Автор: Мария Пеева

Защо пускаме агресивно лудите по улиците?

Най-напред си помислих това, когато видях случая с шизофреника Живко, който ритна възрастна жена на улицата. Можете да гледате видеото в края на статията, но не ви го препоръчвам.

Важният въпрос е друг обаче и всички го знаем. Защо никой не се намеси?

В медиите и социалните мрежи всички се възмутихме. Разкъсахме Живко на парчета, пребихме го, организирахме засада пред блока му за публичен линч.

В реалността постъпихме съвсем различно. Говоря в първо лице, защото на спирката можеше да сме ние. Хората, които бяха там, около жертвата, с нищо не се различават от мен или от вас. Нормални, здрави, прави хора – някой пуши, друг е прегладнял, трети бърза по задачи. И естествено, всички инстинктивно бягат от агресията и лудостта. Като нас. И има защо. Първо човек го е страх, второ, не вярва, че ще го подкрепят. В крайна сметка тази стара българска поговорка за преклонената глава и сабята дълбоко се е загнездила в родовата ни памет. Заедно с другата фраза, от която всеки път като я чуя, малко си повръщам в устата – „Да пази Господ“.

Само че за повечето неща няма нужда да ни пази Господ. Редно е да се пазим сами – и себе си, и другите. Примерно да видим, че се случва нещо нередно и да се намесим. Не да чакаме Супермен да дойде на помощ. Защото не всички сме герои, но всички сме хора.

Далеч съм от мисълта да обяснявам безучастието ни с прословутия български манталитет. Не само у нас е така. Не знам дали си спомняте случая от 1993 година, когато две 10-годишни хлапета в Ливърпул отвлякоха в мола и убиха по особено жесток начин двегодишно момченце. Случаят с Джеймс Бълджър е потресаващо зловещ, защото извършителите са деца. Но това, което най-много ме шокира в него, е, че похитителите са изминали 4 км, в продължение на няколко часа, по време на което са удряли 2-годишното дете, ритали са го, по лицето му е имало видими рани, синини и охлузвания, а то е плакало и питало за майка си. И 38 свидетели си спомнят, че са видели странната тройка. 38 души са забелязали, че става нещо нередно и са избрали да не се намесят. Някои дори са ги заговаряли, но никой не се е намесил да повика полиция. Тези 38 души са не по-малко виновни за смъртта на хлапето, макар че са чисти пред закона. Лесното решение винаги е да не вземеш отношение.

Всеки си е казал – „Не е моя работа“, независимо че в случая вече не става дума за физически страх или инстинкт за самосъхранение, като във вчерашната история с лудия Живко и старицата на спирката.

„Не е моя работа“ е нашето любимо оправдание, когато съседът бие жена си. Когато хлапаци се счепкат на улицата. Когато мутри пребият някого на пътя или луд човек нарита възрастна жена.

Само че „Да пази Господ“ няма да ни спаси, когато ние сме в това положение и останалите си мислят „Не е моя работа“.

Дано си спомним това следващия път, когато пред очите ни се случва нещо нередно. И вместо да се кръстим или да гледаме сеир, да се намесим. Или най-малкото да се развикаме, да потърсим помощ, да се обадим в полицията. Не, няма нужда да се правим на герои. Достатъчно е да сме хора.

А каква ще е съдбата на Живко?

Спомняте ли си случая с Даниела, майката на малкия Петър Терзийски, която удуши детето си и го изхвърли в езерото на Южния парк през 2001 г.? Тя страда от параноична шизофрения. Съдът установи, че не може да носи отговорност за убийството. Днес Даниела е на свобода, сменила е фамилията си и само най-близките й съседи знаят коя е и какво работи.

Най-вероятно същото ще се случи и с Живко.

На нас ни остава само да се надяваме, че ще си пият редовно лекарствата.

И да не забравяме, че всичко, което се случва пред очите ни, е наша работа.

„За да победи злото е достатъчно само едно - добрите хора да не правят нищо.“ Едмънд Бърк.

Препоръчваме ви статията ни "Как да разпознаем, ако детето ни е жертва или насилник".

Едно от делата, с които можем да се гордеем като народ е спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Нека си припомняме по-често светлите личности в нашата история, които не делят хората по националност и религия. Публикуваме съобщението на Б’ней Б’рит България в памет на екзарх Стефан, защото се трогнахме от благодарността им. При все че ни е ясно, че когато човек или църква, или друга организация правят добро, те го правят не за благодарност, а защото виждат по-висш смисъл в него. Ако някой не е запознат, Б’ней Б’рит е най-старата съществуваща и днес еврейска обществена организация в света. В България съществува отпреди 1898 г. Това е страницата им във фейсбук.

