Автор: Мария Пеева

Коко, моят 10-годишен син, поиска да му разкажа за майка ми. Поради болестта си тя е много различна от жената, която беше преди две години, но въпреки това той би трябвало да си я спомня добре от времето, когато идваше в София да го погледа, когато пътувахме заедно или им гостувахме в Пловдив.

- Нима не си спомняш баба, когато беше здрава и ви носеше курабийки, и толкова много ви се радваше? - го попитах. Тъжно ми стана.

- О, не, спомням си я. - отговори ми той. - Спомням си много неща. Но искам да ми разкажеш как си я спомняш ти.

Разказах му, разбира се.

И докато разказвах, осъзнах, че колкото и да ме обичаше мама, колкото и да се грижеше за мен, хубавите истории, които са останали в главата ми са твърде малко. Тя прекалено много трепереше за мен - да не се разболея, да не ме разглези. Повечето ми хубави, весели спомени са свързани с татко. Мама в повечето случаи беше “лошото ченге” в моето детство. И въпреки това си я спомням с радост такава, каквато беше тогава - красива, с елегантните си рокли и прическа, с изряден маникюр и ярко червило, как ме хваща за ръка и ме води на гости. Или в кухнята, изгубена в аромата на какао и ванилия, докато бърка мраморен кейк, а аз гледам като омагьосана изящните движения на фините й ръце.

Замислих се какво ще помнят моите деца за мен.

Дали ще ме виждат в спомените си изморена? Или вглъбена в работата си, все на компютъра? Или в кухнята, отнесена в готвене и домакинстване? Дали наследството от истории, които им оставя, ще ги радва и ще ги топли в моментите, когато имат нужда от мен, а мен вече ме няма.

Добро и лошо ченге? Забравете!

Всеки ден с тях, всеки миг, аз пиша своята история, която някой ден ще им завещая. Дали ще я разказват с удоволствие на децата си?

С какво всъщност се надявам да ме запомнят моите синове?

Искам да запомнят колко много ги прегръщам. Когато ги боли и когато са щастливи. С повод или без. Когато лягат и когато стават. Чак до момента, когато усетя, че прегръдките ми вече не са толкова желани. И дори тогава, пак, упорито и досадно. Дано ме помнят като прегръщащата майка.

Искам да запомнят как винаги ги изслушвам. Независимо дали искат да споделят последната си победа в неразбираемата за мен видео игра или защо са получили слаба оценка в училище. Как могат да ми кажат всичко и няма да ги укоря. Дано ме помнят като разбиращата майка.

Искам да запомнят как се смеем заедно. Понякога на забавни случки, но нерядко и на гафове. Понякога техни, но по-често мои. Дано ме помнят като смеещата се майка.

Искам да запомнят и колко често плача. За тъжните неща, които се случват, но и за моментите на съвършено щастие, които ми даряват. Та дори и на тъжни филми. Дано ме помнят като чувствителната майка. 

Искам да запомнят колко много вярвам в тях. Дори когато се провалят, дори когато разочароват собствените си очаквания. Дано ме помнят като вярващата майка.

Не искам да ме помнят съвършена, не искам да ме помнят като победител. Защото не съм. Искам да си спомнят как понякога съм изнервена или изморена, сърдита или гневна. Имам си моите несбъднати мечти и моите разочарования. Моите грешки, болки, несъвършенства и извинения. Дано ме помнят като майката, която понякога губи битките си, но не губи надежда.

Най-вече искам да запомнят колко съм благодарна, че ги имам. Колко много осмислят всеки мой ден и колко много уча от тях. Колко много им давам, но колко безкрайно повече получавам от тях. Дано ме помнят като благодарната майка.

Мисля, че искам твърде много от тях. По-вероятно е да запомнят палачинките в неделните сутрини, които бъркам още по пижама, прескачайки кучетата, които се врат в краката ми с изплезени езици и гладен поглед. Или шумните семейни вечери, на които всеки се опитва да надприказва другия. Или екскурзиите ни, тези щури пътувания, на които не знам чие изумление е по-голямо - нашето от света или на света от нас. Или шантавите ни семейни истории, които всеки помни по различен начин и всеки добавя нов собствен щрих към тях, докато прераснат в същински мюнхзаузенови легенди.

Всъщност ми стига да помнят, че съм ги обичала във всеки един момент на живота им, радостен или тъжен, от първия им миг, всеотдайно, безмерно и безусловно, не заради качествата, способностите или заслугите им, а заради простия факт, че съществуват.

Дано тази обич ги топли, когато ме няма.

Това ще ми е достатъчно. Да ме помнят като обичащата майка. Или просто като мама.

На снимката горе виждате Алекс, моят най-малък син, който ми се смее, защото се спънах в шезлонга и паднах, докато се опитвах да го наглася в "непринудена" поза за снимка. Смя се, докато се разхълца. Смях се и аз. Надявам се да запомни и това.

