се стори особено смислено или интересно, разбира се, беше много доволна, че първа е научила всички подробности, но въобще не можеше да разбере защо нейната приятелка се занимава с такива младежки безсмислици. След като задоволи любопитството, породило се заради нейното ново занимание, Лидия продължи да снима из селото, а другите вече не се учудваха. От време на време само обсъждаха, че „явно Лидия си няма друга работа, та тръгнала да прави снимки“, но това беше нормално за такова малко и затворено общество. Повечето от съселяните ѝ дори нямаха желание да видят какво е направила. „Че какво да гледам снимки от селото, нали всеки ден го виждам“, коментираха незаинтересованите. 

За Лидия обаче фотографията продължаваше да е изключително интересна и привлекателна. Тя отново се беше приготвила да хване автобуса, за да прояви последните си снимки. Много се надяваше този път да са съвсем успешни. 

- Здрасти, бабо – казаха Боби и Ася. 

- Здравейте, дечица, нямате ли да пишете домашни, та сте дошли да ме посрещнете?

- Не особено, а и като знаем, че днес ще проявяваш новите си снимки, как да не дойдем. Да ти помогна ли с торбата, бабо – попита Боби.

- Не, тя е лека. Хайде сега да отидем към фотото, после ще се разходим и след това ще видим какво е станало.

- Според мен ще са много хубави – каза Ася ентусиазирано.

- Да, и аз така мисля.

- Ще видим, надявам се – отвърна Лидия, която не искаше да ги разочарова. Тя беше казала на Боби, че ще идва в града, но не очакваше той и Ася да я посрещнат. Зарадва се на тяхното внимание към нея и към новото ѝ занимание, но се и притесни за снимките.

Във фотото им казаха, че ще трябва да почакат няколко часа и тримата се отправиха към парка. Там Боби и Ася разказаха на Лидия, че баща им все още не одобрявал нейната постъпка и че бил малко сърдит, но сякаш му минавало. 

- Той е добър и ще му мине, а вие не му се сърдете, че не одобрява моето занимание. Понякога възрастните хора са по-консервативни.

- Ти също си възрастна, но не си такава – каза Ася.

- Е, не всички са такива, Асичке. Хайде да се оправяме към фотото, че почти стана време.

Двама юноши и една баба и тримата развълнувани като малки деца изкараха от хартиената торба куп снимки. Всеки грабна някаква част и започна да разглежда. 

- Вижте, вижте, тази е много хубава – каза Ася, показвайки една от снимките.

- И тази – отвърна Боби също със снимка в ръка.

Оказа се, че почти всички снимки са станали много хубави и тримата радостно разглеждаха първо по отделно, а после заедно. Лидия си отдъхна, щастлива, че старанието и желанието не са я подвели. Внуците ѝ сипеха похвали и се радваха, че имат такава баба.

 Лидия знаеше, че няма смисъл да показва снимките на жените от селото, но много ѝ се искаше да ги видят колкото се може повече хора, за да споделят нейната радост. Баба Пенка и останалите никак не бяха въодушевени от това, което видяха, но всички до една я похвалиха. Лидия знаеше, че похвалите им не са съвсем искрени, но това не я разстрои, тя беше доволна от себе си и нищо не можеше да промени това. 

- Какво ще кажете сега след като се научих да боравя с фотоапарата да снимам вас? Сигурно и вие като мен не сте се снимали от години. 

- Какво? Да се снимаме ли? – попита невярващо баба Пенка.

Жените в стаята се спогледаха мълчаливо. Не знаеха какво да кажат, не знаеха и какво да мислят. В началото тази идея ги стъписа, но само след няколко минути желанието и те да се включат в новото занимание на тяхната приятелка започна да ги примамва. Всяка от тях мълчаливо си представи как я снимат и това не ѝ се стори никак неприятно.

- Защо пък не – първа се престраши баба Кица – права си, че не сме се снимали от години. Всъщност последната ми снимка е от сватбата на сина ми, която беше преди 15 години. Вярно, че вече не сме красавици, никак даже, но защо пък да не ни снимаме.

- Да и аз съм съгласна – обади се баба Дора, събрала смелост от изказването на своята приятелка.

- Аз пък не искам, че защо ми е да се снимам, какво ще си гледам, бръчките ли? – намеси се баба Пенка, която искаше да гледа и да приказва за другите, а не и себе си. 

Към нея се присъединиха и доста други баби от селото, но Лидия беше доволна, че поне пет жени бяха изявили желание да се снимат. Тя не се надяваше и на толкова. 

Дните, които предстояха, бяха определени за снимки, като всяка желаеща бабичка имаше свой ден. Лидия не искаше да ги снима на веднъж, а да отиде на гости на всяка, да ѝ отдели време и да я запечата там, в нейния дом. Накрая планираше да събере всички, които желаят и да им направи обща снимка. 

За първи модел беше определена баба Кица, тъй като тя първа поиска да се снима. Лидия пристигна в дома ѝ малко след обяд. Снимките продължиха няколко часа, по време, на които двете си пийваха кафе и си говореха. Лидия искаше да я снима във всякакви пози, докато домакинства из къщата, из двора, докато просто си стои, докато се сресва. Беше много старателна и направи доста снимки, част от които изтри след като няколко пъти ги прегледа. Въпреки първоначалния си ентусиазъм, в началото баба Кица беше притеснена и се чувстваше неловко. Не можеше нормално да си поеме дъх, а камо ли да се отпусне. Всеки път когато сядаше, все едно беше на тръни, а когато извършване някакво действие изглеждаше сковано и нервно. Затова Лидия предвидливо реши да ѝ направи много снимки, докато се отпусне, а после просто да изтрие несполучливите. Планът ѝ проработи и след един час снимане нямаше как баба Кица да не посвикне с апарата. На третия час нямаше и следа от нейното притеснение, а снимките ставаха все по-добри. 

Горе долу същата процедура се повтори и при другите жени от селото, които се бяха съгласили. Лидия отиваше след обяд и оставаше за няколко часа. Накрая беше събрала във фотоапарата си над 300 снимки, повечето, от които трябваше да изтрие, но поне около 100 сполучливи. Когато снима всички желаещи тя прегледа фотографиите много пъти, подбра най-хубавите според нея и замина за града. Този път беше решила да ги разгледа чак като се върне в къщи. 

Пътят до дома ѝ се стори много дълъг, но когато седна на стола, с пакета в ръка, беше много доволна. Първоначално снимките надминаха очакванията й. След това, когато свърши поне двайстото им разглеждане започна да се колебае дали наистина са хубави. На следващия ден отново ѝ харесваха, а след това отново не. Лидия не можеше трезво да ги оцени и мнението ѝ се лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока. Въпреки че не беше сигурна трябваше да ги покаже на бабичките, защото те постоянно я разпитваха дали са готови и кога ще им ги видят. Кметицата на селото предложи да ги окачат в основната зала на кметството, като истинска изложба. Всички се съгласиха и Лидия, заедно с помощта на баба Кица, нареди снимките с кабърчета по стените. 

Изложбата беше истински фурор в умален размер. Всеки от селото се изреди да види снимките и почти всеки ги хареса. Имаше и недоволни критици, които не харесаха цялата идея за фотографирането и изложбата, но дори те се появиха да я разгледат. В рамките на селцето събитието предизвика повече коментари и дискусии от изложба в Лувъра. Бабичките, които бяха отказали да се снимат горко съжаляваха, но малко от тях си го признаха. Повечето предпочитаха да мляснат и да се престорят на незаинтересовани. Няколко обаче споделиха с Лидия, че са сгрешили като не са се снимали и тя реши да посети с фотоапарата си и тях. Така се започнаха нови снимки и този път всички се изредиха. Цялото село беше полудяло, всеки извади от гардеробите си най-хубавите дрехи, въпреки убежденията на Лидия да са с нормалните си облекла, всеки се среса, всеки се усмихна. 

Новата изложба съдържаше както новите, така и старите снимки. Всички в селото бяха горди със себе си. Дойдоха роднини от близките селища, за да разгледат снимките. Боби и Ася бяха едни от първите дошли, баща им обаче се беше заинатил и отказа да отиде. Лидия очакваше, че той вече е забравил яда си и ѝ стана мъчно като разбра, че не е така. 

Изложбата стоя в кметството цели два месеца. Когато Лидия си прибра снимките всички бяха с пръстови отпечатъци, символизиращи честото им разглеждане и показване на близки. Тя ги сложи в голяма картонена кутия и затвори похлупака й. Гледайки кутията и знаейки какво има в нея, тя изпита доволство, каквото не беше изпитвала от години. Въпреки че беше стара, въпреки че не разбираше от техника, въпреки сина си и въпреки общественото мнение Лидия успя да се научи на нещо ново и пак да изпита щастие заради самата себе си и своите възможности. 

***

Няколко дни след смъртта на Лидия, Кирил и съпругата му отидоха в къщата й, за да прегледат какво е останало. Нямаше много ценни вещи, но някои имаха сантиментална стойност, а други бяха просто полезни и можеха да послужат. Кирил преглеждаше всичко старателно и го отделяше в купчина за изхвърляне и купчина за запазване. Той не беше много сантиментален, но въпреки това му беше трудно да изхвърли неща, свързани с детството и родителите му, затова купчината за запазване беше по-голяма отколкото му се искаше. 

„Това обаче мога да го изхвърля“, каза си той като видя кутията, върху която пишеше „Снимки“. Кирил все още смяташе, че увлечението на майка му по фотографията е било нещо като старческа лудост и снимките ѝ за него нямаха никаква стойност. Без много да се замисля той ги сложи в купчината за изхвърляне и след няколко часа, заедно с много други вещи те се оказаха в боклука. 

Боби и Ася много се разсърдиха и дори плакаха заради загубените снимки, но когато разбраха беше късно да се направи каквото и да било. Осен че ценяха снимките, защото бяха направени от баба им, те ги харесваха и заради самите тях. 

- Хайде, стига с тези снимки. Толкова много неща запазих от баба ви, ако ви е мъчно можете да вземете някое от тях. Знам че искате снимките, защото тя ги е правила, но всъщност те са само безполезни хартийки. Все пак едва ли за месец или там колко беше, баба ви се е научила да снима.

Виждайки разочарованието на децата си, Кирил до някъде беше съжалил за постъпката си, но само донякъде. Нещото, което го накара наистина да съжалява не бяха Ася и Боби, а писмо донесено от учителя им по фотография. Той беше получил 3 снимки от изложбата и тъй като му бяха харесали, а и се беше впечатлил от историята на Лидия, той реши да ги изпрати на свой познат редактор в Нешънъл Джеографик. 

- Здравейте, Вие сигурно сте Кирил. Аз съм Илия Митов, учителят по фотография на сина ви. Разбрах, че майка ви е починала, за което имате моите съболезнования. 

- Да, да – бързо смотолеви Кирил, в очакване учителят да му каже защо е тук.

- От Боби знам, че приживе тя се е научила да снима, той дори ми даде няколко нейни снимки. Аз много ги харесах, особено имайки предвид нейната неочаквана история за това как спонтанно се е научила да снима и ги изпратих на мой познат в Нешънъл Джеографик. Всъщност и затова съм тук. Нося Ви писмо, което ми даде моя познат, той ми каза съдържанието му и съм щастлив да ви уведомя, че от Нешънъл Джеографик също много са харесали снимките, историята, всичко и искат срещу подобаващо заплащане да им изпратите цялата изложба, за която Боби ми спомена и те да я публикуват. Според моя познат историята на майка Ви е уникална и той иска да я представи в списанието, заедно с най-добрите снимки.

Кирил стоеше загледан в една точка от лицето на учителя, без да помръдне. Той си спомни лицето на майка си, после кутията със снимки и тогава заплака. Не плачеше за парите, а за себе си и за Лидия, чиято страст той така и не призна. 

Наталия е завършила журналистика в софийски университет. Най-голямата ѝ страст са пътуванията и заедно със своя любим мъж преминаха дори маршрута на Камино де Сантяго. Добра и нежна душа е тя, винаги вярва в доброто в хората. Този разказ е от сборника ѝ "Непотърсена печалба", отличен с Национална литературна награда "Хермес".

История с продължение:

Началото:

18.01.2020

Днес едно усмихнато, хубаво семейство празнува годишнина. Това са семейство Мускичеви от Ново Село, Видинско. Никога нямаше и да разбера за съществуването на тези симпатични хора от другия край на България, ако една приятелка не беше споделила историята им в групата ни. 

