То идва на бял свят сладко, беззащитно, невинно и напълно зависимо от нас. Още преди да се е родило, вече го обичаме. В момента, в който го прегърнем, осъзнаваме, че нищо на този свят не е по-важно от него. И така ще си остане до последния ни дъх.

В началото мечтаем само да е здраво. После ни се иска, ако може и да е добричко. Да не плаче по цяла нощ. Да се храни добре. Идва време да проходи и проговори. Колко хубаво би било, ако е умно и се развива бързо. Да стане и отличен ученик. Да спортува и да помага вкъщи. Да го приемат в хубава гимназия. Да не пропуши, да не се пропие, да не тръгне по лош път. Да влезе в хубав университет, да избере подходяща професия, да има хубава връзка. Станаха много мечти.

Но най-голямата от тях е детето да е щастливо и всички останали наши желания за него се концентрират в това – неговото щастие. Моето убеждение е, че няма родител, който нарочно, осъзнато да отглежда нещастно дете. Ако вие познавате такъв родител, то той най-вероятно е с тежки психични проблеми и изобщо не бива да отглежда деца.

Защо в такъв случай на света има толкова много нещастни хора? И тук не говорим за хора с драматична съдба, а за такива, на които привидно всичко им е наред, но въпреки това те се чувстват нещастни. Все нещо не им е достатъчно, не успяват да вземат живота си в ръце, не намират нищо, което да им достави удовлетворение. Мисля, че основната причина е в една честа грешка, която ние, родителите правим въпреки всичките си добри намерения.

Отглеждаме жертви.

Не в смисъла на малтретирани или лишени от внимание деца. Тук имам предвид деца с психика на жертва, които един ден ще се чувстват нещастни, защото са объркани, безсилни, изолирани, не знаят какво искат и им липсва увереността, че нещо на този свят зависи от тях или изобщо, че нещо има смисъл.

Ако искаме деца-жертви, много лесно можем да си ги отгледаме. Достатъчно е да ги научим на три неща.

1. Липса на отговорност.

Децата с психика на жертва отказват да признаят, че са направили грешка. Тяхното обяснение винаги е:

- Не бях аз.

- Той пръв започна.

- Без да искам.

- Тя ме накара.

Един ден това ще им изиграе лоша шега, защото в живота постоянно ни се налага да поемаме отговорност. И ако не сме научени да го правим, ще понасяме последствията ден след ден, а най-тъжното е, че няма да си вземем поука от тях. Като родители сме длъжни първо да поемаме отговорност за своите грешки и второ, да научим децата си, че техните не минават безнаказано. Ако не си е прибрал играчките, няма да излезе навън. Ако не си е изял вечерята, няма да получи десерт. Ако хвърля пясък по другите деца, няма да играе на пясъчника. Не бива да забравяме, че всеки път, когато позволяваме на детето да се размине без последствия, ние му отнемаме възможността да се научи да носи отговорност за постъпките си. И с годините тези грешки ще се задълбочават, а то никога няма да е виновно. Но животът не прощава. Замислете се колко хора около вас провалят браковете си или съсипват служебни отношения, защото никога и за нищо не са виновни и винаги някой друг е отговорен, когато нещата не вървят.

Но монетата има и обратна страна. Хората с психика на жертва не само не поемат отговорност. Те и не вярват, че могат да управляват живота си и отдават чуждия успех изцяло на късмета. Настръхвам всеки път, когато чуя тази народна мъдрост: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на плет.“ Нищо в този живот не може да се случи само заради чист късмет. Късметът е птичето, което ще кацне в нашата градинка, след като години наред сме я прекопавали, поливали, посадили сме дръвчета, за да му правят сянка, изкопали сме кладенец, за да има чиста вода. Тогава може да склони и да кацне и на нашето рамо. Но той няма да дойде, ако не сме си мръднали пръста. Късмет е да не ни падне саксия на главата, докато вървим по улицата. Оттам нататък всичко е работа, упоритост и малко талант. И ако оставим децата си да растат с мисълта, че не носят отговорност нито за провалите, нито за успехите си, а трябва да чакат късметът да им падне от небето, то ние сме възпитали жертви на обстоятелствата, а не силни, независими личности.