Прочетохте ли Мост от спомени?

Автор: Мария Пеева

Нашият татко и двете ми големи момчета заминаха за София и ни оставиха на море сам-самички - Яна с бебе Боби, Коко, Алекс и моя милост. На малките им е много тъжно за баща им и много добре знам защо. Не само защото толкова го обичат, но и защото е най-добрият плувец в семейството. Не съм им никак достатъчна на плажа. Момчетата искат да влизат много навътре във водата, а аз се дърпам, страх ме е, че не мога да се справя с тях на дълбокото и все настоявам да имаме дъно отдолу, макар че те плуват доста добре и със сигурност по-хубаво от мен. На всичкото отгоре настояват да вземем и водно колело. Значи водните колела са нещо, което пък съвсем не обичам, особено след като Яна ми разказа как майка й веднъж влязла навътре с такова и то взело, че потънало. Не малко допринесе и факта, че през дъждовните дни изгледахме няколко филма на морски теми, сред които беше "Перфектната буря". Обаче тъй като децата и без това са разстроени, че татко им си отиде, не отказах директно на молбите, а отговорих:

- Ще видим.

Алекс сякаш се обнадежди, но Коко въздъхна.

- Алекс, забрави. Щом мама казва “ще видим”, това означава, че няма да стане.

- Защо? Тя не каза, че не може.

- Не, но майките имат специален език, на който казват нещата, които не искат да ни кажат направо, за да не ревем.

Първо се засмях на обяснението на Коко, но после осъзнах, че детето е абсолютно право. Наистина много често не искам да им кажа разни неща директно и затова използвам “специален език”. Само че всъщност излиза, че децата много добре разбират този език и излишно се старая. Помолих Коко да се сети за още няколко такива израза от “специалния език на майките” и той ми изброи цели 12 фрази, които според него използвам винаги, когато им отказвам нещо. И май е абсолютно прав. Не подозирах, че съм толкова прозрачна. Ето и списъка на Коко:

Да ви кажа, стана ми много съвестно, след като Коко разкри тайния ми език и реших да съм съвсем директна занапред. Или поне да се опитам. Може би е по-добре и по-честно да им откажа направо, с риск после да ми помрънкат и да се посърдят, отколкото да завоалирам отказа по този начин.

Впрочем, момчетата все пак получиха водното си колело. Известно време се забавлявахме и дори спрях да се страхувам, още повече, че бяхме съвсем близо до брега, но изведнъж излязоха толкова големи вълни, че щяха да ни обърнат. Слава богу, двама непознати мъже видяха, че сме в беда и ни помогнаха, като измъкнаха колелото на пясъка. И Алекс, и Коко се поизплашиха. Няма да крия, че и аз се стреснах. А Коко се обади на баща си и каза:

- Повече никакви водни колела без теб, татко. Мама каза “ще видим” и наистина видяхме.

Ето и още няколко от морските ни приключения: 

Нещо весело и нещо тъжно

Идеално време за море

С крокодил на плажа

Автор: Мария Пеева

Спомняте ли си историята на Нина за неочаквания гостенин - играчката, която детската градина дава на детето за няколко дни, заедно с дневник, в който да опише приключенията им? Е, оказа се, че учителките от детската градина на моя Алекс са я прочели и много са я харесали, след което незабавно са я приложили на практика. И ето че точно преди морето у дома пристигнаха крокодилът Гена и Чебурашка - двойка, добре позната на нашето поколение от любимата ни руска анимационна поредица. Защо са избрали точно тези герои и откъде са ги намерили, нямам никаква идея, но ми стана много мило, че връщат и нас, родителите, в детството. И така, ето какво биха разказали в дневника, ако можеха да пишат Гена и Чебурашка, малките приятели на Алекс, които бяха наши гости за няколко дни на морето.

Най-после дойде ред да гостуваме у Алекс, който толкова отдавна ни очаква. Признаваме си, че малко се опасявахме от тази визита, защото у тях живеят двама хищни вълци, които се правят на кучета, но ние много добре знаем, че са рецидивисти-канибали на невинни плюшени играчки. Затова с облекчение въздъхнахме, когато разбрахме, че ще ни водят на море, а двамата гадове си остават в София. Забелязахме, че в дома на Алекс се подвизава и една оживяла плюшена котка, която наричат Фройд и която страда от тежко раздвоение на личността, защото се самоопределя като куче. Не разбрахме дали затова са я кръстили Фройд или името си върви с психични отклонения. Фройд се мушна в раницата ни и за малко да понесат и него към морето, но той се размърда и Алекс писна, защото помисли, че ние с Гена сме оживели и подскачаме в раницата.

Погледнете как проклетият вълк ми се зъби и се опитва да ме изяде. Добре че Алекс ме спаси!

