Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Траяна Кайракова
Драги зрители и уважаеми радиослушатели!
Ако си въобразявате, че след като минаха Великите изпити по Национално външно оценяване, одисеята приключи, много се лъжете! Нищо като подобно! Още на другия ден мен ме удари вертижен синдром. Нито мога да стана, нито да погледна, камо ли да халосам детето, ако ме ядоса, по простата причина, че не мога да го уцеля. В някакъв сън ми е изпращането му на лагер, щото направо се е преуморил, и се тръшнах за 5 дни на креват. Аз съм оптимист човек. Тъкмо след толкоз дни излязоха и точките от пустите му изпити. Поне не ги мислих толкоз. Работата стана „Ай да сме живи и здрави!“Пролежах ги тия дни сред лекарства и твърд алкохол и се изправих като феникс таман за подаването на заявления. Пече си скъпият наследник баджака на Слънчака, пък мен корем ме свива, не за друго, ами да не объркам нещо. Дали ми се обади за 10 дни? Точно веднъж, та да ми каже, че е зверски изгорял и шокирал лекарката. Тя искала да го намаже с нещо, а той я питал няма ли ракия, щото мама с нея го оправя. (Майтапът настрана, ракията върши чудеса при изгаряне, но външно, да не се объркате нещо!) Мислех да му пратя ракия за мазило, ама рекох, че никой няма да повярва, че е за мазане и се отказах. Още ме е яд ще знайте!
В първия ден на подаване на заявления вече съм яко ошашкана. Има два избора за нормалните хора – или с детето на място в училище, или по интернет. Аз нямам избор, щото дете подръка нямам. Поредната простотия. Като го няма лично детето, не може да го запишеш в училище гнездо. То пък щото, като го запиша у нас, много ще знае някой дали е до мен на компа. Сядам, ръцете ми треперят, свят ми се вие, таз бележка с желания, дето още в родилно съм го питала, вече е вир-вода, взе да се замазва и се задействах, докато не се е стопила. Човекът има само едно желание, ама понаредихме още 4, да не е без хич. То и системата не пускала само с едно. Половин час влизах. А-ха да вляза и ме изплюе. Накрая си плюх в пазвата, прекръстих се три пъти отляво надясно и отдясно наляво, напръсках монитора със светена вода, целунах свити три пръста, рекох едно „Боже, помози! Ти напреде, аз след тебе!“ и щурмувах сайта. Със сетни сили се добрах до заветната бланка и започнах да кълва, ама много внимааааателно желанията. 25 пъти ги проверих, сверявах с бележката или каквото бе останало от нея и около час се каних да натисна бутона „Изпрати“. Накрая се прежалих, цъкнах и излязоха номер и честитка за подаването. Снимах я с телефона, преписах я на ръка и накрая я отпечатах. Ще вземат да ми объркат нещо, ще умра завинаги, честен кръст. После цял ден проверявах дали седят същите желания. Седяха си, слава тебе, Господи!
В това време ми звънна друга клета майка на лагерник. И тя не може без него да подаде. Я идвай тука, ей ся ще го измагерим. Кой като мене, печена съм аз веке! Идва жената и тя вади една хартия и почвам да се пуля. Виждам 6 училища.
- Давай да видим кои са паралелките?
- Кои паралелки? Нали ги пише?
- Тъй де, пише училищата, кажи ми в кои паралелки иска детето.
- Че то и паралелки ли има?!
Значи, убедена съм, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре живее, та даже до 100 години. Разбрахме се криво-ляво и щракнахме и тяхното заявление.
После се почна великото чакане за майки и бащи. Децата ли? Не показаха грам нетърпение и въодушевление. Седим ние пред комповете и лека – полека откачаме. Има сгрешени оценки при нанасяне в системата, не излизат хич оценки, медицински не се прикачат и какво ли още не. Имаме страшна група в нета. Обсъждаме, даваме си къде акъли, къде кураж и накрая решихме, че можем дружно да се гръмнем. В един момент някой реши да попита кой колко паралелки е посочил. Тия софиянци ми събраха очите, казвам ви! Кой 28, кой 35, кой 62, къде съм тръгнала аз с моите пършиви 5 желания бе? Бре! Че не мога вече да коригирам нищо, направо си умрях на мъка. Хич не посмях да кажа, че без малко да напишем само едно. Оскубах си веждите от яд, мустакът сам беше окапал.
На една от майките педиатърката й поискала всички училища, в които ще кандидатства детето, щото по закон трябвало да ги впише в медицинското. Сериозно? Ми те имали като желания 36 училища, вестник ли ще издават да му се не знае! Само дето не се били, ама накрая стиснали ръцете. Друга майка си направи екселска таблица, маха, три, слага и накрая къде какво писа не разбрах. Аз толкоз сложни компютърни умения нямам. Срам ме е, ама туй е на мегданя. Поради някои не толкова издържани въпроси, админката на групата направи пътна карта за кандидатстване в групата. Бе мафия сме, казвам ви. Аз две раждания имам, такъв зор не съм виждала, нищо, че и двамата ги докарах по 6 кила чисто тегло!
Как я докарах до заветния 10-и юли само аз си знам. Предната вечер си навих будилник (специално го купих от левчето) и го сложих в тенджерата на баба, дето вареше петела. Не за друго, ами по принцип спя до обед, пък и така хъркам, че заглушавам алармата на часовника. Като задрънча сабахлям, раздигнах града и околностите. А защо на 10-и юли ли? Щото точките излязоха един ден по-рано. По нашата велика майчинска логика и класиранията щяха да излязат така. Кой ще ти чака до 11-и юли? Няма майка! Цялата група е заредена с кафета, ядене и пиене на мониторите. Към 10 часа ударих първата ракия. Като погледнеш, таман ми беше навреме. Системата се бъгна от влизане и излизане на нервни родители. Цъкна, изляза, цъкна, изляза. Няма и няма пусто класиране. От морето звънят познати.
- Виж туй класиране, моля ти се!
- Че нямате ли там нет бе?
- Имаме, ама тука Вифито на морето може да не ни показва вярно.
- Споко, няма още нищо. Цамбуркайте се, ще ви звънна.
НБО - невероятна и велика онтогенеза*
На масата в кухнята седи отворен компът, аз държа телефона и мажа. Към обед вече имах пришка на пръста. След час ми се схвана лакътят, а след третата ракия 28 желание на първо класиране ми се стори доста добра алтернатива. Реших и да понаготвя, че да минава времето. Мусака и пица. Сложих лука и рекох пак да цъкна. По едно време ми замириса на пушек. Еееей страшна напаст тия родители, викам си, направо гръмнаха нета, гледай как замириса. Изхвърлих първата доза мусака и заредих втора. И пицата я докарах криво-ляво.
15:00 часа
Завърналият се наследник се надига от кревата и маже по телефона.
- Класирането ли гледаш, майче?
Поглежда ме с гурливо око и изграчва:
- Кво класиране? Викат ме да ритам.
На туй му викам спокойствие! Ти пукай, мри, пий антифриз, ако щеш!
- Дай пицата, че целият вход мирише.
- Каква пица?
- Дето мирише де!
Аз се зверя и на компа и не чувам.
- Ми ти си я изяла бееее! Нали си на диета?!
Поглеждам вляво до мен. Празна тава с хартия за печене. Кога съм я оплющяла нямам никакви спомени.