2. Липса на избор

Ако все още искаме да си отгледаме жертви, втората стъпка е да отнемем на децата си правото да избират сами.

Ние от най-ранна възраст решаваме кое е добре за тях, преценяваме кое е полезно, създаваме им програма, която да следват, избираме им подходящата среда. Това е наша отговорност като родители. Но някъде в целия този процес на възпитание и обгрижване, можем да пропуснем моментите, в които следва да ги оставим да са самостоятелни. А хората, които не могат да мислят за себе си и да взимат сами решения, чувстват, че не контролират живота си и постепенно губят смисъла в него. Ако искаме да възпитаваме деца-жертви, които всеки може да манипулира, най-добрата стъпка е да започнем от ранно детство. Ето как се отнема правото на избор:

- Не ги оставяме да правят нищо сами. (Дай да ти вържа обувките, защото ти ги правиш на възел)

- Контролираме ги във всяко едно отношение, дори там, където могат да се справят. (Ще облечеш тази тениска, защото повече отива на панталонките ти.)

- Отнемаме им инициативата и не се вслушваме в желанията им. (Ако те запиша на рисуване, няма да имаш време за математика.)

- Не им даваме възможност да правят грешките си и да се поучават от тях.

(Недей да се катериш по пързалката, защото ще паднеш)

- Предпазваме ги от всяка неприятност, улесняваме им живота твърде много.

(Дай да ти подредя чантата, за да не ти се скара утре учителката, ако забравиш нещо)

Не е казано, че изборите, които правят, винаги ще са правилните. Но обикновено осъзнаването идва бързо, когато оставиш детето „да се опари“. Преди три години детето на приятелско семейство беше подложено на страховит натиск от страна на родителите да влезе в престижна езикова гимназия, докато неговото огромно желание бе да учи изкуства. Момиченцето спря да се храни, да излиза, ходеше на училище с нежелание – всичко това заради добрите намерения на родителите да му осигурят трамплин за бъдещето му. Слава богу, хората са интелигентни, осъзнаха грешката си и го оставиха на мира. Детето вече втора година учи приложни изкуства и буквално разцъфтя. Какво от това, че няма да владее два чужди езика? Когато му потрябват, ще научи и тях. Важното е, че е поело по пътя, който желае. Намира смисъл в това, което прави. То е направило своя избор и носи отговорност за него. Ако не позволим на детето да прави своите избори, то никога няма да намери собствения си смисъл в живота и винаги ще се чувства неосъществено, жертва на нечии чужди амбиции.

3. Липсата на ценности.

Третата и последна стъпка да превърнем едно дете в жертва е да не му дадем ясни критерии за добро и зло. А това е съвсем постижимо. Въпреки лекотата, с която съдим чуждите грешки, ние много често омаловажаваме своите. Двойният аршин е залегнал дълбоко в нас и обикновено дори не осъзнаваме, че правим същото, за което критикуваме околните. А точно личният ни пример оставя най-дълбока следа в децата ни, помнят го по-добре от всичко, което им казваме, и той формира модела им за поведение като възрастни. Как на практика работи системата на фалшивите или двойните ценности?

- Казваме, че е лошо да се краде, но не връщаме в магазина рестото, което са ни дали в повече.

- Възмущаваме се от пияния шофьор, убил дете, но пресичаме светофара на червено.

- Дразним се, че има толкова бедни хора, но обръщаме гръб на човек в нужда.

- Обясняваме как не трябва да се лъже, но говорим обидни думи зад гърба на приятелите си.

Примерите са безброй и съм сигурна, че всеки от нас ще ги открие и в собствения си живот, стига да реши да е честен пред себе си. Проблемът е, че ако детето отрасне объркано, без ясни критерии за добро и зло, то ще приеме, че обществото се управлява не от закони, а от правото на по-силния, по-хитрия, по-безпардонния. А без стабилна ценностна система, никога няма да има убедеността и волята да отстоява себе си. Дори да е в позицията на по-силния, един нормален човек не може да е истински щастлив, ако няма усещането, че постъпва правилно. И най-малките деца обичат да са наясно с правилата и границите, а липсата им ги прави несигурни и тревожни. А може би сме от родителите, които вярват, че живеем в джунгла и се опитват да отгледат хищници? За жалост не работи така. Всеки хищник е потенциална жертва, защото се подчинява на правото на по-силния. Отглеждайки хищници и агресори, ние реално отглеждаме жертви. Хората с ясна ценностна система не допускат да ги превърнат в жертви, защото знаят кое е добро и зло, но и на свой ред не превръщат околните в жертви, защото приемат, че правилата важат за всички, а не работят само в тяхна полза. Връзките им са по-стабилни, защото са емпатични и лоялни, и напредват по-успешно професионално, защото на тях може да се разчита.

Детето ни може да е добър математик, спортист или певец, това не зависи от нас. Някои неща просто са генетично обусловени и за тях нямаме думата. Но дали ще израсне с психика на жертва, на нещастен, безсилен и безсмислен човек - до голяма степен е в наши ръце. Добрата новина е, че дори тотално да се оплескаме, един ден нашето малко и беззащитно човече ще порасне, най-вероятно ще се осъзнае и ще потърси начин да се пребори с грешките ни.

Но колко по-лесно би било за него, ако просто ги избегнем навреме.

Мария Пеева

Бих искала да ви споделя тази история. Тя е съвсем обикновена - историята на една майка и едно дете. Единственото необикновено в нея е, че... можеше да не се случи без вашата помощ. Представям ви Дима.

Аз съм от малко планинско село, където всички се познаваме. До седемнадесетата си година ходих на училище, мечтаех да завърша средното си образование, да имам работа, да изкарвам парички, да създам свое семейство, но срещнах Ангел и се влюбихме.

Любовта преобърна моя свят, родителите ми не го одобряваха, избягах от тях, за да сме заедно. Тогава не разсъждавах за тревогите, които съм причинила на нашите – даже ме бяха обявили за издирване. Е, намериха ме, върнаха ме при тях, но аз не исках вече да ходя на училище, обвинявах ги, че пречат на щастието и любовта ми. Мислите ми бяха все с Ангел. Скоро навърших осемнадесет години и отново избягах при Ангел, не исках да слушам нито родители, нито близки и роднини, не завърших училище. Мислех, че да вървиш след любовта си е правилно. Но само месеци по-късно ми се наложи да се върна при родителите си, бременна, разочарована от брачния си живот, изгонена и унизена, защото той, голямата ми любов Ангел си имаше нова любов.

Така се запознах с Дима – разказва Петя Пейчева, социален работник в SOS Центърa ни за обществена подкрепа в Габрово. - Тя беше объркано и бременно младо момиче. Въпреки бягството от дома, родителите й я бяха приели. И те бяха объркани от нейната ранна бременност, много притеснени, че никой вече няма да я поиска за жена. Дима не искаше детето, което носеше, бе изпълнена с разочарование, болка и изобщо не можеше да си представи да става майка.

При първите ни срещи единствено ме питаше какво да подпише, за да може след раждането детето й да отиде за осиновяване. Не желаеше и да чува за медицински преглед. След множество разговори се съгласи да посети гинеколог. Придружих я. Стресна се, когато видя на видеозона бебето, растящо в нея. Докторът пусна звук и тя чу сърдечната дейност на детето. В този момент се случи онова, което аз търсех – малкото чудо, което може да промени посоката на везните - едно разочаровано и обезверено момиче, готово да изостави бебето си, сега беше готово да намери опора в детето, да поиска да му даде шанс да живее с нея самата, истинската му майка.

После Дима с нетърпение чакаше нашите срещи. Провеждахме дълги разговори относно подготовка за посрещане на бебето, имаше толкова въпроси , че се задъхваше. Дима беше развълнувана от растящия нов живот. Когато споменаваше Ангел, се натъжаваше, но виждаше, че животът продължава и тя има за какво да мисли, да се грижи, да се надява... Раждането мина нормално и на бял свят дойде Надежда.

Дима беше  категорична, че никой и нищо не е в състояние да ги раздели. Работата ми по този случай продължи почти година. Днес Надежда е само на 2 години, но майка й Дима е изпълнена с надежда за цял живот… Трудно е, но с подкрепата на колегите в SOS Центъра това не е невъзможна мисия.

