Автор: Богомил Димитров                               

Част от текста по-долу е на езика на главната героиня.

През 1992 г. четирима инженери създадохме частна фирма, която отначало тръгна много добре. Наехме три стаи в центъра на София, в сграда с вътрешен двор и паркоместа. Като “наследство“ получихме и чистачка, работила там в последните 30 години - леля Радка. Бе над 80-годишна, дребна, с чип нос и сиви миши очи. Скоро разбрахме, че тя е оптимист и свръхустойчив човешки вид. В настъпилата след години хиперинфлация ни споделяше бодро, че при буркането, що имала на тавано у Пожарево и у Люлин, нищо я не плашело. Синът и снаха й били болнави, но и них, и трите унучета немало ги остави гладни. Чудехме се как ли успява. Работното й време при нас бе от 17 до 18 часа. Влизаше с чувството, че я чакаме с нетърпение и търсеше с кого да се раздума. Обичаше да застане пред него и да му заразправя, опряла брадичка на дръжката на мокрия парцал как излекувала една комшийка от кокоши трън - наложила със сода каустик нозете й, как оправила епилептик - при негов припадък забила на около 4 пирона, как изцерила сина си, който се пълнел с вода - държала му краката у леген с детска пикня и мажела коремо му с чесън и мас, как пазела доматето си от мана и т.н. Все мистерии, достойни за „Нейшънъл джиографикс“, „Sur-vivor“ и „Гинес“. Когато публиката й /служителите ми/ си тръгнеше, казваше на  мен, шефа:

- Е са, че се разфорцирам, Бого. 

Първо миеше чашите за кафе. На следващата сутрин ги „отчупвахме“ от чинийките им и се шегувахме, че ги е мила с Loctite. После започваше да маа в моята стая. За да не ми пречи, искаше да не ставам от стола:

–Седи си, Бого, само се разкрачи! 

Мърляше с парцала и по обувките ми. Веруюто й за чистота бе простичко - мокрото е чисто, а сухото-мръсно. Веднаж месечно решаваше да измие и прозорците - само моите. Държеше отново да не ставам-„ей-сегичка“. Качваше се по едно столче на бюрото ми и започваше да брише. Прахта падаше върху бюрото и мен. Пред екрана ми беа нозете й, а под мокрите й галоши - чертежите ми, част от които едва успявах да спася за 45-те секунди, когато рипваше пъргаво на пода без помощта на столчето: 

- Я, ама тука светнало, бе Бого! Кажи ми сега, че не е верно! Те тоа джам некоя по-млада, че има да го чеше цел час, ама язе не съм туткава кат них.

Подхващаше дежурната тема-комшийката й у Пожарево и бързах да се скрия в тоалетната. И през вратата не спираше да ме пита какво мислим по въпроса. Изчакваше ме да изляза и тръгваше подире ми, докато не признаех, че оная хич не е била права. Следваше темата за другите чистачки в сградата. Днес еди-коя си требвало да омаа стълбището, но се направила на утепана. И па сичко опрело до нея:

- Е, кажи ми, това редно ли е?

- Не е! 

На няколко пъти й вдигах заплатата, но когато достигна 1/4 от тази на другите ми служители, спрях - въпреки въпросите в мишите й очички и вирнатото й чипо носле. 

Май тя се тормозеше защо само с мен разговорите й не вървят. Търсеше нови сюжети от Пожарево и „Люлин“. Взе да ме светва и за прегрешения на колегите спрямо фирмата, мен или жените им. Поради мълчанието ми следваше: 

- Язе, Бого, какво ми е на сърце, веднага го изричам - не моем си го носим неизприкажено. 

Напомняше ми стихотворение на Валери Петров, в което  описваше как съседите му се сърдели, че кучето му много лаело. Качил го в колата и го оставил надалеч. След седмица се върнало бито, мръсно, отслабнало и рекло: „ - Пусни ме да вляза. Обещавам - от утре два пъти по-силно ще лая!“ 

Ако понякога нямаше с кого да си похортува, тя не униваше. Говореше си сама с парцала нещо от рода на: 

- Е са баба, че те изстиска и че ти даде да пийнеш водичка!

 А на пода казваше: 

- Сега баба, че те измие и че лъснеш като окъпано унуче! 

Дочувайки я от коридора, взех и аз като нея да казвам на работата си: 

- Е са батко, че те опатка и че си оди. Рядко ми се получаваше. 

Една вечер, предвкусвайки самотата, в която имах идея как да подобря машината, която произвеждахме, телефонът звънна. През деня бързахме да вдигнем с надежда да е клиент и да съобщим първи благата вест. Обикновено бе жената на някой служител и той започваше да повтаря:

- Да, да, добре.

История с мухла

Останалите свеждахме разочаровано очи. Бе наш дистрибутор. Техен италиански клиент за машината ни искал да дойдат след час. Обещах да ги изчакам и се размечтах - може би ще купят не само една машина и за Коледа ще  вземем по някой лев. Изфорсирах се. Още миналата зима бяхме изключили парното за икономия. В малките стаички мръзнехме с по една немощна духалка. Събрах всичките и ги включих в офиса. Махнах дебелите дрехи, изрязах си ноктите със секачка и ги почистих с отвертка. Леля Радка тъкмо си тръгваше. Върнах я и помолих да изхвърли боклука, да измие стаите още веднаж, а и стълбищата. Дадох й извънредна десетачка. Поумува, поумува, па попита:

- Кажи само защо толкова бързаш и кога да съм готова! 

- Лельо Радке, очаквам след половин час важни гости. Искам тук да лъщи!

Дойде с пълна кофа. Държеше дръжката на пачаврата и с движения като при спортното гребане наводни щедро навсякъде. Не изстискваше парцала - с него само гребеше и плющеше по подовете. Бегаше да напълни кофата почти мълчаливо. Накрая седна в офиса, насред най-дълбокото. Видът й подсказваше, че иска да й споделя кои че са чак па толко важните гости. Въпреки че имаше още време, се притесних, че те може да влязат точно сега и да видят как си общувам „със секретарката“, кръстосала късите си крачка, обути в дебел бабешки чорапогащник. Трябваше бързо да я разкарам. Забих поглед в компютъра. Колкото и изненадано да гледах екрана, тя си каканижеше. Благодарих й и казах, че е свободна. Отвърна някакси уклончиво: „У офисо никога не е било толкова топло“. Взех да подреждам масата с машини и листовки. Влизах и излизах, за да понакъсам разказа й и да я отчая. Накрая тя рече:

- Явно, госкето че закъснее и нема ги чекам повече!.

Едва се удържах да не я разцелувам.

Водата по подовете съхнеше, а подличката мръсотия изплуваше. Идеше ми да фанем и я кофата и парцала, но запалих цигара. Откъм двора се дочу врява. Не бе нещо необичайно, но слязох веднага там. Кучето Джони обикновено само ръмжеше на непознати, но днес оголваше застрашително зъби и лаеше свирепо две жени, дистрибутора ни и един мъж. Портиерът бе безсилен, но отнякъде се появи леля Радка и замаа по кучето с дръжката на метлата. То знаеше, че с нея наглава няма да излезе и заскимтя. Тя му върза синджира и го набута в колибата. Една от гостенките й подаде 20 лева с думите:„Грацие, сеньора!“

В офиса приготвих кафе. Преводачката им ми представи семейство Бризи. Те пиеха, мръщейки се, кафето, но заговориха на любимия ми италиански език, а аз се правех, че не разбирам. Стана ми ясно, че „за същото нещо“, един бог знае кое, в Италия им били поискали 60 000 Евро. Накрая се спряха на 10 000 „деци милла“, ама Евро или Лева - за нас ли, не разбрах. Кимнаха на преводачката и тя, според мен, импровизира: 

- Семейство Бризи са готови да инвестират в машината ви - не като готов продукт, а като нещо, което да доразвиете в посока детекция на скрития номинал в осигурителната нишка на бъдещите Евро-банкноти. Биха платили 5 000 лв., но само при доказан краен резултат - когато им изпратите работеща машина с тази функция. За целта ви дават безплатно тази магнитна глава, плод на усилията на много инженери в Италия, за да я вградите в машината си. 

Преведе това и на тях. Те, чувайки „чинкуе милла лева“, едва прикриха усмивки.     Разменихме си телефони и се уговорихме да ги информираме периодично докъде сме стигнали. Според тях се очертавал много як бизнес във взаимен интерес. Преди години бих им поискал повече пари, но фирмата ни вървеше към своя край, а 5 000 лв. щяха да ни дойдат добре, за жалост чак след Коледа. Дистрибуторът възрази, но аз хич и не се пазарих. 

На следващия ден леля Радка направо влетя в стаята ми и попита какво е станало аджеба снощи с госкето. Изслуша ме и каза тежката си дума:

- Тия ми се видеа лоши ора, Бого! Не се захващай залудо с них.  

