Автор: Мария Пеева

Не знам как е във вашето семейство, обаче в моето телевизията е фактор. Особено телевизионните състезания. Не всички, разбира се, (и слава богу), но има няколко, на които момчетата са върли фенове. Музикалните, например. Почне ли „Гласът на България“ и вкъщи всички запяват. Което, повярвайте, не е добра идея. Може да сме семейство Пееви, но ако е вярна тази история за произхода на фамилиите, ние със сигурност не носим певчески гени. По-скоро някой от предците е пеел толкова силно и фалшиво, че местният шегобиец го е кръстил Певеца, и оттам та до наши дни. Носим името заедно с гена – мерак за пеене голям, талант никакъв. Теди примерно си припява онова великолепно парче „What a wonderful world” на големия Сачмо, но го докарва само на тембър, тоест онова специфично хъхрене, все едно имаш храчка в гръкляна. Чуят ли го кучетата, вкупом почват да вият и Фройд се крие зад дивана. Малките - и те много пеят. Коко си пада по Джъстин Бийбър. На пробния ден за първи клас искаше да пее на учителките “Сори“. Изглежда не се е наложило, защото го приеха. Питайте ме какво ми е като има мач на Ливърпул и всички подкарат химна. „You’ll never walk alone” ама на мен ми идва да хвана гората… съвсем сама.

Почне ли кулинарно състезание пък, се чувствам все едно съм на изпит. Нормалните, вкусни неща, които им готвя от години изведнъж им стават скучни. Абе, хора, аз на мусаката съм царица. Ама не очаквайте от мен завързани ястия, просто не ги умея. Да не говорим, че вие не ги ядете. Сервирам им крем супа и се започва: „Консистенцията е добра, но презентацията не, мамо“. Слагам кюфтенца с доматен сос и пюре. „На вкус си го докарала, обаче ти липсва финалният тъч.“ Какво, за бога, значи това? А най-гадното е, че накрая чиниите са облизани, но лошото впечатление остава.

Сега върви едно друго телевизионно шоу, предизборна кампания му казват. И моите отново са в играта. Седнали сме на вечеря преди няколко дни и изведнъж тийнейджърът заявява, че не било демократично само мама и татко да взимат решенията, трябвало да си проведем избори. Малките естествено веднага подемат идеята. Дай им да се забавляват на тях, детска му работа. Теди и Яна и те се включиха в играта и ние, майката и таткото, вдигнахме рамене. Решихме да го направим тържествено, по правилата. Оставихме един ден за размисъл и определихме следващата вечер за изборна. Всеки ще има право да гласува за глава на семейството, така решихме. Нали сме равноправни членове на общността.

На следващия ден им приготвих любимите вкусотии – овчарски пай (с идеална консистенция), домашен чийзкейк, баничка с масло и сирене. Викам си, сега ще гласуват за мен, няма начин. Пеев и той, гледам го, им се мазни. Донесъл на всички любимите шоколади, уж ей така без повод. А момчетата цял ден се свират по ъглите и нещо си шушукат тайно. Дойдоха Теди и Яна, и без много увъртане, пристъпихме към гласуване. Значи бройте – мама, татко, четирима сина и снаха, общо седем гласа. Всеки си пусна листчето в една купа, даже Алекс написа някаква буква. Тържествено извадихме листчетата и в присъствието на всички ги отворихме и какво мислите? Един глас за Ванката (от мен), още един глас за Ванката (беше гласувал за себе си, гадината проклета), и пет гласа за Теди! Пет гласа! А той дори не живее вече у нас! Хайде, разбирам защо Яна е гласувала за него, все пак му е жена. Ама малките как ще гласуват за него? Пере ли ги, готви ли им, храни ли ги? Не! Играе с тях на плейстейшъна! Дребни продажници.

С Пеев се спогледахме и нищо не казахме. Ясна е работата, ще трябва да се коалираме. Легнахме си вечерта и шушу-мушу, измислихме плана. Тези договорки най-добре се скрепяват насаме и на тъмно, казвам ви от опит.

На следващата сутрин Иван вместо да стане и да разходи кучетата, се наспа до късно. Аз се събудих, изпих си кафенцето на спокойствие и седнах да си поиграя на компютъра. Момчетата се събудиха, кучетата вият за разходка, закуска няма.

- Мамо, какво ще ядем?

- Ааааа, не знам. Теди решава. И кучетата не са разходени, защото няма кой да каже какво да правим.

Сложиха си сами закуска. Ние с Пеев се докарахме и отидохме на разходка. Върнахме се чак за вечеря. У дома – бомба е паднала. Всички гледат изпод вежди. На обяд доизяли остатъците от снощи. Купчини мръсни дрехи. Няма хляб.

- Мамо, може ли да си поръчаме пици?

- Не знам. Теди решава.

- Ами той каза, че може.

- Тогава да ви даде парички.

- Теди каза татко да даде.

- Не може така, сега вече Теди ще трябва да дава парите. Той отговаря за семейния бюджет.

Два дни не готвих и не прах. Купчината в банята излезе от коша и превзе къщата. Чара и Цезар преядоха с чорапи. Кухнята се затрупа с мръсни съдове, минахме на пластмасови прибори. С Пеев само се споглеждахме и се подсмихвахме. Теди обяви фалит и каза, че подава оставка. Вкъщи положението е предреволюционно. Алекс реве, Коко се чумери, Косьо мълчи и мирише на барут.

Утре ще провеждаме нови избори. Подозирам, че ще бъдем първите демократично избрани мама и татко.

ПС. Хванахте ли се? J Всъщност, всички гласуваха за Ванката още в началото. Заради което ми се надува няколко дни подред. Мисля да му спретна преврат в най-скоро време. Монархия с кралица-майка, чиста работа!