Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Майките…
Майките на деца с увреждания.
Майките, от чието мнение нищо не зависи, както каза г-н Симеонов. Може би от мнението им нищо не зависи, но от тях зависи животът на децата им. Осъзнавате ли какво означава това?
Няма по-голяма сила на този свят от майката, която се бори за детето си.
Опитайте се за миг да си представите какъв е техният живот.
Първо е било очакването, това божествено усещане, че в теб се развива живот, радостта, с която се посреща новия човек - това е сравнително лесно да си го представим, защото много от нас са го преживели.
После идва моментът, в който са разбрали, че нещо не е наред. Ужасът, неизвестността, вината - дали, Боже, аз не сбърках някъде, какво се случи?
После идва объркването, протестът, отхвърлянето - защо точно на моето дете, с какво съм го заслужила, може би е грешка, може би лекарите са се заблудили, ще потърсим друго мнение.
После идва сблъсъкът със системата. Безкрайното тичане по болници и специалисти, безкрайното чакане, безкрайните разходи, безкрайното търсене на пари от познати и непознати, безкрайните изблици на надежда и последващо ужасно разочарование. И безкрайната болка в сърцето, че детето ти страда, че е различно, че няма да има този пълноценен живот, който всяко дете заслужава, който си си представяла за него.
После идва моментът, когато някой доктор ти казва да го оставиш в дом, друго да си родиш, млада си още, и на теб ти идва да го убиеш тоя кретен, дето те гледа съжалително и си мисли, че ти прави услуга, като ти казва “истината”.
Коя истина, бе човек? Единствената истина е, че аз съм майка и това е моето дете, и аз го обичам. Има ли друга истина изобщо?
Тогава идва осъзнаването и решимостта. Да, детето е болно, но животът продължава. И аз го обичам това дете, мамка му, и пет пари не давам, че не е като другите, и ще направя така, че да е щастливо и да живее добре, не просто да оцелява.
И в този момент може би изглежда, че нещата малко по малко сякаш си намират мястото. Болно е детенцето, но това не значи, че е обречено. Има неща, които може да се направят, за да се подобри. Няма да стане лесно, но има шанс, медицината се развива, има рехабилитация, има помощни терапии. И животът си намира начин, отново придобива рутина, график, цел, откриваш големите радости от малките успехи на детето, подреждаш си мислите, чувствата, хората, които са до теб и те подкрепят, животът може би отново става хубав, отново има за какво да се усмихваш.
Но някъде по това време, когато най-после си мислиш, че виждаш светлина, когато почваш да се успокояваш, идва вторият сблъсък със системата, смразяващият, отрезвяващият, онзи, който ти отнема надеждата и от който ти идва да се гръмнеш, защото безизходицата е пълна. Да, сега съм до него, сега има някакви средства, с които мога да се грижа за него. Но това дете един ден ще стане на 18 и пак ще си остане дете. То няма изведнъж да оздравее и да тръгне на работа. Всичките грижи, рехабилитации, лекарства, всичко ще продължи, само че как ще ги плащам тогава, как ще се издържаме, как ще си покриваме разходите? Как ще оцеляваме?
А какво ще стане, когато си отида някой ден? Тогава… кой?
Децата с увреждания остават деца за цял живот.
Знаете ли кой е най-големият страх на майките им? Страхът, че ще си отидат от тоя свят преди детето. Това е ужасът на майките, от “чието мнение нищо не зависи”. Това е кошмарът, от който се будят нощем, треперещи и разплакани. Страхът, че някой ден няма да ги има вече и детето им ще умира дълго, бавно и мъчително, изоставено, необичано, необгрижено, може би дори гладно. Ето това не мога да си го представя. Само опитът да си го представя ме докарва до отчаяние, граничещо с лудост.
Защо позволявате това да се случва?
Има време за политически игри, сигурно са голяма тръпка, играйте си ги, по възможност не за наша сметка.
Сега обаче е друго време.
Сега е времето, когато трябва да си спомните, че сте хора, господа политици.
Какво всъщност искат майките. Ще допълня с пояснението на Аделина Банакиева:
Протестът не е за ДЕЦА! Всъщност благодарение на предишни протести децата с над 90% увреждания получават 930 лв до 18 г.
Тези над 18 г с над 90% увреждания, навършвайки пълнолетие минават на пенсия от 145 лв НЕЗНАЙНО ЗАЩО, защото те не хукват да бачкат, а по-скоро междувременно са се обзавели с още куп съпътстващи заболявания.
ДА - дават се помощни средства, но не според нуждите и диагнозите, а на кило! Според каквото има. А после, пак с пари по ЗК или фондове или дарения се правят зверски операции за решаване на здравословни проблеми от кофтито помощно средство (примерно затруднено дишане от изкривен гръбнак от кофти количка, изкривени крайници от кофти или липса на обувки).
Оценката на процент увреждане се прави по таблици, които... този, който ги е правил искам да ми падне... Примерно дете с аутизъм, което доживотно само не може и до тоалетна да иде, е около 50% - съответно това го пиша , за да не си помислите, че тези 930 лв се дават мощно на всички. Всъщност повечето са с 50-70 % и вземат 350 лв.
България е ЕДИНСТВЕНАТА държава в ЕС, в която ВСЯКА ГОДИНА КАНДИДАТСТВАШ за личен асистент на детето си и СЕ МОЛИШ да бъдеш одобрен!
Има едно нещо, наречено НАЦИОНАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛНИ НПО, дето получават пари от бюджета и тези бюджетни организации участват в комисии - другите, които не са искали или не отговарят на условията (офиси, членска маса, дейности) са аут! Нямат думата! Не е нужно да обяснявам, че като получаваш заплата от бюджета, е логично да пазиш заплатата си и не е много важно да има реформи, които държавата, (която ти плаща заплата), не иска да ги има! ТА ЗАТОВА се говори, че не всички хора с увреждания искат реформи. Тези, дето са на бюджетна хранилка, са склонни на “отлагане", “обмисляне” и “трябва време“.
Законопроектът, който ще се внася другата седмица касае НАЙ-ТЕЖКИТЕ случаи !
Майките не искат чудеса и не ги очакват! МАЙКИТЕ на вечните бебета се борят тази зима да не умрат от студ и глад едни около 2 хиляди човека, живеещи с 210 лв за двама !
7000 са хората с право на личен асистент - извън институциите като Могилино!
Още по темата:
Системата ни убива - фланелката, която скара властта
Автор: Мария Пеева
Един приятел ми прати смешен виц. “Умрях от смях и нямаше как да не ти го споделя. Ти ще го оцениш.”
Вицът беше следният:
На дело за изнасилване, съдията, за да установи тежестта на злодеянието пита потърпевшата:
- В кой момент Ви беше най-тежко?
- Най-тежко ми беше тогава, когато ми вдигна краката и всичката пръст от галошите ми се изсипа в очите!
Някак не успях да го оценя. Сигурно е много забавен, с неочакван край и всичко, но не мога дори да му се усмихна. Също толкова ми е гаден колкото вица за бременната проститутка или вица за абаносовата табуретка.
Момчета, крайно време е да разберете, че изнасилването не е тема, с която човек може да се шегува. Надали някоя от вашите колежки, приятелки, сестри, жени, майки и дъщери ще си признае, че някога е била заплашена от изнасилване. Или че го е преживяла. Защото да те изнасилят съвсем не е като да те ударят, оберат или измамят. Там не просто се чувстваш жертва. Там се чувстваш и унизена, и ужасно виновна. Все едно си го предизвикала по някакъв начин. Все едно си омърсена и обществото те заклеймява. Неслучайно по света все още има места, където за изнасилване убиват не само извършителя, но и жертвата.
Бях на 15-16 години на една бригада, когато в стаята ми влезе един симпатяга от по-големите, вечно нахилен, много общителен, русоляв, всички го познавахме. Попита имаме ли цигари. Съквартирантката ми я нямаше. Почнах да си ровя из сака, където криех кутията, бях му обърнала гръб. Изобщо не знам какво се случи и как за секунди се озовах на леглото, а той ми дърпаше дънките. Не се разпищях, все още не, срам ме беше, но почнах да се боричкам.
- Абе, ти откачи ли? Я се разкарай! Имам си гадже!
Той бръщолевеше нещо, не помня какво. Но помня разкривеното му лице и лигавата му уста. И помня, че не ме виждаше. Все едно ме няма, все едно някаква кукла е налегнал. Кълна се, че точно това почувствах. Сякаш аз не съм там и не съществувам. И каквото и да кажа, няма да има никакво значение и няма да мога да го спра. Не знам дали ви се е случвало вътрешностите ви да измръзнат, все едно сте погълнали цяла кофа лед. Ей такова беше усещането. Ужас в най-чистия му вид, който те смразява отвътре навън. Някаква примитивна частица от мен успя да реагира и писнах. Той ми натисна главата във възглавницата и продължи да дърпа пустите му дънки (спасиха ме тези тесни дънки, така беше модерно, впити като втора кожа, едва ги обличаш… и събличаш). Ухапах го с всички сили и се разпищях с цяло гърло. От съседната стая, слава богу, дотичаха две съученички. Едната - почти двуметрово, силно, спортно момиче. Буквално го изтеглиха от леглото. Той стана, ВЗЕ ЦИГАРИТЕ от пода и си тръгна все едно нищо не е станало. Гад долна.
Изтичах в банята и повърнах, и се наплаках, момичетата и те си пореваха с мен.
Вечерта излязох все едно нищо не е станало и дори не казах на гаджето ми. Ама и аз глупачка, срам ме беше. Щеше да го пребие, съвсем заслужено.
Това е моята история отпреди цели 30 години, размина ми се леко. Имам обаче приятелка, изнасилена като ученичка, влачена буквално по улицата от изрода, който я е замъкнал в дома си, неин съученик. Никой не го е спрял. Не че не е пищяла, ама всички си мислели, че се шегува, че се прави на интересна. Красива, успешна жена. По нищо няма да разберете какво е преживяла. И да, мачка мъжете и ги побърква. Има за какво да им отмъщава. Имам приятелка, изнасилена на бригада, не на същата, на друга. От двама непознати, местни момчета. Не са ги открили. Или са ги покрили, знам ли. Мрази мъжете до ден-днешен това момиче. Живее с котката си и не ще да помисли за семейство. А е добър човек, можеше да направи някого щастлив. И себе си също.
Но това не е всичко. Имам позната, изнасилена от собствения си баща. На 14 години. Иначе е много успяла, красива жена. Не е казала дори на майка си. Опита се да създаде връзка с нелош човек, роди едно дете и се разведе. Мрази мъжете и не може да го преодолее. Сега и дъщеря си учи да ги мрази. Добре че не роди момче, щеше да му отмъщава цял живот.
Да, има такива истории и никой никога не чува за тях. Те се крият дълбоко и ни ядат отвътре.
Затова ви моля, момчета. Умната с вицовете за изнасилване.
Не знаете дали жената срещу вас, която им се усмихва с половин уста, не ги е преживяла.
Автор: Надя Колева
Повод да напиша тази статия е снимката на една прекрасна синеока баба и нейния прекрасен синеок внук. И по-точно един коментар под въпросната усмихната снимка.
Възникна въпросът трябва ли бабите да помагат от време на време с внуците, или „който има деца, да си ги гледа!“?
Ще отговоря с това изречение:
Децата не са точка, те са двоеточие!
Ако въпросната баба има желание и възможност, защо да не даде глътка въздух на младото семейство? От личен опит знам колко е натоварващо всичко около малкото вечно-ревящо-не-знам-си-защо човече. И колко хубаво е от време на време да има някой, който да ти „удари едно рамо“, да те отмени, макар и за час, в непрестанните денонощни грижи.
Може да ви прозвучи смешно, но когато се роди нашето дете, нямах търпение да дойде майка ми/сестра ми, въобще, който и да е, само ей така да идем да напазаруваме с мъжът ми в някой хипермаркет. Направо се чувствах като на екскурзия! След цял ден (и нощ) смяна на памперси, шишета с мляко и неотлъчно до ревящото бебе, буквално се чувствах като удавник на самотен остров, който само чака някой от някъде да се появи, за да излезе да глътне малко въздух, пък макар и за час.
Бебето не е рестарт, а ъпгрейд
И, за да бъда съвсем честна, трябва да си призная, че нещата не се промениха кой-знае колко с времето. Някак изобщо не ми пасна ролята на майка и домакиня, от тези, които си седят само вкъщи. Изобщо не се чувствах комфортно в тази роля, направо ще трябва да си призная, че изобщо не бях подготвена за цялото това обсебващо нещо, което ми се случи, след раждането на детето. Чувствах се така, сякаш само за една нощ някой е заличил целият ми предишен живот и ме е завързал неотлъчно до едно вечно недоволно бебе.
Не ме разбирайте погрешно – това, че имам дете, е най-прекрасното нещо, което ми се е случило, но много ми се иска повече майки да разберат колко пагубно може да е за тях самите да ограничат всичките си мечти и очаквания и да ги вложат в едно малко, невинно същество, което впрочем съвсем не може да носи такава голяма отговорност – да бъде нечия единствена мечта!
Много се надявам да ме разберете правилно и за това ще кажа отново, че децата са без съмнение най-прекрасното нещо в нашия живот, но е хубаво да знаем, че когато се пови детето, това не означава автоматично, че целият ни предишен живот е зачеркнат завинаги.
Много е важно да помним, че преди децата да се появят, първо сме били самите ние като личност, после сме били двойка (аз и мъжът до мен) и след това вече се появяват и децата. Мислете за това като за една пирамида. Ако основата не е достатъчно стабилна, върхът ще се катурне. Ще го онагледя:
Първата картинка е своеобразна пирамида на Маслоу и показва в най-общи линии моята идея, че преди двойката и преди детето стои личността, т.е., ако личността е силна и пирамидата ще бъде стабилна.
А какво се случва, когато обърнем пирамидата?
Случва се това, че децата няма да могат да понесат цялата тежест, която стоварваме върху тях, когато ги поставяме в основата на нашия живот.
Много ми се иска да бъда разбрана правилно, тъй като тази тема е изключително важна в нашето общество, в което от край време се счита, че след раждането на децата, ролята на майката се ограничава до отглеждане на потомството и домакинстване.
За да бъде силно едно семейство, много е важно отделните личности в него преди всичко да са силни личности, след това да е изградена стабилна връзка между двамата родителя и накрая – подчертавам – накрая – да се радваме на щастието, което ни носят децата!
Но е изключително пагубно да натоварваме децата си с отговорността на нашата връзка с другия родител, с отговорността на нашите собствени непостигнати цели и мечти.
Нека децата са нашето двоеточие – нашето естествено продължение. Животът не свършва и не се ограничава до това да имаш деца. Нека не поставяме децата в центъра на нашия личен живот. В центъра трябва да сме само и единствено ние самите, колкото и егоистично да звучи това. Когато ние самите сме наясно какво искаме, когато сме в хармония със себе си и осъзнаваме, и не пренебрегвате своите собствени цели и желания, само тогава ще сме в състояние да дадем на децата си това, от което всъщност имат нужда те – сигурност и стабилност, обич и доверие.
Децата не са точка,те са двоеточие!
Прочетохте ли
Автор: Теодор Пеев
Ще започна този текст с няколко разяснения относно сайта “Мама Нинджа”. Те са насочени основно към хората, които са силно убедени в идеята, че щом някой изразява мнението си, и то е различно от тяхното, значи получава пари за това. Честно казано не смятам, че дължим обяснение на когото и да било, но реших все пак да започна с това, за да може, дай боже, тази читателска група да спре да ни обвинява в платена пропаганда. Ако не се чувствате като част от тази, за щастие, пренебрежимо малка част от нашите читатели, спокойно можете да пропуснете този параграф.
Бидейки както син на Мама Нинджа, така и основното техническо лице зад сайта, смятам, че съм доста добре запознат както с подбудите, поради които майка ми пише текстовете си, така и с бизнес делата на сайта. Майка ми не е човек, чието мнение може да бъде повлияно чрез финансови стимули. В нито един момент от живота ми не съм я виждал да прави нещо заради парите. Тя прави нещата, защото ги харесва. Когато видите някоя статия, дискутираща наболяла тема, може да сте сигурни не на 100, ами на 100 000 процента, че това е едно искрено мнение, за което нито една “ДЖЕНДЪРСКА” организация не е платила (по-нататък ще обсъдим и ДЖЕНДЪРИТЕ). Да, в сайта от време на време има реклами. Банери на играчки или дрешки, статия за даден продукт. Това е абсолютно нормално. Разходите по сайт с тези мащаби са солидни. В случая с нашия сайт, всяка реклама е винаги обявена като такава - няма да видите статии със скрита реклама, платени от НПО-та или политически партии. Освен това майка ми се съгласява да рекламира само и единствено продукти, които тя самата е използвала или би използвала. Идеологията й е, че както не би препоръчала нещо, което тя самата не харесва на приятелите си, така не би го препоръчала и на вас - читателите си. На вас, които я обвинявате във взимане на пари от всевъзможни организации, за да пробутва идеите им, целящи всевъзможни пагубни сценарии за клетото ни общество (унищожение на семейните ценности, превръщане на децата в ДЖЕНДЪРИ и тн. и тн.) В нашия сайт няма да видите реклами от Гугъл Адс (ако не се сещате за какво ви говоря - рекламите за кремове против гъбички и самотни жени търсещи сексуални забавления), каквито има в огромна част от “сигурните” ви източници на информация. Когато получим предложение за рекламна кампания, се съгласяваме само и единствено, ако одобряваме продукта. Следвайки тази политика определено няма да станем милионери от този сайт, но поне ще знаем, че не сме се продали. Сега може би ви става ясно защо подобен тип обвинения са много обидни за целия екип на сайта. Екип, който влага огромно количество енергия и време, за да може да предостави на читателите си качествени истински материали. Та, следващия път, преди да започнете да плюете в коментарите как ни плащат от фармацевтичните компании, рептилите, илюминатите, ГЕРБ, ДПС, Арнолд Шварценегер, тайната организация, целяща превръщането на българските деца в ДЖЕНДЪРИ или самият Радо Шишарката, замислете се, че може би някои хора могат да мислят извън стадото, и без да им се плаща за това. Мерси!
След тези разяснения нека минем на същинската част. Напоследък забелязвам много безумни, лишени от каквато и да е логика коментари, под различни публикации в социалните мрежи (конкретно в нашата страница, както и в една група за образование), та реших да нахвърлям мислите си за тях.
Нека започнем с ДЖЕНДЪРИТЕ. Ако се чудите защо пиша тази дума с главни букви, ами защото не разбирам, какво за бога, се има предвид с това. Думата ДЖЕНДЪР, предполагам от английски - gender = пол, много силно навлезе в речника на това, което аз наричам, нискоинтелигентен обитател на Фейсбук. Явно думата се използва като обидно название за хората с различна сексуална ориентация. Изключително силно ме натъжава фактът, че явно средното ниво на интелект на българина е достатъчно ниско, че започне масово да използва тази дума като обида. Нека ви обясня няколко неща за тези хора, така наречените от вас ДЖЕНДЪРИ. Сигурно сте ги чували и преди, ама не пречи да опитам.
Сексуалната ориентация не е нещо, което човек си избира.
Има хиляди научни трудове, които потвърждават истиността на това понятие. Да спорите, че е възможно някой да превърне децата ви в хомосексуалисти, е все едно да спорите, че земята е плоска. Това не е възможно. Не се притеснявайте, че ако в училищата се засягат теми, свързани с различната сексуалност, това би могло да повлияe на вашето дете - не може. Единственото, което целят този тип, да ги наречем дискусии или занимания, е децата ви да бъдат по-информирани и по-толерантни от вас. Няма нищо лошо в това човек да има различна сексуална ориентация от общоприетата за стандартна. Също така няма никаква връзка между сексуалността на един човек и останалите черти от характера му или способностите му. Сред тези ДЖЕНДЪРИ, които вие тъй силно мразите, има всякакви хора и някои от тях са много по-образовани и полезни за обществото от онези, които ги заклеймяват. И моля ви, не се обиждайте от думите ми.
Все пак вие правите избора дали да мразите или не, за разлика от тези хора, които нямат избор дали да бъдат “нормални” спрямо вашия калъп.
Имайте предвид, че това ви го казва един 100% хетеросексуален мъж. Просто смятам, че е меко казано МАЛОУМНО в 21-ви век все още да съдим за хората спрямо това с кого си лягат. Та накратко - джендърите няма да ви превърнат децата в изроди, няма да ви развалят ТРАДИЦИОННИТЕ БЪЛГАРСКИ СЕМЕЙНИ ЦЕННОСТИ (които НЕ СА да удариш половин шише ракия на вечеря, да шибнеш 2 шамара на жената и по 1 на децата, да си знаят, и да си легнеш щастлив и доволен). Силно се надявам това да е последното поколение българи с такова остаряло мислене. Ако за вас е толкова важно да мразите, мразете. Поне оставете децата ви сами да решат кое е правилно - да бъдат толерантни и да не съдят хората спрямо нещо, което дори не е техен избор, или да бъдат същите като вас - да мразят и всички да са им виновни.
Втората тема, която искам да подхвана, е наболялата тема с Норвегия. Тук ще съм доста по-кратък. Искам само и единствено да вмъкна една идейка, която явно убягва на всички. Когато, да кажем, човекът А решава да отида да живее в държавата Б, се очаква той да се запознае със законите на тази държава. Ако нещо в тях не му изнася, съвсем спокойно може просто да не ходи да живее там. В случай че все пак реши да отиде, то той е длъжен да се съобразява със законите на държавата Б. Явно в Норвегия законите за закрила на детето са доста по-строги от тези в България. Ако решите да живеете в Норвегия е силно препоръчително да ги спазвате. Ако това не ви изнася, мисля, че нещата са много прости - просто не отивайте да живеете там. Лично аз съм против възпитанието на дете с шамари, но пък всеки сам прави този избор.
За тези от вас, които са се почувствали засегнати от текста, не ми е това целта. Пиша го с надеждата да осъзнаете къде точно е грешката в ценностите и мисленето ви.
Не може да очаквате, че като мразите и възпитавате децата си да мразят, нещо някога ще се промени.
Докато образованието ни все още е в годините на Бай Тошо, няма как кадърните хора да остават да се развиват тук. Ще хванат пътя, както толкова много хора от предишните поколения. Нужни са множество промени, но те започват персонално за всеки човек - първо трябва народът ни да се промени, да се научи да мисли и разсъждава, и тогава ще можем да променим и държавата си. За родителите ни най-вероятно е късно да видят тази промяна, но дайте да я започнем, че да може поне децата ни да я видят, бе мама му стара!
Спорната статия, чиито коментари накараха Теодор да напише този текст, е Какво се случва в Норвегия.
Много добър анализ на обществената реакция може да прочетете тук.
Автор: Стамена Марашева-Петкова
На 2 юни отдаваме почит към Ботев и другите герои, загинали в борбата за освобождението на БЪЛГАРИЯ (това е пояснение за тези, които се чудеха какво е това странно виене в 12 ч. на обед)! Когато се отдава почит, трябва за минута да сведем глави в благодарност към тези, които са се жертвали в името на СВОБОДАТА! Сигурна съм, че хората, които ще прочетат това, много добре знаят защо в 12 вият сирените и са дали своята почит към героите, но няма как да не споделя възмущението си от факта, че има и такива, на които не им е ясно или пък им е все тая.
Предполагам, че е имало и такива възмутени, че точно в 12 вият тия сирени, човек да не може да си си пийне ракийката със салатката на спокойствие, а те му заглушават телевизора даже! Тая глупост вече няма ли да я спрат, това е всяка година! Нека тия по улиците се правят на националисти, че може и от някоя телевизия да ги снимат, ама вкъщи да се става от масата, абсурд! То пък има и хора дето бързат, нямат време за тия щуротии, може ли да губят ценна минута в стоене на едно място? Даже най-добре е да се смеем на тези, които се правят на интересни и седят мирно, че да ги хване срам и догодина да не си и помислят да спират, пък дано вече тия, дето ги пускат тия сирени се откажат и да не губят ценната минута на хората всяка година!
Аз обаче реших да направя напук на тези, които си ценят минутата и когато завиха сирените, спрях, сведох глава, обаче покрай мен си кипи животът. Наистина побеснях, вбесих се, идеше ми да се разкрещя от яд, и то не защото правя напук на безхаберните, а защото изпитвам дълбока почит към подвизите на националните ни герои. Още по-възмутително беше, че забелязах как двама старци си крачеха бодро, с ръце зад гърба и сякаш не чуваха сирените. Тогава вече се замислих колко пропаднала е нашата нация. Щом вече и възрастните не почитат героите и за минута не свеждат глави, тогава как ще научим децата що е СВОБОДА, ГЕРОИЗЪМ, САМОЖЕРТВА, БЛАГОДАРНОСТ и най-вече ПОЧИТ? Бих разбрала донякъде, ако видя деца да шават по време на сирените, бих разбрала дори мои връстници, но нали по-възрастното поколение претендира, че са по-възпитани, по-интелигентни и с по-голям морал! Оооо, нима?
Между другото всички видяхме, че в социалните мрежи много хора изразяват почит, но дали това не е някаква „мода“? Не е ли по-важно в душата си да почетем Ботев и всички герои и да съзнаваме колко трябва да се гордеем и да бъдем благодарни за тяхната саможертва в името на РОДИНАТА? И дори да звучи като клише, аз съм сигурна, че ако Ботев беше наш съвременник, щеше да опише нацията ни като неблагодарна сган, която убива бавно и мъчително своята МАЙКА-РОДИНА!
Не претендирам да съм свръхнационалистически настроена, но много болно ми стана да гледам как не се отдава почит. Не мога дори да опиша чувството: почувствах някаква смесица между възмущение и гняв. Нима е толкова трудно да спрем за минута, нима е толкова трудно да замълчим, нима е толкова трудно да сведем глава? Някак си е парадоксално как 500 години българите са свеждали глава, а днес и за минута не го правят. Е да, различно е. Едно е 500 години да свеждаш глава пред поробителите, друго е минута пред героите! И все пак се съмнявам, че има някой, който да предпочита да бъде със сведена глава пред поробител дори и за минута, затова нека отдадем тази минута на героите!
Много въпроси си зададох, но все риторични! Не искам отговори, искам българите да уважават и почитат героите си, защото ако не бяха те, нямаше да ни има и нас!
Стамена е нашата будна съвест :) Струва си да помислим върху историите й, дори когато са откровени до болка, та чак обидни. Може да прочетете и други от нейните криворазбрани разкази:
Криворазбраните правила на пътя
Автор: Светла Чимчимова
В живота аз съм точна като швейцарски часовник и подредена като органайзер на счетоводител. Но понеже никой не е съвършен, на мен вечно не ми достигат точно пет минути. И така в една слънчева утрин, опитвайки се да натъпча денонощието в полагащите му се двадесет и четири часа и борейки се с пустите пет минути, аз простирах на терасата. В бързината изпуснах един сутиен. Понеже, така да се каже, анатомично аз съм с доста развита балконна архитектура и въпросният артикул е доста големичък, при падането си той се изду като бял дантелен парашут и плавно падна в терасата на съседите под нас. Аз изцъках едно звучно,, тц-тц" и аха да спомена нещо за мечки и майки, но в главата си чух строгия глас на баба ми:
Дамите не ругаят!
... и подвих опашка. Така или иначе нямаше време за спасителна операция, червилосах се и отидох да жъна нивата на младостта и красота или иначе казано да работя. Денят си тръгна както обикновено и някъде в ранния следобед тъкмо имах три клиентки и трябваше да направя от една брюнетка - блондинка, да премахна на втората посредством околоочен крем бръчки с дълбочината на Гранд каньон и да избера на третата червило за служебно парти (шепнешком ми беше доверено, че шефът е млад, готин и свободен и изборът на червило е от изключителна важност).
Абе, мисии почти толкова отговорни колкото да спасяваш света.
Точно по това време на вратата застава съседката, която живее под нас, стискаща в ръката си нещо бяло и дантелено. Понеже тя е страшно секси парче с балконна кубатура по-голяма и от моята, концентрацията на внимание мигом се насочва към нея, даже и в изцяло женска компания, каквито са моите клиентки. Съседката отваря оцветените си в страстно коралово устни и с медена усмивка казва:
— Светле, този сутиен го намерих у нас — и с жест на илюзионист разгъва парче бяла дантела размер D/F — мъжът ми каза да дойда да ти го върна.
Опа!!!
За нас двете това е съвсем тривиален разговор, понеже те редовно обират реколтата от гащи и чорапи, която изпускам, докато простирам. За клиенките ми обаче това звучи в стил ,,Отчаяни съпруги" и в очичките им лъсва любопитен блясък, а ушичките им се наострят като на елфите на Питър Джаксън от ,,Властелинът на пръстените ". Съседката обаче си продължава по същество :
— Аз го разгледах, много ми хареса. Мъжът ми каза, че и на мен добре ще ми стои. Та да ми кажеш откъде е купен, да си взема и аз.
Тука козметиката рязко загуби битката за внимание в очите на клиентите ми и те най-откровено взеха да местят очи от мен към нея в стил тенис мач на Уимбълдън.
Сега представете си тази ситуация като комикс. Той изглежда така :
Секси съседката, сладка и усмихната, не казва нищо.
Аз с балонче над главата в което пише: ,,Ауч"!
Клиентка номер едно с балонче, в което пише: ,,Пфу! Хората мъжете си сменят, аз тука един цвят на косата си не мога да сменя без разрешение!"
Клиентка номер две с балонче: ,,Ние едно време поне се криехме"
Балонче на клиентка номер три: ,,Бива го тоя сутиен, ще изчакам да чуя от къде е купен и ако има по-малък, ще си взема за банкета, че не се знае!"
След още няколко реплики сутиенът преминава в моите ръце. Тя понася сластното си тяло към някой мол, а аз се опитвам да върна мислите на моите клиентки в руслото на разкрасяването с вид на високоморално същество и репликата: ,,Изтървах го докато простирах". От добро възпитание те промърмориха по едно неубедително ,,Аха".
Но в този ден сексуалната революция записа мощна победа над консервативния морал.
Прочетохте ли
Автор: Сева Николаева
Тази история няма да има щастлив край. Няма да завърши и трагично. На финала лежерно ще затворите страницата и спокойно ще продължите пътешествията си из нета. Горчив или сладък вкус също няма да ви остане. Просто ей така, ще кажа: Край!
Предупредени сте.
Приказката е за Берта и Панчо, които са заедно. Имат разлика в годините, не е голяма - 6-7, в нейна полза. Може да се каже, че са в крак с тренда. Блондинка не е. Среброто й отива - когато се движи, слънцето си играе с оттенъците на сивото и малко златно и ги прави да приличат на дъга. Не никого и през ум не минава да предложи да се боядиса - просто това е нейният цвят. Панчо е ...ами по-тъмен (абе направо да си го кажем - синее). Него слънцето също го обича и като го напече - той светва, образно казано. И така се загрява, че около него можеш да получиш топлинен удар. Направо излъчва, честна дума.
Берта, както личи по името, е германка. Натурална! Много се гордее с произхода си, може стигне до началото на корените си (които са доста дълбоки, започват чак от края на по-миналия век). За добро и зло нейните деди са били редом до всички най-първи мъже на Германия - ухажвани и взривявани, дефилирали са по площади и улици из цял свят - хулени или славени. Фамилният албум на Берта е впечатляващ, който го разгърне, се респектира. Днешните роднини на Берта също са селебрити, както се казва напоследък. Самата тя има самочувствието на уникална красавица, но ако си говорим честно, тунингът е бая на почит в семейството й.
Панчо също е европеец. Името му сигурно ви говори за неговите корени ... френски...не се смейте! И като чист французин, Панчо също се гордее с родата си, междудругото далеч по-многобройна от тази на Берта. Да не си помислите, че Панчо е хванат от гората? Неее, той си знае първите отци и основателно може да се похвали, че фамилията му е далеч по-стара от тази на Берта - с близо век (е, малко по-малко де, ама карай, Панчо да е доволен!).
Стига история. Сега за днес. Когато Панчо нахълта в живота на Берта, тя имаше друг до себе си. От Азия беше, ама японец, кореец или китаец, то днес знае ли се кой откъде идва? Не че са еднакви, ама на мен не са ми много по сърце (много фасони, много претенции, голямо самочувствие). Берта обаче е широкоскроена и не страда от предразсъдъци. Живееше си с японеца (да, японец беше!), всеки си гледаше работата през деня, а вечер замръкваха под един покрив. Тихо, кротко, идилия. Появи се Панчо и обстановката се напрегна. Почти всеки път единият а тръгне да излиза, другият се намърда на мястото му. Берта заминава, двамата остават да си мълчат. Понякога ту единият, ту другият излизаха с нея, но пак не беше ок. Тя такава фукла, всички я гледат! Японецът се оттегли. Не съвсем доброволно, но се получи предложение, на което не можеше да се устои.
И Панчо остана с Берта. Толкова са различни! Тя едра, могъща такава, със заоблени форми и изящен профил. Той такъв дребничък малко (не много по-нисък, но до Берта направо се губи); погледът му глуповат, но като цяло печели доверие. Много е пъргав, подвижен като бълха. Навсякъде си намира място, а за Берта винаги трябва повече пространство. Ако са заедно навън, тя го засенчва отвсякъде, понякога дори не го отразяват. Децата от къщата (а, да, има и деца), та децата приеха Панчо с отворени обятия. В началото малко им беше срамно да излизат с него - такъв дребен, не много представителен, тъмничък (абе синее, няма какво да се лъжем); пък и в бляскавста компания на Берта преди него... Но после го оцениха. С него беше по-забавно. С него започнаха да се учат да шофират, вечер, ако закъснееха, ползваха го да си се прибират. Берта е специална, не си пада по късни излизания. Тя обаче винаги чакеше Панчо да се върне. Да угасят лампите и да продължат да си мълчат. Заедно. Един зад друг в големия гараж. Тя - Мерцедес златно-сив металик. Той - малко синьо металиково Пежо. А имената Берта и Панчо им ги дадоха децата. Като малки обичаха да кръщават някои вещи, за да си създават лично отношение към околния свят.
Та Берта и Панчо са коли. Затова още в началото ви казах, че нито ще има драма, нито щастлив финал.
Вие какво си помислихте?
Вижте и тази забавна история
Когато добрият Господ създаваше майките, се позабави със срока. На шестия ден от закъснението му, се появи ангелът и му каза:
- Много се бавиш с това.
А Бог му отговори:
- Чел ли си заданието към тази поръчка? Трябва да се почиства лесно, но да не е от пластмаса. Да има 180 движещи се компонента и всички да са сменяеми. Горивото ѝ е кафе и остатъци от предното хранене. Целувка, която да лекува всичко - от счупен крак до разбито сърце. И шест чифта ръце!
Ангелът поклати бавно глава и рече:
- Шест чифта ръце… няма начин!
- Не ръцете ми създават проблеми. - отбеляза Господ - А трите чифта очи, които майките трябва да притежават.
- И това е стандартният модел? - попита ангелът. Бог кимна.
- Един чифт, който да вижда през затворени врати, когато тя попита “Какво правите там деца?”, въпреки че ѝ е пределно ясно. Друг на тила ѝ, който да вижда нещата, които не трябва, но и които трябва да знае, и естествено тези отпред, които могат само с поглед да кажат на детето “Разбирам и те обичам”, когато то направи гаф.
- Боже! - каза ангелът, докосвайки леко ръката му - Почини си малко утре.
- Не мога. - каза Господ. - Толкова съм близо до това да създам свое подобие. Вече имам една, която се лекува сама, когато се разболее… Може да нахрани шестчленно семейство само с една тарелка кайма... и може да накара 9-годишно да се изкъпе само.
Ангелът огледа моделът на майката.
- Толкова е нежна. - въздъхна той.
- Но силна! - възкликна Господ. - Не можеш да си представиш какво може да направи и на какво може да издържи!
- Може ли да мисли?
- Не само че може да мисли, но и разсъждава, прави и компромиси. - каза Създателят.
Накрая ангелът се наведе и прокара пръст по бузата ѝ.
- Има теч - заключи той. - Казах ти, че се опитваш да сложиш прекалено много в този модел.
- Не е теч. - каза Бог. - Сълза е.
- Кога се ползва?
- Когато е щастлива, тъжна, разочарована. Когато я боли, когато е самотна. Когато се гордее.
- Ти си гений. - каза ангелът.
Унило Господ рече:
- Сълзата не я сложих аз.
Автор: Ърма Бомбек, “Когато Господ създаде Майките”
Прочетохте ли