Така че Фройд беше разкрит своевременно и го върнаха у дома да усмирява двата вълка, а ние отпрашихме за северното гръцко крайбрежие в компанията на петнайсет куфара, два пакета памперси, три менти, три деца и четирима възрастни, които всички са в твърде сложни за нашия плюшен ум отношения, защото двама са хем баба и дядо на бебето, хем майка и татко на други четирима, а двама от четиримата са майка и татко на бебето, което изглежда толкова сладко, НО НЕ Е, защото то също искаше да ни изяде. 

Само вижте този поглед на невръстен хищник!

Алекс отново спаси живота ни, а после и не позволи да ни сложат в багажника и добре че се намеси, за да пътуваме в комфорт на седалката до него. Иначе най-вероятно можеше и да останем забравени в раницата дни наред, защото майка му е толкова разсеяна, че не взе плейстейшъна на горките момчета и се наложи да четат книги вечер и да ходят на плажа денем, вместо да се забавляват истински. Но те, майките, си имат бъгове, това всеки го знае, ама и без тях не може, така че момчетата бързо й простиха.

Пътуването беше много дълго. На Алекс по някое си време му омръзна и почна да пита през минута “Колко остава, колко остава”? Баща му каза: “След пет минути." "Ама колко е пет минути?" "Брой на глас до 300”. Алекс започна да брои като картечница - 1, 2, 3, 4, 5… Брат му Коко се намеси с мъдростта на десетгодишен философ.
- Алекс, не се броят така минути. Много бързаш. Трябва да казваш 1 Мисисипи, 2 Мисисипи, 3 Мисисипи, защото Мисисипи отнема точно една секунда. 

И Алекс започна:

- Едно, сипи, две, сипи, три, сипи…

При което всички големи се засмяха и казаха, че много ще прежаднеят от това броене. Ние не разбрахме шегата и за пореден път установихме, че възрастните имат неприятния навик да се смеят на някакви скучни и безсмислени неща.

Като цяло морската ни почивка с Алекс беше забавна. Водиха ни на плаж, където толкова искахме да влезем във водата, но никой не ни позволи. За сметка на това строихме замъци и правихме дупки в пясъка, в които Коко за малко да ни погребе живи, но нашият супер-герой Алекс ни спаси - за трети път.

Най-забавната случка на плажа беше, когато се появи някой си Хабиб от Бангладеш, който направи на Коко татус от къна и ни разказа, че има четирима братя и сестри в Дака, които не е виждал от 10 години, но им праща парички, за да се издържат. На момчетата толкова им дожаля за него, че сега всеки ден искат да си правят по един татус при него и докрая на почивката сигурно ще са готови да спечелят рекорда на Гинес за най-татуиран човек. Вече имат татус на паяк, татус на вълк, татус на котва (Теодор предложи на Коко пет лева, ако си татуира под нея и ГИНКА 1967) и татус на странна фигурка, която никой не знае какво означава, но малко прилича на международния символ на токсичен отпадък.

Какво друго правихме освен да вилнеем по плажа? Нищо! Пълна скука! Водиха ни на ресторанти, където никой не ни нахрани, макар че е всеизвестен факт, че Гена е месоядно животно. Алекс отново ни спаси, като мушна в джоба си едно кюфте, което тайно си разделихме, докато големите играеха белот, след като се прибрахме.

Обърнете внимание на хищното бебе отзад! Животът ни беше под постоянна угроза!

Освен това ни водиха на дълги разходки по крайбрежни ивици, където “благосклонно” ни возиха под количката на бебето, докато ние треперехме от страх малкият да не се протегне и да ни докопа отново. Слава богу, Алекс беше до нас да ни защитава и въпреки че големите го умоляваха да ни предаде на невръстния сериен убиец на плюшки, Алекс отказа категорично и храбро заплаши с кунфу, карате и воден пистолет батковците, баща си и всеки, който посмее да рискува живота ни.

В неделя таткото на Алекс си замина сам за София, защото има работа. Ние подозираме, че просто му дойде до гуша от тази шумна компания, в която някой постоянно пищи, смее се, плаче или бърбори. Заедно с него се прибрахме и ние, за да отидем на гости при друго детенце. Не може да се отрече, че си изкарахме весело, макар лудницата у Пееви да е голяма дори за купонджии като нас. Но кой знае, някой ден, когато плюшеноядното бебе порасне и се очовечи, ще тръгне на градинка, и може би тогава ще им погостуваме отново. У тях кюфтетата свършват бързо, но адреналин винаги има в изобилие.

Прочетохте ли Как си починах на морето?

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Много хора не знаят за задълженията си като български граждани, объркват се от законодателството на държавата в която са или просто ги мързи да проверят. Допускат се масово едни и същи грешки поради неинформираност. Не е нужно да изчетете като мен Закона за българските лични документи, Закона за българското гражданство и Закона за чужденците, просто проверявайте информацията на сайта на Външно министерство - Консулски услуги и на сайта на Министерството на вътрешните работи -дирекция Гранична полиция. На тези две места има /почти/ цялата информация необходима на българите, живеещи в чужбина.

