Автор: Мария Пеева

Днес установих, че за 43 години и 4 деца имам организирани цели 40 детски рождени дни. 14 купона на Теди, 13 – на Косьо, 9 – на Коко и засега само три на Алекс. Сигурно имам по-стабилно портфолио от някои парти агенции. Правила съм рождени дни на закрито и на открито, в детски центрове и в домашни условия, футболни, дискотечни и на всякакви теми. Много се надявам в Деня на страшния съд да ми зачетат тези 40 рождени дни не просто като добри дела, ами направо като изкупление за поне 10 смъртни гряха и 30 по-дребни прегрешенийца, които евентуално съм извършила през иначе доста скучния си живот.

Защото детските рождени дни може да изглеждат като купон, да звучат като купон и да изморяват като купон, обаче повярвайте, за мамите те изобщо не са купон. Купон би било да седнеш спокойно със семейството си, да си връчите тържествено подаръците, някой любезен човек да ти сервира, после да раздига масата, да си припомните раждането, като удобно пропуснете кърваво-слузестите подробности, да се просълзите мъничко: „Ех, колко е пораснало това дете, а беше една мръвка.“. Пък „мръвката“ да ви бръсне с една бегла и вече малко боцкаща целувка по бузата и да ви прошепне на ушенце: „Много те обичам, мамо, ама ти си знаеш де.“ Ей на това му викам хубав рожден ден. Но какво се случва всъщност?

Нека ви опиша вчерашното парти на Коко. Лудницата почва още от подготовката, като на всичкото отгоре съм си спестила трудоемкото посрещане в домашни условия и съм организирала за празника посещение в детски център. Обличаме се за партито – татко, мама и трима братя. Косьо е във възрастта на бунтарския пубертет и отказва да сложи риза. Водя с него кратка безуспешна битка. Накрая напук на молбите ми тръгва с опърпаната тениска, с която спи. Коко за разлика от батко си, е суетен младеж. Почва се едно вадене от гардероба, хвърляне по пода и преобличане. Накрая се спира на дънки, нова блузка и елече. Впоследствие ще ги залее със сок, но тогава още не го знам, така че съм доволна. Алекс иска да е с костюм на Спайдърмен и отстоява правото си на избор с рев и крясъци до бога. Губя още двайсет минути в спор, в който се включва и Цезар с лай, крадене на чорапи и гонене из къщата. Накрая баща му заплашва Алекс, че няма да го вземем и поне този довод накланя везните в наша полза. Остават ми само десетина минути да се облека. По закона на Мърфи пускам бримка на цели два чорапогащника и се налага да облека панталон вместо хубавата си нова рокля, купена специално за празника. Накрая закъсняваме само с пет минути, но не съм успяла да се гримирам.

Поканени са 30 деца. Потвърдили са само пет. За всеки случай съм резервирала за десет. В крайна сметка се появяват 19 хлапета. В клуба хората са свикнали и бързичко спретват още 10 детски менюта и допълнителен аниматор. Предварително съм резервирала и маси за родителите в близкото заведение. Едното ни сепаре обаче се оказва заето от друг рожден ден. Обяснявам се с управителката. Тя свива рамене, аз свивам вежди. Слава богу, някои от гостите ми закъсняват, та управителката успява да премести натрапниците на друга маса без скандали. Те всички са с официални анцузи и изглеждат сякаш идват направо от фитнеса, така че разбирам нежеланието й да се разправя с тях. За щастие доброто побеждава и за родителите ни има достатъчно места. Поръчваме и за миг си въобразявам, че ще се отпусна. Точно тогава Алекс пристига разреван и се вкопчва в баща си. Остатъкът от рождения ден на Иван минава в сноване с Алекс между детския център и заведението с родителите. Останалите хлапета са доволни, скачат по батути, катерят се по някакви огромни топки, пързалят се на леда и всички са доволни. Коко е с мокри дънки, но това не му разваля настроението особено. Тортата е страхотна и всичко е идеално, докато не откриваме, че телефонът на Коко е изчезнал и изключен. Всички деца и родители незабавно организираме търсене на телефон. Татковците отиват да искат записи от камерите. Аз цъфвам на касата да попитам дали някой не е оставил изгубен телефон, момичето обяснява, че не са. Забелязвам зад гърба й няколко телефона, един от които много прилича на този на Коко и нахално ги соча с пръст. Момичето търпеливо ми обяснява, че това са им служебни телефони, а не изгубени вещи. Гледам я мнително и подхвърлям, че съм включила приложението Find MyIphone и така или иначе накрая ще намерим телефона. Впоследствие много ще се срамувам от себе си, но на този етап съм подозрително настроена и съмнението остава. Върви после обяснявай, че нямаш сестра.

