Моето семейство и други животни
Автор: Ина Зарева
Първо имах заек. Голям, пухкав и чисто бял. Живееше в една клетка в двора на баба и аз - тригодишната му майка, го обгрижвах денонощно. Един ден реших, че му е неприятно да е толкова еднообразен на цвят, взех кутия блажна боя и го изрисувах на красиви зелени райета. Вечерта, родителите ми много дълго разговаряха с мен, а накрая въздъхнаха, че поне не съм расист.
После започнах да присвоявам едно по едно всички животни в двора и да обявявам, че са под закрилата ми. Така те доживяваха до дълбока старост, вместо да следват клетата фризерна съдба на събратята си.
Веднъж през една люта зима, се роди малко, сладко теленце, което настанихме в голям кашон до печката, в кухнята на баба. Когато някой дойдеше на гости, аз бях инструктирана да го пазя да не издава никакъв звук, за да не се изложим пред хората, все пак. И така в невръстни години усвоих небрежното и уклончиво мучене, което години по-късно щеше да ми върши страхотна работа при всеки от нескончаемите въпроси „Мамо, може ли това?”, „А това?”. Разбира се, овладях и тежкия, влажен поглед, който работи безотказно и до днес, когато реша да правим ремонт вкъщи.
Като ученичка имах огромна и красива овчарка. Баща ми я доведе вкъщи, след едногодишно облъчване на майка ми с всички възможни филми за кучета, които имаха за цел да разтопят челичното ѝ, чистофайническо сърце. Когато големият ден настъпи, на вратата се позвъни и докато отключвахме, чух баща ми да казва на кучето – „Клекни, моля ти се, да изглеждаш по-малко”. Майка ми погледна, извика: „Ооо, не!” и затвори вратата. След известно количество преговори, красавецът беше въдворен вкъщи, а няколко часа по-късно, аз накифлена тийнейджърка, възкачена на най-високите си токове, го изведох на първата му разходка, пръскайки се от гордост. Той беше наистина впечатляващ и около нас бързо се събраха хората от близката градинка. Аз разбира се, се надувах все повече и повече. В един момент, кучето дръпна рязко каишката се, аз се олюлях, паднах по очи и той ме влачи по корем през най-дългата алея, докато гонеше някаква женска. Месеци наред виждах хората, които бяха свидетели на случката как едва се сдържат да не избухнат в смях, като ме срещат. С това прекрасно куче живяхме толкова дълго, щастливо и свързано, че само раждането на дъщеря ми успя да ме съвземе от загубата му.
Като студентка пред една от квартирите ни, заварих малка, черна мяукаща топка, която като отключих вратата, ме заобиколи и влезе вътре. Успях само да я проследя с поглед и да затворя след нея. Беше изключително красива, възпитана и умна. Вероятно и точно заради това, всеки път, когато се прибирах късно през нощта от някой купон, заварвах възглавницата ми красиво декорирана с изпражненията ѝ. Много възглавници смених през това следване.
После покрай бебетата и неизменните премествания, бях по-скоро приемен родител на животните от семейната периферия, докато децата не поотраснаха.
Загледа се Франклин – сдобихме се с костенурка. Терариуми, лампи, нагреватели, храни, витамини се купуваха непрекъснато, за да ѝ е удобно и комфортно. Някъде вероятно сме се престарали, защото получи възпаление на очите. Колко е костенурката, колко ѝ е главата, колко личицето, колко са ѝ очичките, в които трябваше да слагам капки сутрин и вечер. Родителският ми авторитет се покачи поне с две нива.
След „Зоотрополис” и „Сами вкъщи”, логично се сдобихме със заек. Той ръмжеше, хапеше, не обичаше да го гушкат, да го галят. Нищо не обичаше. Само аз изпитвах истински респект към него – той беше мен сутрин, преди кафето.
Независимо от себераздаването ми, децата искаха поне едно куче. Ако може и кон, но в краен случай само куче. Разбира се, искаха котка, прасенце, няколко патета, маймуна и пингвин.
През цялото време аз исках куче повече от всичко, но алергиите им, малкият ни апартамент и честите ни пътувания ме спираха и аз го играех лошата майка, която не разрешава нищо хубаво на този свят, пък.
Децата пораснаха, преместихме се в по-голямо жилище, в близост до разкошен парк, запознах се с Мама Нинджа и нейния вълшебен семейно-животински свят, а накрая и дъщеря ми постави ултиматум:
- Или бебе, или куче! Не може повече да живеем така!
Сега вкъщи има едно прекрасно, малко бебе, което обаче лае и не ползва памперси. Толкова много го обичам, че чак не е за вярване. Децата го носят на ръце, пеят му, шептят и ходят на пръсти като заспи. Ако знаех, че ще са такива и с истинско бебе, кой знае...
А когато синът ми като чу за 222-та милиона покрай трансфера на любимия му Неймар, категорично заяви, че и той ще стане точно толкова голям футболист, за да има точно толкова пари. На въпроса за какво ще ги даде, отговори почти обидено:
- Как за какво?! За кучета!
*********************************
Прочетете още:
