Главен редактор
Автор: Яна Пеева
С Теди изтърпяхме една седмица разделени. Няма да коментирам по колко пъти на ден сме се чували, защото ще ми се смеете. По някое време се обадих на майка ми да я питам кога ще се понася и тя към Гърция, че да си ме прибере после и да си ходя вкъщи. Оказа се обаче, че е заета жена тази моя майка и няма да може да дойде. Ако знаете как ми се скапа настроението… Хем ми беше тъпо, че за поредна година няма да сме заедно на море - като бях малка изкарвахме по цяло лято, само сменяхме плажовете. Имам страхотни спомени от Оазиз, когато все още беше къмпинг, а не супер скъпарски комплекс. Там дядо ме научи да плувам, но това е друга история. Стана ми тъпо и че няма да мога да се прибера в София по-рано. Сигурно действително звуча като страшна лигла и след 5 години друга песен ще пея, но почивка без Теди не е почивка.
Понеже знаех, че няма да може да дойде през уикенда, защото няма да има кой да гледа кучетата, в главата ми се зароди план. Ще се прибера една седмица по-рано с Иван, който пътува дотук всеки уикенд и в неделя си заминава обратно за София! Как само щях да го изненадам!
За да придобиете идея колко съм добра и отракана с изненадите, ще се отклоня малко и ще ви разкажа за страхотния коледен подарък, който направих на Теди миналата Коледа. Реших да му направя коледен календар с различни подаръци за всеки от 12-те дни до Коледа - малки символични подаръчета плюс един голям за накрая. Всичко тръгна добре, до края на ноември бях поръчала всичко, а до 10-и декември бяха пристигнали и успях да ги опаковам. Закачих календарчето на стената на 12-и сутринта, докато Теди разхождаше кучетата, но успях да устискам и му позволих да си вземе първия подарък чак вечерта! Точно три идилични дни успях да се сдържа и търпеливо да раздавам по един подарък на ден. На четвъртия всички останали подаръци бяха раздадени или съобщени (имаше вечеря и торта по негово специално желание). Големия си му го дадох на Коледа! Единодушно решихме да подарим календара на някое друго семейство…
Нека се върнем обаче в настоящето. В петък вече не издържах и още сутринта в 9 писах на Теди да му кажа, че си идвам. Реакция не последва и реших, че спи. Един час по-късно ми се обади един покрусен съпруг.
“Слънчице.. аз такова.. да ти кажа.. тази сутрин станах в 6 и ходихме с Косьо да оставим кучетата на хотел, за да дойда в Гърция и да те изненадам. Ама ти сега, ако искаш да се прибираш наистина в неделя, аз няма да мога да дойда, защото няма да има достатъчно място в колата на връщане. Та ти сигурна ли си, че искаш да ме изненадаш в неделя или аз да дойда да те изненадам в петък?”
Мими се смя със сълзи, после каза, че сме напълно луди и добре сме се намерили. А после Теди се сети за историята с часовниковата каишка и златния гребен. Ако не сте го чели - “Даровете на влъхвите” на О. Хенри. И ние така като героите сигурно сме две глупави деца, които само гледат да се зарадват един друг. Дано никога не пораснем!
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Прочетох следната история на стената на Боян Юруков във фейсбук.
В метрото U4 във Франкфурт преди малко. Момиче говореше по телефона. Доста меко, някъде от източна България беше:
"...да бе ама тоя поне не вонеше. Ок беше. Не ме би."
"..."
"Как да си тръгна бе? Ако се върна ще ме убие. То, ако мама разбере, тя ще ме убие."
"..."
"...братовчедка... тя па кога..."
"..."
"Сервитьорка, сервитьорка, ама гледай какво стана.."
"..."
"Еми... вика 10 хиляди още иска. Ама де да знам - той все ги дига... Да вчера..."
"..."
"Да бе, сякаш някой му пука. Сами ще се ..."
"..."
"Да, знам, ще ти кажа. Звънни ми после, че те мисля."
"..."
"Не утре съм в..." (тук слезе)
Ужасно, нали?
А най-ужасното е, че повечето момичета в такава ситуация дори не знаят къде да потърсят помощ. Съответно, повечето хора, които случайно срещнат момиче в подобна ситуация също не знаят какво да го посъветват. Тази пролет самата аз изпаднах в подобно положение. Не, не на момиче, жертва на трафик, слава богу, не съм им в целевата група. В ситуацията на човек, който не знае как да помогне.
Ето какво ми се случи в Лондон, на семейната ни екскурзия. След посещението на музея с восъчните фигури на мадам Тюсо, искахме да разгледаме и музея на Шерлок Холмс, но навън се лееше пороен дъжд и въпреки това опашката беше отчайваща. Решихме да починем малко и да изчакаме, преди да измислим как ще продължим, затова се скрихме в пицерията на Бейкър Стрийт и поръчахме нещо за хапване. Междувременно дъждът спря за малко и използвах момента да прескоча до отсрещната аптека, преди да ливне отново. Пред пицерията едно младо момиче ме доближи и ми поиска пари. Бързах, тя говореше много развален английски, не си направих труда да я изслушам, подадох й някаква дребна монета с мисълта: “Защо изобщо трябва да й помагам, я да се хване на работа, здраво, право младо същество”. Върнах се от аптеката след малко и седнах отново при мъжа ми и децата. Точно тогава една жена влезе вътре с просещото момиче и още едно на същата възраст. Отиде и им поръча пица, а после си тръгна. Мисля, че беше англичанка. Двете девойки седнаха на съседната маса и… заговориха на български! Не подозираха, че и ние сме българи, не знам как точно тогава момчетата се бяха умълчали, може и да са били изморени след музея с восъчните фигури на мадам Тюсо. Чух разговора им и се намесих. Оказа се, че двете девойки са станали жертва на измамници, които им обещали работа в Англия, след което, когато момичетата пристигнали, работа нямало, а на всичкото отгоре им взели багажа. Не се сетих да попитам дали имат документи. Момичетата изглеждаха изплашени, което ме накара да си мисля, че може би е имало работа, но не каквато са очаквали… Сега и двете бяха на улицата, без пукната пара. Дадохме им малка сума, колкото да пренощуват в някакво хотелче тип туристическа спалня, и телефона на посолството, който намерих в интернет. Казаха, че поне са успели да се обадят на родителите си и чакат на следващия ден да им пратят пари, просто в момента го бяха закъсали гладни и без подслон. Адски ме загриза съвестта, че подминах хлапето на улицата, без да се опитам да разбера какво всъщност се опитва да ми обясни. Просто измамниците са толкова много, че понякога се случва човек да подмине истински нуждаещ се.
Бяха две обикновени момичета от някое селце или малък град, които се опитват да изкарат малко пари с честен труд, а попадат на лоши хора. Надявам се да са се прибрали успешно у дома.
Накрая ще сложа линк за две организации, с които може да се свържете, в случаи на трафик на хора. Ако тогава знаех за тях, вероятно щях да им се обадя. Това са работещи организации, които съвсем наскоро организираха връщането в България на 23 души, жертва на нелегален трафик в Тулуза.
Националната комисия за борба с трафик на хора:
00 359 2 807 80 50
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Международна организация по миграция:
тел: +359 (2) 93-94-774 факс: +359 (2) 93-94-788
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Освен това може да се свържете с местното посолство или консулство на България и, разбира се, с полицията в съответната държава.
Прочетохте ли
Новородените не могат да говоря и макар че полагат неистови усилия да комуникират, пищейки, докато се зачервят от гняв, понякога е трудно да разберем какво ни казват.
След месеци интензивни проучвания и наблюдения, сайтът BellyBelly направи списък с нещата, които новородените биха казали, ако можеха да говорят.
Вижте и двайсетте неща, които се опитват да ви кажат двегодишните.
Автор: Мария Пеева
Коко, моят 10-годишен син, поиска да му разкажа за майка ми. Поради болестта си тя е много различна от жената, която беше преди две години, но въпреки това той би трябвало да си я спомня добре от времето, когато идваше в София да го погледа, когато пътувахме заедно или им гостувахме в Пловдив.
- Нима не си спомняш баба, когато беше здрава и ви носеше курабийки, и толкова много ви се радваше? - го попитах. Тъжно ми стана.
- О, не, спомням си я. - отговори ми той. - Спомням си много неща. Но искам да ми разкажеш как си я спомняш ти.
Разказах му, разбира се.
И докато разказвах, осъзнах, че колкото и да ме обичаше мама, колкото и да се грижеше за мен, хубавите истории, които са останали в главата ми са твърде малко. Тя прекалено много трепереше за мен - да не се разболея, да не ме разглези. Повечето ми хубави, весели спомени са свързани с татко. Мама в повечето случаи беше “лошото ченге” в моето детство. И въпреки това си я спомням с радост такава, каквато беше тогава - красива, с елегантните си рокли и прическа, с изряден маникюр и ярко червило, как ме хваща за ръка и ме води на гости. Или в кухнята, изгубена в аромата на какао и ванилия, докато бърка мраморен кейк, а аз гледам като омагьосана изящните движения на фините й ръце.
Замислих се какво ще помнят моите деца за мен.
Дали ще ме виждат в спомените си изморена? Или вглъбена в работата си, все на компютъра? Или в кухнята, отнесена в готвене и домакинстване? Дали наследството от истории, които им оставя, ще ги радва и ще ги топли в моментите, когато имат нужда от мен, а мен вече ме няма.
Добро и лошо ченге? Забравете!
Всеки ден с тях, всеки миг, аз пиша своята история, която някой ден ще им завещая. Дали ще я разказват с удоволствие на децата си?
С какво всъщност се надявам да ме запомнят моите синове?
Искам да запомнят колко много ги прегръщам. Когато ги боли и когато са щастливи. С повод или без. Когато лягат и когато стават. Чак до момента, когато усетя, че прегръдките ми вече не са толкова желани. И дори тогава, пак, упорито и досадно. Дано ме помнят като прегръщащата майка.
Искам да запомнят как винаги ги изслушвам. Независимо дали искат да споделят последната си победа в неразбираемата за мен видео игра или защо са получили слаба оценка в училище. Как могат да ми кажат всичко и няма да ги укоря. Дано ме помнят като разбиращата майка.
Искам да запомнят как се смеем заедно. Понякога на забавни случки, но нерядко и на гафове. Понякога техни, но по-често мои. Дано ме помнят като смеещата се майка.
Искам да запомнят и колко често плача. За тъжните неща, които се случват, но и за моментите на съвършено щастие, които ми даряват. Та дори и на тъжни филми. Дано ме помнят като чувствителната майка.
Искам да запомнят колко много вярвам в тях. Дори когато се провалят, дори когато разочароват собствените си очаквания. Дано ме помнят като вярващата майка.
Не искам да ме помнят съвършена, не искам да ме помнят като победител. Защото не съм. Искам да си спомнят как понякога съм изнервена или изморена, сърдита или гневна. Имам си моите несбъднати мечти и моите разочарования. Моите грешки, болки, несъвършенства и извинения. Дано ме помнят като майката, която понякога губи битките си, но не губи надежда.
Най-вече искам да запомнят колко съм благодарна, че ги имам. Колко много осмислят всеки мой ден и колко много уча от тях. Колко много им давам, но колко безкрайно повече получавам от тях. Дано ме помнят като благодарната майка.
Мисля, че искам твърде много от тях. По-вероятно е да запомнят палачинките в неделните сутрини, които бъркам още по пижама, прескачайки кучетата, които се врат в краката ми с изплезени езици и гладен поглед. Или шумните семейни вечери, на които всеки се опитва да надприказва другия. Или екскурзиите ни, тези щури пътувания, на които не знам чие изумление е по-голямо - нашето от света или на света от нас. Или шантавите ни семейни истории, които всеки помни по различен начин и всеки добавя нов собствен щрих към тях, докато прераснат в същински мюнхзаузенови легенди.
Всъщност ми стига да помнят, че съм ги обичала във всеки един момент на живота им, радостен или тъжен, от първия им миг, всеотдайно, безмерно и безусловно, не заради качествата, способностите или заслугите им, а заради простия факт, че съществуват.
Дано тази обич ги топли, когато ме няма.
Това ще ми е достатъчно. Да ме помнят като обичащата майка. Или просто като мама.
На снимката горе виждате Алекс, моят най-малък син, който ми се смее, защото се спънах в шезлонга и паднах, докато се опитвах да го наглася в "непринудена" поза за снимка. Смя се, докато се разхълца. Смях се и аз. Надявам се да запомни и това.
Прочетохте ли Мост от спомени?
Автор: Мария Пеева
Нашият татко и двете ми големи момчета заминаха за София и ни оставиха на море сам-самички - Яна с бебе Боби, Коко, Алекс и моя милост. На малките им е много тъжно за баща им и много добре знам защо. Не само защото толкова го обичат, но и защото е най-добрият плувец в семейството. Не съм им никак достатъчна на плажа. Момчетата искат да влизат много навътре във водата, а аз се дърпам, страх ме е, че не мога да се справя с тях на дълбокото и все настоявам да имаме дъно отдолу, макар че те плуват доста добре и със сигурност по-хубаво от мен. На всичкото отгоре настояват да вземем и водно колело. Значи водните колела са нещо, което пък съвсем не обичам, особено след като Яна ми разказа как майка й веднъж влязла навътре с такова и то взело, че потънало. Не малко допринесе и факта, че през дъждовните дни изгледахме няколко филма на морски теми, сред които беше "Перфектната буря". Обаче тъй като децата и без това са разстроени, че татко им си отиде, не отказах директно на молбите, а отговорих:
- Ще видим.
Алекс сякаш се обнадежди, но Коко въздъхна.
- Алекс, забрави. Щом мама казва “ще видим”, това означава, че няма да стане.
- Защо? Тя не каза, че не може.
- Не, но майките имат специален език, на който казват нещата, които не искат да ни кажат направо, за да не ревем.
Първо се засмях на обяснението на Коко, но после осъзнах, че детето е абсолютно право. Наистина много често не искам да им кажа разни неща директно и затова използвам “специален език”. Само че всъщност излиза, че децата много добре разбират този език и излишно се старая. Помолих Коко да се сети за още няколко такива израза от “специалния език на майките” и той ми изброи цели 12 фрази, които според него използвам винаги, когато им отказвам нещо. И май е абсолютно прав. Не подозирах, че съм толкова прозрачна. Ето и списъка на Коко:
Да ви кажа, стана ми много съвестно, след като Коко разкри тайния ми език и реших да съм съвсем директна занапред. Или поне да се опитам. Може би е по-добре и по-честно да им откажа направо, с риск после да ми помрънкат и да се посърдят, отколкото да завоалирам отказа по този начин.
Впрочем, момчетата все пак получиха водното си колело. Известно време се забавлявахме и дори спрях да се страхувам, още повече, че бяхме съвсем близо до брега, но изведнъж излязоха толкова големи вълни, че щяха да ни обърнат. Слава богу, двама непознати мъже видяха, че сме в беда и ни помогнаха, като измъкнаха колелото на пясъка. И Алекс, и Коко се поизплашиха. Няма да крия, че и аз се стреснах. А Коко се обади на баща си и каза:
- Повече никакви водни колела без теб, татко. Мама каза “ще видим” и наистина видяхме.
Ето и още няколко от морските ни приключения:
Автор: Мария Пеева
Спомняте ли си историята на Нина за неочаквания гостенин - играчката, която детската градина дава на детето за няколко дни, заедно с дневник, в който да опише приключенията им? Е, оказа се, че учителките от детската градина на моя Алекс са я прочели и много са я харесали, след което незабавно са я приложили на практика. И ето че точно преди морето у дома пристигнаха крокодилът Гена и Чебурашка - двойка, добре позната на нашето поколение от любимата ни руска анимационна поредица. Защо са избрали точно тези герои и откъде са ги намерили, нямам никаква идея, но ми стана много мило, че връщат и нас, родителите, в детството. И така, ето какво биха разказали в дневника, ако можеха да пишат Гена и Чебурашка, малките приятели на Алекс, които бяха наши гости за няколко дни на морето.
Най-после дойде ред да гостуваме у Алекс, който толкова отдавна ни очаква. Признаваме си, че малко се опасявахме от тази визита, защото у тях живеят двама хищни вълци, които се правят на кучета, но ние много добре знаем, че са рецидивисти-канибали на невинни плюшени играчки. Затова с облекчение въздъхнахме, когато разбрахме, че ще ни водят на море, а двамата гадове си остават в София. Забелязахме, че в дома на Алекс се подвизава и една оживяла плюшена котка, която наричат Фройд и която страда от тежко раздвоение на личността, защото се самоопределя като куче. Не разбрахме дали затова са я кръстили Фройд или името си върви с психични отклонения. Фройд се мушна в раницата ни и за малко да понесат и него към морето, но той се размърда и Алекс писна, защото помисли, че ние с Гена сме оживели и подскачаме в раницата.
Погледнете как проклетият вълк ми се зъби и се опитва да ме изяде. Добре че Алекс ме спаси!
Така че Фройд беше разкрит своевременно и го върнаха у дома да усмирява двата вълка, а ние отпрашихме за северното гръцко крайбрежие в компанията на петнайсет куфара, два пакета памперси, три менти, три деца и четирима възрастни, които всички са в твърде сложни за нашия плюшен ум отношения, защото двама са хем баба и дядо на бебето, хем майка и татко на други четирима, а двама от четиримата са майка и татко на бебето, което изглежда толкова сладко, НО НЕ Е, защото то също искаше да ни изяде.