Всеки следващ ден тя не търсеше нови теми, а повтаряше упорито да не им работим на жабарите без файда. Аз също имах съмнения, но пък от техническа гледна точка, задачата бе много интересна. Един ден, с бръмналата си глава, я скастрих да спре да ми говори за тях. Тя направо се озъби: 

- Добре, Бого, че млъкнем. Само да ти речем, че на ония очите им шареа. 20-те лева, що ми даде оная кучка, я нема и да ги пипнем! Забила съм ги с четири пирона на стената у домо, че да ми не омагьосат челядта. Яд ме е, че кога дойдоа, спрех кучето Джони. И оно ги бе надушило що за ора са. Я, простата баба Радка че ти кажем-пари и да видиш от них, по-добре ги не барай. 

И да бе права, ако спрем, щяхме да изкараме още два месеца без надежда, а ако продължим залудо, пак щяхме да потънем, но по-красиво. Избрах второто. След много тежък месец изпратихме машината в Италия. Последва мълчание. Съмнявахме се все повече в себе си. Мен ме нападаха и подозрения, че в момента май я копираха, но бях спокоен - фърмуера ми нямаше как. След два месеца те платиха аванса от 5 000 лева, но поискаха още три машини, които щели да платят, след като ги реализират там. Напънахме се и ги изпратихме с последните фирмени пари. В новата безкрайна тишина, изпълнена с напразни надежди, свършихме и личните пари на съдружниците-собственици и накрая освободихме работниците, а и леля Радка. Ако за някого бяхме спокойни относно бъдещето му, бе за нея. Тя сигурно щеше и да ни надживее.  

Всъщност, не италианците бяха причината да потънем. Ние четиримата като  инженери се справяхме, но като мениджъри - не. Леля Радка бе чистачка, но истинското й призванието бе Пиар, Здрав Разум, Оцеляващ човек. Ще прозвучи смешно, но си мисля, че фирмата ни може би щеше да е още жива, ако тя ни бе Главен Мениджър. Щеше да държи изкъсо мен, другите съдружници, работниците, италианците и новата чистачка. Кой знае - някъде в Италия? 

Написах този разказ, белким се изприкажем и язе кат нея и да измием с парцало разни мисли, дека още щъкат залудо у главата ми, ега ми олекне.

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Светла Чимчимова

Като всичко хубаво и аз съм родена край морето. И макар, първите ми дни на този свят да не бяха обещаващи, съм всъщност много хубава котка с много хубав живот. А както се оказа впоследствие и с късмет. В началото нямаше индикации за късмет и щастие. Обаче после животът ме овъзмезди. Защото, както казва моят човек: ,,Всичко, даже и лошото има край, само вселената е безкрайна ". Това, разбира се е вярно, но не напълно, защото саламът например, има два края. Но аз не споря с него, защото той ми спаси живота и като за човек е доста свестен. За да ме измъкне от ръцете на едни хулиганчета бая бой отнесе. Обаче аз си заслужавам, защото съм прекрасна. Оттогава той е моят човек, а аз неговата котка. Знам, че трябва да ви го опиша, ама дали ще съм обективна, не знам, щото мойто гардже е най-хубаво. Той е на около половин век. Не мога да разбера 50 човешки години много ли са, малко ли са. Защото в света на хората, той върши важна работа и го тачат. Той сам ми казва: ,,добър съм, бе, много съм добър". Значи е голям човек. На възраст, то на ръст, че е дангалак, се вижда и с просто око. Стърчи над повечето хора, а в обувките му още се събирам да спя. Голям, голям, пък плаче като гледа филми, и като чете книги също плаче, и понякога просто така, за някакви негови си работи. Плаче и псува. Ама много рядко и само когато е сам. Даже и от мен се крие в такива моменти.

Иначе живот си живея. И то господарски. Двама ветеринари имам и само лукс, лукс, лукс. Много ме обича. Той май не обича много, много хората, ама негова си работа. Аз не му се бъркам. Само предпочитам да си живеем в къщата на морето завинаги. Там, където ме отведе, когато ме спаси. Хубав старомоден, уютен дом. Там сме си само двамата, най-много някой приятел да дойде да се напият. И сестра му, която се грижи за дома му, когато го няма. Обаче тя е сладурка и има сладки дечица, които ме обожават. Тя е много по-малка от него и когато техните са починали, двамата са останали съвсем сами. Гледала ги е една леля, обаче той за нея не иска да говори. Само казва, че е изял бой за цялото поколение на седемдесетте. Със сестра му, не се е държала така. Веднъж каза на един приятел ,,И слава Богу, щото щях да я убия, но с нея тя беше мила и добра. Мен обаче беше решила да ме направи мъж, на принципа, че боят изгражда". Той обаче си е човек на честта и плащаше за живота и грижите за леля му, чак до смъртта ѝ миналата година. Когато сестра му се обади да му каже, че е починала, затвори телефона и дълго мълча. После си сипа уиски, отля малко от чашата и каза:

- Почивай в мир, стара вещице. Дано и двамата да намерим покой.

И заминахме в дома край морето, за да организира погребението.

Другия му дом в София не го обичам много, ама тук живеем повече. Щото бизнесът му е тук и няма начин. То е едно модерно, едно лъскаво, постоянно звънят телефони и се влачат разни момичета. Верно хубави са, обаче нищо не ядат. И нищо не ми дават. Не че съм заритала за моркови на пара и броколи с три капки лимон де. И щото са гладни и са злобни. Едната веднъж така ме срита, ама аз ѝ се изпишках после в чантичката. Голяма патаклама настана след това, тая чантичка била някаква маркова и оня кощръмбел плака. Брей, имала чувства тая закачалка за дрехи. Верно към чанта, ама все е нещо. Той ѝ купи две нови и ме заплаши, че ще ми ги удържи от лакомствата. Ама не го направи. Обаче ми излезе име, че мразя жените. За една чантичка това. А и веднъж одрасках една, ама тя два пъти ме настъпи с токчетата си. Хем висока колкото Айфеловата кула, хем се качила на токчета. После мен ме нарочиха за женомразка. Хич не ми пука за тях. Бездруго много не се задържат в живота му. Идват и си отиват, а аз си оставам.

Сега съм щастлива, щото е лято и сме в дома край морето. Пак излезе да броди някъде по нощите. В дома му котка го чака, той се щура по улиците. Ще вземе да спаси още някоя котка. Не няма да мисля такива неща. Ето връща се. Отключва вече. Скривам се в стаята, да разбере, че съм сърдита. Само ще хвърля едно око.

Я, не е сам. С него има някой. Дълга руса коса и малки краченца в червени кецове. Боже, мили Господи! Довел е дете! Спасил е дете и сега ще го осинови и ще го обича повече от мен! Чакай, чакай, не е дете. Жена е. Само че, мъничка. Ама къде ги намира тия половин жени, не мога да разбера!?! Онези в София толкова слаби, че все едно са разрязани на две, тая висока колкото табуретка. Не мога да я видя добре от тук, ама табуретката май добре е тапицирана. Бая е мекичка в областта на дупето и гърдите. И като се усмихне има толкова трапчинки, че наистина замязва на тапицерия, от онези с дупките. И защо я е довлякъл? Тук жени не идват. После котките влачели каквото намерят по улиците, в дома си. Влязоха в хола, той се извини и отиде да се преоблече в спалнята. Не мога повече, отивам да я разгледам отблизо тая половин жена. Не изглеждаше изненадана да ме види. Аз я разглеждам и тя мен. И ми се усмихва. Не е дете. Даже не е млада. Просто така изглежда. И гласът ѝ е детски. Руса, с буйна коса, бяла памучна рокля и червени кецове. И някакви тънки крака, които как носят това нагоре не знам. Ох, много е мекичка! Като възглавничка е. Ще ми отиде имиджа на зла и претенциозна, обаче отивам да я подуша и да седна в нея. Не е лошо да поддържам добри отношения с тази. Личи ѝ че добре се храни и то не с броколи. Минимум пиле, а мисля и кюфтетата не са ѝ чужди. И съм сигурна, че би делила храна с мен. Настанявам се в нея и тъкмо ни стана хубаво и моят човек довтаса. И ей такива комбали отвори и веднага с лошо да ме представи пред жената:

- Това е Пипи. Тя мрази жени.