Най-честият срещан въпрос по групите е “Мога ли да вляза в България с изтекъл срок на паспорта?”

Да, можете, стига да имате друг валиден паспорт, с който да ви качат на самолета. Можете да влезете и с лична карта. Може валидноста и на паспорта и личната карта да са изтекли, може и въобще да не ги носите, пак ще влезете с чуждия си паспорт. На български гражданин не може да му откажат да влезе в страната си, щом веднъж се е довлякал до там.

Това, че можете да влезете, не ви освобождава от задължението да имате валидни български документи. Според закона, всеки български гражданин е длъжен да подновява българските си документи и да влиза в страната с български документ. Това, което може да се случи, влизайки в България с изтекли или без български документи е да ви направят протокол, евентуално да ви глобят или както се случва с мнозинството хора - абсолютно нищо. Длъжни сте и да напуснете държавата с български документ, но отново абсолютно нищо няма да се случи, ако нямате такъв и напуснете с чуждестранния си паспорт.

Аз все още успявам да поддържам валидни български документи на всички, но изобщо не виня хората, които не го правят и разбирам защо не им се занимава. Всички знаем колко е идиотска процедурата, особено ако си извън Европа, но трябва да имате наум някои неща, ако имате деца.

Да започнем от начало. Ражда ви се дете в чужбина. На сайта на Министерството на външните работи пише, че в 6 месечен срок сте ДЛЪЖНИ да предоставите/изпратите заверен препис на чуждестранния акт за раждане в Консулската ви служба и молба и тралала, за да регистрирате детето. Или сами да го направите в България. Първо, срокът е безумен. Второ, аз реших да спазя закона и се обадих в Консулската служба, за да питам какво точно да направя. Както би направил всеки разумен човек. Както са направили много преди мен и са получили същият отговор - отивате в България да го правите. Не знам за вас, но аз на нашата консулска служба вече не вярвам и на една дума. Неведнъж са ми давали заблуждаваща информация. Имам чувството, че го правят нарочно, за да върви търговията с декларации и пълномощни. За това проверявам на горните два сайта. Ще го напиша с големи букви:

ВСЯКА КОНСУЛСКА СЛУЖБА НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА СА ДЛЪЖНИ да ви съдействат и изпратят необходимите документи до България за регистрация на детето и придобиване на българско гражданство.

Процедурата се казва “Пресъставяне на български акт за раждане.” Съветвам ви да си разпечатате информацията от сайта на Външно министерство - Консулски услуги-Гражданско състояние и да я размахвате. Или направо да пишете на Външно, ако ви откажат тази услуга. При мен реакцията беше светкавична от страна на Външно министерство и писмо от Консулска служба, че е станало недоразумение. Процедурата е седемте кръга на Ада, така че все пак препоръчвам да го направите в България, там са само пет. Но въпросът е принципен. Можете да го направите и след 5 години или никога. Няма санкции. И въобще никой не го интересува, че сте родили някъде там български гражданин.

Съвсем друг е въпросът, защо се пресъставя български акт за раждане. Да, сега дъщеря ми има и канадски и български акт за раждане с всичката информация за кг и см. като и в двата пише естествено, че е родена в Канада. На мен ми звучи абсурдно, можеше просто да е сертификат някакъв. Такъв е законът, просто е много странно. И като връх на всичко получих РОЗОВ акт за раждане. Много се смях. До този момент мислех, че всички актове за раждане са сини, защото имам двама сина със сини актове за раждане. Никога не би ми хрумнало,че са направили СИН за момченце и РОЗОВ за момиченце. Отплеснах се.

Така. Когато детето пътува с двамата родители, няма значение с колко и какви паспорти е. Но ако детето пътува само или с един родител има значение.

Тук е мега грешката, която правят много хора, изпускат самолети, буйстват в нета и тичат за декларации.

Много хора недоумяват, защо не пускат детето да напусне България и искат декларация от липсващия родител при положение, че то е с американски паспорт примерно. Ето защо.

чл.8 от ЗБГ

Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин.

чл.3 от ЗБГ

Български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българския закон, освен ако в закона не е предвидено друго.

Това означава, че детето независимо дали сте го регистрирали и извадили ЕГН или умишлено не сте, детето е български гражданин за българските власти.

От сайта на МВР/ отново препоръчвам да си разпечатате информацията и да я размахвате по летищата:

2.1 “Когато при напускане на Република  България детето притежава и представи на граничните полицаи валиден български паспорт или лична карта И валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, чиито гражданин е, декларация за съгласие от отсъстващия родител няма да бъде поискана.”