Петя Пейчева, социален работник

SOS Център за обществена подкрепа в Габрово към SOS Детски селища България

Тази година Центровете за обществена подкрепа на SOS Детски селища България навършват 10 години. Такива SOS Центрове има в София, Перник,  Велико Търново и Габрово. В тях се предоставя програмата „Подкрепа на семейството“. Тя е насочена към деца, които са в риск да загубят грижата на родителите си, като оказва социална и психологическа помощ на семействата, за да могат да се грижат по-добре за своите деца. Съдействаме на родителите за това децата да получават закрила, здравна грижа, образование и развитие. Подкрепяме ги да започнат работа и да подобрят условията си на живот. В резултат от нашата работа в 95% от случаите семействата са подобрили грижата за децата си и е предотвратена раздялата на деца и родители.

Или с други думи казано, помагаме да се случват добри неща на семейства, изпаднали в беда. Ако имате нужда от помощ, потърсете ги! Ако искате да помогнете, пак го направете – можете да станете SOS Приятел и така да спасите едно семейство!

Автор: Десислава Стоева

Точно преди седмица се върнах от Шотландия – дъжд, смешен акцент, мъже с карирани полички и charity shops - магазини втора употреба, приходите от които се дават за благотворителност. Там можеш да намериш всичко - от роклите на баба ми, през розови капели и фльонги като за парти по случай рождения ден на английската кралица, та до книги. Аз, разбира се, като видна зубрачка (срам, не срам - в офиса преди време ми излезе прякорът Учителко любима) естествено се залепих за рафтовете с книги и зоркото ми око бързичко забеляза големите оранжеви букви:

TERRY PRATCHETT

НЕВИЖДАНИ АКАДЕМИЦИ

Отдавна не бях се носила в пространството с Великата А‘Туин и четирите й слона, не бях помирисвала гъстите води на река Анкх и не бях виждала Ринсуинд и Багажа му, но със същата любов и детско вълнение като преди години си купих книгата (е, все пак и 3 паунда за твърди корици си е супер далавера!).

Спомням си навремето – лакомо поглъщах всякаква литература, която попаднеше пред очите ми. Тогава най-добрата ми приятелка ме открехна за Света на Диска. Прекарвах часове, унесена в магията му, и се смеех с глас на остроумните истории на Пратчет. А после с почти маниакално въодушевление очаквах момента, в който ще излезе следващата му книга и ще си я купя със спестените си джобни парички. След време някак всичко стана твърде сериозно – в университета четяхме „сериозни“ произведения, после започнах „сериозна“ работа, изобщо…станах един съвсем сериозен възрастен. А така ми се иска понякога да съм по-смешна, по-приказна и да оставя въображението си да полети към някое необикновено място като Анкх Морпорк…

Преди 2 години на днешната дата си отиде вълшебникът Сър Тери – с бялата си брада, островърхата шапка и игривия блясък в очите. Мой приятел – едър мъж с вид на викинг – плака в този ден, сякаш е загубил близко същество. Ей така някои хора пускат корени в сърцето ти и докосват душата ти, дори да не ги познаваш лично. Но пък аз съм сигурна, че Вълшебникът сега е някъде там – заедно със Смърт ни гледат отгоре и се подхилкват на нашата си човешка глупост. Пък и както самият той е казал: “Никой не си е отишъл наистина, докато по света все още се носят вълничките, които е направил“…

И не само се завръща, ами сякаш никога досега не е умирал. Не бих се учудила, ако това е началото на нова поредица. А за всички любители на приключенски филми може би ще е най-добрата версия досега, и не само защото е четири пъти по-голям от първия Конг във филма от 1933 г.

Може би защото всички сме гледали Кинг Конг и знаем какво да очакваме, няма досадни заигравки със съспенса. Виждаме чудовищната маймуна още в началото на филма, 1944 г. когато два вражески самолета се разбиват на тайнствен остров, и американски и японски войник се вкопчват в смъртен двубой, на който слага край самият Конг. Всичко това се случва още преди надписите и ни вкарва в подходящото настроение за екшъна, който няма да ни подведе.