Първо, хич не го обичам това име. Олеквам някак с него. Трябваше да се казвам Федра. Това име го чух по телевизията. Отива ми. А той Пипи. Ей, не порасна тоя човек, ей.
И второ, не е вярно, че не обичам жени. То онова не бяха жени, а само арматурата им.
Сестра му я обичам. И тази тука ми изглежда подходяща за обичане.
Особено както седи на дивана, облечена с негова риза и боси крака.
А той си сипа уиски. Не е добре това. Мразя да пие, да пуши и да мълчи като пукал. Така ли трябва да се представим пред гостенката? Само с пороци.
Обаче се оказа, че не съм права. Не ме изложи моето момче. Като започна да готви тоя ми ти човек. И да говори. Ми не млъкна бе. Разказа ѝ цялото си житие-битие. Тия неща даже и аз не ги знаех. За леля си, за боя, за това как е започнал работа още като ученик. За провалите. За униженията. За жените в живота му. За това как е станал такъв.

,,Чудовищен егоцентрик " - каза тя тихо докато го слушаше.
Това не е добър знак. А и той обича мен и сестра си. И има приятели. Не е толкова лош.

,,Или самотник ". Каза пак тя. И отиде да го целуне. И там, в кухнята, сред нарязаните лук и моркови, до печката с врящия бульон, те се целунаха за пръв път. Дълго, нежно и като обещание. После бульонът кипна. Той се върна на печката, тя на дивана. Но в стаята вече беше някак друго. По-светло. Дали от целувката, дали от изгрева, който се промъкваше през щорите, кой знае.
Той сготви храна за една сватба. Царска. После ядоха. Тази добре си хапва, да е жива и здрава и все така мекичка. Ама и за мен имаше. Знаех си! Знаех си! Много ги разбирам нещата!

Три морски разказа: Той 

После се преместиха на дивана. Тука във филмите хората правят секс. Ама ние що да сме като хората? Те моля ви се за история говорят, за политика, за книги и музика. Часове. Какво му става на тоя човек? Ще изтървем тая сгодна женица, от толкова приказки. Ми тя накрая ще заспи.
После говориха за тях. Тя попита:

- Имаш ли деца?

- Не. Само племенници и котката. Добре ми е така. Страх ме е, че може да умра и детето ми да има моята съдба... Ти имаш. Виждал съм ги на снимки. Две нали?

- Да. Вече са големи и двете и живеят свой живот. Мисля, че са щастливи, всяка посвоему. Щяха да са три. Но най-малката почина. Още като се роди. Не говорим за това. Никога. Мъжът ми не иска. И не пожела да имаме повече деца. Каза, че ако се случи още някоя беда, аз няма да го преживея, а той не може да си позволи с мен да стане нещо. Че без мен е нищо. Искаше да забравим за загубата. За мъртвата дъщеря. Изтрихме я. Имаме си живи, каза. Аз го слушам. Той е мъдър, умен човек. Съпруг, баща, любим, любовник. Аз се омъжих за него, още почти дете. С него пораснах. Бях много щастлива. Въобще съм късметлийка. Имах чудесно детство. Съвсем различно от твоето. Защитена, обичана. После срещнах него. Беше съдружник на майка ми. Млад, успял, амбициозен. По-голям от мен. Мислех го за бог. Обеща ми света. Аз се влюбих. Много. Оженихме се. И просто се преместих от един замък в друг. И дадох най-доброто от себе си. Мисля, че бях добра майка. Много съм близка с децата. И добра съпруга бях. До днес.

Тя се усмихна. Тъжно.

- Обичах го, толкова много, че се будех вечер и се молех да умра преди него, защото, не можех да си представя живот, в който го няма.

- Защо каза обичах го, а не обичам го?

- Ами щях ли да съм тук, ако нещо не се беше променило. Аз съм старомодна жена.

- Какво стана? 

- Той ме предаде. Не си мисли, че става въпрос за друга жена или пари, или алкохол. Не е това... Не ми се говори. А и не знам дали ще разбереш. Няма да кажа и дума против него. Той винаги си е бил такъв. Само, че аз не съм го виждала. Когато прогледнах и разбрах, че съм нещо като вещ, любима, единствена, потребна, незаменима, но вещ, аз не се справих много добре с това. Ние с него сме като Ам-гъл и пръстена, от книгите на Толкин. Но за разлика от пръстена, аз имам чувства. Обаче като пръстена, нямам право на мнение. И както казах, не се справих добре с новата реалност. Сега съм човек глухарче. Отивам там, накъдето ме духне вятърът. Днес ме довя в твоя дом.

Тя се усмихна пак. Той я погали по лицето.

- Такава си, защото не си се борила за нищо.

- Освен за съвършенство. Да съм жив ходещ идеал. Нечия сбъдната мечта. Опитай, да видиш дали е лесно. Ти това никога не си го правил. Живееш си като задник, че и си се харесваш. Минаваш през хората и живота им, като валяк, с извинението, че тежкият ти живот те е направил такъв. Оправдаваш егоизма си с детството си, егоцентризма и себичността си с това, че така си оцелял. Това е много удобно за теб. Но да беше се постарал да промениш нещо в себе си, по-късно. Но не искаш, защото това е удобна житейска позиция.

- Как ме нареди. А изглеждаш толкова мила. Не отричам, че има нещо такова. Но ако ме опознаеш, ще видиш, че не съм толкова лош.

- Знам, че не си лош. Само малко егоистичен. Всъщност си добър човек. Иначе нямаше да дойда тук с теб.

- Не разбирам защо го направи.

- Защото ме покани - пак усмивка.

- Не повярвах, че се съгласи. Просто така. Изведнъж. Защо точно аз?

- Не знам. Така го почувствах. Бягство. От реалността, от нещастието.

- Но защо си нещастна? Имаш всичко.

- Имам. Всичко. Празен дом, мъж, който ме обича, но всъщност обича идеята за мен, за това, че съм негова. И иска много да не съм му пред очите. Имам всичко. Гастрит, мигрена, депресия.

- Депресия?

- От няколко години. Представяш ли си, преживях смъртта на дете, а не мога да се преборя с един химичен дисбаланс. Влача се по доктори, всички се държат с мен, все едно съм от стъкло, избягват да ме гледат в очите и въобще ме избягват. Чакат да стана предишната. А аз вече не знам коя съм.

- Ти си си ти. Само малко изморена и изтощена от това да бъдеш идеална. За мъжа ти ясно. А другият?

- Няма друг.

- Има. Аз не съм от вчера на тоя свят. Помниш ли описанието на мисис Дарлинг в Питър Пан? Как в ъгълчето на устните и живее една неуловима целувка? И на теб в ъгълчето на дясното ти око живее една сълза. Винаги когато съм те виждал, тя е там. И на снимки се вижда, ако си без тъмни очила. Е кой е другият?

- Никога не съм била с друг мъж, освен съпруга ми, след като се омъжих.

- Не съм казала, че си спала с него. А че си го обичала.

- Който и да е бил, вече го няма. И всъщност никога, не го е имало наистина. Той беше фикция. А аз нежелано усложнение. Слушай, нещо много лично стана, нямам нужда от психотерапевт. Аз си имам. Най-добрият. Дай да говорим за Чърчил.

Тука аз вече много се изнервих, щото пак отпочнаха приказки за по света и у нас. И само седят на дивана, говорят, спорят, пушат и от време на време той я целуваше. Играеше си с косата ѝ, галеше лицето ѝ, голите ѝ крака, но ме млъкваше за пустата политика и история. Накрая ние двете почти заспахме. После той каза, че малко се притеснява от това, което предстои, тя му се смя, че главният плейбой на републиката, се смущава от една отчаяна съпруга. После го целуна, така както по-рано в кухнята. И аз за пръв път в живота си поисках да съм човек, за да съм като тях в тоя момент. После отидоха в спалнята и той ми хлопна вратата под носа.

След часове, не знам колко, тя стана първа. Изкъпа се и дойде при мен в кухнята. Най-после някой да се сети да ме нахрани. Беше с друга негова риза, светлосиня, на райенца и боса. Без грим изглеждаше по-млада от вчера. Направи си кафе и сандвич. На мен ми даде саламче. И малко студено пилешко. Светица! Светица, ви казвам! Че и хубава. И наистина изглежда много по-млада от снощи.

- От оргазмите е. Добре влияят на кожата, Пипи - ми каза.

Абе да не чете мисли?

- И защо те е кръстил Пипи? Инфантилно е. Аз бих избрала за красива котка, като теб, нещо друго. Лаура, Федра. Нещо такова.

Лелелелелеле! Тази е вещица. Наистина чете мисли. Добре, че сме приятелки. Няма да ѝ пишкам в чантата за нищо на света. Дали ще го иска моя човек? За по-дълго? Гледам я в очите и чакам да ми прочете мислите. 

- Ами виж сега, Пипи-Федра, той е като цигарите. Мога да пуша, мога и да не пуша. Мога да запаля една, да изпуша цялата кутия, но и да не пуша дълго време. Но винаги ще помня вкуса... А мога да пуша и до края на живота си. Веднъж се живее, нали?

Не ги разбирам тия приказки. Ми кажи като хората ще дойдеш ли пак?

- Мисля да дойда пак да те видя. И него. Прави хубава супа, и салата, и великолепен кекс. Боже, говоря си с котка!

Е хубава работа! Аз си говоря с човек, какво толкова? Тя ми даде още малко пиле и после двете се гушнахме и заспахме на дивана.
След час стана и той. Връхлетя в хола и като ни видя на дивана, въздъхна облекчено. Разбрах, че се е притеснил, че си е тръгнала, без да му се обади. После се наведе към нас, почеса ме зад ушите, сложи ѝ възглавница под главата и ми каза:

- Спокойно. И да беше си отишла, пак щяхме да я намерим и да я доведем тук. Тая къща ѝ е по мярка. Обаче и ние трябва да се понапънем. Аз няма да пия толкова, а ти забрави за драскане и пишкане в чанти. Ще бъде хубаво лято, Пипи. А после... После ще видим.

И отиде да прави палачинки.

Вижте също:

Три морски разказа: Тя

Училищата в Европа отварят отново след лятната ваканция и дистанционното обучение поради пандемията на коронавируса. Повечето ученици ще видят училището си различно: маските, дезинфектантите и проверките на температурата ще се превърнат в основна част от учебния ден.

Ето какви подходи приемат различните страни за ограничаване рисковете от зараза в училищата:

Великобритания

Основните училища отвориха врати на 1 юни, а средните на 15 юни. Училищата в Шотландия отново отвориха врати на 11 август. Неотдавнашно проучване сред предимно английски училища показа, че 96% от училищата разделят класовете на малки групи. Всяка от тях се държи на безопасно разстояние от останалите, за да бъде сведен до минимум рискът от заразяване. Повечето учебни заведения планират да променят времето за междучасията, за да не съвпадат. Учениците трябва да носят маски само в общите помещения, ако в техните райони има карантина. В Шотландия маските ще бъдат задължителни.

Франция

Децата се върнаха в детските градини, началните и средните училища поетапно от 22 юни до 1 септември. Учениците над 11 години носят задължително маски. Класните стаи се проветряват и дезинфекцират. Ограничава се смесването на класове. При повишаване на случаите на заразени с коронавирус, могат да се прилагат различни мерки - да се ограничава присъственото обучение за дни или седмици или да се затварят цели училища. Основните училища могат да разделят класовете на групи от 8 до 15 ученици, които да се редуват за по половин ден в клас и половин ден вкъщи. В средните училища всички ученици трябва да посещават училище поне няколко дни в седмицата. Ако няма възможност да са на метър разстояние, учениците ще носят маски. В детските градини децата от една група не са длъжни да спазват социална дистанция.

Германия

Училищата отвориха в началото на август, като след подновяване на занятията, в най-малко 41 от 825-те училища в Берлин бяха открити случаи на коронавирус. Така хиляди ученици в страната бяха поставени под карантина. В повечето провинции и децата, и учителите носят маски на закрито, освен когато са на чиновете си. На повечето места в Германия по време на почивките за всеки клас в общите помещения са обособени части, в които могат или не могат да се движат. На входовете на учебните заведения са поставени дезинфектанти. Вратите и прозорците трябва да бъдат отворени колкото е възможно по-дълго. При специални обстоятелства може да се премине към онлайн обучение. Освен учениците, и повечето учители са се върнали в училище, въпреки че в Германия има кампания за по-добра защита за тяхното здраве и опасения, че не са достатъчно подсигурени. В Северен Рейн-Вестфалия отпадна исканото правило по-големите ученици да носят маски в часовете, след протести от страна на родители и лекари.

Гърция

Италия

Училищата в повечето региони в Италия също трябва да отворят врати на 14 септември, а мерките срещу разпространението на заразата все още в процес на финализиране. В училищата ще бъдат осигурени нови единични бюра за учениците, които да позволят дистанция между тях в клас. Предвидено е потоците ученици да влизат и излизат по различно време в сградата, като задължително ще носят маски. Те могат да се свалят по време на часовете при безопасно разстояние един от друг. Някои средни училища ще използват и дистанционно обучение, и присъствено обучение, за да предотвратят пренаселеността. Правителството  ще  осигури повече средства за увеличаване на обществения транспорт, за да позволи безопасно пътуване до училищата. Ако даден ученик или учител е заразен, главните учители и здравните власти ще решат дали да затворят цели училища, единични паралелки или да наложат карантина на контактните лица. 

Холандия

Холандските начални и средни училища започнаха да отварят поетапно през август. Здравните власти не изискват нито от учениците, нито от учителите да носят маски. Ако ученик бъде заразен с коронавирус, всеки от домакинството му трябва да остане вкъщи 10 дни. Деца на възраст над шест години, които проявяват симптоми, трябва да останат у дома и да се изследват. По-малките ученици могат да посещават училище и детски градини дори с леки симптоми на настинка, но трябва да останат вкъщи, ако вдигнат температура.

Автор: Мария Пеева

В майчинскате групи обсъждаме всяка година първия учебен ден, а сега темата има и нов аспект -  мерките за безопасност в настоящата ситуация, тържествата или по-точно липсата им. Признавам си, че училищните празници ще ми липсват. Всъщност би трябвало да са ми поомръзнали - всичката тази суматоха, вълнения, глъчката на стотици деца, струпани в училищния двор. Въпреки това ни се иска да изживеем тази радост, може би най-много на нас, майките на първокласници. Сред тях съм и аз, както и Христина  Хаджийска.

Дори да не я познавате, вероятно сте забелязали усмихнатото й семейство на брошурата на ЛИДЛ за септември - майка, татко, момче и момиче, и четиримата красиви, стройни и усмихнати като модели. А не са. Съвсем обикновено семейство от Пловдив са, и двамата военни. Не знам дали е от професията й или просто си е такава, но много ме впечатли как дисциплинирано и оптимистично се справя Христина с положението. Обадих й се за интервюто и обсъдихме с нея новата учебна година. Оплаках се, че ми е малко тъжно, задето няма да има тържество. А тя кротко, но решително отсече:

- Ще си направим наше. Може би малък пикник с книги или нещо такова интересно и забавно.

И разказа как за приключването на детската градина малката й дъщеричка с нетърпение чакала празненството, с трепет избрали рокля и се подготвили като за първи бал. Празникът се отменил, за съжаление, но въпреки това Христина на бърза ръка измислила изненада - да направят на детето фотосесия сред природата. И нагласили малката принцеса с рокля и прическа като за истински бал, а после намерили едно розово поле и направили чудна семейна сесия.

Разказа ми още как за рождените дни на децата си изработва сама украсата. Помолих я да сподели разни идеи и тя ми прати тези снимки. Само си представете колко време й е коствало да изработи всички тези аксесоари, каква любов и внимание е вложила, за да зарадва децата си и всички техни гостенчета. Убедена съм, че и за новата учебна година ще намери начин да направи празника на децата незабравим.

Дълго мислих след разговора с Христина, от която всъщност исках да взема интервю за семейните им спортове и излети, те са много активно и атлетично семейство. Но разговорът пое в друга посока и благодарение на него взех важно решение за себе си. Тази година ще си изпратя първолачето до входа на училището, ще го целуна, ще му помахам, ще се обърна и ще си отида, защото ситуацията е такава, различна и извънредна. Но дори да ми е тъжно, детето ми няма да разбере това. Няма да разбере също така, че се тревожа за какво ли не - дали ще е здрав, дали ще обикне учителката си, дали тя ще го харесва, какъвто ми е палав и своенравен, дали ще му е интересно, дали ще си учи уроците с желание или ще гледа да се измъкне, дали ще си намери приятели, дали някой ще се държи лошо с него, дали той ще е мил с другите деца, дали ще се храни добре, дали ще се сеща да си мие ръцете, да пие вода, да пази дистанция. Няма да узнае и опасението ми, че децата губят толкова много нормални неща, които сме приемали за даденост като тържествата по разни училищни поводи, лудуването из двора, прегръдката на учителката, споделянето на закуската с другарче и всякакви такива обичайни емоции, които са неделима част от училищния живот.

Всичко това ще спестя на детето си, защото то няма никаква вина, че светът сега е различен. Ще го мисля, но няма да му покажа, че се притеснявам. Защото това е неговият ден, неговата година и неговият живот. И ще направя каквото зависи от мен да е щастливо. Ще изберем заедно раница и пособия, нова книжка за него и книга-подарък за училището, ще организираме малък семеен празник, може да си направим и весела фотосесия, може би излет или пикник. Ще бъдем слънчеви и усмихнати, защото децата ни го заслужават, но също така защото и ние го заслужаваме. Благодаря ти, Христина, че ми го напомни. Понякога дори аз, отчаяната оптимистка, имам нужда от това.

В рубриката ни с посланиците на ЛИДЛ всеки месец ви разказвам за някое семейство - от различни краища на България, с различни интереси и професии. Общото за всички тях е усмихнатият поглед към живота и умението да му се радват и да ценят всеки ден и миг. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за семейството на минишеф Ивет от Варна, веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, за семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.

Осмото издание на най-голямата книжарница на открито „Алея на книгата” - София започна на 7 септември, и ще продължи цяла седмица - до 13 септември, неделя, включително. Изложителите и изложбените шатри са с рекорден брой и мястото на срещата на приятелите на книгите и четенето е още по-мащабно - изложението започва на пешеходната част на бул. „Витоша”, от пресечката с ул. „Солунска”, и за първи път достига до парка пред НДК.

Близо 100 от водещите български издателства и книготърговци са разположени в 36 шатри, за да представят своите нови и подбрани заглавия, както и специални предложения за всички възрасти. Работното време на изложението е всеки ден от 10:00 до 20:00 часа и до 19:00 в закриващия неделен ден, 13 септември.

Освен хилядите книги, посетителите ги очаква любимият Литературен кът на Алеята, домакин на богата Културна програма със срещи с автори, издатели и преводачи, премиери и представяния на книги, срещи с автограф, детска програма и специално събитие по случай Международния ден на грамотността. Тази година Литературният кът също е с нова локация - на „Витошка” до пресечката с ул. „Парчевич”. Достъпът до всички събития продължава да бъде свободен.

Участниците в тазгодишната Културна програма на „Алея на книгата” - София са Александър Байтошев, Белла Чолакова, Бойка Асиова, Валерия Велева, Весела Василия, Владо Даверов, Георги Гавраилов, Георги Господинов, Гергана Лаптева, Димитър Тонин, Добри Божилов, Евтим Евтимов, Жени Костадинова, Илиян Любомиров, Камелия Спасова, Красимир Лозанов, Калин Терзийски, Людмила Андровска, Митко Новков, Петър Андоновски, Романьола Мирославова, Светлана Дичева, Татяна Гишина, Тео Буковски, Хайри Хамдан.

Специални събития в рамките на Културната програма ще очакват и най-малките читатели. Това са:

- Стрийт шоу и „Капчици смях” на Янко Митев за малки и пораснали деца;

- Викторина с награди „Куидичът през вековете” (летателни тестове и устен изпит) за малки и пораснали мъгъли;

- Представяне на книгата, насърчаваща самостоятелното детско четене „Ема. Един прекрасен ден”;

-  Среща с автора Юлия Дивизиева с нейните поучителни истории „Заза и Фин”;

- „Литература на открито” за най-малките с Димитър Петров - Регин;

- Премиера на българската поредица за деца „Агата”;

В програмата на Литературния кът е поместено специално събитие, посветено на грамотността и организирано в партньорство с Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките. На 8 септември, вторник, между 10:00 и 12:00 часа, по случай Международния ден на грамотността и задаващия се старт на учебната година, Асоциация „Българска книга“ и Институтът за български език предизвикват родители и деца да участват в състезание, като премерят сили в тест по грамотност. Инициативата е под надслов „Написаното остава. Пиши правилно!”. Всеки, който желае да тества знанията си по български правопис и пунктуация, може да се подложи на езиков тест и да получи съвети от млади учени от БАН за най-често допусканите грешки. Участниците ще получат стикери „Написаното остава. Пиши правилно!“, чието предназначение е да бъдат залепяни върху табели или надписи на публични места, в които са допуснати правописни грешки. Най-успешно справилите се ще получат и други награди.

Достъпът до всички събития е свободен.

• Къде?
• Пешеходната зона на бул. „Витоша” (между ул. „Солунска“ и бул. „Патриарх Евтимий“) и парка пред Националния дворец на културата

• Литературен кът
• Пешеходната част на бул. „Витоша” и пресечката с ул. „Парчевич” (между шатра №15 и №16)

• Кога?
• От 7 (понеделник) до 12 септември (събота), 10:00 - 20:00 ч.
• 13 септември (неделя), 10:00 - 19:00 ч.

 „Алея на книгата” - София ще се проведе при стриктно спазване на противоепидемичните мерки.

Участници в Алея на книгата - София 2020:

Шатри на бул. „Витоша“
Шатра 1 – Миранда, Еделвайс
Шатра 2 – Артлайн Студиос, Вакон, Сиби
Шатра 3 – АMG Publishing, ICU, Издателство Ракета
Шатра 4 – Фют
Шатра 5 – Захарий Стоянов
Шатра 6 – Шамбала
Шатра 7 – Слънце, Клевър Бук, Пан, Хелиопол
Шатра 8 – Асеневци, Еднорог, Pro Book
Шатра 9 – Бяло Братство, Индекс, Списание 8, Тип-топ прес
Шатра 10 – Атеа, Ергон, Коала Прес, Труд
Шатра 11 – Бард, Хермес
Шатра 12 – Агата-А, Дамян Яков, Лексикон
Шатра 13 – Алтера, Букохолик / Fox Book Café, Парадокс
Шатра 14 – Инфодар, Пергамент Прес, Фондация „Калпатару“
Шатра 15 – Емас, Orange Books
Шатра 16 – Прозорец, Просвета
Шатра 17 – Милениум, Кибеа
Шатра 18 – Жанет 45
Шатра 19 – Сиела
Шатра 20 – Лира Принт, Прес, Хартиен свят
Шатра 21 – Жар-Жанет Аргирова, Персей, Изида, Посоки
Шатра 22 – Ера, Рива
Шатра 23 – Унискорп, Инле
Шатра 24 – Жануа 98, Ибис, Ина, ТАТ Криейтив, Потайниче
Шатра 25 – Вакон, Кръгозор, Лабиринт, Плеяда, Екрие
Шатра 26 – Гринуич
Шатра 27 – Книгомания
Шатра 28 – Фама - Игор, Локус/Интенс
Шатра 29 – Златното пате, Знаци

Шатри пред НДК:
Шатра 30 – Колибри
Шатра 31 – Рибка, Българска история
Шатра 32 – Робертино, Timelines, Дакелче
Шатра 33 – Мармот, Мусагена, Издателство Шям, Панорама, Еко Кидс, Together Academy
Шатра 34 – Пощенска кутия за приказки, Кръг, Книгодрешки, Попов мост
Шатра 35 – Wish Mash, Marchella’s Art, Atelier Desire, Библиотека България
Шатра 36 – Лист, Костенурко.ком, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“ - гр. Велико Търново, Еклиптик, Atelie Decor

Следете събитието и културната програма във Facebook: https://www.facebook.com/events/351165462953318

 „Алея на книгата“- София е част от Календара на културните събития на Столична община за 2020 г. 

Организатор: Асоциация „Българска книга”

Прочетете също:

Последната книга

Автор: Иво Иванов

Решихме преди година с домочадието да отидем на море в Хърватска и да комбинираме плаж с културен туризъм. Доста повече път е, но изминатите километри определено си заслужават.

Пътищата

Сръбските пътища са по-добри от нашите, а при това са строени без евросредства. Хърватските са още по-добри, а пък за словенските магистрали да не говорим – Хърватска и Словения от наша гледна точка са си отвсякъде Западна Европа. В Хърватска има тунели дълги по 6 километра и пътят и до най-малкото село е в отлично състояние. Ако съди човек по пътната инфраструктура, ще заключи, че у нас е имало война, а не при комшиите.
Четох как в тези държави стриктно се спазвали ограниченията на скоростта и в началото примерно спазвах тия ограничения, но като видях как всички около мен хвърчат по магистралата, си рекох: "Абе аз ли съм най-големият европеец", и настъпих и аз газта. Въпреки че карат с висока скорост обаче, шофьорите са дисциплинирани и не създават напрегнати ситуации на пътя. Това прави шофирането там несравнимо по-спокойно от това по нашите магистрали.
Последните ни летни пътувания по магистрала Тракия бяха истински кошмар: шеметно задминаване отляво, отдясно или от аварийната лента, затискане, присветване с фарове отзад, предприемане на рязко изпреварване в последния момент, така че да съм непрекъснато на нокти и да скачам върху спирачките. Имахме десетки инфарктни ситуации. Не знам защо сме такива идиоти на пътя и сами си създаваме проблеми с отвратителното си шофиране. В Сърбия, Хърватска и Словения изминахме над 3 хиляди километра и шофирането беше удоволствие. Единственото, за което трябва да внимаваш, е да не заспиш на магистралата, особено горе в равнинната част на Хърватска – широк и прав път като слънце в продължение на стотици километри. Като се умориш, винаги можеш да спреш да си починеш - покрай магистралата има множество места за почивка – обозначени са с табели ‚отморище‘ (в Сърбия и Хърватска) и ‚почивалище‘ в Словения.
В Сърбия и Хърватска се заплаща тол такса за всяка магистрала – пунктовете за плащане се наричат съответно ‚путарина‘ и ‚цестарина‘. В Словения ви трябва винетка. Чудна дума е ‚путарина‘. Идва от ‚път‘. Хърватската дума ‚цеста‘ също означава ‚път‘.

