За баба Миче и Кафка
В една група за читатели някой постнал онази мисъл на Кафка „Първият признак, че започваш да разбираш, е желанието да умреш.“ Кафка е изгубил три от сестрите си в концентрационни лагери и е починал от туберкулоза на 40 години. Преживял е времена, когато отчуждението, жестокостта и безчовечността са били норма. Някак е разбираемо отчаянието му.
Обаче отдолу под цитата на Кафка чета интересни коментари – как един се уморил от живота, друг от хората, трети от сивотата… Е, това екзистенциално пресищане вече ми идва малко в повече.
Сещам се за моята баба Миче (Мария, на нея съм кръстена). Тя е родила 4 деца, отгледала три, първородният починал на 6 годинки след тежко заболяване. Преживяла е глад, мизерия и две световни войни. Цял живот е работила, предимно като санитарка в психиатрия, защото нямаше образование. По гърба имаше прободни рани с нож от някакъв пациент, който я нападнал. И да, нямаше образование, но четеше Библията и я знаеше наизуст. Погреба дядо ми, след като години наред го гледа и се грижи за него, лежащо болен. Всеки ден месеше и печеше хляб, макар че беше градска жена. Точеше най-вкусните баници и готвеше вкусно и здравословно, със зехтин и вегетариански, по време, когато никой не се интересуваше от това. Говореше малко, но каквото каже, беше на място. Не оставаше без работа. Като приключи с домакинството, грабваше куките и плетеше. Майка ми все още пази някъде изкъщи нейните плетива - всеки бод си е на мястото. Ако нямаше внуче, за което да плете, гласеше елечета и за съседските деца. А аз я чаках да седне с куките в ръце и се настанявах до нея на старото диванче. Идваше моят час. Като някое досадно малко свределче започвах да я разпитвам за това и онова, докато не я разприказвам, та да ми разкаже някое семейна история. Или библейска. Други не знаеше, но тези й се удаваха. А на мен и досега малко ми се мешат в главата фамилните спомени с историите на Аврам и Сара, Самсон и Далила, Давид и Витсавее.
Отгледа пет внуци, сред които и мен, а после помагаше и за правнуците. Беше над осемдесетгодишна, когато веднъж Теди, моят първороден, вдигна 40 градуса и никакви лекарства не помагаха, а тя дойде и ме научи как се сваля температура с мокри чаршафи и оцет. До сетния си дъх не се спря. Когато я видях, за последен път малко преди да си отиде, ми каза: „Миме, уморих се вече, май ми е време“. Беше на 98 години, когато за първи път я чух да каже тази дума – уморих се! Какво право имаме да се уморяваме от живота, ние, млади, здрави и силни хора, на които всичко ни е по конец? Ето това би отвърнала баба Миче на Кафка. Така че, скъпи ми Кафка, и последователи, аз мисля да слушам баба Миче, а вие си се уморявайте преждевременно.