Ето какво написа Ася Стоянова:

На 6 срещу 7 януари сем.Мускичеви ги сполетя голяма беда - изгоря домът им и цялата покъщнина в с.Ново село, обл.Видин. Обръщам се с апел към всеки, който може и има желание да помогне, нека го направи. Искам да трогна сърцата ви, затова прилагам тези снимки, за да свържете молбата с тези лица, защото тези хора наистина нямат нищо в момента. Живеят в село, в най-западналия край на България, добри, сърдечни и образовани хора, но са съкратени преди години и се опитват да добутат до пенсия, като предлагат окачени тавани в една спряла икономика. А в момента се опитват да съберат живота си. Можете да си представите какво е да ти изгори всичко - всичко: документи, снимки, спомени. Мъжът е способен и се надява сам да вдигне къщичката им отново, а съседите (включително моите родители) помагат и са всеки ден там да разчистват, но там никой няма възможности, а само с труд, без материали, не става.

Вчера се свързах със семейството на Валя и Кирил, които ми разказаха следното:

Аз се казвам Валентина Пенева -на 59г. /от Нова Загора/, а съпругът ми - Кирил Мускичев- на 64г /от Ново село/.  По професия сме инженери. Семейство сме вече 39 години, а между другото утре имаме годишнина от сватбата. Имаме две големи, вече семейни дъщери. Живеем постоянно в Ново село от 5-6 години,а работим във Видин. Имаме микро фирма за вътрешни щори и окачени тавани. Казвам микро, защото работим само двамата в нея. Пътуваме всеки ден до Видин, защото ни харесва да живеем на село. Спокойствието и тишината не заменяме и за най-луксозния апартамент в града. Още повече, че приятелите ни също живеят на село и имаме много активен социален живот. Обичаме да се занимаваме с градинарство, особено аз в малкия ни двор.

Преди 12 години си направихме ремонт на къщичката сами, която е 70 кв м. Понеже съпругът ми е в час с всичко, майстор за нищо не сме викали. Направихме си го да ни е удобно и уютно.

Но на 07.01.2020г. в 3.35ч. се събудих от пукот. Станах и видях, че покривът гори. Събудих съпруга си и в суматохата успях да грабна само папката с важните семейни документи и чантата си. Пламъците вече навлизаха през гипскартона на тавана. Избягахме на улицата и докато дойде пожарната покрива падна и вече цялата къща пламна, като факла. Оказа се, че причината за пожара е нагорял контакт на аспиратор. За зла врага зад него е имало греда, която се е запалила. По пижами и боси, при - 9 градуса, стояхме и гледахме как това, което сме събирали цял живот се изпепелява. В 5.30 пожарът беше потушен, а ние благодарение на нашите приятели, бяхме обути, облечени и стоплени. Те стояха с нас, докато си тръгна пожарната. И оттогава до този момент, нито за миг не са ни оставили. 

3 дни след пожара, с тяхна помощ, разчистихме всичко - 5 ремаркета от трактор. Хората се убиха от работа, но не се отказаха.

BG61STSA93000025850656

ДСК гр. Видин

Кирил Евстатиев Мускичев

Моля,като основание за превода пишете"помощ за опожарена къща”

Опция за Еконт:

гр. Видин, офис кв. Крум Бъчваров

+359 87 880 0820

за Валентина Пенева или Кирил Мускичев

Отчет за помощта, събрана до момента от Ася, можете да следите в профила й.

Продължението - 24.08.2020, споделено отново от Ася, която организира цялата тази кампания: 

На 07.01.2020 г. годината започна с голям удар за Валя и Кирил Мускичеви от с. Ново село, Видинско - през нощта изгоря домът им, граден с толкова любов и труд през годините, а с него и почти всичко останало - покъщнина, дрехи, снимки, спомени. За щастие, Валя и Кирил са успели да излязат секунди, преди покривът да рухне.

Снощи майка ми за пръв път ми разказа детайли от онази кошмарна нощ, а сълзите се стичаха от нейните очи, и от моите. През разказа ѝ видях как две сломени души седят по пижами в предверието на нашата къща, премръзнали, докато са гледали тричасовото потушаване на огъня от пожарната, но неусетили студа от шок и незнаещи дори как да отговорят на въпроса “как да помогнем, да пийнете чай, да ви дадем да се облечете, да поспите?”