Това е изпробвано от мен и е така. Теди пътува САМ с български паспорт и канадска карта за постоянно пребиваване. Малките ми деца са с български и канадски паспорт, пътуващи само с мен. Никога не е поискана декларация от отсъстващия/отсъстващите родители. За живеещите в Канада ще вметна, че Канада не изисква декларация от липсващия родител при извеждане на децата от страната. Препоръчителна е, но не задължителна и не е необходимо да е нотариално заверена. Написана на хвърчащ лист в свободен текст е достатъчно. Ако се усъмнят нещо, може да се обадят на бащата/майката. На мен не ми е искана такава декларация като извеждах децата -канадски граждани.

От сайта на МВР 2.2 “Когато детето, притежаващо българско и друго гражданство, притежава и представи само валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, декларация за съгласие, издадена по реда, описан в т.1 ще бъде изисквана. Ако детето (респ. придружаващото го лице) не представи такава или същата не е заверена по начина, описан в т.1, то няма да бъде допуснато да излезе от България.”

Тук е спорно дали това важи и за децата, които не са регистрирани и нямат ЕГН и реално нямат българско гражданство. Има хора, които съобщават, че минават без декларация от липсващия родител с дете без ЕГН и такива, на които им е искана такава. Така че най-добре граничен служител да разясни тълкуванието на горните точки. Или да си напишат наредбите по-ясно или най-добре пишете на МВР,  ако имате този казус.

Така че вие може да си мислите, че детето може да напусне само с американския си паспорт и единия родител, но българските гранични служители не смятат така и напълно законно ще спрат детето да излезе, ако нямате нужната декларация.

Наскоро има една промяна, че ако липсващият родител е чужд гражданин, не се изисква декларация, което е съвсем логично. Например: майката е българка, а липсващият родител е чужденец. Декларация не се изисква. Ако обаче бащата чужденец извежда детето от България, а майката български гражданин липсва, декларация ще се изисква. Става дума отново за дете, пътуващо само с чужд паспорт.

Бъдете внимателни с декларациите, ако не искате да изпускате полети. Често се случва да искат декларация, когато не би трябвало, за това за стотен път препоръчвам да имате разпечатана наредбата. Не знам дали е добре или зле, но България е изключително стриктна относно напускането на деца, може и да има основание, не знам. Досадно е, но ние като български граждани сме длъжни да спазваме закона, а като първа крачка се информирайте.

Накрая нещо смешно да ви кажа, което аз едва днес разбрах. Министерството на външните работи предлага 3/три/ електронни услуги за български граждани в чужбина.

1.Подаване на заявление за паспорт

2.Подаваме на заявление за лична карта

3.Подаване на заявление за шофьорска книжка

Става дума за подмяната им и плащането също е по електронен път. Уау, тук зяпнах. Сега следва смешната част. По този начин ти спестяват едно ходене до Консулството, щото трябва да си ги вземеш лично.А за да можеш изобщо да го направиш, трябва да отидеш до България и да си извадиш електронен подпис /КЕВ/ лично. Ама, разбира се. Също, естествено за деца не може, трябва лично цялата фамилия да се занесе. Аз лично смятам този подпис за върховна глупост. Оставам с впечатлението, че България е с много висока сигурност на личните данни. Дали това е така наистина, не знам. Канада е на светлинни години от България в това отношение, 90% от административните услуги се случват по електронен път само с парола, никой не знае що е то електронен подпис. Нямам представа какво е нивото на злоупотреби обаче. А това, което ме озадачи е кой българин живеещ в чужбина си подновява българската шофьорска книжка?  Както и да е, има я услугата. Все пак препоръчвам, ако по някаква причина поддържате отношения с българската адмистрация, било то да плащате данъци или да правите справки, да си извадите електронен подпис. А може и да пуснат още една-две услуги идните години.

Препоръчваме ви още от Дарина:

Какво научих от майките на София

Как канадците отглеждат децата си

Българчетата в чужбина, които говорят български

Автор: Мария Пеева

Майките…

Майките на деца с увреждания.

Майките, които протестират.

Майките, от чието мнение нищо не зависи, както каза г-н Симеонов. Може би от мнението им нищо не зависи, но от тях зависи животът на децата им. Осъзнавате ли какво означава това?

Няма по-голяма сила на този свят от майката, която се бори за детето си.

Опитайте се за миг да си представите какъв е техният живот.

Първо е било очакването, това божествено усещане, че в теб се развива живот, радостта, с която се посреща новия човек - това е сравнително лесно да си го представим, защото много от нас са го преживели.

После идва моментът, в който са разбрали, че нещо не е наред. Ужасът, неизвестността, вината - дали, Боже, аз не сбърках някъде, какво се случи?

После идва объркването, протестът, отхвърлянето - защо точно на моето дете, с какво съм го заслужила, може би е грешка, може би лекарите са се заблудили, ще потърсим друго мнение.