Мариела Куртева от „Майки за донорството“ ни гостува, за да разбули митовете около донорството и да ни разкаже кои са дамите, които решават да станат донор и да дарят радостта на родителството и на други жени.

През 2011 година дарих шанс на непозната жена да бъде майка като станах донор на яйцеклетки. Тогава се запознах с Виктория – създател на донорската програма на „Искам бебе”, която беше неотлъчно до мен. Неслучайно разказвам това, защото и до ден-днешен знам колко е важно да бъдеш информиран през цялата процедура. Да има човек до теб, на когото можеш да се довериш. Човек, който да не представлява клиниката, където даряваш или реципиента, на когото ще дариш. Това условие носи сигурност за донора и прозрачност на процедурата. Всички знаем колко финансови интереси има днес в ин витрото в България. Като донор държа не само на здравето и законността на донорството, но и на липсата на умопомрачителните цени за пациентите. Исках да знам, че добрината ми няма да бъде непоносима финансова тежест за някого. Не исках да съм продадена. Затова присъствието на Виктория тогава за мен беше от голямо значение. Чувствах се сигурна. Влюбих се в борбата, с която тя упорстваше да има донорство и останах в каузата с нея. Днес вече сме „Майки за донорството” и един от приоритетите ни в донорството е клиниките да допускат придружител на донора от организацията. Разбира се, не всички са съгласни.

Истината е, че не всяка жена може да бъде донор дори и да е майка и да е под 35 години. Задължително се минава през прегледи и изследвания, които показват дали медицински може да бъде донор. След одобрение тя стартира донорството по начина, който е избрал лекаря и спрямо личните и медицински показатели. Процедурата е около десетина дни. Поставят се инжекции в корема подкожно, веднъж на ден, които стимулират работата на яйчниците да образуват яйцеклетки. Реално се случва нещо, което всеки месец женския организъм прави, но в този конкретен месец на даряване е с помощ от медикаменти. Тези инжекции правят яйцеклетките повече на брой, допустимо е малко повече, но не много. И ги правят по-здрави, което увеличава шанса на жените, които се борят за дете. След дните на стимулация, когато яйцеклетките порасват и „узряват” идва деня на пункция, в който се изваждат. Изваждането става под пълна венозна упойка за до 10 минути. Емоцията е много силна след тези 10 минути. Дал си шанс да се създаде живот! Шанс едно семейство да има дете, да има радостите и тревогите, които ти самият знаеш какво щастие носят. За тези, които се страхуват от инжекциите, искам да кажа, че хората, които се борят за дете са имали такива стимулации десетки пъти. Самите инжекции се поставят подкожно като на диабетиците, а всички знаем какви малки герои има сред тях, научени да си ги слагат сами. Хормоните в тях са синтетични, разграждат се лесно и влияят на яйчниците чрез кожата, а не с прием орално. Често хората ги бъркат с противозачатъчните, които както знаем подтискат естествения процес на организма, а стимулацията при донорството е обратно - подпомага. Донорството се контролира от Изпълнителна Агенция по трансплантации и преди да стартира процедура по донорство всяка жена или мъж кандидат трябва да има разрешение от ИАТ за него. Донорът заверява и пред нотариус своето съгласие. Жените донори на яйцеклетки са майки не само физически, но и с душевната и сърдечна ангажираност към майчинството. Състрадателни и отворени за помощ безвъзмездно, което всъщност е и донорството. Дамите са българки от 18 до 34 години включително (при даряване от сестра на сестра се допуска до 38години). Образовани, с различни професии или собствен бизнес и лични интереси. Срещите ни с тях са богатство, защото те са от цяла България и са голяма палитра от характери, бит и хобита. Самите те също се опознават помежду си и стават приятелки. Други пък идват със свои приятелки от ежедневието. Всички са родители, както е изискването по закон, на едно, две или три деца. Жени, които съчетаха ежедневните си ангажименти в работа и семейство с донорството. Обединението е - Мама. Тази така прекрасна дума те я ценят достатъчно, че да пожелаят да подарят на непозната жена да я чува цял живот.   При донорството не мислиш за себе си, което и да е донорство, какъвто и да е начина. Ти мислиш за друг, да дариш живот на него или на бъдещо човече като детето.

Даряването на яйцеклетки съществува повече от 30 години в световен мащаб. Милиони бебета са родени ин витро и с помощта на донор. В България както за повечето иновации, които касаят човешкото тяло, сме доста изостанали в това отношение като мислене. Продължаваме да държим на едната яйцеклетка и единия сперматозоид, които правят бебето в учебника. Само че всички знаем днешното образование колко е неактуално. Затова и много хора спорят по темата без да се образоват в новите открития, в новите науки и доказателства. Епигенетиката отдавна доказа куп неща, свързани с човешкото тяло. Митът, че се дарява дете с една яйцеклетка в световен мащаб не съществува. Понякога се ядосваме, друг път – не, защото и великите открития в миналото, които днес никой не оспорва, са били отхвърляни тогава с цената на живота. И донорството в България ще претърпи своите упреци и похвали до деня, в който на никого няма да му прави впечатление и ще знае, че е нормално. Освен доказателството, че завършеното ДНК на детето се оформя от матката, пъпната връв и плацентата, то и донорството на органи също беше доказателство, като се посочи как един човек някъде там в чужда държава е по-подходящ да бъде донор на бъбрек например отколкото родителя на детето. Слава Богу, митовете за напълняването от донорство го няма. Митът, че не може да има още деца жената след донорство също го няма. Дамите дарителки започнаха да излизат с лицата си, да говорят смело и открито, така всички видяха, че разни митове са лъжа. Много от жените-донори родиха второ и трето дете след даряване на яйцеклетки и те запушиха устата на необразованите хейтъри. Днес тези митове ги няма. Днес дамите се питат две неща:

- в коя клиника да извършат донорството, за да се чувстват защитени здравословно и законово

- и второто, което набира много голяма популярност - колко ще струва на реципиента такова ин витро.

Докато първото няма нужда от обяснение, ще обърна внимание на второто. Реципиентите започнаха да споделят все повече и повече в интеренет пространството колко им струва ин витро процедурата с донорска яйцеклетка. А майките – кандидати четат. Така се появиха числата, които ние като организация тръбим непрекъснато, а именно от 5000 – до 10-12-15,та до 18 000лева. За една процедура. Заваляха въпроси защо има такава разлика в клиниките и с какво донора допринася за нея. Отговора е много прост - бизнес. Има и още един отговор - клиниките, които предлагат пари на жени да станат донори,( което е незаконно) слагат тези пари в цената на ин витрото, която реципиентът плаща. Така „платените” донори увеличават цената на хората, които мечтаят за дете и са затънали и без това в кредити. Попадали сме на донори, които са ги взели, считайки, че им се полагат за „дарението”. Попадали сме на донори, които дори не знаят, че тези суми са незаконни и са им дадени с обяснението, че така и така помагат нека ги вземат като обезщетение, което им се полага. Само че обезщетението по закон е за пътни разходи, хотел и пропуснати ползи, което се има предвид за една 15-дневна процедура, ако отсъстват от работа евентуално. Та колко може да бъде то? На реципиентите се казва, че донорите имат много разходи, а на донорите им се казва, че имат право на обезщетение. И така една порочна практика, от която страдат и двете страни. Едната, което мечтае за дете и другата, която е посочена като продажник. Къде сме ние? Ние обясняваме, разказваме и информираме как едно нещо трябва да бъде правилно. Потърсили са ни над 3000 дами, някои сме придружили лично, с други сме поддържали контакт през цялата им процедура за това кое е редно и кое не. Щастлива съм, че има и истински дарители на шанс за дете! Познаваме ги и са достойни хора!

Донорството в България е анонимно и безвъзмездно. Една жена или мъж донор не може да знае кой е реципиентът и дали са родени деца и колко. Човек може да е донор, докато ИАТ не забрани. Една от причините това да се случи е, ако са родени 5 деца от дарена яйцеклетка или сперматозиди, включително и собствените деца на донора. Всяка клиника е длъжна да подава донорите си към ИАТ.

Само при донорството от сестра на сестра може да има избор - знание. Допуска се и първа братовчедка, но и тук само с разрешение на ИАТ. Познавам много хора, които вече имат деца, благодарение на донор и съм щастлива от това, защото виждам тяхното щастие. Ние от „Майки за донорството” помагаме и финансово на двойките, които се нуждаят от донор. Вече сме помогнали на 23 двойки с по 5000 лева всяка. Децата родени с тази помощ ни правят още по-щастливи.

Законодателството в по-голямата му част е много добро, но се срещат нарушения, които са позволени от същото законодателство, поради липса на конкретизация, запетайки и точки. Основата е положена добре, но може да има малко по-ясни правила, забрани и наказания. Направено е така, че самите клиники трябва да се обединят, за да има промени. Това е безумие, когато същите могат да са и нарушители. Давам пример с годините на донора-жена. Две години отне да се съберат клиниките и да решат, че подкрепят предложението ни за увеличаване на възрастта. Накрая, когато все пак се обединиха и влезе предложението, и до ден-днешен в Министерство на здравеопазването стои като проект. Относно финансирането на донорските ин витро от държавата, колкото и да искам това да се случи, ще кажа, че ако това стане в скоро време ще бъде една ужасна практика на източване на държавни средства към частните клиники. Защо? Защото няма достатъчно донори и ще води до нерегламентирано заплащане на донорство с цел усвояване на средства от държавата. Първата крачка трябва да са кампании за информиране на обществото за донорството. След увеличението на желаещите може да се помисли за финансиране, но с таван на цената на ин витрото и със строги правила кой може да прави ин витро с донорски яйцеклетки, както и стандартите за това. Едва след тези действия ще може да се отпуснат пари спокойно. Единствено Столична община има програма, която е 100% помощ за тези семейства и се е нагърбила с отговорността да ги подкрепя, като помощник на държавата.

Разбира се, думите ми не са добре звучащи за съсловието, дори и за пациентите, които се нуждаят от финансиране, но това е реалността.

Преди години търсихме в други държави кампании, които можем за заимстваме и приложим в България за популяризиране на донорството и изненадата беше голяма, когато местни организации ни питаха защо е нужно да има кампания. Хората не знаят ли за донорството? Не са ли склонни да даряват? Има държави, където всички акушер – гинеколози и педиатри разполагат с брошури в кабинетите си или самите те обясняват за донорството. В този процес там участват всички. Има държави с прекалено либерално законодателството и не ми се иска да взимаме от него. Например има държави, където донор се избира по каталог и детето родено от яйцеклетката има право да разбере и потърси донора след навършване на пълнолетие. Друг пример са недостатъчните изисквания за изследвания, като включително и генетични не се правят. Има държави, които не подават информация в единния регистър, а така жена с български паспорт може да дари в Кипър и пак българка да отиде там за ин витро, а всъщност това да са яйцеклетки от забранени да даряват жени в България. Във Франция пък не се броят родени деца, а семейства. Там се разпределят яйцеклетките на пет семейства и няма ограничения в броя деца. България трябва да прави най-доброто за българските семейства.

На дамите, които се колебаят, бих казала да се свържат с нас, за да им разкажем и после сами да решат. Щом се колебаят, значи имат желание. На тези, които никога не са се срещали с донорството, искам да кажа, че така както те са майки и се радват на това щастие, могат да помогнат и на други жени. Първата нощ, когато мислих дали да стана донор, погледах спящите си деца и се запитах какво би било, ако ги нямаше? Ако някоя друга жена се колебаеше дали аз да имам тях? Беше ми достатъчно за да реша. Не искам да убеждавам никого да бъде донор. Искам само хората да знаят за тази възможност да помогнат. Нека сами решат, ако могат, дали да го направят. Това е личен избор на майка, на човек.

За допълнителна информация можете да видите сайта на фондацията.

Автор: Мария Пеева

Още като започвам да пиша тази история, вече ми е ясно, че никой няма да ми повярва. Не знам дали аз самата бих повярвала, ако някой ми разкаже нещо толкова шантаво. Но както знаете, авторите винаги търсят достоверност, така че единственият довод, с който мога да ви убедя е, че ако беше измислена, щеше да звучи далеч по-правдоподобно. Лошото е, че няма и очевидци, които да я потвърдят, освен Иван, който изобщо не е надежден свидетел, защото толкова ме обича, че би застанал зад мен, дори ако изтърся най-голямата щуротия. Както и да е, историята е достатъчно дълга сама по себе си, затова без повече заобикалки, я подхващам. Дали ще повярвате – не знам, но може би ще се позабавлявате.

През далечното лето Господне 199... (винаги съм искала да напиша тези думи), в онези начални преходни времена, когато никой от нас не знаеше къде е, а мнозина и още не са разбрали, младото семейство Пееви реши да си даде апартамента в Пловдив под наем. С този апартамент се бяхме сдобили наследствено, когато старата власт по стар обичай усвои огромната къща с китен двор, пълен с овошки, ягоди и места за криене, на баба ми в пловдивския квартал „Христо Смирненски“ и на нейно място построи правоъгълен сив панелен блок, от който снизходително даде на родителите ми един апартамент. Разбира се, със задължението да се доизплати, защото все пак едно е старомодна къща, макар и масивна, друго е модерен панелен апартамент с отделна баня и тоалетна и цели две тераси, ти да видиш. Родителите ми щастливо го доизплатиха за едно няма и десетина-двайсет години, и на нас с Пеев остана само да си го отремонтираме. За младо семейство на работещи студенти без финансови инжекции беше почти непосилна задача, но с малко заеми, сръчни ръце и приятелска подкрепа апартаментът стана толкова симпатичен, че се превърна в любимо място за срещи на цялата ни пловдивска тайфа, които още разказват как Мимито няма нищо против купоните, стига на сутринта всички да станат и да си почистят. Незабравими мигове сме си прекарали там, в онзи стандартен панелен апартамент, застлан с теракотени плочки, собственоръчно наредени от Иван и баща ми, боядисан пак от тези двама ентусиасти, обзаведен „минималистично“ не защото беше модерно, а защото толкова ни позволяваха средствата. И въпреки това бяхме постигнали уют и може би дори прословутия „дзен“ в онова жилище, най-вероятно защото тези качества на дома идват от обитателите му, а не от етикетите на мебелите.

За жалост не успяхме да му се радваме дълго, защото животът ни отнесе в друга посока и след известно колебание решихме, че вместо да седи празен, не е лоша идея да го дадем под наем. Опаковах малко багаж, а останалите ни вещи заключих в едната спалня и се разтърсихме за наематели. Може би е добре да отбележа тук, че вещите ни не бяха много ценни, но сред тях имаше нещо наистина прекрасно и това беше сватбеният ми порцеланов сервиз, безумно красив и скъп, който струваше може би колкото цялата ни сватба плюс булчинският тоалет и всички останали подаръци, и ми бе подарен от много близки приятели на родителите ми – една от старите пловдивски фамилии, хора с вкус и усет към изтънченото. Та този син порцеланов сервиз с фигурки на кончета и карета, които се носят в неизвестна дестинация в красив галоп, ми беше много на сърце и си го пазех до такава степен, че само аз миех чиниите, не давах на Пеев да ги пипне, да не би с огромните си несръчни лапи да вземе да изпусне някоя фина крехка съдина и да разбие не само нея, но и сърцето ми. Поради споменатата причина сервизът се оказа заключен в спалнята, за да не го разнасяме напред-назад по квартири, с идеята да си го вземем, чак когато се установим някъде трайно.

Междувременно отнякъде се появиха и квартиранти. Не си спомням вече откъде ги изкопахме – по онова време изникваха туристически и квартирни агенции, които се появяваха и изчезваха като гъби на фона на нестабилния пазар, който все още се чудеше дали е социалистически или капиталистически и накъде е тръгнал, точно като кончетата на моя порцеланов сервиз. Квартирантите бяха не какви да е, а индийци. За първи път срещах индийци на живо и добрата ми душа веднага се присети за „Слонът, моя приятел“, при което в мен от пръв поглед бликна топлота и интерес към непознатия народ и раса, които незабавно подложих на разпит за живота в Индия и набързо разбрах, че са будисти, вегани (тогава тази дума все още не беше навлязла) и изключително миролюбиви и разбрани хора. Мъжът беше дребничък, матов, усмихнат до уши, и имаше странно мекичък, леко мазен и пухкав вид, макар и слабоват, а жената беше още по-дребничка, матова и пухкава, не говореше дума английски, камо ли български, и само чуруликаше напевно нещо по децата с такава кръшна интонация, че имах чувството, че всеки миг ще вдигне ръце грациозно и ще изтанцува един бърз индийски танц в стил Боливуд, ей така съвсем между другото. Пеев винаги е бил по-мнителен от мен, но сумата беше добра, така че набързо подписахме договор и си стиснахме ръцете.

Едно от условията на договора беше веднъж месечно да се срещаме в офиса на индиеца, където да ни предава сумата за наема, което сега звучи странно, но по онова време банковите плащания не бяха популярни, а за дебитни и кредитни карти не бяхме чували. Никога няма да забравя как веднъж във въпросния офис попаднах случайно на сцена, която ме изпълни с такова негодувание, че и досега ми е пред очите. Шефът на моя индиец пристигна на някаква проверка, точно когато бях отишла да взема парите и се наложи да изчакам при секретарката в приемната зала, преградена със стъклена врата. С очите си видях как нашето момче, който също беше голям началник, отговаряше за бизнеса им на Балканите, и винаги се е държал с огромно достойнство и самочувствие, коленичи, ама буквално коленичи пред другия индиец, явно по-нагоре в йерархията, и му целуна лъскавите черни обувки. Аз ахнах на глас, а секретарката само се захили и вдигна рамене, явно им беше свикнала на привичките. И досега не мога да проумея как в съвременния свят нормални хора, били те индийци, могат да изискват подобно раболепие и унижение от служителите си. Разбирам да не са излизали от страната си и да не знаят, че има и други обичаи, но това са хора, които обикалят света и са в постоянна връзка със западното общество. Цялата ми вродено либерална душа се изпълни с искрено възмущение от сцената и от сърце ми дожаля за нашия индийски квартирант, принуден да прави такива гадости, за да си храни семейството.

За съжаление добрите ни отношения скоро охладняха, защото съседите започнаха да се оплакват. Оказа се, че нашите квартиранти будисти, в миролюбивото си желание да не причинят зло никому са развъдили безпощадна популация от ситни кафяви хлебарки, която мори целия вход и вече плъзва към съседните. Едно девойче от долния етаж ходеше да им помага в домакинството, но те не й разрешили да използва препарати и нямали нищо против да си съжителстват с животинките, за разлика от останалите обитатели на панелката. Девойчето от долния етаж каза, че апартаментът е в трагично състояние и ако не сме го прежалили съвсем, най-добре да ги помолим да напуснат. И без това замисляхме да го продадем в един момент и без повече да се колебаем, им връчихме предизвестие. След някой и друг месец отлагане те напуснаха, като останаха да ни висят с последния наем и сметките за ток, вода и парно. Преместиха се съвсем наблизо, пак по информация на нашата съседска агентура, която твърдо беше на наша страна в конфликта, не само заради хлебарките, а и защото индийката с чуруликащия глас се оказа много некоректен работодател.

Най-после индийците се изнесоха, а ден-два по-късно ние се върнахме в Пловдив и влязохме за първи път в апартамента. Беше привечер, Пеев отключи, светна лампата и за наш огромен шок видяхме, че стените на коридора са черни и… подвижни. Обзалагам се, че не сте виждали такава ужасяваща картина. Стотици хиляди, може би милиони хлебарки пъплеха навсякъде по пода, стените и дори по тавана. Буквално като в сцена от хорър филм. Аз изпищях и изскочих навън, а Иван смело влезе, като повдигаше внимателно крака, но въпреки това се чуваше хрущене при всяка негова крачка. Нямаше къде да стъпи човек. Предполагам, че не е било точно така, докато са живели там, вероятно гадовете са се криели по тръби, шкафове и тоалетни. Не мога да си представя, че човешко същество може да оцелее при такова стълпотворение от хлебарки, които буквално ти падат по главата от тавана. Още на следващия ден намерихме бригада изтребители, тогава нямаше още частни фирма, пращаха хора от ХЕИ. Дойдоха двама души с предпазни облекла като космонавти, казаха, че такова чудо не са виждали през цялата си кариера и предупредиха, че пръскането ще е яко, по всички шкафове, мебели и техника, и после ще падне голямо чистене и хвърляне. Отидох да отключа и затворената спалня, която заварих отворена. Тогава на дневен ред бяха хлебарките, но впоследствие с ужас открих, че някой ми е тършувал из вещите, а синият сватбен сервиз го няма, както и други дребни неща. Но за това по-късно.

Момчетата напръскаха и тръгнаха да обикалят по съседите, а ние затворихме апартамента за два дни, без проветряване, за да избием къде що има. Когато влязохме отново, целият под беше посипан с шлюпки от семки, които хрускаха по краката ни. Спогледахме се. Тези екстерминатори да не би да са яли слънчоглед из къщи? Не бяха семки, хора. Бяха милиони изсъхнали трупчета на хлебарки – същински хлебарков апокалипсис. Започна се голямото чистене. Слава богу, включи се цяла бригада от наши приятели, та свършихме за два дни, при което изхвърлихме голяма част от покъщината, така че този наем, който бяхме взимали, ни излезе през носа. А най-ужасното беше, че при огледа открих липсата на синия сватбен сервиз. Естествено накарах Иван веднага да звънне на наемателя, който категорично отказа изобщо да са влизали в заключената стая. Тогава се присетих за нашата съседка-агентка и я попитах дали случайно е виждала въпросния сервиз с кончетата. Много ясно, оказа се, че индийката го ползвала редовно, даже веднъж щяла да набие момичето, че счупило една от чиниите. Сърцето ми се сви за чинията, но дума не казах, какво е виновна съседката, че онази крадла ми е ровила в багажа. Иван отново се обади на наемателя и му каза, че знаем, че сервизът е у тях и това е кражба, а освен това ни дължи наем и сметки. Индиецът обеща с обичайния си прелюбезен и лицемерен тон да провери дали жена му СЛУЧАЙНО не се е объркала да го вземе по погрешка. Почти се бях простила с този сервиз, но Пеев ми видя насълзения поглед и изглежда му дойде до гуша, защото се тросна на индиеца, че нямало какво да проверява, ами ние ей сега отиваме до новата им квартира да си вземем сервиза.

Така и направихме. Открихме адреса, който съседката услужливо ни даде (оказа се, че и на нея й дължат една-две заплати) и позвънихме. Отвътре чух чуруликането, което този път звучеше като кресчендо, но жената не благоволи да отвори. В този момент по стълбите се чу трополене и индиеца се появи с двама огромни чичковци бабанки, неговата охрана. Колко да са били чичковци – вероятно на 35-40 години, но на нас – младоците - ни се видяха много големи и страшни мъжаги. Индиецът, вече не толкова любезен, ни се разкрещя, че сме нападнали жена му, която дори не беше отворила вратата до този момент, но като го чу, смело се показа, а в ръцете си държеше моя собствен син сервиз и пискаше нещо неразбираемо, напълно забравила, че е миролюбива будистка и е над материалното. Тук стигаме и до кулминацията на тази история. Индиецът се разкрещя, че това бил НЕИН сервиз и ние нещо сме се объркали, и ей сега той ще разпореди на охраната си да ни пребие, защото сме нападнали жена му и сме искали да я изнасилим. Ние с Ванката направо зяпнахме пред тази нагла лъжа и не знам как щеше да свърши всичко, може би наистина щяхме да стигнем до бой, пък каквото сабя покаже, ако единият охранител, явно по-главният, който не изпускаше нито дума от разговора, не беше избоботил сърдито:

- Абе ей, мръхльо, писна ми от твоите номера. Я да си върнеш сервиза на хората.

Индиецът за миг се спаружи, тотално изумен от предателството на собствените си хора, след което заподскача около тях като накълвана кокошка и започна да заеква, че ще ги уволни всичките, но охранителят се протегна, грабна сервиза от ръцете на квичащата индийка и го връчи на Иван. Как е приключил разговорът не знам, защото побързахме да се изнесем, като дори не успяхме да благодарим на непознатата мутра с благородна душа. Само че историята не свърши дотук.

Бяхме решили да прежалим последния наем и да не се разправяме повече с лудия индиец, но две седмици по-късно получихме неочаквано обаждане, при което той отново с мил и любезен тон, все едно сервизът никога не е съществувал, помоли Иван да се видят и да му плати наема, сметките и някаква компенсация за щетите по жилището.

- Аз не такъв човек, Иван. Аз добър човек, иска мир. Ние деца има, ти дете има. Ние не такива хора. – повтаряше той.

Разбира се, отидохме и си прибрахме парите, след което повече не ги видяхме. Доста се чудехме защо индиецът в крайна сметка е размислил и си е оправил дълговете с нас. Докато съседката ни просветли, че една нощ някой взривил колата на индиеца. По онова време много бизнес отношения се разчистваха по този начин. Жертви нямало и слава богу, но нашият човек явно се е стреснал и е решил, че с балканците шега не бива, та покрай неизвестният бомбаджия и ние си получихме дължимото.

След тази история така и не можах да преодолея неприязънта си към индийците, макар че предполагам между тях има и много читави хора, като във всяка нация.

Може би трябва да гледам пак някой ден „Слонът, моя приятел“.

Сватбеният сервиз впоследствие имаше интересна съдба, разнасяхме го по квартири, доста време го използва снаха ми, след което се затри някъде и бях забравила за него. Но ето че се появи отново, макар и доста понамалял и ми напомни тази история. Ако някой се чуди откъде ми хрумват тези детективски истории, нека знае, че семейство Пееви също е преживяло някои неща, може би не чак като семейство Куман, или пък... кой знае? 

Когато то е малко, има нужда от теб всеки миг. Ръцете ти отмаляват, а те чака цял куп пране, гладене, чистене. То плаче досадно, безпричинно, сърцераздирателно и безутешно. Спри, зарежи всичко останало и го прегърни. Гушкай го по сто пъти на ден. Ако те боли кръстът от умора, седни и го прегърни. Ако плаче нощем, вземи го при теб в леглото. Не го калявай с плач, защото "светът е лош и той трябва да свиква, че не всичко става на неговото". Прегръдката не означава, че той те манипулира, че се лигави, че е разглезен. Прегръдката означава само едно - че го обичаш. Когато го прегърнеш, ти му даваш любовта си. А любовта е живот, енергия, сила. Знаеш ли, че децата в домовете често изостават в развитието си, не защото са родени така, а защото няма кой да ги прегръща достатъчно? За бебетата прегръдките и любовта са важни колкото млякото. И не, няма опасност да се разглези. Напротив, ще става все по-уверено и силно.

Прегръдките зареждат батерията му.

Но ето и един съвсем егоистичен мотив. Прегръдките са твоята инвестиция в бъдещето.

Защото много скоро то ще порасне и светът му няма да си само ти. Ще има куп по-интересни и зареждащи неща, което е съвсем нормално.

На четири години ще ти каже:

- Много дълго ме прегръщаш, мамо, изморих се вече.

На осем ще ти каже:

- Ако ще ме прегръщаш, нека да е зад ъгъла, да не ме видят съучениците.

На дванайсет ще ти каже:

- Просто забрави, вече не съм бебе.

На четиринайсет ще ти каже:

- Изобщо не схващам каква е тази необходимост да ме прегръщаш.

Но ти не се отказвай. Зареждай батерията му. Инвестирай в прегръдки.

И на двайсет ще чуеш:

- Изморена ли си, мамо? Дай да те гушна. Я, каква си ми мъничка.

Виждаш ли? Вече има кой да зарежда и твоята батерия.

Препоръчваме ви и тези статии:

Някои майки не порастват

Когато детето плаче

Франциска е на 19 години и откакто се помни, пее. Самата тя композира свои песни, пише текстовете и прави аранжиментите си. Освен това се интересува от кино и й предстои да следва режисура. Казва, че големите й страсти са музиката и киното. И твърди, че носи достатъчно любов и енергия, за да твори и в двете. Има си големи мечти и е тръгнала да си ги сбъдва. По пътя си иска да срещне своите си хора: онези, с които да сподели обичта си към живота и радостта от нещата, което твори. И още: много би искала всичко, което докосне с душата си, след това да докосва други души. Нейният коментар за Евровизия е може би най-смисленият, на който попаднахме между многото хейт в социалните мрежи.

Стоях до много късно вечерта, опитвайки се да разбера всички мнения, гледни точки и останалото, което прочетох от медията и потребителите в много социални мрежи. Разпалено дебатирах върху това дали такава изящна, фина, деликатна и непокварена песен има някакво място на конкурс като този. В крайна сметка успях да стигна до един извод. И той съвпада с речта, която Салвадор произнесе преди финалното си представление. Този свят е толкова бурен, променлив и нестабилен. Може би се нуждаеше поне веднъж да се пробуди, да застине и да почувства мир в душата си, дори за няколко минути...

Песни като тези вече едва-едва изплуват на повърхността на този бизнес. Масата е свикнала с динамичното, ритмичното, нещо което да запомниш, защото мозъкът не ще да се напъва много. Донякъде и аз съм такава. Аз също обичам динамичното и ритмичното, и половината ми съкровищница от песни в телефона съдържа именно такива песни. НО какво за другата половина? Нежната, фината. Музика, който те кара да се влюбиш в слънцето, да погалиш с поглед звездите, да се разтупти сърцето ти, докато душата ти лети в необятната хармония на една мека и плавна мелодия. Ето и друг извод, до който стигнах тази сутрин. Не можем да променим света. Салвадор беше прав. И е прав. Трябва да има такива песни в конкурси. Трябва да има конкурс, в който се оценява "DIVERSITY". Вариацията от жанрове, ритъм, темпо. Не е ли така? Май не. Защото в този конкурс единствено се допускат песни, на които може да дивееш. Баладите остават незабелязани. Защото "не са конкурсни". Такава музика трябва да намери свой собствен път за изява. За да не бъде разкъсана и хвърлена в калта. Защото когато отнемеш кокала на кучето, то хваща, каквото докопа и го разкъсва на парчета.

Тази песен е една от най-красивите мелодии, които ушите са ми чували. Знам, че повечето хора не споделят мнението ми, не го и очаквам. Както каза майка ми, песента има специална вибрация. Тя може да докосне само хората, които я усещат. В този свят няма дума "DIVERSITY". В този свят има само комерсиалност, монотонност и "айде да е същото, щото мога да тананикам". Казвам го, защото тази година песните наистина бяха еднакви и прозаични.

Единствената друга освен португалската беше нашата, която наистина се отличаваше от всичко останало, което бях чувала в България, Евровизия, Балканите, въобще всичко. Тази песен имаше всичко. И да, заслужаваше да спечели. И спечели. Спечели за мен. Омръзна ми всичко в тези конкурси да се отнася до числата, а не до чувствата, които можеш да изпиташ. Този конкурс се върти около това колко точки ще събереш и на кое място ще те оставят. В крайна сметка може да спечели дори някоя, която не предизвиква никакви чувства у другите. Точно заради това мисля, че наистина, наистина, наистина… на португалската песен мястото не й беше там, защото не я дооцениха. Да, тя победи, но хейтът, който получи след това беше толкова гнусен и отвратителен, че реших да си пусна именно тази песен и да заспя с нея.

За мен нямаше конкурс. За мен имаше чувства и емоции. Сълзи, усмивки и настръхване. Кристиан и Салвадор предизвикваха това в душата ми. Те винаги ще бъдат моето номер едно. Заливат ме отвсякъде още обяснения, поради които може би е спечелил Салвадор. Политически или свързани със здравето. Но нека да е ясно - когато един човек наистина чувства музиката, той избира музиката заради музиката. Не защото някой бил от еди къде си и еди какъв си. Но в такива ситуации е трудно да изявиш факта, че си искал певецът да спечели заради музиката, не заради някакво състояние. Въпреки това отново си казвам. I choose music over music. И за мен победители са всички тези, които докоснаха сърцето ми. Няма числа, няма позиции. Има само чувства.

Автор: Франциска Димитрова