Само вижте този поглед на невръстен хищник!
Алекс отново спаси живота ни, а после и не позволи да ни сложат в багажника и добре че се намеси, за да пътуваме в комфорт на седалката до него. Иначе най-вероятно можеше и да останем забравени в раницата дни наред, защото майка му е толкова разсеяна, че не взе плейстейшъна на горките момчета и се наложи да четат книги вечер и да ходят на плажа денем, вместо да се забавляват истински. Но те, майките, си имат бъгове, това всеки го знае, ама и без тях не може, така че момчетата бързо й простиха.
Пътуването беше много дълго. На Алекс по някое си време му омръзна и почна да пита през минута “Колко остава, колко остава”? Баща му каза: “След пет минути." "Ама колко е пет минути?" "Брой на глас до 300”. Алекс започна да брои като картечница - 1, 2, 3, 4, 5… Брат му Коко се намеси с мъдростта на десетгодишен философ.
- Алекс, не се броят така минути. Много бързаш. Трябва да казваш 1 Мисисипи, 2 Мисисипи, 3 Мисисипи, защото Мисисипи отнема точно една секунда.
И Алекс започна:
- Едно, сипи, две, сипи, три, сипи…
При което всички големи се засмяха и казаха, че много ще прежаднеят от това броене. Ние не разбрахме шегата и за пореден път установихме, че възрастните имат неприятния навик да се смеят на някакви скучни и безсмислени неща.
Като цяло морската ни почивка с Алекс беше забавна. Водиха ни на плаж, където толкова искахме да влезем във водата, но никой не ни позволи. За сметка на това строихме замъци и правихме дупки в пясъка, в които Коко за малко да ни погребе живи, но нашият супер-герой Алекс ни спаси - за трети път.
Най-забавната случка на плажа беше, когато се появи някой си Хабиб от Бангладеш, който направи на Коко татус от къна и ни разказа, че има четирима братя и сестри в Дака, които не е виждал от 10 години, но им праща парички, за да се издържат. На момчетата толкова им дожаля за него, че сега всеки ден искат да си правят по един татус при него и докрая на почивката сигурно ще са готови да спечелят рекорда на Гинес за най-татуиран човек. Вече имат татус на паяк, татус на вълк, татус на котва (Теодор предложи на Коко пет лева, ако си татуира под нея и ГИНКА 1967) и татус на странна фигурка, която никой не знае какво означава, но малко прилича на международния символ на токсичен отпадък.
Какво друго правихме освен да вилнеем по плажа? Нищо! Пълна скука! Водиха ни на ресторанти, където никой не ни нахрани, макар че е всеизвестен факт, че Гена е месоядно животно. Алекс отново ни спаси, като мушна в джоба си едно кюфте, което тайно си разделихме, докато големите играеха белот, след като се прибрахме.
Обърнете внимание на хищното бебе отзад! Животът ни беше под постоянна угроза!
Освен това ни водиха на дълги разходки по крайбрежни ивици, където “благосклонно” ни возиха под количката на бебето, докато ние треперехме от страх малкият да не се протегне и да ни докопа отново. Слава богу, Алекс беше до нас да ни защитава и въпреки че големите го умоляваха да ни предаде на невръстния сериен убиец на плюшки, Алекс отказа категорично и храбро заплаши с кунфу, карате и воден пистолет батковците, баща си и всеки, който посмее да рискува живота ни.
В неделя таткото на Алекс си замина сам за София, защото има работа. Ние подозираме, че просто му дойде до гуша от тази шумна компания, в която някой постоянно пищи, смее се, плаче или бърбори. Заедно с него се прибрахме и ние, за да отидем на гости при друго детенце. Не може да се отрече, че си изкарахме весело, макар лудницата у Пееви да е голяма дори за купонджии като нас. Но кой знае, някой ден, когато плюшеноядното бебе порасне и се очовечи, ще тръгне на градинка, и може би тогава ще им погостуваме отново. У тях кюфтетата свършват бързо, но адреналин винаги има в изобилие.
Прочетохте ли Как си починах на морето?
Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum
Много хора не знаят за задълженията си като български граждани, объркват се от законодателството на държавата в която са или просто ги мързи да проверят. Допускат се масово едни и същи грешки поради неинформираност. Не е нужно да изчетете като мен Закона за българските лични документи, Закона за българското гражданство и Закона за чужденците, просто проверявайте информацията на сайта на Външно министерство - Консулски услуги и на сайта на Министерството на вътрешните работи -дирекция Гранична полиция. На тези две места има /почти/ цялата информация необходима на българите, живеещи в чужбина.