- На ти, мама, пари, иди си купи, че имам работа. Не ме занимавай, че ако станаааааааа!
Да ме прощава Господ, ама от утре ще мина на пост и молитва само да мине туй класиране!
16:00 часа
Излязоха баловете! Да излизат, рокля имам, с гол гръб е, ще я надена, няма проблем. Излязоха, ама при нас, в другите градове няма. Всички от групата настървено ровим и подпалваме системата. Един баща с право съобщава, че колонката бал е трябвало да се попълни, след като приключи класирането. Поне тъй пише в сайта. Бе недей викам се шашка. То най-отгоре пише „Оценките от свидетелствата се прехвърлят при подаване на заявление или на по-късен етап, при синХорнизация“, ти за такава дребна грешка ли ще мислиш. Една майка допълва, че тъз „синХорнизация“ стои от две години така, да не я мислим. И правилно! Таман, който влезе, ще се научи да редактира!
После започваме с безумните въпроси, но това е от изфирясване, не от глупост!
„Като отидете в рубрика Класиране, какво Ви изписва? При нас изписва това: Не сте класиран на 1 етап на класиране“. Ми няма как да изписва друго, като не е излязло класиране.
„За всяко желание, а ние имаме 22, прикачих 22 пъти медицинското. Нали така?“ Така си е, нека да има повечко!
„Хора, бутонът „класиране“ го няма! Ужас!“
„Да ви попитам, ако не сме участвали в първо класиране, може ли да подадем за второ или чак за трето може, а?“ Туй и аз не го разбрах, честно.
„ Ще откача, казвам ви!“
Като чуя за матура, се хващам за кобура
20:00 часа
Излезе колонката с балове във Варна! Софиянци вече нащрек са! Решаваме, че към полунощ ще има класиране. Нареждаме масите с мезета и почваме да си викаме „Наздраве“. Направо си станахме близки, няма такъв екшън. Вече гледам едно -седем, трудно натискам с гноясалия вече пръст, но не се отказвам тъпо и упорито. Вече усещам как съм се уморила за утре. Ама сърца нямат ли тия от туй пусто министерство бе! Изпукахме де що има, протези и перука трябва да слагам, те ми се мотат! Какво ти класиране, живо осиране! Ни смея да гъкна, ни до тоалетна да отида. Таман се наканя и телефонът издрънка. Айде пак обратно, че да не опущя нещо. Към 2 през нощта разтурих седянката. Но! Предупредих всички немедленно да ми се обадят, да пратят гълъб, дрон, самолет, каквото имат на чалъм, че да видя и аз. За всеки случай навих будилника да звъни през 15 минути. След второто издрънчаване мъжът ми ме изгони на терасата при овцата да си блеем двете. При изгрев слънце (все едно самодива ще ставам), рошава и страшна, седнах направо с ракията на компа. Чукнахме се виртуално с кой лягал, кой хич и зачакахме на финалната права.
В 10:00 се почна трудно влизане в тая пуста система. Значи качват великото класиране! Урааааааааааааа! Тъй да вляза, иначе да вляза, не ще и не ще! Да взема да объркам нулите във входящия номер в тоз калабалък! Мойш ли ме забрай! То няма как да ме запомниш! Накрая влизам и леееекинко надзъртам с едно око. Заветният бутон „Класиране“ се пъчи гордо насреща ми. А да натисна, а се откажа. В крайна сметка престраших и изревах страшно! Младежът дотърча със залепнали очи да види дали не падам от терасата.
- Ко става, брат?
- Класиран си, майка, класиран си!
- Ааааа, туй ли било? И къде съм класиран?
- Хич не видях, ама си класиран! Утре в 6 часа да си станал и сме се строили пред училището, че да не изтървем мястото!
- Ти не си наред, нали знаеш? Аз си лягам.
И оттам подпалих телефона. Похвалих се на половината град, околията и чужбина. Постарах се и да видя къде аджеба сме класирани. Само баща му ме попари още с първото изречение:
- Честито, жена! Почвай да учиш за мястото, дето са ви приели със сина ти!
Овцата на терасата ме гледа жално, обаче няма връщане назад! Ще правим курбан, водосвет, кръщене, чардак и миропомазване. Попът е цанен, ресторантът запазен! Ако видите заря довечера и 300 души да пускат бели гълъби, да знайте - ний сме! Дайте ми вече тоя нож да се застрелям в коляното!
Прочетете още:
Любов Даскалова и малките матури
Автор: Мая Цанева
През последната седмица все тигани са ми пред очите...И в цялата бъркотия кой тиган, кой внук, кой омлет, някакси изгубихме идеята за Тигана – този постамент в живота ни от първите готварски опити, през неделни любовни/семейни и мързеливи сутрини до сладките спомени при баба и дядо.
И така, ето моя прочит на историята на Негово Величество Тигана...
Тиганът е първият свидетел на моите клети опити за готварство. Всяко хлапе започва своя път до, към, далече от печката с опит да опържи или обърка яйца за закуска или за бърз обяд, вечеря, когато повелителят на кухнята го няма наоколо.
Признайте си как сте чупили яйца на ръба на тигана и половината черупки са оставали вътре...А когато омлетът стана на артистична мозайка от жълти парчета, вместо да се загърне гладко и красиво, както мама го прави?
Аз не правя изключение. Всъщност и сега обичам яйца на очи, но ги избягвам заради изобилното количество масло, с което шеф готвачът вкъщи ги приготвя. Той е майстор на палачинките, за чието приготвяне също имате нужда от... тиган.
Вероятно няма статистика колко калории отиват за перфектния скок на палачинката до тавана и надолу към тигана. Аз не мога да се похваля, че съм част от статистиката на успешните опити. Но имам мъж, който знае как се правят палачинки и ме плени и с идеята за неделно събуждане с аромата за тях. Всъщност вкъщи баба ми правеше палачинки. Майка ми се научи, когато се появиха внуците. Аз не съм купувала тиган никому, но ценя високо мъдростта ни да си купим качествен тиган за неделни глезотии.
Палачинките сдобряват. Те сприятеляват. Един от най-добрите ми приятели прави много вкусни палачинки с аромат на ванилия. Майка му ме канеше у тях на палачинки и си прекарвахме страхотно. И всичко, благодарение на един тиган, нали...
А да отворим ли приказка за пържените филийки на баба? Или на хижата в ранна утрин преди поход? Със сладко от горски плодове? Колко ли баби са ни продали собственото си производство сладка и конфитюри заради нашата илюзия за вкусни филийки в пухкаво и меко, леко хрупкаво одеяло от яйце и мляко в неделя.... И всичко е започнало с един тиган...
Дояде ли ви се? И на мен... Наскоро си мислих какво бих взела от кухненската си посуда, ако трябва спешно да се спасяваме. Кафеварката, разбира се, една тенджера, която никога не залепва, и познайте кой е третият предмет? Тиганът! В него мъжът ми всяка сутрин си прави яйце на око, а често и на сина ми. Всъщност това май е една от любимите храни на малкия злоядник. В този съд мога да направя и пица, както ми показаха по кулинарния канал. Аз правя и каша с коприва в него. И спагети също. Въобще, без тигана не можем!