Коко вече реве с глас. Приятелите му сноват напред-назад, претърсват якета, ровят под батутите и в топките, разпердушинват възглавниците, изтарашват целия детски център. Аз се опитвам да утеша Коко: „Нищо де, в крайна сметка, човек може да живее и без телефон“, при което той ревва още повече, а Косьо налива масло в огъня, като ми обяснява, че миналия век е било така, ама сега времената са други и без телефон си пълен аутсайдер. Вече се готвим да тръгваме опечалени, когато на една от гостенките, Таня, й хрумва да претърси подаръците, които хлапетата вече са успели да извадят от опаковките и разхвърлят по земята. Намира телефона в едно от подаръчните пликчета. Таня е героят на вечерта. Сълзите са забравени и гостите се разотиват доволни. Награбваме подаръците и цветята и се прибираме. Вкъщи ни посреща лавина от лаещи и мяучещи животни, все едно не са ни виждали поне година. Цезар ми напикава от радост новите боти. Оставям момчетата да разглеждат подаръци и с Пеев почистваме пораженията от кучетата (само едни сдъвкани пантофи, малко аки и пиш от Цезар, нищо работа). Подреждам си цветята в красива огромна зелена ваза и излизаме на верандата да изпушим по една цигара. Чува се силен трясък, споглеждаме се, подскачаме и влизаме. Слава богу, децата са добре. Животните са счупили вазата и всичко е залято във вода, листенца и борови иглички. Пускаме прахосмукачка, мием под, хвърляме опаковки от подаръци, със сетни усилия успяваме да пратим момчетата по леглата. 12,30 часа. Рожденият ден благополучно е свършил.

Лягам и си мисля: Поне да бяха четиризнаци. Щях да правя рожден ден само веднъж годишно.

Автор: Нина Любенова

Обичам традициите. Обичам да ги разучавам и тези, които ми допаднат, да приобщавам към семейните празненства.
Последната, която осинових преди 3 години, се казва Elf on the shelf - Елф на полицата.

Дядо Коледа праща на 1-ви декември едно от джуджетата си да следи изкъсо дали децата слушат. А те го хващат в крачка всеки ден. Разбира се, има и правила. Елфът не бива да се пипа, защото коледната магия е много фина и той ще загуби магическите си способности и няма да може да се завърне на Северния Полюс. Елфът не може да мърда и говори, ако хората са будни. Неговата работа е да гледа и да слуша.

Но докато спим или не сме у дома, прави бели, носи подаръци, играе си с играчките на децата, има чувство за хумор и се забавлява. Понякога иска нещо в замяна за добра дума пред белобрадия старец. Но когато децата са непослушни, умее да се сърди.
Родителското въображение граници няма в името на това коледния дух да се поддържа и малчуганите да осмислят поведението си.

Първия път, когато елфът посети нашата къща, Макси беше на 2 години и не осъзнаваше добре самата идея, затова вместо да го хващаме в различни ситуации, той му носеше подаръци. Бързо се сприятелиха и заедно се забавляваха. Кръстихме го Мориц. Изненадите измислях в движение, някои - ден за ден - и често аз (и всичките ни приятели, както се оказа впоследствие) бях по-любопитна от самото дете какво ще се случи утре. Прибираше се от градина и хукваше да търси елфа из къщата.

Рисуваха с паста за зъби по плочките в банята, писаха писмо до дядо Коледа и му го изпратиха, разнасяха картички на съседите, биха се с водни бомби, украсиха къщата, правиха влак от обувки, играха в снега, правиха снежен човек от хартия, гледаха филм, боледуваха заедно, играха различни игри, Макси получи 10 цветни балона за десетия ден от декември и сурвачка на изпроводяк, правиха елха от пластмасови чаши, прескачаха препятствия, твориха и се забавляваха.

През втората година Макси се беше вманиaчил в яйцата с играчка-изненада. А елфът Дестъни му носеше всеки ден по едно, като пазеше така желаното яйце със Спайдърмен за последно и само в случай, че беладжията слуша. Вторият пък никак не хареса идеята да го докладват колко много не слуша и отношенията им далеч не бяха безоблачни, но пък това направи дните до Коледа още по-забавни.

Тази година на пост в нашата къща е Елф, който веднага се сприятели с Макси за разлика от Дестъни. Доста е стриктен. Всяка нощ записва Макси послушен или немирен е бил, за да попълни отчета пред дядо Коледа. Дойде с подарък - коледен гирлянд, от който всеки ден режем по едно кръгче и така отброяваме дните до празника. Освен това е много забавен и изобретателен. Как да не спечели детското сърце?!

А ако се чудите защо при цялата ми заетост се занимавам с излишни "глупости" (то по наше време такива глезотии нямаше), само погледнете широката усмивка и блясъка в очите му, вълнението, вярата, магията... Именно в тях се крие коледният дух, нали? 

Още интересни статии от Нина може да прочетете ето тук:

Урок по безопасност за най-малките

Децата и околните

Ако бях забременяла в Англия

Едно раждане в английска болница

Попаднах на това видео вчера в мрежата. Може би сте чували за Кати Пит, учителката, която намери интересно решение срещу агресията, но по-вероятно не сте. Лошите новини винаги стигат до повече хора от добрите, а тази история е невероятна и вдъхновяваща, и много искам да я споделя с вас. Преведох текста от видеото на български, за да е по-достъпно за всички, а самото видео може да гледате накрая на статията.

Учителка по математика откри интелигентно решение, за да спре агресията в училище. Методът й е толкова елементарен и ефикасен, че всеки може да го приложи на практика.
Всеки петък учителката кани учениците си да напишат 4 имена на листче - имената на четирима свои съученици, с които биха искали да седят на чина следващата седмица. Освен това трябва да посочат името на ученик, който им е бил добър приятел през изминалата седмица. Учениците предават листчето си на учителя анонимно и без друг да види написаното. Когато учебният ден приключи, учителката - Кати Пит, събира всички листчета и ги поставя на катедрата пред себе си. Тя ги изучава внимателно и търси модели.

Кой не е избран от никого?

Кой не знае кого да избере?

Кой е имал много приятели миналата седмица, а тази - нито един?

Защото истинската цел на тези бележки не е да размести местата за сядане на децата или да открие кой е “най-добрият съученик на седмицата”. Вместо това целта й е да открие самотните деца и децата, на които им е трудно да осъществят контакт с другите.

Чрез това упражнение Кати разбира кои деца са изолирани и веднага може да направи разлика между това кой е обект на агресия и кой е агресорът. Така забелязва и самотните деца. Истината излиза наяве чрез тези малки листчета хартия. Веднага става ясно кое дете не чувства, че принадлежи, на кое му липсва внимание, кое не е обичано и прието.

Кати вярва, че цялата външна агресия започва като вътрешна самота. Тя търси ранните признаци и модели в живота на децата, за да може да помогне на тези, които се нуждаят навреме. Преди да прибегнат до насилие и престъпления - срещу други ученици или срещу себе си. Преди да се стигне до “Кълъмбайн” и “Санди Хук”.

Докато седи в празната класна стая с листчетата пред себе си, тази учителка спасява животи. Прави всичко нужно децата, които се нуждаят от помощ, да я получат. Нейната простичка, но много умна идея може да ни послужи за вдъхновение.

Тази година Кати ще се пенсионира - след години, в които промени живота на безброй деца.

Моля, споделете блестящия метод на Кати. Тази учителка заслужава признание. Ако са ви известни и други такива добри практики, ще се радвам да ги споделите в коментари. Какво правят нашите учители срещу насилието?

**************

Препоръчвам ви да прочетете и Целуни ръка, за случая с унизително наказание в българско училище, както и Отговорът на една учителка, провокиран от тази история.

Две много хубави статии за самотните и изолираните деца са Странен или уникален? и Детето ми няма самочувствие. За тормоза в училище вижте и тази статия. 