Най-честият срещан въпрос по групите е “Мога ли да вляза в България с изтекъл срок на паспорта?”
Да, можете, стига да имате друг валиден паспорт, с който да ви качат на самолета. Можете да влезете и с лична карта. Може валидноста и на паспорта и личната карта да са изтекли, може и въобще да не ги носите, пак ще влезете с чуждия си паспорт. На български гражданин не може да му откажат да влезе в страната си, щом веднъж се е довлякал до там.
Това, че можете да влезете, не ви освобождава от задължението да имате валидни български документи. Според закона, всеки български гражданин е длъжен да подновява българските си документи и да влиза в страната с български документ. Това, което може да се случи, влизайки в България с изтекли или без български документи е да ви направят протокол, евентуално да ви глобят или както се случва с мнозинството хора - абсолютно нищо. Длъжни сте и да напуснете държавата с български документ, но отново абсолютно нищо няма да се случи, ако нямате такъв и напуснете с чуждестранния си паспорт.
Аз все още успявам да поддържам валидни български документи на всички, но изобщо не виня хората, които не го правят и разбирам защо не им се занимава. Всички знаем колко е идиотска процедурата, особено ако си извън Европа, но трябва да имате наум някои неща, ако имате деца.
Да започнем от начало. Ражда ви се дете в чужбина. На сайта на Министерството на външните работи пише, че в 6 месечен срок сте ДЛЪЖНИ да предоставите/изпратите заверен препис на чуждестранния акт за раждане в Консулската ви служба и молба и тралала, за да регистрирате детето. Или сами да го направите в България. Първо, срокът е безумен. Второ, аз реших да спазя закона и се обадих в Консулската служба, за да питам какво точно да направя. Както би направил всеки разумен човек. Както са направили много преди мен и са получили същият отговор - отивате в България да го правите. Не знам за вас, но аз на нашата консулска служба вече не вярвам и на една дума. Неведнъж са ми давали заблуждаваща информация. Имам чувството, че го правят нарочно, за да върви търговията с декларации и пълномощни. За това проверявам на горните два сайта. Ще го напиша с големи букви:
ВСЯКА КОНСУЛСКА СЛУЖБА НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА СА ДЛЪЖНИ да ви съдействат и изпратят необходимите документи до България за регистрация на детето и придобиване на българско гражданство.
Процедурата се казва “Пресъставяне на български акт за раждане.” Съветвам ви да си разпечатате информацията от сайта на Външно министерство - Консулски услуги-Гражданско състояние и да я размахвате. Или направо да пишете на Външно, ако ви откажат тази услуга. При мен реакцията беше светкавична от страна на Външно министерство и писмо от Консулска служба, че е станало недоразумение. Процедурата е седемте кръга на Ада, така че все пак препоръчвам да го направите в България, там са само пет. Но въпросът е принципен. Можете да го направите и след 5 години или никога. Няма санкции. И въобще никой не го интересува, че сте родили някъде там български гражданин.
Съвсем друг е въпросът, защо се пресъставя български акт за раждане. Да, сега дъщеря ми има и канадски и български акт за раждане с всичката информация за кг и см. като и в двата пише естествено, че е родена в Канада. На мен ми звучи абсурдно, можеше просто да е сертификат някакъв. Такъв е законът, просто е много странно. И като връх на всичко получих РОЗОВ акт за раждане. Много се смях. До този момент мислех, че всички актове за раждане са сини, защото имам двама сина със сини актове за раждане. Никога не би ми хрумнало,че са направили СИН за момченце и РОЗОВ за момиченце. Отплеснах се.
Така. Когато детето пътува с двамата родители, няма значение с колко и какви паспорти е. Но ако детето пътува само или с един родител има значение.
Тук е мега грешката, която правят много хора, изпускат самолети, буйстват в нета и тичат за декларации.
Много хора недоумяват, защо не пускат детето да напусне България и искат декларация от липсващия родител при положение, че то е с американски паспорт примерно. Ето защо.
чл.8 от ЗБГ
Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин.
чл.3 от ЗБГ
Български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българския закон, освен ако в закона не е предвидено друго.
Това означава, че детето независимо дали сте го регистрирали и извадили ЕГН или умишлено не сте, детето е български гражданин за българските власти.