После идва сблъсъкът със системата. Безкрайното тичане по болници и специалисти, безкрайното чакане, безкрайните разходи, безкрайното търсене на пари от познати и непознати, безкрайните изблици на надежда и последващо ужасно разочарование. И безкрайната болка в сърцето, че детето ти страда, че е различно, че няма да има този пълноценен живот, който всяко дете заслужава, който си си представяла за него.

После идва моментът, когато някой доктор ти казва да го оставиш в дом, друго да си родиш, млада си още, и на теб ти идва да го убиеш тоя кретен, дето те гледа съжалително и си мисли, че ти прави услуга, като ти казва “истината”. 

Коя истина, бе човек? Единствената истина е, че аз съм майка и това е моето дете, и аз го обичам. Има ли друга истина изобщо?

Тогава идва осъзнаването и решимостта. Да, детето е болно, но животът продължава. И аз го обичам това дете, мамка му, и пет пари не давам, че не е като другите, и ще направя така, че да е щастливо и да живее добре, не просто да оцелява. 

И в този момент може би изглежда, че нещата малко по малко сякаш си намират мястото. Болно е детенцето, но това не значи, че е обречено. Има неща, които може да се направят, за да се подобри. Няма да стане лесно, но има шанс, медицината се развива, има рехабилитация, има помощни терапии. И животът си намира начин, отново придобива рутина, график, цел, откриваш големите радости от малките успехи на детето, подреждаш си мислите, чувствата, хората, които са до теб и те подкрепят, животът може би отново става хубав, отново има за какво да се усмихваш.

Но някъде по това време, когато най-после си мислиш, че виждаш светлина, когато почваш да се успокояваш, идва вторият сблъсък със системата, смразяващият, отрезвяващият, онзи, който ти отнема надеждата и от който ти идва да се гръмнеш, защото безизходицата е пълна. Да, сега съм до него, сега има някакви средства, с които мога да се грижа за него. Но това дете един ден ще стане на 18 и пак ще си остане дете. То няма изведнъж да оздравее и да тръгне на работа. Всичките грижи, рехабилитации, лекарства, всичко ще продължи, само че как ще ги плащам тогава, как ще се издържаме, как ще си покриваме разходите? Как ще оцеляваме?

А какво ще стане, когато си отида някой ден? Тогава… кой?

Децата с увреждания остават деца за цял живот.

Знаете ли кой е най-големият страх на майките им? Страхът, че ще си отидат от тоя свят преди детето. Това е ужасът на майките, от “чието мнение нищо не зависи”. Това е кошмарът, от който се будят нощем, треперещи и разплакани. Страхът, че някой ден няма да ги има вече и детето им ще умира дълго, бавно и мъчително, изоставено, необичано, необгрижено, може би дори гладно. Ето това не мога да си го представя. Само опитът да си го представя ме докарва до отчаяние, граничещо с лудост.

Защо позволявате това да се случва?

Има време за политически игри, сигурно са голяма тръпка, играйте си ги, по възможност не за наша сметка.

Сега обаче е друго време.

Сега е времето, когато трябва да си спомните, че сте хора, господа политици. 

Какво всъщност искат майките. Ще допълня с пояснението на Аделина Банакиева: 

Протестът не е за ДЕЦА! Всъщност благодарение на предишни протести децата с над 90% увреждания получават 930 лв до 18 г. 

Тези над 18 г с над 90% увреждания, навършвайки пълнолетие минават на пенсия от 145 лв НЕЗНАЙНО ЗАЩО, защото те не хукват да бачкат, а по-скоро междувременно са се обзавели с още куп съпътстващи заболявания.

ДА - дават се помощни средства, но не според нуждите и диагнозите, а на кило! Според каквото има. А после, пак с пари по ЗК или фондове или дарения се правят зверски операции за решаване на здравословни проблеми от кофтито помощно средство (примерно затруднено дишане от изкривен гръбнак от кофти количка, изкривени крайници от кофти или липса на обувки). 

Оценката на процент увреждане се прави по таблици, които... този, който ги е правил искам да ми падне... Примерно дете с аутизъм, което доживотно само не може и до тоалетна да иде, е около 50% - съответно това го пиша , за да не си помислите, че тези 930 лв се дават мощно на всички. Всъщност повечето са с 50-70 % и вземат 350 лв.

България е ЕДИНСТВЕНАТА държава в ЕС, в която ВСЯКА ГОДИНА КАНДИДАТСТВАШ за личен асистент на детето си и СЕ МОЛИШ да бъдеш одобрен!

Има едно нещо, наречено НАЦИОНАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛНИ НПО, дето получават пари от бюджета и тези бюджетни организации участват в комисии - другите, които не са искали или не отговарят на условията (офиси, членска маса, дейности) са аут! Нямат думата! Не е нужно да обяснявам, че като получаваш заплата от бюджета, е логично да пазиш заплатата си и не е много важно да има реформи, които държавата, (която ти плаща заплата), не иска да ги има! ТА ЗАТОВА се говори, че не всички хора с увреждания искат реформи. Тези, дето са на бюджетна хранилка, са склонни на “отлагане", “обмисляне” и “трябва време“.