Масовото убийство в Kълъмбайн става във вторник, 20 април, 1999 година в гимназия Кълъмбайн, окръг Джеферсън, Колорадо, САЩ. Учениците Ерик Харис и Дилън Клиболд убиват 12 ученици и учител, раняват 21 души, след което се самоубиват. Използвано е автоматично оръжие.
Обути с военни обувки и в черно, сутринта двамата залагат 2 бомби в столовата на училището, където около 11:17 ч. сутринта се предполага, че има най-много хора. В плановете на двамата се предвижда да дочакат взрива отвън в колата и след това да стрелят по всеки, който се опитва да избяга извън сградата. Техните очаквания са да убият поне 500 души. По щастлива случайност бомбите не се взривяват и разочарованите и разярени Харис и Клиболд влизат в зданието и започват да стрелят по всичко, което се движи. Жертвите са 13, от които 12 деца и един учител. Ранени са 21 души. Убийците се самоубиват. (Източник - Уикипедия)  

На 14.12. 2012 г. млад мъж застреля 27 души в начално училище в малкото градче Нютаун в американския щат Кънектикът. 20 от убитите бяха деца. Сред жертвите са директорът и психологът на училището.
Нападателят - 20-годишният Адам Ланза, е застрелял баща си в семейния дом, а след това е отишъл в училището и е убил своята майка, която преподава там. Убити са и много от учениците на майката.
Ланза, който носел бронежилетка, също е убит.
В началното училище "Санди Хук" в Нютаун учат деца между 5 и 10 г.
Стрелбата е започнала в 9.40 ч местно време.
В момента на нападението в училището е имало над 600 ученици.
Всички училища и детски градини в градчето са затворени след инцидента. (Източник - Оффнюз)

Автор: Мария Пеева

Случва се от време на време да ми кажат: Направо ти завиждам. За кучетата, котката, децата, мъжа и всичко останало. Или пък: Ти не си човек, направо си супермама.

Ами не съм. Супермамите не плачат. А и да си призная, съм със смесени чувства към себе си. Понякога и аз си завиждам, а друг път искрено се съжалявам.

Истината е, че не ви разказвам съвсем-съвсем всичко, което се случва, а гледам да споделям все позитивните и забавните неща. Което може би е малко подвеждащо. Затова и веднъж една много любима приятелка ме обвини, че съм я подвела да си роди бебе, защото всичко при мен изглеждало толкова лесно. Тя се шегуваше, разбира се, ама нали знаете как най-сериозните неща обикновено се казват на шега.

Затова днес реших да ви разкажа две случки от ежедневието ни тази седмица, при които не само, че изобщо не си завидях, ами даже ми идваше малко да си поплача за себе си. Все пак е добре да се знае, че колкото и да е велико да имаш четири чудесни деца, две страхотни кучета и пухкаво бяло коте, има моменти, когато всичкото това щастие направо ти излиза през носа.

Първата случка - понеделник вечер. Всички сме здрави и доволни от живота, няма училищни драми, кучетата са кротки след разходката, дори по някаква случайност никой с никого не се е скарал от момчетата. Вечеряли сме, масата е прибрана, ще гледаме коледно филмче. Решавам да се лакирам, за да ми съхне лака по време на филма и влизам в банята. И прясно лакирана, се заглеждам в огледалото. Леле, мисля си, преди две седмици се боядисах и пак ми се виждат белите корени. И както си докосвам (много внимателно да не разваля лака) пътя на косата, гледам, че нещо се движи там. Живо! И едно такова бавничко, лежерно, явно се замаяло от ацетона. Ей такива очи ококорих! Въшка! И както си бях лакирана, забравих и лак, и филм, и всичко. Грабнах веднага препаратите (държа си резерва винаги, че поне веднъж годишно някой въшлясва). И строих цялата банда. Две-три шишенца за моята дълга четина, по едно за останалите. Коко, горкият имаше най-много гадове. Като го намазах, чак взеха да пъплят, а клетото дете пищи. Явно той ги е домъкнал, нищо че постоянно ги проверяват в училище. Иван и Косьо нямаха гадинки, но всички минаха под ножа. Значи мазане с препарати, после смяна и пране на всички кърпи, хавлии и чаршафи, после къпане един по един, по реда на мазането. Накрая се присетих, изпрах и шапките, и якетата. Стана десет и половина, вкъщи се въртят перални и сушилни, явно тая нощ няма да се спи. И се сещам тогава... Миналата седмица Кокито спа у Теди и Яна... Сигурно и тях е заразил. Хайде, звъня на Теди и Яна. Те пъшкат отсреща, лошо им стана. Теди трябваше и брадата да си маже, щото прочетох, че и там се въдели. После, по никое време вече се присетих, че едно детенце идва на Коко на гости през уикенда. Хайде и там се обадих. Към два и половина си легнах, за сутринта остана само една пералня и една сушилня. Изобщо голяма лудница, а такава спокойна вечер се очертаваше. А най-забавното е, че през цялото време кучетата ни наблюдаваха отстрани, как се мажем и пощим с една такава лека насмешка. Честно! Сигурно са си мислели: Тия нашите стопани, всеки месец ни тъпчат с хапчета и мазила против буби, а накрая какво излезе? Те се бъгясаха.

