Автор: Мария Пеева

Понякога се оказва, че не само си попаднал в друг град или държава, но си и в друг свят, и нещо повече - в друго семейство. Не, не се шегувам. Сега ще видите какво имам предвид.

Както ви казах - цялата фамилия Пееви без много подготовка, да не кажа спонтанно, се вдигна за пролетната ваканция и замина за Лондон. Всъщност имахме различни планове, но един футболен мач вдъхнови момчетата да ме навият да се откажем от екскурзията с кола до Италия, която бяхме замислили. Футболът е константа в нашето семейство и голяма част от пътуванията и плановете ни се въртят около него. Как допуснах това да се случи, е друга тема.

И така Пееви превзеха самолета (без преувеличение бяхме най-голямата семейна група на летището, дори арабските семейства ни гледаха с респект). Весело беше, шумотевица, деца, кой гладен, на кого му се ака, кой лети за първи път и крещи от радост, бебе на ръце, с една дума в лудницата даже забравих за аерофобията.

Естествено, Ванката не пропусна да ме утеши с крилатата фраза, че и да се случи нещо, поне цялата фамилия ще рестартираме пак заедно. Но най-много се смяха всички, когато позволих на Алекс да пие кока-кола. По принцип не му давам, че се превъзбужда от нея, и децата се учудиха как така съм позволила. А аз си нямах работа, та обясних, че не искам, ако недай си боже нещо се случи, детето да си остане жадно. Момчетата първо много се смяха, а после скокнаха и казаха, че те също имат някои предсмъртни желания, но тъй като ме взеха на подбив, скоропостижно ги отрязах.

След няколко игри на крави и бикове, а после и на морски шах (Косьо ме би 6 на 2 и на двете), кацнахме успешно. И този път наистина ми беше по-спокойно. Нямам обяснение защо, може би се мобилизирах, че бяхме с всички деца, или защото Коко и Алекс летяха за първи път, да не ги стряскам, но не се чувствах както обикновено. Може би ще ми липсва тази аерофобия. Усещането, че възкръсваш всеки път, когато кацнеш, е наистина великолепно.

Натоварихме се в буса и някъде към 7 часа местно време успяхме да пристигнем в къщата, която наех по интернет. Защо къща, а не хотелски апартамент? Откакто семейството ни мина в групата на многодетните, открих, че повечето хотели не правят никакви отстъпки за деца. Ако си с три-четири броя, никога няма достатъчно голям апартамент. Налага се да вземеш отделни стаи или дори апартамент и стая, и в крайна сметка ти излиза през носа, а най-лошото е, че се случва стаите да са в двата края на коридора, че дори и на отделни етажи. Дори когато не са, не може да сте заедно през цялото време. Като се върнете от разходките, всеки се затваря в стаята. Е, макар че понякога си омръзваме, а друг път се караме, ние обичаме да си омръзваме и да се караме всички заедно. Затова винаги, когато има възможност и пътуваме всички, предпочитам да наема голям апартамент или къща. Така всеки си има спалня, но има и общо помещение, в което да се съберем след разходките или да хапнем, ако не ни се излиза вечерта. Пробвате ли веднъж този начин на пътуване, няма как да не ви хареса. И не само защото е по-изгодно.

И тук идва интересното. В много случаи попадаме в къщи, които предимно се дават под наем и са обзаведени много приятно и удобно, но са някак безлични. Но понякога, като например сега в Лондон, се озоваваш в къща, която обитателите са предоставили за две-три седмици, докато самите те са на почивка. И усещането е уникално.

Нашите любезни хазяи ми се сториха малко особени в началото, защото поискаха да се чуем, за да се убедят, че сме lovely. Обадих им се, поговорихме си някакви общи приказки и изведнъж те заявиха, че сме достатъчно lovely, за да ни дадат дома си, докато самите те са на ски ваканция. Помолиха също да се грижим за котката им. Приехме, разбира се. Вече подозирах, че тази къща няма да е като другите, които сме наемали.

И не е. Не само заради котката, която си има специална вратичка, за да излиза в двора и която сутринта ме одраска, докато се опитвах да я среша, но сега докато пиша е седнала на стола до мен, също както прави Фройд у дома.

Не само заради уникалната колекция грамофонни плочи, които възнамерявам да изслушам до края на престоя ни.

Не е само заради уютния и удобен дом в прекрасен, небрежен урбан стил, с високи тавани, огромна библиотека, безброй картини и декорации, и всякакви арт елементи.

Просто за първи път имам чувството, че домакините ни са сред нас. Вече ги опознахме. Майката е елегантна, небрежна, много слаба, фен на здравословното хранене и соул музиката, артистична, малко разхвърляна, любител на финия порцелан със син рисунък, билките и… чесъна (из цялата къща има малки купички с цели глави чесън), с бледи лунички и рошави руси къдрици. Трите момиченца - едната математичка, отговорна, с безброй листчета със записани задачи в стаята, която учи испански. Другата - художничката с плюшения еднометров жираф в стаята и рокличките с воланчета, окачени по стената, обожава Париж. Цялата й стая е с рисунки и снимки на Париж. Бебето на семейството с руси къдри като на майката. Големите сестри я обожават, статите им са целите в нейни снимки… Бащата, който свири на пиано, слуша класика и пече пържоли на чугуненото барбекю в двора. Фин мъж, с остри черти, постоянно с някое хлапе на ръце. И любимата ми снимка - колаж от сватбата им. В центъра се вижда мъж в инвалидна количка, който танцува на дансинга. Изглежда щастлив. Всички изглеждат щастливи.

Няма да видя на живо това семейство, но усещането да споделим дома им е възхитително. Все едно сме влезли в живота им за малко. Толкова са различни от нас и еднакви.

Светът е огромен и в същото време е толкова малък. Харесва ми тук. Чувствам се като у дома си. И тук живеят хора, които се обичат.

А освен това осъзнах какво е липсвало досега в целия ми 45-годишен живот, за да бъде наистина пълен.
Винил.

На тази снимка виждате Коко, който пее "The shape of you" в кръчмата до нас, най-обикновен пъб, (не туристически, а пълен с местни хора), където се озовахме, уморени след полета снощи, за да хапнем набързо. За Коко беше първият полет, първото посещение в Лондон, но това дете няма никакви страхове и опасения, то просто умее да се забавлява и не пропуска миг. Оказа се, че в кръчмата е караоке вечер, Коко мушна набързо един бургер и изскочи на сцената, за радост на всички англичани в кръчмата. Разбира се, като цялата ни фамилия Пееви, той също пее фалшиво, но за сметка на това с апломб. Ще ви кажа само, че го викаха на бис и дойдоха да му стиснат ръката :) Другия път на Уембли, ще снимам и видео. :)))) А за нас приключенията в Лондон тепърва предстоят :) Тук може да видите как завладяхме Виена, Мюнхен и как за малко да направим пожар в Залцбург.