Законопроектът, който ще се внася другата седмица касае НАЙ-ТЕЖКИТЕ случаи ! 

Майките не искат чудеса и не ги очакват! МАЙКИТЕ на вечните бебета се борят тази зима да не умрат от студ и глад едни около 2 хиляди човека, живеещи с 210 лв за двама ! 

7000 са хората с право на личен асистент - извън институциите като Могилино!

 Още по темата: 

Системата ни убива - фланелката, която скара властта

Автор: Мария Пеева

Един приятел ми прати смешен виц. “Умрях от смях и нямаше как да не ти го споделя. Ти ще го оцениш.”

Вицът беше следният: 

На дело за изнасилване, съдията, за да установи тежестта на злодеянието пита потърпевшата: 

- В кой момент Ви беше най-тежко? 

- Най-тежко ми беше тогава, когато ми вдигна краката и всичката пръст от галошите ми се изсипа в очите!

Някак не успях да го оценя. Сигурно е много забавен, с неочакван край и всичко, но не мога дори да му се усмихна. Също толкова ми е гаден колкото вица за бременната проститутка или вица за абаносовата табуретка.

Момчета, крайно време е да разберете, че изнасилването не е тема, с която човек може да се шегува. Надали някоя от вашите колежки, приятелки, сестри, жени, майки и дъщери ще си признае, че някога е била заплашена от изнасилване. Или че го е преживяла. Защото да те изнасилят съвсем не е като да те ударят, оберат или измамят. Там не просто се чувстваш жертва. Там се чувстваш и унизена, и ужасно виновна. Все едно си го предизвикала по някакъв начин. Все едно си омърсена и обществото те заклеймява. Неслучайно по света все още има места, където за изнасилване убиват не само извършителя, но и жертвата.

Бях на 15-16 години на една бригада, когато в стаята ми влезе един симпатяга от по-големите, вечно нахилен, много общителен, русоляв, всички го познавахме. Попита имаме ли цигари. Съквартирантката ми я нямаше. Почнах да си ровя из сака, където криех кутията, бях му обърнала гръб. Изобщо не знам какво се случи и как за секунди се озовах на леглото, а той ми дърпаше дънките. Не се разпищях, все още не, срам ме беше, но почнах да се боричкам. 

- Абе, ти откачи ли? Я се разкарай! Имам си гадже! 

Той бръщолевеше нещо, не помня какво. Но помня разкривеното му лице и лигавата му уста. И помня, че не ме виждаше. Все едно ме няма, все едно някаква кукла е налегнал. Кълна се, че точно това почувствах. Сякаш аз не съм там и не съществувам. И каквото и да кажа, няма да има никакво значение и няма да мога да го спра. Не знам дали ви се е случвало вътрешностите ви да измръзнат, все едно сте погълнали цяла кофа лед. Ей такова беше усещането. Ужас в най-чистия му вид, който те смразява отвътре навън. Някаква примитивна частица от мен успя да реагира и писнах. Той ми натисна главата във възглавницата и продължи да дърпа пустите му дънки (спасиха ме тези тесни дънки, така беше модерно, впити като втора кожа, едва ги обличаш… и събличаш). Ухапах го с всички сили и се разпищях с цяло гърло. От съседната стая, слава богу, дотичаха две съученички. Едната - почти двуметрово, силно, спортно момиче. Буквално го изтеглиха от леглото. Той стана, ВЗЕ ЦИГАРИТЕ от пода и си тръгна все едно нищо не е станало. Гад долна.

Изтичах в банята и повърнах, и се наплаках, момичетата и те си пореваха с мен.

Вечерта излязох все едно нищо не е станало и дори не казах на гаджето ми. Ама и аз глупачка, срам ме беше. Щеше да го пребие, съвсем заслужено.

Това е моята история отпреди цели 30 години, размина ми се леко. Имам обаче приятелка, изнасилена като ученичка, влачена буквално по улицата от изрода, който я е замъкнал в дома си, неин съученик. Никой не го е спрял. Не че не е пищяла, ама всички си мислели, че се шегува, че се прави на интересна. Красива, успешна жена. По нищо няма да разберете какво е преживяла. И да, мачка мъжете и ги побърква. Има за какво да им отмъщава. Имам приятелка, изнасилена на бригада, не на същата, на друга. От двама непознати, местни момчета. Не са ги открили. Или са ги покрили, знам ли. Мрази мъжете до ден-днешен това момиче. Живее с котката си и не ще да помисли за семейство. А е добър човек, можеше да направи някого щастлив. И себе си също. 

Но това не е всичко. Имам позната, изнасилена от собствения си баща. На 14 години. Иначе е много успяла, красива жена. Не е казала дори на майка си. Опита се да създаде връзка с нелош човек, роди едно дете и се разведе. Мрази мъжете и не може да го преодолее. Сега и дъщеря си учи да ги мрази. Добре че не роди момче, щеше да му отмъщава цял живот.

Да, има такива истории и никой никога не чува за тях. Те се крият дълбоко и ни ядат отвътре.

Затова ви моля, момчета. Умната с вицовете за изнасилване.

Не знаете дали жената срещу вас, която им се усмихва с половин уста, не ги е преживяла.

Автор: Надя Колева

Повод да напиша тази статия е снимката на една прекрасна синеока баба и нейния прекрасен синеок внук. И по-точно един коментар под въпросната усмихната снимка.

Възникна въпросът трябва ли бабите да помагат от време на време с внуците, или „който има деца, да си ги гледа!“? 

Ще отговоря с това изречение:

Децата не са точка,  те са двоеточие!

Ако въпросната баба има желание и възможност, защо да не даде глътка въздух на младото семейство? От личен опит знам колко е натоварващо всичко около малкото вечно-ревящо-не-знам-си-защо човече. И колко хубаво е от време на време да има някой, който да ти „удари едно рамо“, да те отмени, макар и за час, в непрестанните денонощни грижи.

Може да ви прозвучи смешно, но когато се роди нашето дете, нямах търпение да дойде майка ми/сестра ми, въобще, който и да е, само ей така да идем да напазаруваме с мъжът ми в някой хипермаркет. Направо се чувствах като на екскурзия! След цял ден (и нощ) смяна на памперси, шишета с мляко и неотлъчно до ревящото бебе, буквално се чувствах като удавник на самотен остров, който само чака някой от някъде да се появи, за да излезе да глътне малко въздух, пък макар и за час.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

И, за да бъда съвсем честна, трябва да си призная, че нещата не се промениха кой-знае колко с времето. Някак изобщо не ми пасна ролята на майка и домакиня, от тези, които си седят само вкъщи. Изобщо не се чувствах комфортно в тази роля, направо ще трябва да си призная, че изобщо не бях подготвена за цялото това обсебващо нещо, което ми се случи, след раждането на детето. Чувствах се така, сякаш само за една нощ някой е заличил целият ми предишен живот и ме е завързал неотлъчно до едно вечно недоволно бебе.

Не ме разбирайте погрешно  – това, че имам дете, е най-прекрасното нещо, което ми се е случило, но много ми се иска повече майки да разберат колко пагубно може да е за тях самите да ограничат всичките си мечти и очаквания и да ги вложат в едно малко, невинно същество, което впрочем съвсем не може да носи такава голяма отговорност – да бъде нечия единствена мечта!

Много се надявам да ме разберете правилно и за това ще кажа отново, че децата са без съмнение най-прекрасното нещо в нашия живот, но е хубаво да знаем, че когато се пови детето, това не означава автоматично, че целият ни предишен живот е зачеркнат завинаги.

Много е важно да помним, че преди децата да се появят, първо сме били самите ние като личност, после сме били двойка (аз и мъжът до мен) и след това вече се появяват и децата. Мислете за това като за една пирамида. Ако основата не е достатъчно стабилна, върхът ще се катурне. Ще го онагледя:

Първата картинка е своеобразна пирамида на Маслоу и показва в най-общи линии моята идея, че преди двойката и преди детето стои личността, т.е., ако личността е силна и пирамидата ще бъде стабилна.

А какво се случва, когато обърнем пирамидата?

Случва се това, че децата няма да могат да понесат цялата тежест, която стоварваме върху тях, когато ги поставяме в основата на нашия живот.

Много ми се иска да бъда разбрана правилно, тъй като тази тема е изключително важна в нашето общество, в което от край време се счита, че след раждането на децата, ролята на майката се ограничава до отглеждане на потомството и домакинстване.

За да бъде силно едно семейство, много е важно отделните личности в него преди всичко да са силни личности, след това да е изградена стабилна връзка между двамата родителя и накрая – подчертавам – накрая – да се радваме на щастието, което ни носят децата!

Но е изключително пагубно да натоварваме децата си с отговорността на нашата връзка с другия родител, с отговорността на нашите собствени непостигнати цели и мечти. 

Нека децата са нашето двоеточие – нашето естествено продължение. Животът не свършва и не се ограничава до това да имаш деца. Нека не поставяме децата в центъра на нашия личен живот. В центъра трябва да сме само и единствено ние самите, колкото и егоистично да звучи това. Когато ние самите сме наясно какво искаме, когато сме в хармония със себе си и осъзнаваме, и не пренебрегвате своите собствени цели и желания, само тогава ще сме в състояние да дадем на децата си това, от което всъщност имат нужда те – сигурност и стабилност, обич и доверие.

Децата не са точка,те са двоеточие!

Прочетохте ли 

Трябваше да ми кажеш