На следващата сутрин събуждам младежите. Алекс сополив. Изглежда изстинал от снощните процедури. Та след въшките се сдобихме и със сополи. Поседяхме си у дома, като гледам и до края на седмица ще си остане. Вчера наобяд му доскуча на детето, примоли ми се да се разходим до кварталния ресторант, а по пътя да си кара количката с дистанционно. Добре, какво пък? Студено е, но слънчево, няма лошо малко да се проветрим. Отидохме ние на ресторант, поръчахме си рибка, като за Никулден, сервираха ни. Какво му стана на Алекс, какво се ядоса, май за количката беше, че не му разреших да я кара по пода на ресторанта и да я блъска в краката на хората. И изпадна в неговото си дяволско настроение, където Теди ми предлага да викнем екзорзист, като го прихванат. Както си беше душичка, и взе, че хвърли якето си на пода и взе да скача върху него с мръсните обувки. Аз обаче съм железна. Съвсем хладнокръвно и без да повишавам тон му обясних, че ако се държи така заради количката, ще я взема и ще я хвърля в кофата. А той ме погледна смразяващо, вдигна си якето и го метна върху масата, върху всичката храна. Ей така направи. Станах, платих, облякох си палтенцето, облякох му якето, и мълча, ама вече брадичката ми трепери от гняв. Тръгнах аз, той след мен, върви и реве, че останал гладен. Докато се приберем, се успокои малко, аз също. Викам му, че много ми е обидно, а той:
Ама аз ти се извиних още в ресторанта, само че НАУМ!

Да, понякога наистина си завиждам. Умни са ми децата, добрички са, вярно някоя въшка завъдят, някой сопол, ама това са нещата от живота все пак. Почистих вкъщи, че кучетата пак бяха натворили един куп бели и седнах на спокойствие да си поплача, докато Алекс яде. После си направих едно кафенце и даже малко се посмях.
Ми то пък кой ли е за завиждане?

***************

Чели ли сте Супербебетата не плачат? Покрай заглавието се сетих за нея. Страхотна статия, много препоръчвам.

Автор: Мария Пеева

У дома обичаме киното. Всички - от най-малкия до най-големия. А ние двамата с Иван си имаме и една слабост, за която момчетата ни майтапят - обичаме романтични филми. Да, не пречи да сте превалили четиридесетте и да имате 25 години брак зад гърба си, плюс четири деца и внуче на път, и въпреки това да сте безнадеждно романтични и да се държите за ръка в киното. Това изобщо не е приоритет само на шестнайсетгодишните.

Първият филм, който гледахме заедно, беше “Уилоу”. Тогава разбрах, че съм намерила моето момче. Аз много си рева на филми, открай време, и обикновено ужасно се стеснявам от това. На “Уилоу” естествено пак зароних сълзи. Опитах се безуспешно да се престоря, че нещо ми е влязло в окото, но Пеев не е вчерашен и ме усети. И вместо да ми се присмее, както повечето хлапаци на 16 години биха сторили, ме хвана за ръката. И досега така. Аз ревна, той ме хване за ръка, аз се вкопча с всички сили в неговата. Някой път му изтръпва чак дланта от стискане, ама какво да се прави. Романтиката иска жертви.

Имаме си няколко любими филма, които си гледаме заедно редовно. Примерно по Коледа винаги гледаме “Наистина любов”. Този филм съвсем случайно го открихме. На кино сме го пропуснали, за жалост. Точно бях родила Коко, третото ми хлапенце, сещате се, че много не ми е било до излизане и забавления навън. Поръчахме си храна за вкъщи и се оказа, че тъй като е Коледа, има някаква промоция и към всяка поръчка над определена стойност можем да си изберем едно от три филмови заглавия за подарък. Имаше екшън, детски и романтична комедия. Детския го имахме, и слава богу, иначе момчетата щяха да писнат за него и никога нямаше да открием “Наистина любов”. Екшънът го бяхме гледали и така ни доставиха поръчката с бонус "романтична комедия". Хапнахме, сложихме големите да спят, гушнахме бебе Коко и си пуснахме филма. Ей, голям рев беше на този филм, голямо стискане на ръце. И ни стана любим. Дискът още си го пазя. Иван веднъж го беше дал на приятели да го гледат, пък те забравиха да го върнат. Наближи Коледа и срам не срам, поискахме си го обратно. Какво е Коледа без любим романтичен филм?

Миналата година по новогодишните празници открихме “Ла Ла Ленд”. След киното съм написала във фейсбук следния статус:

Ако искате някое момиче да се влюби във вас, поканете го точно на този филм.

Всъщност, аз обожавам мюзикъл, Иван не толкова, и уж щяхме друг филм да гледаме, а на този евентуално някой ден да отида с приятелки. Но за мой късмет объркахме часа и се озовахме на “Ла Ла Ленд”. Този филм събра много противоречиви отзиви впоследствие. Хората или много го харесват, или никак. В никой случай не е от филмите, които ще те оставят безучастен. Е, ние сме от първите. Ами, красив филм, наистина разкошна музика (четири номинации Грами), прекрасна история, и толкова много любов. Хареса ми и че финалът е много реалистичен. Не всички прекрасни любови завършват щастливо, няма какво да се лъжем. Накрая на филма Пеев каза: “Ще се гледа пак.” И друго ми каза, та и след края на филма пак да рева, сякаш малко ми беше. Каза ми: “Добре че ние с теб не се разминахме така, като тях двамата. Ама аз нямаше да те гледам отдалеч и да ти свиря на пиано. Направо щях да те грабна.” Такъв си е той, иначе не е Райън Гослинг, но пък и аз не съм Ема Стоун. Но ето, те се разделиха, пък ние още сме си двамата и ни е хубаво така.

Както и да е, отклоних се. На 7 декември ще има голямо събитие в НДК. Чакам го от месеци. Филм-концерт на “Ла Ла Ленд”. Писах ви за него, ще бъде разкошно. Прожекция на филма, а музиката изпълнена на живо от симфоничен оркестър и джаз бенд. Броя си аз дните с нетърпение и всичко съм организирала, Яна и Теди ще наглеждат децата и тн. От няколко дни все това ми е в главата и онзи ден нещо обяснявам на Пеев как трябва да отида на фризьор в четвъртък специално за мюзикъла, а той:

 - Леле, това на седми ли беше? Ами аз тогава съм в командировка. Много ли ще се сърдиш?

Честно, сви ми се сърцето. Не че няма с кого да отида. Мога да поканя Яна или някоя приятелка. Но просто исках двамата да го гледаме. Кой ще ме държи за ръката като рева? Но, както и да е. Работата си е работа, четири деца не се отглеждат лесно. “Няма нищо”, му казвам, “не е кой знае какво, ще отида с Яна”. Ама засичам как ме поглежда косо, усетил е колко ми е криво. На вас може да не ви се стори голяма загуба, но хората с малки деца и много семейни ангажименти ще ме разберат. Да споделиш с любимия човек такова преживяване е голямо събитие и голяма тръпка. А в ежедневието ми такива не се случват всеки ден и затова си ги ценя. Но какво да се прави… Домъчня ми толкова много, че си казах, че и аз няма да отида. Или с него, или не. Ще дам билетите на някого и толкова.

Обаче снощи Иван се прибира от работа един такъв усмихнат и доволен.
- Мерке, казва ми, имам за теб новина. Трябва да си лягам рано тази вечер.

Аз пък взех, че се притесних.
- Нещо да не ти е лошо?

- Неееее. - ми се смее той. - Специално заради теб изтеглих командировката с един ден напред, но ще трябва да стана в пет. Утре ще пътувам и ще се върна, за да може на седми да сме на “Ла Ла Ленд” заедно.

И така, утре имаме романтична вечер с моето момче. Ще оставим децата, ще се издокараме, ще се хванем за ръце и ще си подарим едно вълшебство. И пак ще сме на шестнайсет.

Мисля си, че в това е романтиката и голямата любов... В малките жестове, които правим един за друг всеки ден, в споделеното преживяване, в усмивката, в желанието да доставиш радост на човека до теб, дори с цената на известна жертва от твоя страна.

Така "Ла Ла Ленд" завършва щастливо. Поне за нас.

**************

Тук съм писала повече за събитието, според мен ще е нещо уникално. А ето тук може да прочетете за нашите кино преживявания с момчетата. За тези от вас, които се интересуват, тук споделям за професията си на филмов преводач.

Автор: Яна Пеева

Някъде около първата ни Коледа заедно с Теди (преди има-няма четири години), той реши, че много иска пай с мандарини. Тогава живеехме в Ню Касъл и си хапвахме всякакви неща, които в момента ми липсват тук - браунита, солени пайове, wine gums, шоколадови портокали, apple turnovers, “сандвич с яйце” (възможно най-отвратителната комбинация от чедър и лук, която обаче Теди поглъщаше сякаш е най-вкусното нещо на света). Много от тях и сега готвя сама, за други мълчаливо страдам, но с това чудо пай с мандарини така и не се запознахме. Теди ту забравяше за него, ту се присещаше, даже измисли песен възпяваща тази химера - пая с мандарини. (бел.ред. Като на мама, обаче аз затрих рецептата. Моят беше по-скоро като чийзкейк, с мандаринки отгоре)

Важно е да се отбележи, че хич не ме бива с подаръците. За тези почти пет години съм му подарила горе-долу пет неща. Миналата Коледа ударих дъното с уникалната си идея да му подаря касичка, за да си събира в нея парички за компютър. Затова тази година реших да си изкупя греховете и да се реванширам за всички пропуснати или просто ужасни подаръци за рождени дни, имени дни, годишнини, коледи и т.н. Гениалната ми идея - Коледен календар! От секундата, в която реших, че ще се случва това приключение (защото за мен си е приключение да измисля 24 подаръка, да не кажа, че е направо мъчение), знаех, че зад едно от 24-те числа ще седи един пай с мандарини.

След продължително проучване, сравняване на рецепти, събиране на идеи и преглеждане на графика нещата си дойдоха на мястото - 5-и декември 2017 г. денят за Пай С Мандарини. 

Стигаме до вечерта. Вечеряли сме. Аз победоносно посочвам календара. Той вади листчето, което му съобщава, че тази вечер най-накрая Пай С Мандарини... ще... се... яде! Аз сияя, подавам му вилицата. И тук следва отговор малко като от вица с тортата от моркови: 

“Абе, слънце, ти нали знаеш, че може и да не ми хареса, защото аз всъщност никак не обичам мандарини.”

Основата на пая

250гр брашно
125гр масло
(50гр пудра захар)* аз не сложих*
канела, индийско орехче, джинджифил
1 яйце

Крема

5 мандарини (малки сладки)
сокът на два лимона (или един, ако е по-голям)
125гр масло
3/4 чаша захар
стърготини от мандарините
1 пакет желатин на прах
2 яйца
200 мл сметана

Смесват се брашното и маслото, докато се получи смес, приличаща на трохи. После се добавя яйцето, захарта, ако се използва, и подправките. Готовото тесто се оформя на диск и се прибира в хладилника за минимум два часа, след което се разточва и се слага в тава за пай. Алтернативно може да не ви се чака два часа и да направите като мен - да го натъпчете в тавата и да се надявате на най-доброто. Пече се на 180 градуса за 15 минути, като се покрива с хартия за печене, върху която се слагат бобчета за печене, които после се махат и се пече още 5 минути. Ако нямате бобчета за печене (като мен!), можете да ползвате най-обикновен боб по същия начин. Важно е основата да изстине, преди да се сложи кремът.