От сайта на МВР/ отново препоръчвам да си разпечатате информацията и да я размахвате по летищата:
2.1 “Когато при напускане на Република България детето притежава и представи на граничните полицаи валиден български паспорт или лична карта И валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, чиито гражданин е, декларация за съгласие от отсъстващия родител няма да бъде поискана.”
Това е изпробвано от мен и е така. Теди пътува САМ с български паспорт и канадска карта за постоянно пребиваване. Малките ми деца са с български и канадски паспорт, пътуващи само с мен. Никога не е поискана декларация от отсъстващия/отсъстващите родители. За живеещите в Канада ще вметна, че Канада не изисква декларация от липсващия родител при извеждане на децата от страната. Препоръчителна е, но не задължителна и не е необходимо да е нотариално заверена. Написана на хвърчащ лист в свободен текст е достатъчно. Ако се усъмнят нещо, може да се обадят на бащата/майката. На мен не ми е искана такава декларация като извеждах децата -канадски граждани.
От сайта на МВР 2.2 “Когато детето, притежаващо българско и друго гражданство, притежава и представи само валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, декларация за съгласие, издадена по реда, описан в т.1 ще бъде изисквана. Ако детето (респ. придружаващото го лице) не представи такава или същата не е заверена по начина, описан в т.1, то няма да бъде допуснато да излезе от България.”
Тук е спорно дали това важи и за децата, които не са регистрирани и нямат ЕГН и реално нямат българско гражданство. Има хора, които съобщават, че минават без декларация от липсващия родител с дете без ЕГН и такива, на които им е искана такава. Така че най-добре граничен служител да разясни тълкуванието на горните точки. Или да си напишат наредбите по-ясно или най-добре пишете на МВР, ако имате този казус.
Така че вие може да си мислите, че детето може да напусне само с американския си паспорт и единия родител, но българските гранични служители не смятат така и напълно законно ще спрат детето да излезе, ако нямате нужната декларация.
Наскоро има една промяна, че ако липсващият родител е чужд гражданин, не се изисква декларация, което е съвсем логично. Например: майката е българка, а липсващият родител е чужденец. Декларация не се изисква. Ако обаче бащата чужденец извежда детето от България, а майката български гражданин липсва, декларация ще се изисква. Става дума отново за дете, пътуващо само с чужд паспорт.
Бъдете внимателни с декларациите, ако не искате да изпускате полети. Често се случва да искат декларация, когато не би трябвало, за това за стотен път препоръчвам да имате разпечатана наредбата. Не знам дали е добре или зле, но България е изключително стриктна относно напускането на деца, може и да има основание, не знам. Досадно е, но ние като български граждани сме длъжни да спазваме закона, а като първа крачка се информирайте.
Накрая нещо смешно да ви кажа, което аз едва днес разбрах. Министерството на външните работи предлага 3/три/ електронни услуги за български граждани в чужбина.
1.Подаване на заявление за паспорт
2.Подаваме на заявление за лична карта
3.Подаване на заявление за шофьорска книжка
Става дума за подмяната им и плащането също е по електронен път. Уау, тук зяпнах. Сега следва смешната част. По този начин ти спестяват едно ходене до Консулството, щото трябва да си ги вземеш лично.А за да можеш изобщо да го направиш, трябва да отидеш до България и да си извадиш електронен подпис /КЕВ/ лично. Ама, разбира се. Също, естествено за деца не може, трябва лично цялата фамилия да се занесе. Аз лично смятам този подпис за върховна глупост. Оставам с впечатлението, че България е с много висока сигурност на личните данни. Дали това е така наистина, не знам. Канада е на светлинни години от България в това отношение, 90% от административните услуги се случват по електронен път само с парола, никой не знае що е то електронен подпис. Нямам представа какво е нивото на злоупотреби обаче. А това, което ме озадачи е кой българин живеещ в чужбина си подновява българската шофьорска книжка? Както и да е, има я услугата. Все пак препоръчвам, ако по някаква причина поддържате отношения с българската адмистрация, било то да плащате данъци или да правите справки, да си извадите електронен подпис. А може и да пуснат още една-две услуги идните години.
Препоръчваме ви още от Дарина:
Какво научих от майките на София
Галя Дойчева сподели историята си в група срещу насилието в социалната мрежа. Многодетната майка е в безизходица и се обръща към медиите и институциите за помощ. Ясно ми е, че това е едната страна на историята, но считам, че е редно да й дадем гласност и да помолим заедно с нея за безпристрастна помощ и съдействие от страна на омбудсмана, прокуратурата, социалните служби, Закрила на детето и всички институции, които биха могли да помогнат. Ето какво написа Галя:
Искам да разкажа за нашия случай в контекста на темата с децата от Норвегия. В момента в България се случват още по-страшни неща, и то със съдействието на социалните ни служби и институциите.