В заключение, моля, направете място на Негово Величество Тигана в живота си! Той е с вас още от горещия следобед, в който сте били гладни и сами, а яйцата и маслото – единственото ви спасение от гладна смърт след игра на стражари и апаши. После ви е помогнал да спечелите първото си гадже, заради което сте приготвили спагети болонезе. А неделните палачинки за децата, заради които редовно купувате сладко от крайпътната сергия? Да не забравяме, че няма по-вкусни пържени филийки или картофки или бухти от тези на баба... Благодарете му, на него, Тигана, и се наслаждавайте на живота си заедно!
Прочетете още:
Ваканция за три гроша
Автор: Мая Цанева
Юли е, горещо, децата са във ваканция и всички искаме почивка! Да, но ако плащаш няколко кредита, ако дъщеря ти е в първи клас, ако 7-и клас е изцедил физическите, емоционални и финансови сили на семейството, много ти се иска морето да е не само почивка за душата и тялото, но и за портфейла.
Не мога да посоча точно момента, когато лятната ваканция се превърна в бреме за джоба и най-вече предизвикателство за въображението. Вероятно той е бил някъде след първите години в университета, когато съм се опитала напълно сама да организирам ваканцията си. Аз имах страхотния късмет първо да пътувам много с майка си, а освен това участвах активно в младежки конкурси и програми, които включваха и пътешествия. Тогава се научих, че ваканцията е повече от плаж, купон и банички с боза за закуска. Лятото е за приключения, които да те изгарят като искри от спомени. И не е задължително това да ти излезе през носа.
Ето и нашите пет идеи за добре прекарана почивка за "три гроша".
1. На село, при баба, на вилата
Аз съм дете без село. Моите родители са градски хора и като малка много завиждах на приятелите си, които изчезваха от площадката пред блока през юни и се връщаха през септември почернели, поумнели с нови думи, и с коси, непостригвани с месеци.
Затова, когато дядо ми, заедно с баща ми и чичо ми, построи вила в село близо до столицата, това промени правилата на играта. Първо те самите, а после и ние, се възползвахме от къщата за място за партита, за любовни бягства, за отпращане на внуците, когато са достатъчно големи, да вилнеят самостоятелно или с дядо си.
И, да, това е почивка! Независимо в какъв състав сме, щом влезем в хладната всекидневна, забавяме темпото. Аз се разполагам с книжка на терасата, мъжът ми и тъща му си подхващат сладки приказки на пивка ракийка, а дядо и внуци изчезват в гаража. И така... ваканцията започва!
Ако дядо и внуци останат сами, настъпва още по-хубавото време за децата. Миенето на зъби е препоръчително, пижаменото парти не спира, а сладоледът свършва бързо. И децата откриват шкембе чорбата!
Бюджетът е същият, а и по-нисък от този за същото време в града, но възможностите за забавления са на един язовир или хълм разстояние, а музиката е на макс до много след 22 часа. Ако заедно с домакините си поделите домакинските задължения, а децата оставите под надзора на най-големите и на някой „дечко“ от компанията си, ще спестите и от аниматор. И така, кой заминава за село?
Има и втори вариант, с кауза, за тийнеджърите и младите хора, които търсят своите корени и най-вече приключения. Инициативата „Резиденция баба“ им позволява да си намерят приемни баба или дядо в обезлюдяващи се села и в рамките на до 6 седмици да поживеят с тях. Целта е възрастните хора да намерят своите изгубени внуци, да им предадат житейската си мъдрост, да ги научат на практични умения като това да месят хляб например. А младите да разберат, че Земята продължава да се вътри без wi-fi. В замяна възрастните хора ги будят с миризма на мекици и ги гощават с козе сирене от Пенка, с крушова ракия „ей от оня дядо, отвъд дувара“. Младите разчитат на помощта на младежите да постегнат къщата, да се подготвят за зимата. А после внуците често се завръщат, без специална покана и заради света без wi-fi.
Има и вариант номер 3 за ваканция на село почти без пари. В платформата „Без наем“ можете да намерите своя дом сред природата, срещу ангажимент за стопанисване на имота. По този начин можете и да откриете стопани на къщата на баба си в селото, което рядко посещавате. Това е бюджетен, почти без пари вариант на услугата, която се предлага в чужбина – да размените дома си с друго семейство за няколко седмици или месеци. Иска се само малко смелост.
Летният лагер - плюсове и минуси
2.Градска ваканция
По мое впечатление бабите и дядовците, които имат възможност и желание да отглеждат внуците си цяло лято, са рядкост. Бабата в едно приятелско семейство на шега каза, че е готова да приеме всичките 5 приятелчета на внука си за ваканцията, и се отказа, когато видя гората от ръце на желаещи родители.
Всъщност, като градско дете не помня да ми е било скучно през лятото. Играехме много навън, родителите ни проверяваха единствено да не си изгубим ключовете за вкъщи. Днес, като родител с дете, което не може да избяга от града за повече от две-три седмици през лятото, изпитвам много повече трудности да му осигуря ваканция, която да помни. Още през май изключих възможността да го изпратя на занималня за повече от седмица. Затова потърсих алтернативи и ги намерих. Разчитам много на играта в парка, на площадката, но има и други бюджетни алтернативи.
Фестивали и спортни събития има всяка събота и неделя – миналия уикенд прекарахме вечерите на джаз фестивал. Преди това бяхме на Игриада, а по-рано и на спортен празник в парка.
Опитвали ли сте графити тура на столицата, или литературната обиколка? Оказа се, че можем да опознаем града си от няколко различни ъгъла, и това е семейна градска ваканция!
През седмицата се организират достатъчно безплатни или с малка такса детски работилници, представления, литературни четения... Разбира се, има и уловка - част от събитията да са промоционални, но като цяло има къде да заведа сина си.
Музеите винаги са отличен начин да забавлявам и образовам сина си. Предлага се и възможност за намаление. „Карта София“ на Центъра за градска мобилност ще предоставя възможността за тридневно пътуване в цялата мрежа на градския транспорт в София с намаление за вход в музеите и с по-ниски цени в над 50 обекта из столицата.
Има и лятна програма на Столична библиотека . Включително и библиотека на колела. Така че лятото в града не означава единствено безкрайни часове „Фортнайт“, „защото навън е горещо и няма никого“. Горкото ми дете, май очакваше да си почине това лято...
3. Къмпинг ваканция
Аз имам спомени от ваканция на къмпинг само от детството ми. След това станах еснафка и открих, че много държа на топлата вода и стандартната тоалетна. Но брат ми е провъзгласен за „кмет“ на един от все ще дивите къмпинги в България, а чичо ми пътува със семейството си с каравана из Европа. И поради по-малките разходи могат да си позволят по-дълги ваканции и повече приключения.
Когато бях по-идеалистична, аз също веднъж планирах да отидем на къмпинг. Намерихме откъде да вземем назаем, или да наемем палатка, но установихме, че ни липсват базови умения – например да опънем палатка, да се справим с надуването на дюшеците, да изкопаем ров за хигиенни нужди и други подробности. И така, с мъка признах, че само ще четем фейлетони за славните дни на къмпинг.
Но имам достатъчно приятели, които товарят палатката, домакинството си, децата и бебето и прекарват седмици далеч от цивилизацията. И искрено им завиждам, защото преживяванията им са безценни.