Действието прескача на 1973 г., в разгара на антивоенните протести във Вашингтон. Бил Ранда (Джон Гудман) слиза от такси насред демонстрантите и възкликва: „Помни ми думите. Вашингтон никога повече няма да се прецака толкова.“ Е, тук не съм съгласна, но оценявам чувството за хумор на режисьора. Разбираме, че Ранда е шеф на изследователския проект „Монарх“ (вероятно препратка към Кинг) и целта му е да измоли от сенатор позволение за картографска и геодезистка експедиция на неизследван остров. На сенатора видимо му пуши главата, тъй като САЩ току-що са обявили, че се изтеглят от Южен Виетнам и единственото основание, което го убеждава е, че и руснаците планират експедиция, така че не е зле да ги изпреварят. Естествено, в експедицията се включват и военните, начело с полковник Пакард (Самюел Джаксън), екип учени, военна фоторепортерка (Бри Ларсън) и британски следотърсач (Том Хидълстън).

Следва рискован адреналинов полет с хеликоптери през буреносните облаци около острова, който едва не докара инфаркт на клетата ми аерофобна душа. Тъкмо си отдъхваме, че нашите герои са стигнали живи и здрави до целта, и започва истинският екшън, в който Конг разбива хеликоптерите, сякаш трепе мухи, съвсем в класическия си стил, само където на 3Д е доста по-стряскащо. Няма да разкривам повече от съдържанието, ще кажа само, че това е едва началото на многото зрелищни битки между чудовища и военни, чудовища и чудовища и за малко дори между военни и военни. Ефектите са великолепни и всеки детайл е пипнат за автентичност, като почнем от саундтрака и стигнем до камерата. Филмът си струва да се гледа дори само за това, макар че аз намерих и други достойнства в него.

За отбелязване например е Джон С. Райли, който прави чудесна роля с много приятно чувство за хумор и трогателен финал. Или как в целия филм витае лека насмешка, сякаш режисьорът през цялото време ни напомня: „Ей, хора, страшно е, хвърчат крайници, лее се кръв, умират разни симпатяги, но не забравяйте, че сме дошли преди всичко да се забавляваме.“ Впрочем, не съм гледала други филми, режисирани от Джордан Вогт Робъртс (с това име е обречен на успех), но май ще трябва да коригирам тази грешка. Киноманите вероятно ще открият препратки и към много други филми, аз видях елементи от „Джурасик Парк“, „Индиана Джоунс“, на моменти ми напомни дори за „Апокалипсис сега“. Но както казах, всичко е премерено, без преекспониране, а и никой не очаква в един приключенски филм да открият топлата вода.

Много препоръчвам да се гледа на голям екран – тези ефекти и озвучаване няма да са същите в домашни условия. Можех да заведа и тийнейджъра ми да го гледа. Филмът е кървав и страшен, но не повече от стандартна компютърна игра, а и му липсва зловещият елемент на реална заплаха, който би натоварил едно хлапе.

Отличен превод, нямам представа кой го е правил, но се беше постарал да използва периодичен жаргон вместо съвременен. Не всички преводачи се сещат за това, а на зрителите рядко им прави впечатление, но има значение за цялостната атмосфера на филма. Изобщо добрият филмов превод е този, който гладко се вписва в действието и покрива оригиналния диалог. Хубавият превод няма да ви направи впечатление – все едно е част от филма и си върви плавно вплетен в него, вместо да ви удря по челото с излишно оригиналничене или ленив буквализъм. Този превод беше такъв, комплименти на колегата.

И за да ви усмихна накрая, ще споделя шегата на големия ми син, след като излязохме от киното.

„Цветнокож юнак с добро сърце, различен, самотен, неразбран, мълчаливо защитава правата на потиснато малцинство. Има любов, има саможертва, има страдание, има надежда, готов е за „Оскар“. Мамо, ти сигурна ли си, че не гледахме „Мунлайт? Или "Красавицата и звяра?“

Мария Пеева

Автор: Зенон Саркисян

Трите гатанки на принцеса Турандот към принца, за когото би се омъжила. Всеки, който реши да се пробва и не ги отгатне, ще изгуби главата си. Добре, че сега принцесите са по-благосклонни. А и повечето отговори ги има в интернет.

1. Какво е това, което се ражда всяка сутрин и умира всяка вечер?

- Надеждата.

2. Какво е това, което гори като пламъка, но не е пламък; ако човек загине, то застива, а когато човек побеждава — то искри като слънцето.

- Кръвта.

3. Какво е туй, което прилича на лед, но замръзва от огъня; ако си свободен, то те държи в робство, станеш ли му роб, превръщаш се в цар?

- “Вие сте ледът, който ме възпламенява, Турандот!"

По това либрето Пучини пише операта „Турандот“, която е от последните шедьоври в световната оперна история. Пучини започнал да работи върху Турандот през март 1920. Преди 97 години. Остава недовършена, маестрото умира през 1924 г. Две години по-късно финалът е довършен от ученика му Франко Алфано. Турандот е посегнала и на сърцето на Маестрото. Малко преди фаталната операция на гърлото, той е написал на лист в болницата "Господа, дайте ми само 12 дни, за да довърша "Турандот"."

За съжаление времето не му е стигнало...

"Тази нощ никой да не спи" е била последната лошотия на принцесата. Всъщност има и четвърта гатанка за нас, родена на сутринта "Кое е това нещо, което е разтопило леда?" Целувката. :-)

Ето ви възхитителната мелодия от "Тази нощ никой да не спи".

В интерпретация на един от принцовете на китарата - големият Джеф Бек. Мили принцеси, чуйте неговите отговори.

Принцеси и принцове - надежда, целувка и време за всичко хубаво, което е в главите Ви.

"Тази нощ никой да не спи!"

Още от автора можете да прочетете тук.

Днес изпращаме един от големите ни творци. Светла му памет.

Георги Христов Данаилов (1936 – 2017) е потомък на известен свищовски род. Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов, правнук на Марко Балабанов, първият външен министър на България след Освобождението на страната. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Завършва и преподава химия, но пише от студентските си години. Става популярен още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии - „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“, „Лагерът“. Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Никой не си отива наистина, докато го помним. Предлагаме ви откъс от повестта му "Деца играят вън".

Дядо беше много добър. Никога не ми се караше и когато веднъж го ударих много силно, ама без да искам, по носа, пак не ми се скара. И винаги ми носеше по нещичко. Щом се върне в къщи и аз го питам:

- Дядо, какво ми носиш?

И той ми го даваше. Най-различни неща, ма все хубави. Пък на него не му даваха да яде луканка, защото била солена. Ядеше все едни каши на обед. После си отиваше в стаята и там си ядеше луканка. Аз го видях веднъж, но не казах на мама, защото тя щеше да му се кара, пък той щеше да се ядоса и да викне:

- Я ми се махайте от главата!

Не обичах, когато дядо се ядосваше. Нещо много го заболяваше и той си наливаше едни капки в малката чашка. После дядо се разболя и като заидваха едни доктори, като почнаха да му бият едни инжекции, пък ние и двамата не обичаме инжекциите, и един ден той, като се разсърди, и изпъди всички доктори.

Лежеше си оттатък в стаята, вече не ставаше и беше отслабнал, отслабнал. Една вечер ме повика при себе си и ми каза, че ей сега, като оздравее, ще ми купи велосипед. Аз много се зарадвах - откога исках дядо да ми купи този велосипед. А една сутрин мама ме събуди и ме заведе оттатък при дядо. Той още не беше се събудил. Спеше. И татко беше в стаята. Мама ме държеше за ръката и каза:

- Целуни дядо си по челото!

И аз го целунах полекичка. А той пак си спеше.

После ме заведоха в къщата на другата ми баба. Много се зарадвах, че отиваме при нея, защото там ставаха големи игри. И баба ми позволи да си играя на всичко, каквото си поискам, само че на мен нещо не ми се играеше сам и все се въртях около нея. Тогава тя повика едно момче, с което и друг път сме си играли, пък то ми каза:

- Твоят дядо умрял.

- Не е умрял - казах му аз.

- Умрял е - вика то. - Мама ми каза.

Ама че глупаво момче беше! Нали сутринта аз видях дядо. И тогава казах на това момче, че е един глупак. Пък то каза, че аз съм бил глупак... После си играхме.

У бабини останах целия ден и там спах, и вечерта баба ми разказа приказката за вещицата. Тя само тази приказка знае. Чак на другия ден татко дойде да ме вземе. Когато си отидохме вкъщи, дядо го нямаше. Мама, като ме видя, ме прегърна и изведнъж заплака. Тогава татко ме заведе в другата стая и каза:

- Недей да говориш пред майка си за дядо, защото той замина надалече и на нея й е мъчно.

Отидох при мама и й казах да не плаче, дядо пак ще се върне. А тя още повече заплака. Тогава аз нищо вече не й казах.

Но си знам - дядо ще дойде пак. Той ми е обещал едно малко велосипедче и ще ми го донесе. Моят дядо никога не ме е лъгал.

Из "Деца играят вън" на Георги Данаилов.

Има един стар виц, който вчера стана политически бисер - как няма значение дали си дядо, важното е да не спиш с баби :) Аз пък ще ви покажа едни невероятни бабки, които умеят да си живеят живота и много не им дреме кой дядо не ще да спи с тях.

В България да си бабка, лелка, чичка, дядка звучи срамно. Всички искаме все да сме млади и красиви и много се притесняваме, ако вече не сме на 20-30 или поне ако не изглеждаме на толкова. Защото видиш ли, значи сме втора категория хора.

Е, позволете да ви кажа една тайна. Някой ден всички ще станем бабки, лелки или чички/дядки. Ако доживеем дотогава, разбира се. И добре е да приемем тази мисъл, защото в старостта няма нищо срамно. Старостта може да е мъдра, забавна и приятна. Неслучайно я наричат златната възраст. Старостта има своите очарователни моменти. Гледам моите родители, които остаряха заедно след 50 години брак, и които винаги са били един до друг, дори когато се разболяха от една и съща болест. Прекрасни са! Все още се държат за ръка, все още татко отваря вратата на мама, а тя му прехвърля в чинията половината от десерта си. И все още се карат за дреболии, а после се сдобряват. Не могат ден един без друг. Дай боже всекиму такава бабка. Дай боже всекиму такава любов.

Не се подигравайте на старостта, хора, и не се плашете от нея. Тя може да е достойна или не. Каквато си я направим. А ако толкова не се намерят читави деденца, мисля, че бабките могат чудесно да се забавляват и без тях. Поне така смята илюстраторката Инге Лоок. И съм склонна да се съглася с нея. За разлика от нашите политици, тя наистина ме кара да се усмихвам. Усмихнете се и вие, а политиците да си гледат работата. Коя готина бабка изобщо би искала да спи с тях?

Майките на малки деца, особено тези, които си стоят вкъщи, обикновено придобиват лоша репутация. Защо не си оправя косата по-често? Защо постоянно носи развлечени клинове? Защо не се гримира?

Разбира се, майките спят по-малко и имат доста задачи из вкъщи. Това е уморително, но аз имам друга теория, защо майките винаги изглеждаме толкова изтощени, въпреки че изглежда сякаш не правим кой знае какво.

Теорията ми е, че умората ни е причинена от „хипер-бдителност“. Терминът хипер-бдителност означава състояние на хипер-сензитивност, придружено от поведение, което цели да засича потенциални опасности. Хипер-бдителността включва постоянно оглеждане и анализиране на заобикалящия ни свят в търсене на заплахи.

Обикновено този термин се използва в клинична среда, но в тази статия ще го използвам в контекста на света на една майка. За родителите, хипер-бдителността е постоянно състояние на засилено внимание и готовност да защитим децата си, които смятаме за твърде малки да се защитят сами.

Бий се или бягай

Терминът се използва за състояние, в които организмът ни трябва да вземе решението дали да се борим или да избягаме, по време на опасност. Стресът и притеснението обикновено са просто високи нива на внимание. Ако се чувствате стресирани, то почти със сигурност организмът ви е в състояние на „бий се или бягай“ .

Но какво общо има това с нас, родителите? Когато децата ни започнат да се движат сами и да опознават света, внезапно напълно нормални предмети от ежедневието ни стават потенциални заплахи. Един най-обикновен стол изведнъж се превръща във възможност детето ни да се нарани. Препаратите за почистване стават смъртоносни оръжия.