Накратко, разведена съм с биологичния баща на двете ми деца от първия брак. Живели сме дълги години в условията на брутално домашно насилие и след развода аз и двете деца бяхме насочени от отдел Закрила на детето към психологическа подкрепа за справяне с травмите от домашното насилие.
Тормозът над мен и децата ми продължава и до днес, тъй като бившият ми съпруг за съжаление ползва непозволени практики в правосъдната система, като майка му и негов адвокат, е част от съдебната система повече от половин век. Мисля, че няма нужда от повече обяснения защо и как е възможно случващото се...
Бащата на двете ми деца спечели преди дни делото за родителски права, като във всичките инстанции извършваше системно законови нарушения, открадваше документи от делата, манипулираше експертизи, малтретираше свидетели, лиши от право да бъдат изслушвани моите свидетели, заплашваше, вкл. и със смърт децата ми и мен, фабрикуваше данни, прилагаше натиск над роднини и приятели...
Убедих се, че е страшно да живееш с нарцисист, но е още по-страшно да си разведена с такъв!
Но най-страшното е, че на последните срещи с децата ги заплашва, че няма да доживеят до следващия си рожден ден. А според съдебното решение децата трябва незабавно да заживеят в дома на насилника.
Не искам да описвам в какво психологическо състояние са сега децата ми, очаквайки социалните и полицията да дойдат и насилствено да ги предадат на насилника.
Не искам да се предавам в този тежък момент, не търся съжаление, търся подкрепа за спасяването на децата си!
По делото ни за родителски права има изслушване на свидетели психолози, които многократно сигнализират за нечовешкото отношение на бащата към децата и за сериозен риск за живота им. Но съдът игнорира всичките доказателства и прикрива насилието.
Само да вметна, нашият случай е познат на всички институции, на редица РПУ-та, децата са изслушвани и в синя стая, и в кризисен център сме настаняване за половин година, за да останем живи...Доказателства за насилието има безспорни, психолози от Комплекс за социарни услуги към Столична община са давали и гласни показания по делото за родителски права, като са сигнализирали за деца в риск, в съдебна зала са заявили своята позиция, разказвали са за насилието, което бащата упражнява над децата, но всичко това изчезва от досието, изчезват или не се допускат всичките наши докумени, доказващи насилието, игнорират се всичките ни доказателствата ни за насилието. Документи от полиция, от разследващи органи, от Прокуратура не се обсъждат изобщо.
Документ, доказващ патологията на бащата на децата, е откраднат от съда и тази кражба отново се прикрива.
В съдебна зала се малтретира наш свидетел от бащата на децата, социалните лично блъскат и дърпат сина ми в отдела им, и цялата система активно работи в полза на насилника и против децата.
Мога да изброявам стотици и хиляди нарушения, но основното е, че към момента децата ми са в сериозен риск. От седмица родителските права са предоставени на бащата. И съм оставена с вързани ръце да чакам най-страшното. Това, което ми каза в очите :"Ще убия децата и ще се наслаждавам да те гледам как страдаш! После ще обвиня теб и ще те натикам в затвора."
И вярвам ще го направи. А предвид връзките му в съда, престъплението ще остане отново скрито!
От седмица живеем в постоянен страх и като последен отчаян опит да спася децата си, пиша в групата.
Защото вярвам даването на гласност по случая е последният шанс за семейството ми!
Разговарях с Галя и я попитах какво е основанието за отнемане на децата. Ето отговора й:
Децата заради преживяното насилие отказват да преспиват у баща си, но по режим ги принуждавам редовно да се виждат. Нямам избор. Но съдът, по тази причина решава, че има начална форма на отчуждение от бащата и директно му ги присъжда. Прикрива се насилието, защото в контекста на домашно насилие изобщо не може да се говори за отчуждение.
Иначе съдът приема, че имам отличен родителски капацитет, много силна емоционална връзка с децата, но съм ги отчуждавала.
Което дори не е вярно, моят психологически профил категорично не е на отчуждаващ родител, експерти са го заявявали в съдебна зала. Но както казах, нашите доказателства са хванали паяжина и никой никога не ги е погледнал.
Възможна ли е наистина такава несправедливост и какво може да се направи?
Още по темата:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам