Автор: Мария Пеева

Днес установих, че за 43 години и 4 деца имам организирани цели 40 детски рождени дни. 14 купона на Теди, 13 – на Косьо, 9 – на Коко и засега само три на Алекс. Сигурно имам по-стабилно портфолио от някои парти агенции. Правила съм рождени дни на закрито и на открито, в детски центрове и в домашни условия, футболни, дискотечни и на всякакви теми. Много се надявам в Деня на страшния съд да ми зачетат тези 40 рождени дни не просто като добри дела, ами направо като изкупление за поне 10 смъртни гряха и 30 по-дребни прегрешенийца, които евентуално съм извършила през иначе доста скучния си живот.

Защото детските рождени дни може да изглеждат като купон, да звучат като купон и да изморяват като купон, обаче повярвайте, за мамите те изобщо не са купон. Купон би било да седнеш спокойно със семейството си, да си връчите тържествено подаръците, някой любезен човек да ти сервира, после да раздига масата, да си припомните раждането, като удобно пропуснете кърваво-слузестите подробности, да се просълзите мъничко: „Ех, колко е пораснало това дете, а беше една мръвка.“. Пък „мръвката“ да ви бръсне с една бегла и вече малко боцкаща целувка по бузата и да ви прошепне на ушенце: „Много те обичам, мамо, ама ти си знаеш де.“ Ей на това му викам хубав рожден ден. Но какво се случва всъщност?

Нека ви опиша вчерашното парти на Коко. Лудницата почва още от подготовката, като на всичкото отгоре съм си спестила трудоемкото посрещане в домашни условия и съм организирала за празника посещение в детски център. Обличаме се за партито – татко, мама и трима братя. Косьо е във възрастта на бунтарския пубертет и отказва да сложи риза. Водя с него кратка безуспешна битка. Накрая напук на молбите ми тръгва с опърпаната тениска, с която спи. Коко за разлика от батко си, е суетен младеж. Почва се едно вадене от гардероба, хвърляне по пода и преобличане. Накрая се спира на дънки, нова блузка и елече. Впоследствие ще ги залее със сок, но тогава още не го знам, така че съм доволна. Алекс иска да е с костюм на Спайдърмен и отстоява правото си на избор с рев и крясъци до бога. Губя още двайсет минути в спор, в който се включва и Цезар с лай, крадене на чорапи и гонене из къщата. Накрая баща му заплашва Алекс, че няма да го вземем и поне този довод накланя везните в наша полза. Остават ми само десетина минути да се облека. По закона на Мърфи пускам бримка на цели два чорапогащника и се налага да облека панталон вместо хубавата си нова рокля, купена специално за празника. Накрая закъсняваме само с пет минути, но не съм успяла да се гримирам.

Поканени са 30 деца. Потвърдили са само пет. За всеки случай съм резервирала за десет. В крайна сметка се появяват 19 хлапета. В клуба хората са свикнали и бързичко спретват още 10 детски менюта и допълнителен аниматор. Предварително съм резервирала и маси за родителите в близкото заведение. Едното ни сепаре обаче се оказва заето от друг рожден ден. Обяснявам се с управителката. Тя свива рамене, аз свивам вежди. Слава богу, някои от гостите ми закъсняват, та управителката успява да премести натрапниците на друга маса без скандали. Те всички са с официални анцузи и изглеждат сякаш идват направо от фитнеса, така че разбирам нежеланието й да се разправя с тях. За щастие доброто побеждава и за родителите ни има достатъчно места. Поръчваме и за миг си въобразявам, че ще се отпусна. Точно тогава Алекс пристига разреван и се вкопчва в баща си. Остатъкът от рождения ден на Иван минава в сноване с Алекс между детския център и заведението с родителите. Останалите хлапета са доволни, скачат по батути, катерят се по някакви огромни топки, пързалят се на леда и всички са доволни. Коко е с мокри дънки, но това не му разваля настроението особено. Тортата е страхотна и всичко е идеално, докато не откриваме, че телефонът на Коко е изчезнал и изключен. Всички деца и родители незабавно организираме търсене на телефон. Татковците отиват да искат записи от камерите. Аз цъфвам на касата да попитам дали някой не е оставил изгубен телефон, момичето обяснява, че не са. Забелязвам зад гърба й няколко телефона, един от които много прилича на този на Коко и нахално ги соча с пръст. Момичето търпеливо ми обяснява, че това са им служебни телефони, а не изгубени вещи. Гледам я мнително и подхвърлям, че съм включила приложението Find MyIphone и така или иначе накрая ще намерим телефона. Впоследствие много ще се срамувам от себе си, но на този етап съм подозрително настроена и съмнението остава. Върви после обяснявай, че нямаш сестра.

Коко вече реве с глас. Приятелите му сноват напред-назад, претърсват якета, ровят под батутите и в топките, разпердушинват възглавниците, изтарашват целия детски център. Аз се опитвам да утеша Коко: „Нищо де, в крайна сметка, човек може да живее и без телефон“, при което той ревва още повече, а Косьо налива масло в огъня, като ми обяснява, че миналия век е било така, ама сега времената са други и без телефон си пълен аутсайдер. Вече се готвим да тръгваме опечалени, когато на една от гостенките, Таня, й хрумва да претърси подаръците, които хлапетата вече са успели да извадят от опаковките и разхвърлят по земята. Намира телефона в едно от подаръчните пликчета. Таня е героят на вечерта. Сълзите са забравени и гостите се разотиват доволни. Награбваме подаръците и цветята и се прибираме. Вкъщи ни посреща лавина от лаещи и мяучещи животни, все едно не са ни виждали поне година. Цезар ми напикава от радост новите боти. Оставям момчетата да разглеждат подаръци и с Пеев почистваме пораженията от кучетата (само едни сдъвкани пантофи, малко аки и пиш от Цезар, нищо работа). Подреждам си цветята в красива огромна зелена ваза и излизаме на верандата да изпушим по една цигара. Чува се силен трясък, споглеждаме се, подскачаме и влизаме. Слава богу, децата са добре. Животните са счупили вазата и всичко е залято във вода, листенца и борови иглички. Пускаме прахосмукачка, мием под, хвърляме опаковки от подаръци, със сетни усилия успяваме да пратим момчетата по леглата. 12,30 часа. Рожденият ден благополучно е свършил.

Лягам и си мисля: Поне да бяха четиризнаци. Щях да правя рожден ден само веднъж годишно.