Започваме като обелим и махнем ципичките и семките на 5 мандарини. Мандарините смесваме с лимоновия сок, докато се получи гладка (що годе, доколкото е възможно). В тенджерка слагаме мандаринената смес, маслото, захарта, стърготините и желатина, докато започне да къкри. През това време леко разбиваме двете яйца и добавяме към тях малко от горещата смес, за да се изравни температурата, преди да ги изсипем в тенджерката. Бъркаме непрекъснато за около две минути, докато се сгъсти. Прецеждаме крема и го оставяме да се изстуди за около половин час на стайна температура, преди да го приберем в хладилника за още поне два часа, за да стегне. След това разбиваме мандаринения крем със сметаната до получване на еднородна смес. След като я изсипем в основата на пая, го връщаме в хладилника, за да стегне за още около два часа.

Накрая се надяваме половинката все пак да оцени пая, за да не се чудим какво да го правим.  (бел.ред. До чудене няма да се стигне :)

А тук може да прочетете за бебешкото парти на Яна, беше прекрасно! Препоръчваме ви и Ти ще си добър баща.

През 1897 г. редакцията на в. „Ню Йорк Сън” получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина Дядо Коледа. С важната задача се заема един от най-опитните журналисти – Франсис П. Чърч. Неговият отговор днес е известен като най-четената статия на всички времена. Вестник "Ню Йорк Сън" го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 г., когато спира да излиза.

"Уважаеми г-н редактор,

Аз съм на осем години. Някои от моите малки приятели твърдят, че Дядо Коледа не съществува. Татко казва, че ако нещо е написано в "Сън", значи е вярно. Моля ви, кажете ми наистина – има ли Дядо Коледа?" Вирджиния О’Ханлън, "95-а улица - Запад" №115

Ето какво й отговаря Франсис П. Чърч:

"Вирджиния, твоите малки приятели грешат. Повлияни са от скептицизма на една скептична епоха. Те вярват само на очите си. Не мислят, че нещо може да съществува, ако малкият им ум не го разбира. Всички умове, Вирджиния, независимо дали са на възрастните или на децата, са малки. В нашата велика вселена човек е само насекомо, мравка, толкова е интелектът му в сравнение с безграничния свят извън него, измерим само за разум, способен да го обхване в цялата му истинност и познание.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа. Той съществува, както съществуват любовта и щедростта, а ти знаеш, че тях ги има в изобилие и точно те даряват живота ти с най-истинската красота и радост. Уви! Колко ужасен би бил светът, ако Дядо Коледа не съществуваше. Също толкова ужасен, колкото ако нямаше Вирджинии. Нямаше да има невинност, нито поезия, нито романтика, които да направят съществуването ни поносимо. Нямаше да има и наслада, освен тази на сетивата и очите. Вечната светлина, с която детството изпълва светът, щеше да бъде заличена.
Да не вярваш в Дядо Коледа! Това е все едно да не вярваш във феи! Може татко ти да наеме хора, които да дебнат всички комини на Бъдни вечер, за да уловят Дядо Коледа, но дори да не го видят как слиза, какво ще докаже това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не доказва, че той не съществува. Най-истинските неща на този свят са онези, които нито децата, нито големите виждат. Виждала ли си някога нимфи да танцуват по моравата? Разбира се, че не си, но това не означава, че ги няма. Никой не може да си помисли или представи всички чудеса, които са невидени и невидими на този свят.
Можеш да счупиш бебешката дрънкалка, за да видиш какво я кара да дрънчи, но невидимият свят е скрит от нас с толкова плътно покривало, че и най-силният човек, дори всички най-силни хора заедно, не биха могли да го разкъсат. Само вярата, въображението, обичта, романтиката могат да свалят тази завеса и да нарисуват и разкрият свръхестествената красота и слава зад нея. А дали е истинска? Ах, Вирджиния, в целия наш свят няма нещо по-истинско и великолепно от нея.
Нямало Дядо Коледа! Слава Богу! Той е жив и ще живее завинаги. И след хиляда години, Вирджиния, не, десет пъти по десет хиляди ходини оттук насетне, той ще продължи да радва сърцата на децата."

Вирджиния завършва хуманитарни науки и работи като учителка в Ню Йорк. Всяка година до края на живота си тя получава стотици писма от деца, на които разказва тази любопитна история и изпраща отговора на Франсис Чърч. На снимката най-горе, разбира се, не виждате Вирджиния, а една малка красавица на име Али, която вярва в Дядо Коледа, като милиони други деца по света. Дано никой никога не им отнеме вярата в чудесата.

Препоръчваме ви още:

Моето писмо до Дядо Коледа 
Коледно желание 
Тази Коледа чудесата правите вие