4. На планина
Аз предпочитам планината пред морето. И макар че това е по-евтиният от финансова гледна точка избор в разгара на летния сезон, за мен той е по-богатият на възможности за активна и пасивна почивка, кулинарен, културен, СПА туризъм.
През последните години ние ходим в къща на гости, която открих напълно случайно. Не е „къща за тъщи“, а дом на възрастна двойка в подножието на планината. Градчето стана туристическа дестинация и поизгуби от чара си, но все още в него сутрин се чуват звънците на животните, които отиват на паша, будим се с чай от билки, който е по-силен от кафе, а по пътя към басейна се разминаваме с баби със забрадки и престилки, които гледат осъдително късите ни панталони. Именно на това място за първи път опитах летен тиквеник, там ядем и картофи, които са сладки.
Такива места все още съществуват и се намират и чрез препоръка. Когато са извън силния си зимен сезон, те предлагат грижа и уют, които трудно могат да се сравни с морския „лукс“, особено по българското Черноморие.
Една година, по време на почивката си там, срещнахме двойка, която правеше няколкодневни преходи с преспиване в хижи. Присъединихме се за кратко към тях и се оказа, че планинските домове са скрито съкровище за туристите с въображение. Те са евтини, спалното помещение е общо, но горе, сред дърветата и сред непознатите горски шумове, се срещнахме с автентични и щедри хора, които градът обикновено претопява или убива. Разбрах го, защото бях с гуменки. Препоръчвам ви да се опиете от лятната магия на планината, но не с гуменки като мен, разбира се. Мазолите, но и хубавите спомени са гарантирани.
10 идеи за забавление с децата през лятото
5. Лятно добротворчество
Вече ви казах за инициативата „Резиденция баба“. Ако не ви се излиза от града за дълго време, но искате да запомните лятото с нещо хубаво, потърсете доброволческа акция, обучение или кауза. Българският Червен кръст набира доброволци целогодишно. Младежите му освен че знаят как да направят масаж за изкуствено дишане и как да се справят при бедствие, участват и в много събития, включително корпоративни партита. А това е купон, нали?
Също така почти всеки уикенд се организират различни доброволчески акции – от боядисване на детски площадки, през почистване на дере, до разходки на кучета в приюти или срещи и четене на книжки с деца в домове. За това добротворчество, което може да осмисли дългите летни дни, рядко има изисквания за възраст и пол и цялото семейството може да се забавлява „за три гроша“, но да остави следа като за милион усмивки.
С известни ограничения на възрастта има и много възможности за доброволчески дейности и обучения и в страната, и в чужбина по актуални социални теми. Моя приятелка прекара 3 месеца в Гърция, през лятото, по екологичен проект.
Понякога такива възможности изникват буквално в последния момент, затова винаги очаквайте неочакваното! Това е същото като с офертите в последната минута за почивка – кой не е тръгвал на неочаквана ваканция внепознат град с чифт дънки и бельо в сряда сутрин в хотел, който дава пет дни на цената на три заради отказана резервация в понеделник? Аз -да! А вие? Използвайте своите „три гроша“ за лято, което струва милион усмивки!
Препоръчваме ви още:
Автор: Йоана Боянова
Да си свекърва не е лесно, хич не е лесно, особено ако снахата съм аз. Горката жена е подложена на "терор" от моя страна при това от много години.
Ще започна от далеч, от миналия век направо. Много исках да ѝ се харесам, а по Коледа нали уж стават чудеса и недораслият ми тогава 18-годишен мозък се зае с тежката задача да ѝ купи най-подходящия подарък. Тогава много молове нямаше, да не кажа хич, та хоп на кварталния пазар ден преди Коледа аз, нагърбена с тежката задача да ѝ купя най-невероятния подарък. Признавам си не помня какво взех, помня само, че влизах в много магазини, за да се стопля. В един от тях си купих черни дантелени прашки. Многооо секси, защото и синът ѝ е човек, нали така?!
Та без да искам съм пъхнала пликчето с готините ГаЩе в подаръка ѝ. Сутринта след Коледа беше безценна, настоящият ми мъж, тогава гадже, влиза в стаята и със най-сериозния си тон ми казва:
- Кажи честно, че подари прашки на майка ми?!
Представяте ли си как се отваря земята и аз клетата, 18-годишна мома, потъвам в нея. Няма да забравя как, като влизах в кухнята да се извиня, свекър ми ги разглеждаше, нито пък колко беше разочарован, когато му ги взех от ръцете. Още ми напомня как съм му взела готините гащи! Сега ми е много смешно, а тогава месец не ходих у тях, толкова ме беше срам.
Ще си разкажа нещо и от днешни дни. Много обичам да майсторя разни неща, последната ми слабост са красоти от въжета. Свекър ми и свекърва ми се разхождат пак там, на пазара, друг пазар, в друг град даже. Тя вижда железария, вижда платнено въже. Нахълтва вътре и с най-сериозния си тон казва:
- Моля за 6 метра въже за снахата!
Представяте ли си изумения поглед на продавача? Свекърва ми после, като ми го разказва, много се смя: "Как само ме погледна този!" Обичам я тая жена, винаги знае какво да вземе и как да ме зарадва. Какво по-хубаво от едно платнено въже за крафт глупостите ми.
Хич не падам по гръб и аз с подаръците, блуза три размера по-голяма от нейния, яке с цвят на бебешко ако, една година и косачка за трева ѝ взехме. Не само снахите могат да се оплакват, моята мила свекърва има много какво да каже по темата с подаръците от снахата. Обаче най-щастливият беше на шейсетия ѝ рожден ден, когато и подарих 61 лалета.
На много теми сме на различно мнение, но имаме една обща и тя е, че си обичаме момчето повече от всичко на света, другото е без значение!
Прочетете още:
Стига присъди!
Автор: Ина Зарева
Помня този студентски купон до най-малката подробност, въпреки опитите ми да се напия безпаметно и да изпуша всички цигари наведнъж. Няколко часа по-рано един лекар хладнокръвно и категорично отсече, че никога няма да имам деца. Докато гледах любимия си мъж през цигарения дим и се чудех как да му кажа, че го напускам, защото за какво съм такава „ялова“, до мен седна колега от университета. Започна разпалено да ми разказва как цялото му лято минало във Франция. Наели го за детегледач на семейство с 8 деца.
- Бяха толкова щастливи и задружни! Всяка жена трябва да има много, много деца – гледаше ме в очите и повтаряше той.
- Не всяка жена има такава възможност – успях да овладея някак гласа си аз.
- Не е вярно! Човек се справя с всичко! – още по-настървено спореше той – А и жената е реализирана само като майка. Каква друга работа има, че да не може да отгледа и десет?!
- Защо френската майка е имала нужда от услугите ти, щом е съвсем по силите и възможностите ѝ да се справя сама с 8 деца? – го попитах, но не дочаках отговора му, защото се скрих в тоалетната и плаках, плаках, докато почти спрях да дишам.
Спомням си за този купон, докато гледам как децата ми играят на плажа и си мисля за тежките присъди, които ни жигосват през целия ни живот. Както и да живееш, с каквото и да се занимаваш, винаги идва някой и започва да те замерва със собствената си присъда:
Няма да имаш деца!
Трябва да родиш веднага!
Защо имаш само едно дете?
Как може да нямаш поне 8 деца?!
Не си ли чувала за аборт, та имаш цели 4?
Как аборт?! Никакъв аборт!
Присъда след присъда.
От чужди хора. От далечни хора. Хора, които нямат никаква представа за теб или живота ти. Хора, които идват с грубите си, кални ботуши, скачат в сърцето ти и забиват присъдите си. И още по-лошо: правят го под формата на грижа.
Грижа е когато любимият ти мъж разбере за лекарската присъда и каже с усмивка: „Ако искаме деца, а не можем, ще си осиновим.“ Или години по-късно, при рискова бременност, която може да наложи аборт: „Ти си ми най-важна! Ще го преодолеем.“
Защото грижата съществува в две думи: избор и заедно. Останалото е лицемерие.
Оглеждам хората наоколо. Предимно жени и деца. Мъжете са малко и повечето са дядовците на тези деца, дошли с бабите им, да помагат.
На плажа има рампа за инвалидни колички, заради близкия санаториум. Под няколко от чадърите има деца с увреждания. Само едно от тях е и с майка си, и баща си. Те го гушкат и целуват шумно, потапят го във водата и се смеят на възклицанията и гримасите му. После двамата заедно го подсушават и преобличат – с обработени движения и в пълен синхрон. Говорят му тихичко, докато то се вперва в цветните линии на плажната кърпа и тънките му, поизкривени пръстчета ги следват в захлас. Бащата става, едва когато детенцето заспива, и носи хладна напитка на майката. Говорят си, гледат морето и се усмихват. Искаше ми се да кажа, че си говорят на български, но за жалост - не.
На български говори майката, на която спасителите всеки ден помагат с инвалидната количката на дъщеря ѝ.
На български говори и майката, която всяка вечер идва с увреденото си момче и сяда накрая, за да не пречи на никого.
И възрастната жена, с парализирания си и вече също възрастен син, говори на български.
Бащите ги няма. Бащите са останали някъде в миналото, или пък са в хладните хотелски стаи, или са на работните си места, за да осигурят тази почивка на жените и децата си.
Един-единствен мъж идва всеки ден сам с 2-годишната си дъщеричка. Сам, без майката. Стоят на сянка под чадъра, тичат по пясъка, играят във водата. И никой не се удавя – нито той, нито детето му. Представяте ли си?! И да, пак познахте – бащата не е българин.
Жените у нас не могат да имат по 8 деца, защото не могат да ги отглеждат без бащите или не могат да си позволят френски студент за детегледач. И деца с увреждания не могат да имат, защото пречат на останалите. И да абортират не могат, но и да нямат деца също не могат. Защото така им казват. И не останалите жени, а мъжете. Същите тези мъже, които дори да са влезли в родилните зали, все още не могат да влязат напълно в бащинството.
Защото в бащинството има правила и те включват: да не биеш детето си, да не биеш майката на детето си, да не караш пил или с 200, особено когато детето ти е на предната седалка и без колан, да не сочиш с пръст и да не заклеймяваш, да не считаш, че една мизерна издръжка и сладолед два пъти месечно изчерпва бащинският дълг.
В България е мъжествено да не се спазват правилата, но затова пък е героично да се емигрира в държави, в които те се спазват строго.
Мъжествено е да казваш на всеки какво трябва да направи с живота си, докато отчаяно се опитваш да подредиш своя.
Мъжествено е и да раздаваш присъди, скрит под ореол от загриженост.
И така все някой решава, че трябва да вземе решение за живота на другите и дори да го афишира публично.
Уважаеми български мъже, които с лекота издавате присъди и с гордост ги рекламирате:
Бихте ли си взели болничен следващия път, когато детето ви е болно?
Бихте ли си взели отпуск, когато то има проблеми в училище, вместо да докарвате баба му от 500 км?
Бихте ли научили децата си, че правилата са за спазване,а жени не се бият?
Бихте ли попитали жена си дали иска деца? И бихте ли останали, ако тя иска 8 или не иска нито едно?
Бихте ли извоювали такива условия в тази държава, та всички, които искат, да могат да имат по 8 деца?
Бихте ли спрели да питате на интервюта за работа бъдещите си служителки колко деца имат или планират?
Бихте ли спрели да издавате присъди?
Тогава ще ви повярваме, че правите всичко от грижа за нас и децата ни. Защото, нали си спомняте, грижата е „избор“ и „заедно“.
Прочетете още:
Автор: Иво Иванов
Да поговорим за телата си. Лятото е в разгара си: плажове, морета, реки, езера, басейни и навсякъде щъкат голи хора по бански - сега й е времето на тази телесна тема.
Моделът за женска и мъжка красота, който устойчиво се утвърди у нас в последните години и който бива следван от подрастващите поколения (а това за мен е притеснително), е че жените и мъжете трябва да изглеждат като в клиповете на чалга певците, казано най-общо.
Какво означава това, казано по-конкретно?
- Жената задължително трябва да е слаба към кльощава, с напомпани цици, целогодишен тен от солариум, восъчно лице, устни "патешка човка", изкуствени вежди и мигли, вампирски нокти, тежък грим и екстеншъни. Естествената красота не е достатъчна. Женствеността трябва да бъде тунингована с помощта на изкуствени подобрители - силикон, хиалуронова киселина, ботокс, филър и незнамси още какви съвременни магии, които ще я направят неустоимо изкусителна.
- Мъжът трябва да е много късо подстриган нацепен батка, да си личи отдалече, че е работил здраво и с всякакви помощни средства върху мускулатурата си, главно за бицепс и гърди (краката често биват пренебрегвани при тренировките и това води до комично изглеждащи фигури). Освен това трябва задължително да е гладко епилиран навсякъде. Повтарям, навсякъде. Гладката епилираност обаче трудно се поддържа постоянно, затова наболите косъмчета тип ‚опърлено пиле‘ са напълно приемливи. Дебелият ланец на врата придава финален щрих и усещане за завършеност на визията.
Татуировките са абсолютно задължителни и за двата пола, иначе си тотално извън тренда и си мега спрял.
Огромното мнозинство момчета и момичета у нас се стараят да изглеждат именно по този начин, за да бъдат ‚вървежни‘ и привлекателни за другия пол и това е тъжно.
Ако един млад човек никога не е излизал в чужбина и не е виждал и друг генотип и други "модели" на мъжки и женски тела – такива на ненацепени високи и стройни мъже с коси на главата и с косми по тялото, и на по-закръглени, но естествено красиви жени, които не са облечени и обути като за кастинг в порнофилм, ще смята, че нашенският модел е единственият приемлив и че трябва на всяка цена да се старае да изглежда физически по тоя начин, иначе ще е аутсайдер и приятелите, съучениците и колегите ще му се присмиват.
Мили малки, големи и още по-големи момичета и момчета, сърфирайте активно из мрежата, пътувайте на воля по света (сега възможностите са неограничени, не е като едно време), гледайте, търсете и открийте най-доброто ЗА ВАС тяло и най-добрия ЗА ВАС стил на обличане. Онези, които ви пасват и в които се чувствате добре.
Светът е много по-голям от селската чалготека, от Витошка и от плажовете на Слънчака. Осмелете се да бъдете различни, счупете стереотипите, разбунтувайте се, не си напомпвайте устните, не инвестирайте в цици, пуснете си коса!
Бъдете уникални, бе!
През социализма всички изглеждахме общо-взето еднакво и негодувахме срещу това, в училище се бунтувахме срещу униформите и срещу униформеното мислене, пускахме дълги коси, за да защитим изконното си човешко право да бъдем различни и свободни, а сега каква стана тя – всички искат да изглеждат по един и същи начин, при това доброволно, без някой да им налага ограничения! Уж много държат да са уникални – тази толкова популярна и често употребявана днес дума, а всъщност са потискащо еднакви! Ако на плажа всички са с горе-долу едни и същи татуировки на едни и същи места, това прави нас, които сме без татуировки, уникални.
Само да не бъда разбран погрешно – да плуваш срещу течението и да бъдеш различен от общия фон съвсем не означава, че трябва да запуснеш тялото си, да не се движиш или тренираш, да не се храниш здравословно и да не се опитваш да изглеждаш по най-добрия възможен за теб начин. Въпросът е в мярката - да не издигаш фитнес тренировките, здравословното хранене и това да изглеждаш идеално в свръхцел, в култ, около който се върти целия ти останал живот. Това не е здраве и не е спорт. Ние сме хора, а не продукт на индустрия. Какво става, когато постигнеш мечтаната идеална форма – можеш ли да я задържиш за постоянно? Трудна работа, да не кажем невъзможна. Това да се чувстваш добре в собственото си тяло обаче може да се превърне в полезен и траен навик.
И най-съвършената телесна красота си остава все пак „повърхностна" и не стига по-далече от кожата и мускулите, докато простотията, тъпотията и плиткоумието проникват до кокал! Добре е да не го забравяме.
Нека не бъдем прекалено взискателни към телата си и към това как изглеждаме на плажа. Вятърът, слънцето и морето се усещат по един и същи начин и при хората с под, и при хората с над 10 процента подкожни мазнини.
Весело лято!
Прочетете още:
За социалните мрежи и невъзможните стандарти
Автор: Йоана Боянова
И аз се правих на "умна" с лайфхакове, но те бързо бяха разбити на пух и прах. Вики е палаво момче, но аз не се плаша. Казвам си, че в интернет има всичко - от рецепта за домашен тест за бременност до това как да си направиш бомба, значи лесна работа - ще чета и ще намеря начин да се справя с лудориите му. Отварям и се почва с хилядите съвети!
1. Самостоятелност
Решено! Ще му дам цялата самостоятелност на света, аз киноа давам, та самостоятелност ли няма да дам беее!!! Ден едно: падна корнизът на щорите, съвсем самостоятелно го събори. Ден две: сам ще си мие ръцете, аз в хола да седя, такава сапунка ми спретна, че още има вода под кухненския шкаф. Ново решение: рано е, ще почакам още година, две, три...
2. Споделих за хака "Ти не можеш" обаче малката гадинка много бързо се ориентира и в резултат на това започна да ме работи с моите номера:
"Мамо, ти не можеш да идваш в хола." Разбира се, аз тичам натам презглава, за да получа следното предизвикателство: "Мамо, смени ми канала на телевизора."
3.Споделих, че за да си измие зъбите му купих електрическа четка за зъби, ползва я детето де, мие количките, банята, тоалетната, зъбите рядко. Разби на пух и прах тоя ми ти хак.
4. Готвене с дете
Любимо ми е. Иначе отнема 20 минути - с детето цяла вечност. Мислите ми са по-интересни, със стиснати зъби си повтарям "много е яко, никога не ми е било толкова яко", подчертавам яко. С моркови в ушите и лук в косата, с най-голяма си усмивка чистя пода и събирам продукти за още един казан с манджа. Яко, много яко...
5.Даване на избор
Супер идея, почвам. Мамче, искаш ли да излезнем? - Не! Да си останем в къщи? - Не! Да се гръмна? - Сама си отговарям!
Мамче, да излезнем с колелото или с мотора? Не!
- Супа или супа? - Давам избор. - Шоколад - знаех си.
6. Взимане на решения
В резултат на това ходи с ботуши и на 35 градуса навън - модно решение е взето. Има и много хубави попадения, но ако той трябваше да взима решения, щяхме да ядем сладолед за закуска, обяд и вечеря и да живеем на морето или в басейн.
7. Похвали
Тук съм най-добра.
"Браво, мамо, чудесно изсипа супичката. Бравоооо! Браво бе, мамо, много добре си извадил всички дрехи от гардероба, чудесен си."
Тук се припокривам с домашните задължения, работи детето със замах.
8. Насърчаване на любознателността
От месец иска да му вземем куче, не съм готова още и отказвам. Та в резултат на това той се прави на куче. Ако видите двама луди да разхождат едно дете като кученце, ние сме. Въпросът е как да насърча тая любознателност. Освен каишка да купя, а?
9. Домашни задължения
Решено, включвам го. Та имам най-чистата къща, прахосмукачката бръмчи минимум час в един квадратен метър - един, ама най-чистият от всички квадратни метри на света. Пералнята е пускана пълна, празна, минимум два пъти на ден. Много ми е добро момчето, снахата ще е доволна, стига да оцелеят уредите.
Да се върнем на лайф хака "ти не можеш", щото едно е да кажеш "ти не можеш сам да се обуеш", а съвсем друго е да кажеш "недей да пикаеш в басейна'. Отговаря на мига, че може. Всичко може! Може и водата от басейна да изпие, поне може да опита, нали, въпреки че съм забранила.
С моите камъни по моята глава.
Прочетете още:
11 признака, че вече не сте аматьори
Автор: Лени Рафаилова
Семейство Пушкарови живее в столицата. Населява критичните шейсет и нещо квадрата бетонна площ. Симо Пушкаров е техник. Поправя разни работи, дето светят, дето не щат да светят, дето... абе нещо не правят добре. Техник, ама без диплома. Работник. Със средно образование от Класическата гимназия.
Неда Пушкарова, това е жената на Симо техника, е луда. Всички знаят, че е мръднала. Иначе, аха да е млада, аха да преваля младостта, хубавка такава, пъстроока, с коси баш до задника и поглед на сърна. Никой я не знае от къде е, само знаят, че не е наред с главата. Върви и говори с кучетата, ония скитници бездомни, дето имат живот, колкото да речеш една ругатня, и толкоз. Пък тя им говори, гали ги като деца, храни ги и понякога плаче. Гледаш я - нищо й не е. Метър и седемдесет чудна жена, ама не ти се ще да я заприказваш. Щото с жена като нея какво да приказваш. Езикът ти се на панделка връзва, аха речеш да издумаш и дума. Тая жена не е като другите. Поздравява те любезно, усмихва се сърдечно, задържа асансьора, за да те изчака, ама погледнеш ли в ония нейни горски очи и в миг те присвива под лъжичката. Нещо далечно говори в тях, говори ти на теб и сякаш моли да го чуеш, да го приемеш. Познато ти е това далечно, знаеш, че си го чувал и преди, ама сега не щеш да го слушаш, защото бързаш за работа или да простираш прането, или да удариш една ракия, ей така, на инат. Та навеждаш глава, смотоляваш дежурен поздрав и се надяваш асансьорът по-бързо да стигне до твоя етаж.
Симо Пушкаров обича жена си. Обича я много, вижда се. Гледа я лаленце, я розичка да й вземе, я бутилка хубаво вино да пийнат двамата вечер след работа, докато той ремонтира някоя машинария, а пък тя проверява контролни работи. Неда е учителка, казват, даже много добра била и децата не бягали от часовете й, нито пък заспивали по чиновете. В края на учебната година или пък на 8-ми март, Симо Пушкаров ходи с колата да вземе Неда от училището, защото толкова много цветя са донесли за нея децата, че сама не може да ги отнесе всичките. Ако в такъв ден засечете пред блока семейство Пушкарови, ще решите, че от сватба си идват и баш те са младоженците. Колата е до горе натъпкана с всевъзможни цветя, букети, саксийки, цветно, та шарено до припадък. Още по-сериозно е положението на рождения ден на Неда. В тоя ден, в малкия апартамент на Пушкарови не остава ъгълче без цвят. Ароматът на цветята се мушва под прага им и хуква нагоре-надолу по етажите. Влиза при всички и всички вдишват по-леко и по-цветна им е нощта. Съседката Мария, младо момиче на двайсет и нещо, фризьорка, омъжена за Георги Попов, пилот в гражданската авиация, щастливо бременна в осмия месец, не спира да разправя, че точно на Нединия рожден ден й се случило зачеването. Тя вярва в разни такива откачени неща и само тя от целия вход не смята Неда за луда. Кара се със съседите, чуе ли, че някой говори за нея така. Нарича ги глупаци, хвърля им по някой и друг гневен поглед, махва пренебрежително с ръка и казва:
- Малоумници сте, ей! Нищо не разбирате, нищо! Ако само десет процента от хората на тоя свят бяха като Неда, ни войни, ни глад и мизерия щеше да има! Ама една е Неда, една.
Мария обича процентите, мерките, точните съотношения и умее да приготвя отлични сладкиши. Вероятно, точно заради тоя свой усет към точните пропорции. Тя готви често, особено нощем, когато остава сама. Когато Георги лети някъде в облаците , а сърцето й примира от безпокойство и страх. Тогава тя пече кокосови сладки, малки кексчета с шоколад и плодове или хрупкави бисквити с ванилия. Уханието от апартамента й на първия етаж се покатерва до последния със скорост по-висока от светлинната. Мушва се под завивките на съседите и гъделичка носовете им. А това тях ги дразни и често се намира някой съсед по пижама да тропа в три сутринта по вратата на Мария и да ругае. Тя отваря с усмивка и му подава я купичка бисквити, я шокладово кексче. Та, ще не ще, съседът преглъща яда си и си тръгва по живо по здраво, не пропускайки, разбира се, да спомене, че това е последното предупреждение и другият път... та така до другия път. Мария обича да разговаря с Неда Пушкарова. Самата Неда се чувства приятно в компанията на младата жена. Често двамата със Симо я канят у тях на гости, особено, когато Георги отсъства и Мария остава сама. Разговарят, пият по чаша вино, Мария прави прически на Неда, докато Симо поправя разваления тостер или любимия миксер на младата сладкарката от първия етаж.
- Неде, обаждат ли се децата? Как я карат напоследък? Ех, да беше Боянчо тука, една фотосесия с тумбака да ми направи! Нежно око има това момче. Погледна ли някоя негова снимка и все ми е да ревна. Дано успее с тия американци да се нагоди, че те не са много от това тесто неговото омесени. Какви деца имате, ех! И Лилето в Милано. То с тоя глас нейния, света ще обиколи сто пъти.
Симо Пушкаров вдига очи от тостера, но ръцете му продължават работа. Неда въздъхва тихо, съвсем тихо, едвам чуто. Въздишката й накъсва въздуха на парченца нежност.
- Какво да ти кажа, Миме, добре са децата, не се оплакват. Справят се, работят, учат. Ние не можем да им помогнем с пари, та те сами трябва да си ги докарват. Пращаме им колкото можем, когато можем, ама то е много малко. Добре че са им стипендиите за училище, това много помага. Работят, наема да си платят, да се хранят, някоя дреха да си вземат, това е. Скромно, ама не се оплакват, даже онзи ден Боян писал на баща си съобщение, че щял пари да ни праща. Спечелил второ място с негова фотография, та и парична награда към нея имало. Ама ние не щем, имаме си каквото ни е нужно, че и ни остава. Разсърди се Боян, тежко му е, знае какво е тука, ама дете е, не разбира, че на нас и хляб и вино са ни те, нищо друго не ни е нужно. Гласовете им да чуваме, да им видим очите, па макар и през компютъра. Ама като ги видиш грейнали, грее ти и на теб на сърцето.
Симо Пушкаров оставя тостера до себе си и налива вино в чашите до ръба, на Мария досипва студен ябълков сок. Потрива ръце в панталона си и се усмихва на Неда.
- Марийче, така е с децата - подема лекичко той- Не можеш да спреш да ги мислиш как са, какво са. Спиш, ама не спиш като хората. Затворил си очи и все тях виждаш и чуваш, и ти е хем тъжно, хем радост изпитваш. Понякога се взираш в спомени и ти иде да ревеш, та да ревеш с що глас имаш. Ей и аз мъж съм, ама и на мен ми е да ревна, че не са ей тука, да седнат вечер с нас, да им чуя гласовете, да ги усещам близо, щото като са близо, по-сигурен се усещам, че мога да ги защитя. Големи пораснаха, ама за мен, още са ония малки беззащитни дребни човечета. Па Неда, знайш я Неда, няма какво да ти разправям! – Симо отпива малка глътка и се усмихва на Мария, кротко, загрижено, по бащински - Чудесни са ти сладките, Миме, много талант и душа влагаш ти в тая работа. Голяма сладкарка от теб ще стане, само не се отказвай от мечтата си за нищо и заради никого.
Той става и отива да донесе още вино. Неда премества поглед. Докато Симо говореше, тя се взираше в пианото до прозореца. Там виждаше тънките нежни ръце на дъщеря си и как те умело докосват клавишите му. Чуваше музиката и виждаше своето момиче, разпилените по гърба й коси, усещаше как звука се плъзгаше по тях – бърз, дързък, смел, но същевременно кротък, нежен и лек. Тъгуваше Неда за децата си. Голяма й беше тъгата, но още по-голяма бе обичта й и тя я раздаваше смело на всички, без да мисли кои са, без да знае какви са. Раздаваше я и на учениците си и те я приемаха, попиваха я, хранеха се от нея, растяха и порастваха с нея. После ставаха човеци, които можеха да дават обич.
- Миме, - тихичко проговаря Неда - знам, че всички ме мислят за луда. И ти знаеш, говорят, чувам ги, така ме наричат - лудата. Навярно, защото говоря с кучетата. Но, знаеш ли, какво говорят те, не ме интересува. Говори ми се на мен с ония клетници, те хем ме слушат, хем ме разбират. Казвам им всичко, те на мен също, дори и без думи. Стоя си до тях, те хапват храната, дето съм им донесла, и си мълчим, ама си говорим. Ти разбираш това, ама хората не. Приказват му на Симо да ме водил по лекари, да не ме оставял така. Той им се смее, ама виждам как тия приказки му ядат душата. Знае ме той и не ще да слуша тия приказки за мен. Аз не мога да спра да правя това, няма да спра, знам го, и Симо го знае, ама все ще му изскочи някой на него да му говори срещу мен, та да му мъчи душата. Кажи ми, ти си млада, кажи, как да спра да бъда такава, за да не го ядат хората, как?
- Никак! - отсича без колебания Мария - Махни ги, да приказват каквото си щат, Симо да не е малоумен, праща ги по дяволите, той добре го може това, ти не го мисли. Забрави ги тия мерзавци, дето само себе си мислят и само себе си знаят. Ти не си такава, няма никога да бъдеш като тях. – Мария е настръхнала, косата й се вълнува, устните й горят. Не обича тя тия махленски приказки, дребни и грозни. За нея Неда е океан, а другите са пясъчник, малък и плитък.
Симо се връща и носи купа с едри зрели праскови. Те ухаят и от аромата им нощта става сладка и лепкава.
- Наприказвахте ли се, та да хапнем викам - смее се той и слага на масата прасковите.
- Чудно ни е! Ама трябва да тръгвам, че Жоро всеки момент ще пристигне и съм му спретнала сладка изненада. – Мария става пъргаво от фотьойла, пооправя рокличката си с големи златни слънчогледи и се усмихва като дете, което се готви да направи поразия.- Разбирате ме, нали?- смее се тя и смехът й гъделичка стените, почуква бързо по клавишите на пианото и се втурва презглава навън, за да се лепне за нечия друга уста, за нечия друга душа.
- Добре си дошла, Миме, винаги. Елате с Жоро и утре, ако нямате други планове. Ние сме тук, ще ви чакаме.- Неда се е изправила. Косите й са се освободили от шнолата и се вихрят на леки къдрици по раменете й. Очите й искрят като юлско море при изгрев. Говорят, но толкова тихо и толкова леко, че звукът не е вече звук, а музика от далечен свят.
- А, чудесно! Благодаря! Ще дойдем непременно! Жоро само това и чака! Знаете го, обича ви той, нищо, че е леко досаден и прекалява с приказките и бирата! Вие си го знаете! Тръгвам, ще ви звънна утре.- Мария е на вратата. Целува Неда, прегръща Симо, тръгва надолу по стълбите, слънчогледите на роклята й се движат и дишат, и звънят. Спира се внезапно и се обръща назад.
- Ааауу, Неде, щях да забравя да ти кажа. Нали го знаеш онова дребничкото куче на оня идиот от блока до аптеката, оня, дето все го пуска само, дето ти поне сто пъти го спасява да не го сгази нещо. Мръвка й вика той, идиотът му с идиот. Що за име е това! Ама как и да е. Да ти кажа исках, че родила милата и оня я изхвърлил с бебетата в един кашон от ИКЕА, зад трафопоста. Бях одеве да ги видя, ама тя ги крие под себе си и кокори уплашено очи. Много слаба ми се видя, оставих храна, ама тя не я и помириса, кой я знае и на нея какво й е на душата. Майчица е. И тя. Ако искаш утре като свършиш с работата в училище, звънни ми, да идем да ги нагледаме бебоците. Хайде, лека вечер и благодаря за гостоприемството. Ще се видим утре, нали!
Мария праща въздушна целувка и тръгва надолу по стълбите. Симо се е вторачил в Неда, познава той това нейно изражение и знае, че тя няма да чака до утре. Той я прегръща през кръста и двамата се връщат в малкия хол. Уханието от прасковите се е усилило и тоя сладък аромат полепва по устните като страстна целувка на непозната жена.
Неда е застанала до прозореца. По стъклото звъни закачливия смях на преминаващи младежи, трепетът от бързите им влюбени стъпки изпълва въздуха с желание за живот.
- Ще сляза да ги нагледам - Неда е вдигнала големите си очи към мъжа си и в тях той за кой ли път открива тая нейна неспокойна обичлива душа.- За малко ще ида, ти не се сърди, нали?- Неда се усмихва, а усмивката й е по-сладка и от най-зрялата праскова.
- Не се сърдя, знаеш - отвръща Симо, докато отпива от още студеното вино. - Ама ме е страх, късно е, всякакви ги има. Ще дойда с теб.
- Я се чуй, нищо няма, едва 10 часа е, голяма жена съм, не малко момиченце. Отивам за 5 минути и се качвам, че за завършването на децата трябва да подготвя изненадата. Стига си ме мислил. Тя чуква няколко тона на пианото – закачливи и пъргави- Моля те, може ли само да сложиш новата снимка на Боян, ето купих рамка, ама се разсеях нещо с Мимето и забравих да ти кажа. Виж само колко добре му се е получило! Ех!
- Добре ще я сложа, но пак ти казвам да не ходиш сега или поне и аз да дойда с теб- Симо е сигурен, че това му упорстване ще раздразни Неда, но тя само го поглежда изпод вежди и махва с ръка. Колко е хубава с тази къса бяла рокля- мислеше си Симо- моето лудо момиче, което всички обича. Моята Неда.
-Сложи снимката, веднага се връщам! Може и децата да звъннат всеки момент. – Неда обува червените си сандали, връзва високо косата си и целува пъргаво Симо, точно както го правеше и когато бяха на по седемнайсет. – Ама и ти си един, обичам те, ама точно такъв!
Тя излиза. Симо отива да нагласи снимката на Боян. След минута звънва телефонът. Лили е. Говорят минута. Отвън някой крещи, после още някой, после гласовете стават много. Връзката прекъсва. Още минута и Симо Пушкаров е вече навън. Тича. Бос. Малките камъчета не бодат стъпалата му, бодат сърцето му. Зад трафопоста има хора. Една жена крещи по телефона си. Той разбутва тълпата. И Неда е там. Лежи на земята. Косите й са се смесили с тревата. До главата й има голям ръбест камък, обагрен в червено. Неда все още диша, но трудно. Симо крещи и от очите му падат сълзи като камъни.
Щом излезе от входа, Неда притича през уличката и зави в тъмното зад трафопоста. Виждаше кучетата, чуваше как малките скимтят. Доближи ги. Мръвка я позна и се отдръпна, за да й покаже бебетата. Неда гушна едно беличко с черни точици на ушичките. То се свря до гърдите й и спря да скимти. Коленичила в тъмното, Неда не усети, че някой се приближава. После полетяха камъни. Един, втори, трети…Съседът бе решил да убие кучето си и малките му и да отърве квартала от скимтенето им, което нарушаваше бетонната тишина и вгорчаваше вкуса на ракията. След като видя дъното на бутилката, той слезе, насъбра в една кофа камъни, колкото можеше да носи, и зави зад трафопоста. Лампата там отдавна не светеше и мракът му позволяваше да се промъкне незабележимо. Ходеше тихо, а сърцето му се вълнуваше от предстоящото геройство. Размътеното му от ракията зрение пропусна да забележи жената с бялата рокля, клекнала тихо при бездомните нарушители на столичното квартално спокойствие. Почна бързо да вади камъните и да ги хвърля с все сила. Мъжка. Първият удари Мръвка, вторият - някое от бебетата. Третият... После се чу кратък писък. Човешки. Женски глас. Неда.
Линейката беше безсмислена. Неда издъхна в ръцете на мъжа си. Ударът от камъка не бе смъртоносен, но падането върху нащърбения бетонен блок отне живота й. Последното, което прошепна на Симо бе „Вземи го“ и ръцете й се разтвориха. Бе успяла да спаси бебето с ушите на точки. И той го взе. Единственото оцеляло. За да го гледа сега то, с големите си обичащи очи. С очите на Неда. Една Неда. Неговата. И на целия свят.
Прочетете още:
