Тя, дъщеря ми
Автор: Лени Рафаилова
Тя не носи моето име, нито името на баба си, нито това на другата. Има си нейно, собствено. От азбуката взех най-любимата си буква, добавих още две и много от онова, което носех в мислите си за нея. Избрах й цвят, избрах й глас и песен й избрах. Нарисувах си я много преди да видя личицето й. Нарисувах очите, косите и нослето, крачета, ръчички и тумбаче. Точка, точка, запетая, тире, минус, обиколка.
Срещнахме се в една късна пролетна нощ. Знаех, че си има всички пръстчета и не ги преброих. Когато за пръв път ми дадоха да я прегърна, тя спеше. Взех си аз вързопчето и си го заразглеждах. Не я бях нарисувала правилно, ама то аз за художник хич не ставам, така че мога да се оправдая донякъде. Картината ми за нищо не ставаше, но оригиналът беше съвършен. Че как иначе!
Питаха ме дали няма да я кръстя Снежанка. Заради черната коса и сините очи. Аз погледнах като току-що изсърбала две паници мазна пача. Дойде една сестра. Вика ми: "Абе, момиче, празник е днес! Виж там нещо Константинка ли, Елена ли да го кръстиш това бебе, че то детето с името си е дошло" - "Ааа, не - викам - как пък да не я кръстя на себе си, баш! Айде, сполай ти, ама пък и Константинка няма ама и най-малък шанс." Врътна се сестрата и отиде да досажда на другите родилки в стаята. Аз си седя с мойто съвършено вързопче до прозореца и зяпам през стъклото. Тя се размърдва в съня си и ми тегли една такава блажена усмивка, дето ти остава в паметта завинаги. Аз съм що-годе образован човек и съм прелистила една-две образователни книжки, та от тях бях подразбрала, че бебетата се усмихвали чак няколко си месеца след раждането. Дрънки.
Чела бях, ама и опит имах с брат й, който една нощ, след като вече бе решил, че аз изобщо не обичам да спя, му хрумна, че дори и не ща да лежа. Та той, след като крещя, ви, пищя няколко часа, в един момент притвори очи, после отново ги отвори - сини и дълбоки като Рилските езера, погледна ме, реши, че ме е наказал достатъчно и ми се усмихна, с най-обмислената усмивка на планетата. Бил е някъде на двайсетина дни. Така че, когато под отблясъците на ранобудните лъчи на майското слънце, малкият вързоп реши да ми се усмихне в съня си, единственото, което направих, бе да се размажа от кеф до сълзи. Това е първият ми спомен с нея. Стая, прозорец, утро, слънце, сън, усмивка.
После тя взе да расте. С такива темпове расте това дете, че с баща им съвсем не на шега обмисляме поредния кредит, с който да сменим жилището. Панелните апартаменти не са мислени за високи хора, повече прилягат на такива като мен - един и седемдесет, пряко сили. Мечтаем си за къща, за къща с високи тавани и с двор, за кучето и за масата, дето искам да си седя вечер и да се наливам с охладено винце, да си зяпам по звездите и да не мисля толкова за глобалното затопляне. Вързопчето и то иска къща, ама не трябвало да е с остър покрив. Страх я било. Пък те май повечето къщи все с такива покриви са, та и това сега трябва да го мъдря. Ама ние до покрива да стигнем ще си е велико постижение. Пак дано да е преди нейната абитуриентска. По-всичко личи, че няма да ни огрее преди тази на брат й. Засега си оставаме в панелката с безупречен поглед към теменужената Витоша и до съседката, която упорито се опитва да ми скъса нервите с привързаността си към гълъбите на всичките южни квартали.
Седнала съм на пода и ровя в най-долния шкаф на секцията. Обградила се със завидно количество албуми със снимки. Понякога обичам да правя така. Прелиствам страниците. Ето я с първото й колело, баща й точно е махнал помощните колелца и тя се е изпъчила горда и нахилена до ушите. Снимка в колата, тя е на година и нещо. Връщаме се от морето. Четиримата в Рено 5, в средата на август. Няма климатик, а е страшна жега. Прозорците са отворени и вятърът роши косицата й. Цялата е омазана с шоколад. В парка - спи с два биберона. Единият в устата, другият, стиснала в малката си ръчичка, за всеки случай. Търкаляме питка на прощъпулника. Аз съм 50 кила, а тя е с дънкова рокличка.
Боже, откога не съм я виждала с рокля. Онази на точките в мола беше идеална за нея, ама само в мечтите ми. Не я насилвам, още по-малко пък да се мръщя нещо. Аз бях същата. Дай ми тениска и дънки и не ме занимавай с глупости. Изрусила си е бретона. Без да знам отишло си момичето на фризьор. То не може все да ме пита за всичко. Виж за домашното с местоименията ме пита, ама слуша ли ме, не ме ли, нямам си идея. Телефонът й звъни с песен на Гери-Никол, алармата й сутрин също. Брат й онзи ден я замери с пантофа си в седем сутринта. Той такава музика не слуша, от нея получава алергична реакция. Размърдвам се малко, че задникът ме заболя от седене на пода. Кучето ме гледа въпросително. Аз му се плезя. Обръща ми гръб и напуска хола. Отива оттатък да направи някоя поразия.
Отварям една голяма кутия. В нея снимките са в пълен хаос. Боядисваме яйца. Ръцете й са изящен боди арт. На някои се плези, на някои се е надупила, на една е с рокля върху предния капак на колата, на друга е с анцуг върху третия рафт на секцията. На някои ме прегръща, на някои даже е прегърнала и брат си. На някои и двете спим, на други се тъпчем със сладолед край езерото Комо. Снимки на Витоша, на морето, в парка, на люлката, под люлката. На повечето е с доволно количество синини и рани по краката. Има и такива с бутилка бира и тикната в устата цигара. Тия не съм ги правила аз. Обичам снимките с децата. Щракани хаотично и уловили толкова грамадно количество спомени. Една снимка само не обичам. На нея сме двете. В инфекциозна болница. Тя е на шест месеца, ужасно бледа, с тъжни и уморени очи. Аз я целувам, тя гледа към татко си. От тая снимка ме боли. Страшно. Затварям кутията.
- Пак ли снимки, бе мамо? Дай да изиграем едно "Не се сърди човече"! Обещала си ми от две седмици. Все не си изпълняваш обещанията!
- Е, нека си дойде баща ти и тогава. Дай първо да прострем прането и да разходим кучето, че имам да гладя и трябва нещо да сготвя. Обещала съм на баба ти да идем да я видим. Ти нямаш ли домашни нещо, а?
Тя изофква и отива да си обуе възможно най-калните маратонки. Ще извеждаме кучето явно. Щраква лампата в коридора и застава пред огледало. Вади четката за коса и маха ластика от опашката си. Косата й се разсипва по раменете като жива вода. Блести на светлината на лампата и ме кара да се усмихна. Русото ми момиче! Тя се обръща въпросително към мен. Гледа ме малко раздразнено с шарените си очи.
- А, да, трябваше да си сложа чорапи и да си взема жилетката!
- Обуй си дънките, мамо! По гащи ли ще разхождаш кучето?
Прихвам да се хиля, тя след мен. Да не види нещо. Понякога така се хилим, до задавяне. Щото сме си и приятелки. Надявам се, най-добри. Аз и тя, дъщеря ми. Яна.
Препоръчваме ви още:
