Момчетата във ваканция… Ваканция е любимата дума на всички ученици и не чак толкова любимата на работещите мами. Но Косьо е на подготвителен курс за изпитите след седми клас, Алекс е на градинка, така че остава да мисля само за Коко.

Коко е на 9 години, не е бебе, казвам си. Има си куп съседчета приятели. Не смея да го оставя сам вкъщи, защото с присъщия си ентусиазъм ще измисли нещо твърде интересно да ме изненада. Веднъж го заварих самоподстриган. Много запомнящ се вариант на бретон – беше се опитал да докара нещо ала Джъстин Бийбър, но му се получи по-скоро затворническа прическа. Имаше толкова дупки по главата, че се наложи да го подстрижат почти първи номер с машинката. Тъжничко му стана, но за кратко. Коко е дете със самочувствие.

– Мамо, аз и така съм красив. – ми каза. – Само където много ми се виждат ушите и сега трябва да ми ги чистиш по-често.

Друг път решил да си прави пудинг. Слава богу котлоните ми се самоизключват, когато млякото изкипи и се излее върху плочата. Съвременните технологии са истински спасители на семейното огнище. Буквално.

Та в крайна сметка реших, че няма да го оставя сам. Имах насрочени две срещи за деня, реших, че мога да ги проведа у дома. Инструктирах Коко да си стои в стаята и поканих Янка, прекрасна дама и журналистка, с която работим по новия ми проект, да дойде на кафе и работен ден вкъщи. Янка се съгласи, все пак и тя е мама, влиза ми в положение.

Накратко – как премина срещата. Още с влизането на Янка двете ни кучета скочиха и я облизаха. Това си е един вид пречистващ ритуал на всички гости, които влизат у дома. По никакъв начин не мога да го предотвратя. Ако ги затворя на двора, вият безумно и скачат по вратата, докато не им отворя. Мисля си понякога – ако някога влезе крадец, дано е с фобия от глисти. Да се уплаши от толкова облизване и да избяга.

Обилно намокрената Янка най-после успя да се добере до хола. Направихме си кафенце, отворихме лаптопите и бележниците, съсредоточихме се.

– Мамооооо! – от горния етаж. – Бързо ела! На Цезар нещо му става! Умира!

Отворих вратата, Цезар нахлу давещ се в хола при нас, Коко – след него. И насред работната ми среща кучето безцеремонно повърна. И то повърна не какво да е, а остатъци от сутиен. Хора, не преувеличавам. Иска ми се да преувеличавам, но уви. Младежът направил рейд на дрехите за пране и ми сдъвкал любимото сутиенче от „Виктория Сикрет“. Е, върна ми го де, но в неизползваем вид. Изчервих се. Плеснах го. Почистих. Измих си ръцете. Изпратих суетящия се наоколо Коко, който междувременно беше обяснил на Янка какви други интересни неща е ял Цезар – примерно използвани чорапи, моите ботушки, кракът на градинската маса, акото на Алекс и разни такива. Седнахме отново да поработим. Коко влезе само десетина пъти за разни неща. Цезар междувременно се изака, та имахме още една кратка почивка със същия ритуал. Чистене, миене на ръце, изпращане на Коко, който този път обясни на Янка на какви интересни места е акал Цезар – върху леглото му, холната маса, дивана, всички килими. Янка така и не си доизяде чийзкейка. Не се учудвам защо.

Довършихме каквото успяхме и Янка си тръгна. Отложих следващата среща за пети и реших, че ще посветя срядата на Коко. Цял ден ще останем по пижами, ще се моткаме из къщи, ще си правим мъфини, ще играем настолни игри, той ще ми пее авторските си песни, аз ще му се възхищавам, изобщо майка и син във ваканция.

Тази сутрин станах с най-добри намерения да изпълня решението си. Изпих едно кафе, изпратих момчетата и събудих Коко, за да почваме пижамения ден.

– Супер си го измислила, ти си най-добрата майка! – прегърна ме детето. Разнежих се. Колко му трябва на едно малко човече, за да е щастливо – само внимание, нищо друго.

След петнайсет минути някой му се обади по телефона.

– Мамо, излизам за мъничко да поиграя навън, виж колко е слънчево.

То навън минус незнам колко градуса, ама нищо. Облече се дебело и хукна. Свърших малко домакинска работа, после приготвих обяд, наредих масата официално, Коко много обича така. Чакам, чакам, никой не идва. Звъннах му по телефона.

– О, мамо! Извинявай, съвсем забравих! Знаеш ли, ние тук малко се заиграхме и…

– Ще измръзнете, маме, два часа станаха. Прибирай се вече.

– Мамо, ще ти кажа нещо, ама нали няма да ми се караш?

Като чуя тази реплика, косата ми винаги настръхва. Чувала съм я от Теди, когато веднъж съседите повикаха полиция заради гостите му. Чувала съм я от Косьо, когато си счупи ръката. Чувала съм я от Иван, когато забрави да вземе Теди от училище. Мразя тези думи!

– Казвай веднага, Коко, какво е станало? Добре ли си?

– Добре съм, мамо. Обаче видях Никол, нали се сещаш, на Донков братовчедката, и отидохме в сладкарницата.

Никол – красавица, пък и две години по-голяма от него. Какво да му се карам… Къде може да се мери една майка по пижама с 11-годишната дългокоса Никол, която тренира балет, има розови дънки и отмята косата си като същинска звезда от Дисни Ченъл?

– Добре, миличък. Забавлявай се. Само не закъснявай много.

Въздъхнах и седнах да работя. Гледам МОН обявил и следните два дни за… пижамени.

Приятна ваканция, мами!