Дори ако обезопасите къщата си, често ще се случва децата ви да се опитват да правят неща, които са опасни за тях. Тъй като те не виждат опасността, ние родителите трябва да я видим.

Поради тези причини, родителите внимават дори когато спят. Децата са тихи и не са в стаята? О, не! Вики се катери по библиотеката и ще скочи! Тони се опитва да заключи малкото си братче в тъмния килер! Докато се грижим за малките си деца, постоянно сме в бойна готовност. От психологическа гледна точка това е изтощително.

По-малко лично време

Много е уморително да прекарваш цялото си време, мислейки за другите. Да си майка е чест и привилегия , но носи със себе си своите жертви. От сутрин до вечер трябва да си фокусиран върху детето си. До преди това най-вероятно си имала всичкото време само за себе си.

Дори и да си работила нормална работа, от 9 до 5, пак си имала време да изпиеш едно кафе сама и да си починеш. Телефонните обаждания са минавали без да се притесняваш, че ще чуеш писък от другата стая. Пътуването до работа е било време, в което можеш спокойно да почетеш книга и да си починеш.

От друга страна, пътуването от спалнята до кухнята е твърде кратко, за да може да го оползотвориш с нещо приятно. Дори ако детето е послушно, то все пак изисква цялото ти време. Това е работата ти. Правиш правилното нещо, но все пак, то е изтощително.

Нека поговорим и за работещите майки. Докато са на работа цял ден, те се тревожат дали детето им е добре. След това се прибират и са хипер-сензитивни цялата нощ.

Правенето на много неща едновременно струва скъпо

Постоянно ми се случва да правя много неща наведнъж. Защо да правя само едно нещо, ако мога да правя шест и да планирам седмо през това време? Докато отивам от едната към другата стая, подреждам поне по 3 неща. Мога да говоря по телефона, докато сменям памперс с едната ръка и държа бебе с другата. Това е полезно умение, тъй като ни позволява да спестяваме време. От друга страна е вредно, защото сме толкова заети, че не ни остава време за почивка.

Ако сте като мен (искрено се надявам да не сте), най-вероятно не ви остава време да спрете за момент и просто да се порадвате на аромата на кафе, без да се притеснявате дали къщата е подредена и какво правят децата в момента. Повечето млади момичета (и всички мъже, независимо от възрастта) си мислят, че една домакиня няма никакво оправдание, ако къщата и не е в изряден вид и ноктите й не са перфектно лакирани. Факт е обаче, че да си домакиня и майка е много, много трудно.

Въпреки всичко

Според нас е много полезно да имате планирана рутина, да оставяте детето да играе само и да разработите хубав режим за сън. Дори и да успеете да направите тези неща, животът все пак си остава безкрайни купчини пране, мръсни чинии и храна за готвене. За това следващия път когато някой ви попита „Как може да изглеждаш толкова уморена, като си вкъщи по цял ден?“ - просто се усмихнете и си спомнете, че:

- Уморени сте, защото никое от децата ви не е докопало шишето с белина.

- Уморени сте, защото сте приготвили храна за децата си всеки един ден цяла седмица.

- Спи ви се, защото къщата ви е цяла, въпреки че стените са изрисувани с пастели. (Кой го интересува това, все пак има препарати)

Без значение колко добре организирана сте, колко ефикасна и структурирана и колко са послушни децата ви, да сте майка изисква фокус, концентрация и постоянно внимание.

А това е уморително.

Въпреки всичко, когато стана на 95 и съм на смъртното си легло, ще гледам на всички тези уморителни дни с усмивка. Защото това правят майките. Това трябва да се свърши, и ние сме хората, които го вършим.

Рейчъл, авторката на този текст, е майка на пет деца, родени на три континента само за пет години и ни харесва, защото вярва, че родителството не означава непременно хаос. За много майки тя е истински гуру, а понякога чак е прекалено идеална, но съветите й определено работят. Сайтът й можете да следите ето тук. А ние ще продължим да ви предлагаме някои подбрани текстове от него. А ако искате да се посмеете с ужасните неща, които правим, когато не сме си доспали, вижте този забавен текст. Все в някоя точка ще се припознаете.