Езикът

Езикова бариера няма. Това е предимството пред Гърция. Надписите са ясни. Разбираме се чудесно с всички без никакъв проблем – и сърби, и хървати, и словенци. Братски южнославянски езици, нема кво. Не мога да ви кажа дали говорят английски, защото не ми се е налагало да го ползвам. Добих такава увереност в езиковите си познания, че чак се дразнех, ако не разбираха от първия път моя сърбохърватски. Е, на моменти си превеждахме доста свободно – например на хърватско-словенския граничен пункт отгоре има табела ‚Вси потники‘ (‚всички пътници‘) – Бобо и Йоан заключиха, че оттам могат да минават всички коли, в които пътуващите са с потници. Някои думи и изрази звучат смешно на български, защото нашето ухо ги възприема като архаични или диалетни, но нямахме чак екстремни езикови ситуации като тази, в която е попаднала моя приятелка в Македония – продавачът на сладолед я озадачил с въпроса „ За колко сакаш да ти го натрескам?“ (демек, за колко пари искаш да ти сложа сладолед).

Белград

Белград ни посреща с адска жега. Дрехите ти залепват по тялото. Само русенци и видинчани ще разберат за какво говоря – лете влагата покрай Дунав е убийствена, а Белград е на 2 реки – Сава и Дунав. Апартаментът, който сме наели, е в квартал Савамала, в стара кооперация близо до центъра и всичко може да се обиколи пеша. Жената, която го поддържа и дойде да ни остави ключовете, е бойна сръбкиня. Всичките сръбкини, с които контактувахме – продавачки, сервитьорки, служителки в бензиностанции - са все от тоя модел: нахакани и серт. Сите люти! Не остават по-долу от мъжете в цветистите псувни. Сърбите, както знаем, са абсолютен световен шампион в тази дисциплина.
Белград е по балкански мърляв в някои части и абсолютно европейски в други части. Многоетажните им паркинги например са страхотни – ние в София само можем да си мечтаем за такива. Много ни харесаха и модернистичните пейки, на които има wi-fi и можеш да си зареждаш телефона. А също и променадата с велоалея край Сава и Дунав, по която с Бобо карахме колела, а Йоан – скейтборд. Носим го в колата тоя скейтборд – как без него! Нашата дама се разхожда пеша, защото отказа да се качи на колело. Роклята й не била подходяща за колоездене и не прилягало на една дама да върти педалите в нея.
Навсякъде из града църцорят фонтани и чешмички – идеален начин да се освежиш в жегата. Качихме се на крепостта Калемегдан, откъдето се открива страхотна гледка към сливащите се две реки. Губихме се на няколко пъти, защото Йоан току отпраши нанякъде със скейтборда, брат му заприпка след него (на това дете жегата не му пречи, той е енергоспестяващ!) и ходи, че ги гони!

Уцелихме някакво градско събитие: Beogradski karneval brodova. Имаше парад на корабчета и лодки по Сава, сцени с жива музика, сергии с разни джунджурии и лакомства, занаятчийски работилници на открито. Едни хубави девойки раздаваха безплатно кока-кола. Вечерта се разходихме из Скадерлия – калдъръмена улица с традиционни белградски кафани, оркестри на всеки ъгъл, сервитьори в бели ризи и черни панталони ала Балкантурист.
Едновременно балкански и европейски, Белград е очарователен град, пълен с хора и кипящ от живот. Много ни допадна! А храната е безкомпромисно качествена и вкусна. От баницата с месо до тежката месна артилерия на сръбската скара, от лимонадата и бирата до дюлевата ракия – ово je отлично!
Досега винаги съм се оправял чудесно без навигация, но тоя път реших да се поглезя. Доброто ми чувство за ориентация ми подсказа откъде трябва да минем, за да хванем пътя за Загреб, но навигацията беше на друго мнение. След въртележка из улиците на Белград, ни прекара по някакви обиколни маршрути и накрая, разгеле, излязохме на нещо като магистрала. И в тоя радостен момент, тъкмо когато се бях засвяткал по шосето, навигацията бодро ни иструктира да направим обратен завой при първа възможност. С ругатните, които отнесе тая навигация, бях достойна конкуренция на сърбите. Сърби и хървати не се долюбват особено и по улиците на Белград няма да видите табела, указваща накъде е Загреб. В Загреб пък няма да видите табела ‚Београд‘. Такава ще се появи едва след като вече почти сте стигнали сръбската столица.

Задар

Задар, градът на прекрасните залези, е едно от най-старите населени места в Хърватска. Историята му е предълга - бил е под владението на Рим, Византия, Венеция, Унгария, Австрия, Италия... Като център на венецианската търговия в Адриатика, градът е бил богат, а когато един град е богат, в него процъфтяват изкуствата, литературата и долче вита-та. Друго си е да си бил под владението на венецианския дож, а не на османския султан.
Влиянието на италианския ренесанс може да се види на всеки ъгъл. Като цяло, общото усещане е като да си в Италия. Нас ни изумиха белите каменни плочи, с които са застлани улиците и площадите – от стъпките на толкова много хора са така полирани, че стоят като глазирани.
Другото впечатляващо нещо в Задар са Дискът на слънцето и Морският орган, построени от хърватския архитект Никола Башич. Човекът печели няколко международни награди за урбанизъм за тези проекти и има защо. 22-метровият диск денем поглъща слънчевата енергия, а вечер излъчва разноцветни лъчи и се превръща в дансинг на открито. ‚Музиката‘ на морето идва от метални тръби, разположени под водата. Те са скрити в стълбите, които слизат към морето, и използват силата на вълните и въздуха, за да създават различни мелодии. Поседяхме вечерта и послушахме и ние заедно с всичките хубави млади хора наоколо и искам да ви кажа, че е уникално преживяване! Наподобява малко песните на китовете, ако сте слушали такива записи.
Но най-яки бяха уличните музиканти по площадите на стария град вечер. На едно място група готини дългокоси младежи изпълняваха хърватски народни песни, но в нов аранжимент, като свиреха на контрабас, цигулка, китара и барабани. Нали се сещате какъв възторг предизвиква на такова място импровизацията върху циганското парче ‚Буба Мара‘ на Горан Брегович. Раздадоха се тия момчета и момичета и бяха шумно аплодирани и богато възнаградени. То си беше истински концерт! А 200 метра по-надолу, на друг площад, ангелогласен мъжки хор направо ни отвинти главите с невероятната хармония на красиви гласове. От местни далматински песни за танцуване до ‚Алилуя‘. Така изпяха ‚Алилуя‘, че насълзиха много очи. Хората на площада танцуваха, включихме се и ние. Една възрастна двойка толкова лудешки се носеше във вихъра на танца, че се притесних за тях, защото мъжът беше с бинтован от глезена до таза крак. Специално отидох да ги поздравя – напълниха ми душата.

Ой, къде изчезна той?!

По стара традиция рано сутрин аз плувам в морето, а Вили през това време се разхожда по брега. На плажа през 50 метра има паравани за преобличане, където си преобувам мокрия бански.
Викам си, чакай сега за закачка ще я изненадам жената, като се подам гол пред нея и го развея с въртеливи движения в кръста, да я разсмея.
Подавам се аз дискретно от кабинката и начевам въртеливите движения „хеликоптер“, но не щеш ли, за беда, зад нея внезапно изникнала група женщини-туристки, ама баш фронтално ми се падат.
Откъде се появиха, по дяволите, тия тьотки - преди 10 секунди нямаше никой!
Дзак, прекратявам светкавично шоупрограмата и се прибирам в кабинката сконфузен.
Ами, какво да кажа, изненадата определено ми се получи, макар и не за този, за когото беше предназначена.
'Ой, молодец!' чух по мой адрес. Ще им дам аз на тия тьотки един 'ой', с главно Х отпред!
Всъщност... аз вече им го дадох... отчасти... така да се каже.

Сплит и Шибеник

Него ден беше облачно и не ставаше много за плаж, затова посветихме деня на културен туризъм. Да не сме некви прости плажни ексхибиционисти, я! Отскочихме до Сплит и на връщане се отбихме в Шибеник. ‚Отскочихме‘ образно казано, то са си едни 160 км в посока, но по тия хубави пътища не се усещат и се стига много бързо. По пътя спряхме за няколко снимки при Крка, защото гледката си струва.
Сплит е вторият по големина хърватски град след Загреб и е шумен и задръстен като София. По това време на годината гъмжи от туристи. Ама направо се пука по шевовете. Повисяхме в задръстване и доста обикаляхме с колата докато намерим място за паркиране.
Най-голямата забележителност на Сплит е дворецът на римския император Диоклециан – един от най-добре запазените дворци от времето на римската империя. Ако не бяха тия тълпи от туристи, наистина можеш да се пренесеш в друга епоха, докато обикаляш из вътрешността му. Тук са снимани част от сцените в ‚Игра на тронове‘ (Кралски чертог) и това допълнително увеличава туристопотока. Двамата с Бобо се омешахме с тълпата и се отплеснахме из катакомбите и другата група известно време ни търси, та после Вили ми вика: Диоклециане, ако пак ми изчезнеш така и не си чуваш телефона, сериозно ще се ядосам! Когато се ядоса сериозно, става коварна и отмъстителна като Серсей, така че повече не се губихме.
Старият град на Сплит е пъстър лабиринт от тесни улички и площадчета във венециански стил. Пълно е със симпатични кафенета, ресторантчета, сладоледаджийници, сластичарници (хубава дума за ‚сладкарница‘ ), галерии, антикварни магазини. Крайбрежната улица Рива е с палми и малко мяза на френската ривиера, особено с белите скалисти планини отзад за фон и яхтеното пристанище отпред.
Шибеник, който жена ми упорито наричаше с друго име, което не звучи добре на български (то не че и Шибеник звучи много добре), е много симпатично градче със стръмни и тесни каменни улички, водещи към крепост, кацнала на хълма. И тук както навсякъде всичко е от бял камък – запазената марка на Далмация. С тоя камък са построени къщите и църквите, а с плочи от него са покрити улиците и площадите. Катедралата „Свети Яков“ е архитектурното събитие тук.
Бяхме изгладнели и седнахме в едно непретенциозно заведение да хапнем пържена риба и калмари с пържени картофи. Вкуснотия! В Хърватска има основно две марки местна бира – Карловачко и Ожуйско. И двете са много добри.

Стоичков и Модрич

На влизане в Сплит чичката в будката, дето събира пътната такса, като вижда българската регистрация на колата ни, внезапно се оживява: 'Братя българи, добре дошли! Христо Стоичков е легенда!' На което аз му репликирам веднага, че Лука Модрич също е легенда. Той остава доволен от отговора ми. Докато се разберем кой е по-велика легенда, отзад се събира опашка, ама никой не смее да свирне с клаксон.
'Uživajte, brate!' ми пожелава той сърдечно, нахилен до ушите (Uživajte (Уживайте) = Приятно изкарване, Enjoy). Aз надувам клаксона за поздрав и отпрашвам.
Какво нещо е Стоичков, еййй! Никой друг не е направил повече за популяризирането на България по света.

Островите

Взехме ферибот и обикаляхме близките острови в търсене на идеалния плаж. За вятъра горе на палубата Вили си беше избрала подходяща лека лятна рокля, която се налагаше да придържа като в прословутия кадър с Мерилин Монро над шахтата. В противен случай не оставяше много на въображението на пасажерите. Докато обикаляхме с колата из островите (свързани са с мост), изгладняхме. Напазарувахме в едно село от селския магазин и пазарчето с плодове и зеленчуци. Продавачът на сергията ни отрупа с бонус плод и зеленчук. Всичко било домашно производство. Не ни трябваше чушка, например, ама нали е бонус и домашно производство.... Спретнахме си импровизиран пикник под сянката на грамадна черница. Бяхме опънали шалтето и на него софрата. Мина полицейска кола тъкмо когато бях заръфал един грамаден градински домат и се бях окапал с доматен сок. За момент се притесних полицаите да не ни вземат за бежанци. Слава Богу, подминаха ни.
Намерихме го тоя плаж! Същински земен рай. Закътан сред горички от пинии, с пясъчно дъно (което е рядкост в Адриатика), а водата много чиста и топла. Разкошшш! Пълно с риби, които плуват наоколо. Хърватия държи първенството за най-чиста морска вода в Европа.
Пейзажът много напомня на Гърция - маслинови горички и смокини, които баш сега зреят и аз изядох повече, отколкото трябваше, ама пуста лакомия!
Стигнахме накрая до един хълм с бенедиктински манастир на него. Манастирът беше затворен, но гледките отгоре бяха великолепни. Градчето под манастира носи звучното име Ткон. Типично за хърватския е струпването на 3 и повече съгласни, даже може изобщо да няма гласна в думата – ‚trg‘ = площад, ‘krv’= кръв.
На тоя райски плаж нямаше душове, така че се прибрахме добре осолени - Адриатическо море е доста солено, за сведение. Имах засъхнала морска сол и по ушите.

Баница с айрян

Е не, това вече на нищо не прилича - купешкият им айрян и баницата им със сирене от пекарната (известни тук като йогурт и бюрек) са много по-добри от нашите! Тези свидни символи и стожери на българщината - представяте ли си за какво падение говорим!
Айрянът е гъст и не е мега солен и изглежда като да е направен от мляко. Баницата въобще не е мазна и май наистина е със сирене.
Падна и последната крепост, братя!
Покрусен съм.
Ще се нагмуцам с бюрек, ама така, с омерзение, и ще падна възнак, люто ранен в сърцето!

Плитвичките езера

Няма как да сме в Хърватска и да пропуснем Плитвичките езера. Спираща дъха красота, изумруден земен рай. Кристалночисти води, езера, пълни с риба, приказни водопади. Усещане за свежест. Невероятен прилив на енергия (както знаете, около водопадите има най-много ‘прана’).
Един великолепно поддържан и управляван природен парк, включен в списъка със световно природно наследство на Юнеско и носещ много добри приходи на държавната хазна с хилядите туристи от цял свят. Хърватите определено знаят как да се грижат за природата си.
Енергетизиран съм, очарован съм, възхитен съм.
Практически съвет за тези, които възнамеряват да посетят парка: добре е да закупите билетите предварително онлайн поне ден-два преди посещението си, защото езерата наистина са доста натоварен туристически обект. Има различни по дължина и трудност маршрути – според възможностите ви и времето, с което разполагате. Пътуването с корабчета и с автовлакчета в рамките на парка са включени в цената на билета. Тя е доста висока – наполовина по-евтино излиза, ако отидете след 15 ч.

Крайпътен ресторант 

Впечатления от редови крайпътен ресторант, където спряхме да хапнем: непретенциозен скромен интериор, но масите са с безупречно чисти покривки. Както в Сърбия, всички сервитьори са мъже, облечени са в бели ризи и черни панталони. Май нямат други кариерни планове и не изглежда като да са тук сервитьори временно и за малко. В добро настроение са, закачат се с всички гости и с чужденците говорят приличен английски, доста над нивото на ресторантския английски. На Бобо му викат ‘Заповядайте, сеньор’. Менюто е донесено светкавично. Не е 99 страници и изборът е лесен. Ястията пристигат едновременно за всички. Порциите са огромни, всичко е много вкусно и си личи, че е току-що приготвено. Сервитьорът ни на няколко пъти обикаля масите да се увери, че всичко е наред. Обслужен си експедитивно и с настроение. Храната е прясна и вкусна.
Какво повече може да иска човек?

Гостоприемството

Нашите любезни домакини ни изненадаха с няколко транша домашни смокини от тяхното село, оставени сутрин в покрита с фолио чиния на масата на верандата ни, а накрая и с бутилка ракия с билки и ароматни треви, домашно производство. Travarica -та е типично далматинско питие от региона.
Яд ме е, че не донесох една бутилка хубава българска ракия, но не знаех, че те живеят в другото крило на къщата и че така ще се сближим. Нищо де, бутилката хубаво местно вино на изпроводяк също свърши работа.
Хубави хора, харесахме се взаимно. Не са само смокините и ракията, те наистина се грижеха да си прекараме добре и ни третираха като гости, а не като Airbnb наематели.
Леля Стана и чичо Звонко са доволни от живота пенсионери на 60 +. Не знам какво са работили (той ми разказа, че е бил в корабоплавателния бизнес), но са доста заможни хора и са си построили разкошна къща с великолепна градина в хубав квартал на Задар, на 2 преки от морето. Личи си добрият вкус във всичко. Airbnb е между другото и далеч не им е основният източник на доходи.
Фини и интелигентни хора, деликатни, ненатрапчиви, кротки и спокойни. И по немски подредени. В къщата и градината всичко е по конец. Мисля си, че когато домът ти е толкова подреден, това безспорно допринася за вътрешния ти баланс. Във всеки случай много комфортно се живее така, когато няма нищо излишно и всичко си е на мястото. Много е, как да кажа, дзен.
При нас това с подредеността просто няма как да се случи, уви. Задоволството от изчистения и пореден дом трае ужасно кратко при семейства с две и повече деца. Вероятно това е имал предвид Гьоте като е написал „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“

Звоне ни упътва къде да отидем и какво да видим наоколо, снабди ни с карта и ни нарисува на нея маршрути, отбеляза откъде да вземем ферибота и ни даде разни ценни практически съвети, каквито само местен може да ти даде. Вечер му докладвам къде сме ходили и той искрено се радва.
Обсъдихме историята на Задар, политиката на Балканите, корупцията, икономиката, футбола (Лука Модрич е родом от село близо до Задар, за сведение), приликите и разликите между българи и хървати. Питам го, абе как сте живели в една обща държава – та вие сте толкова различни: сърби, хървати, словенци, босненци, черногорци, македонци... Той се смее и вика: Забравяш Косово и албанците.
Всеки път се разделя с нас с ‘Уживайте!’ Ами, уживаме. Даже много добре уживаме.
Баш ми е драго да общувам с тия люде. А по всичко изглежда, че и на тях с нас.
Звоне ни е дал много мил feedback в Airbnb: Ivo i obitelj su vrlo tihi, nezamjetni i diskretni, ovo su gosti koje bi svatko pozelio. Ja se nadam da cu Ivinu obitelj ponovno ugostiti u mom apartmanu. Zelim ivinoj obitelji sretan put i mnogo zdravlja.
И аз се надам да се видим поновно.
Били сме ‚върло тихи‘. Ние?!!! Смея се с глас. Бобо може да напука стъкло с ‚изнесеното‘ си гласче. Останалите obitelj са всичко друго, но не и vrlo tihi, nezamjetni i diskretni. Жена ми ми вика: Само да си посмял оттук нататък да ни правиш забележки, че вдигаме много шум – ние сме върло тихи и дискретни!

Любляна

Словенците са пълните отличници на бившия Източен блок и са с най-висок стандарт от всички балкански и всички бивши социалистически държави. Вероятно защото нямат нищо общо с балканския манталитет. Цените в столицата Любляна не отстъпват на западноевропейските. Пътуване 1 минута с фуникуляра до крепостта - 10 евро на калпак! Ейч, алооо – де е Киро на кирия! Качихме се пеша, естествено. За 10 минути. Безплатно.
Словения е чудно красива страна – малка, спретната, зелена и китна. Прекрасно място за живеене. Скучна била – че аз искам да живея в малка скучна страна, бе! Дайте ми на мене Словения, Швейцария, Люксембург, Лихтенщайн...
То са едни борови гори и тучни зелени ливади, то са едни селца като от пощенска картичка, със задължителната църква с островърха камбанария, то е прелест! Зелено, зелено, зелено – всички нюанси на зеленото.
Любляна е толкова малка и компактна, че всичко по-интересно може да се обиколи за около 2 часа. Градът свършва внезапно и започват царевични ниви и зелени пасбища. Много уютен и спокоен град, без трафик, без забързани минувачи. Абе, като на село.

Загреб

На връщане пренощуваме в Загреб. Апартаментът е в панелен блок, на няколко спирки с трамвая от центъра. Как можел да изглежда един панелен блок - нищо общо с нашите. Впечатлен съм. Няма проблем с паркирането и няма паркирани по тротоарите и по зелените площи коли - местата за паркиране пред блока са разграфени и паркингът е платен. Със сините трамваи стигаме много бързо до площад Бан Йелачич – сърцето на Загреб.
Хърватската столица е модерен, динамичен и абсолютно европейски град. Богат на културни събития, на музеи, галерии и театри.
Разделен е условно на горен и долен град – горе е старата част с катедралите, парламента, седалището на президента и японските туристи, долу са ресторантите, парковете, театрите, нощният живот.
Две неща много ми харесаха в Загреб – откритите пазари в самия център на града и веригата пекарни Pan-Pek, в които освен хляб продават пресни кроасани, банички, сладкиши, сандвичи.

Много хубаво пътуване ни се получи. В ранната есен някои консервират буркани със зимнина, ние консервираме гледки, преживявания и спомени.
Не знам що ще чиним зимъска, когато сняг забръска.

Още от Иво:

Земя като една човешка длан

Автор: Кристина Йовчева

Две разкривени фигурки кретат по алеята в парка пред мен. Възрастна жена и възрастен мъж - единият накривен на една страна, другият на другата. Побелели коси, слаби крака, подаващи се под къси панталони, сякаш омръзнали на внука и дадени на дядо, и изпод лятна рокля на избелели цветя, кой знае откога купувана и изваждана от гардероба всяко лято...

Вървят бавничко и сякаш скрибуцат, докато местят крак след крак. Косите побелели, чист пухкав сняг. След тях се разнася ухание на одеколон и женски парфюм, отлежавал дълго на дъното в някоя стара чанта, от онези в мъничките шишенца. Мирис на увехнали цветя. Има и още - две тънички ръце, с изпъкнали жилки, с петна от старост, преплели криви пръсти една в друга. Чудя се да се крепят ли или да си дават просто чувство за сигурност, че другият е все още тук. Вървя след тях, децата ми около мен тичат, лудеят, карат колело, кипи живот забързан, млад, лудешки, истински жив.

А аз неволно забавям крачка, защото искам да походя по-дълго след тази възрастна двойка, спазвайки тяхното темпо, а не задминавайки ги, устремена вихрено към някъде си, а всъщност към никъде. Вървя и си мисля за тези стари, вехти фигури, наглед самотни, а всъщност дали не самодостатъчни си заради тази приятелска ръка, вплетена в другата?!? И ми домъчнява, и ми дожалява, и ми става хубаво, и ми става носталгично, а в същото време разширявам ноздри, за да усетя отново и одеколона, и парфюма, и миризмата на чистота, да усетя ако може и онова, което витае около тях, а не мога да назова. Може би споделеност?

Пътищата ни в парка се разделят и децата ми ме поглъщат с играта си и смеха си. Не че забравям за възрастната двойка, но се увличам покрай другите неща около мен. Малко по-късно притичвам наблизо, за да купя вода. Във фургончето продават напитки, сладолед, пуканки, захарен памук. Опашката е голяма, а наоколо пейките навсякъде са заети от превъзбудени деца и изморени родители, поседнали да се освежат с по нещо в ръка.

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

И сред тях що да видя! - една възрастна двойка, онази същата от одеве, стиснали по един сладолед, ванилов с връхче във фунийка, и седят един до друг, притиснали се на пейката и хапват с наслада сладолед, с лепкави устни, а в очите им няма мътилка и то никак, а са блеснали, щастливи по детски! Две души, сякаш слели се с тази шарена гълчава около тях, чувствайки се съвсем на място и излъчващи същата дяволитост, като мъниците наоколо!

Не можах да се стърпя, усмихнах се, поспрях се и им казах: “Да ви е сладко!” А те отговориха само с очи, защото я опитай да отговориш със сладолед в устата!

И чудя се сега... Аз виждах двама старци, същи сухи клони на едно на дърво, едва ходещи, самотни, забравени от всеки... А те може би са двама старци с млади влюбени души, две млади сърца, две живи дяволчета; един мъж, който е хванал за ръка любимото си момиче в пола на цветя и го е завел на лятна разходка в парка, за да хапнат сладолед. Съвсем като едно време. Или както е било винаги!

Още от Кристина:

Животът е просто смяна на гледната точка

Автор: Диана Димитрова

Има инициативи, за които си заслужава да работиш! Има инициативи, които не струват почти нищо, но носят радост! Има инициативи, които ни показват, че може да сме различни! Има такива инициативи!

Какво ли може да се получи, когато събереш гумите, които са изхвърлени из полето на община Елин Пелин, няколко кофички боя, четки, малко дървен материал и много ентусиазъм на мечтатели.

Днес Община Елин Пелин има своя парк „Планетата не е за еднократна употреба“.

Над 150 гуми, окопани, напълнени с чакъл и боядисани, дават друг смисъл на думата „Аз рециклирам!“ Плод на безвъзмездния труд на деца и доброволци.

Площадката за игра разполага с две табла за играта „Морски шах“, а в най-скоро време ще бъде осигурен и специален контейнер за разделно събиране на пластмаса, който ще бъде монтиран до площадката.

Нито една програма, нито една наредба, която просто е написана на хартия, няма да промени средата, в която живеем и отглеждаме нашите деца.

Наша е задачата да ги научим да пазят природата, да не замърсяват, да рециклират и да изхвърлят боклука разделно, защото природата ще остане и след нас! От гумите, захвърлени в полето няма да поникнат цветя. Те ще са просто отпадък, който ще е символ на безхаберието.

Подкрепете ни в усилията да направим света по-чисто място за нашите деца! Започнете да събирате разделно!

Вижте също:

Как децата променят света