Автор: Ина Зарева

Катя е на 24, неомъжена, без деца. Следва задочно и работи по специалността си. Има много хобита, достатъчно свободно време за тях и безкрайно вдъхновение. Доскоро е живяла активно и пълноценно. После среща нея.

Мила е на 38. Разведена с едно дете. Има собствен бизнес, красив и луксозен живот. Влюбена е в пътуването, шопинга и козметичните процедури. Докато не се появява тя.

Ваня е на 40. Има две прекрасни деца и грижовен съпруг. Работи като фрийлансър и разполага напълно с времето си. Обича да спортува, да шофира, да се разхожда, да играе с децата си. После тя влиза в живота ѝ.

Започва със силно сърцебиене, изпотяване, изтръпване, треперене, втрисане, гадене, дезориентация, чувство за нереалност и неописуемо силен страх. Единствените две думи, които успяват да се откроят във все по-замъгления и потъващ някъде дълбоко разум, са: „Умирам!“ и „Бягство!“. Тя те държи в ледената си прегръдка не повече от 10 минути, но умората е като след няколкочасова борба. Толкова си изтощена, че дори не можеш да се разплачеш.

И после започва истинският ужас - страхът от нея.

Вече никога и никъде не си сама. Тя винаги е с теб. Ужас, очакване, ужас, очакване. Кошмарният калейдоскоп разбърква целия ти свят и те оставя съвсем слаба, трепереща и уплашена до смърт.

Първо решаваш, че умираш. После, че си болна от неизлечима болест. Накрая – че просто полудяваш. 

Изследвания. Прегледи. Страх. Много страх.

След месеци разбираш, че и ти, както трите безкрайно различни жени, си срещнала нея – паниката.

Катя:

- Знам, че все някога ще умра и не ме е страх от това. Но не искам да умирам по няколко пъти всеки ден. Започна на един много тежък изпит. Излетях от залата и знаех само, че умирам и искам да избягам. Прибрах се вкъщи и не излязох цял ден.

Мила:

- Не мога да отида никъде. Случва се постоянно. В мола, в пробната, във фризьорския салон, в офиса. Навсякъде. Това вече не е моят живот. Бих дала да ми отрежат пръст, ако знам, че ще си отиде завинаги.

Ваня:

- Започна след много тежкото раждане на второто ми дете. Отначало отдавах всичко на хормони, следродилен стрес и депресия. Докато не осъзнах, че не мога да изляза от вкъщи. Не мога да изведа децата си. Не мога да стигна до детската площадка. Многото хора ме ужасяват. Шумове, светлини, какъвто и да било дискомфорт – всичко отключва нови и нови пристъпи. Тъпча се с успокоителни, за да отидем на кино. И винаги сядам в края, за да мога да изляза веднага, ако се наложи. 

Паниката изважда всичко от контрол – животът, работата, удоволствията. Иронията е, че тя се настанява най-често точно там, където контролът винаги е властвал. А заедно с него и неизменните -  напрежение, умора и тревожност. Те често биват пренебрегвани и потискани, избутвани и неглижирани. Докато един ден не се завърнат триумфално с нея – тапата на шампанското, както често наричат паническата атака. Тя изважда на повърхността всичко преглъщано и търпяно, в името на добре подредени и управлявани кариери, семейства и начин на живот. Тя изкрещява във вените ти:  „Спри вече! Промени се!“

Паниката е предупреждението, което съхранява живота ти. Кара те да забавиш темпото, да почувстваш отново себе си, да прецениш  приоритетите си, да преподредиш света си, да промениш, да смениш, да напуснеш, да започнеш, да изградиш, да се откриеш и да живееш.

Паниката се оказва най-добрата ти приятелка. 

Тя няма да ти причини болка, смърт или каквото и да било от това, което ужасеният ти мозък диктува.

Няма да умреш. Няма да получиш инфаркт. Няма да се задушиш. Няма да полудееш. Няма да припаднеш. Няма да се срутиш на улицата. Няма да загубиш себе си.

Това, което може да те спаси от страха, е да му се отдадеш. Звучи абсурдно, но единственото, което можеш да направиш в такъв момент, е да се отпуснеш, да дишаш в шепи или в хартиен плик и да се предадеш на всички тези ужасяващи симптоми. А когато те отминат, когато си направила всички необходими изследвания, които само да потвърдят, че всичко ти е наред, тогава започни да действаш.

Потърси техники за дишане и релаксация. Психотерапевт. Терапия. Но най-вече потърси себе си. Някъде по пътя си се оставила да паднеш от натоварения с ангажименти, отговорности и задължения, добре контролиран твой живот. Оставила си се да не живееш. Много преди паниката да те откъсне от живота ти си се запокитила във външния му ъгъл, така че да можеш избягаш бързо.

Когато се преоткриеш, ще се въоръжиш и с всички възможни оръжия за твоята нова приятелка. Ще разпознаваш идването ѝ отдалече. Ще затваряш вратите или пък ще отваряш широко и ще я каниш да влезе. Скоро след това, тя ще си тръгне, но никога няма да те напусне напълно. Ще се връща винаги, когато живееш нечий друг живот, а не своя собствен. Винаги, когато избягаш от себе си. Винаги, когато ти е трудно да решиш дали това ли е пътят ти. Ще се връща точно като стар приятел, който припомня къде си и къде искаш да бъдеш. Тогава ще започнеш да живееш все по-истински и все по-пълноценно.

Катя, Мила и Ваня вече не се страхуват от страхуването. Не се опитват да контролират. Не бягат от живота. Не се крият от новата си приятелка и дори не ѝ се сърдят колкото преди.

Те вече се обичат такива, каквито са – несъвършени.

Препоръчваме ви още:

Сами пишем себе си

7-те мантри на щастливите майки

Уроците, които научих от мама

Автор: Мария Пеева 

В този разказ действително става дума за кървава луна и дори за голи рускини, но всъщност си е една съвсем обикновена семейна история. Доколкото нашите истории са обикновени. За мен са, но тъй като вече няколко пъти ме обвинявате, че си ги съчинявам и украсявам, започнах да си мисля, че може би не са чак толкова обикновени. Вие ще кажете.

Миналата седмица тържествено се сбогувахме с морето. С всичките му там ритуали - хвърляне на камъчета, събиране на мидички, пеене на пиянски моряшки песни (последното си го измислих, признавам). Прибрахме се в София, пуснах 17 перални, грижливо сгънах и прибрах кърпите за плажа, че даже и лавандулов ароматизатор им сложих против молци. Както се казва, зазимих морския багаж.

При което моят половин в четвъртък ми съобщи, че на следващия ден има пътуване до Благоевград. След като така и така ще ходи в тази посока, искаме ли да дойдем с него. Може и малко по-натам да се разходим - до Гърция. Нямало къде да спим, ама да намеря нещо в интернет.

Искам да поясня, че когато ми каза това, бях с 39 градуса температура, вследствие на вирус, който лепнах на половината рожден ден на Борис, моят първороден внук. Зарази ме самият полурожденик, който го изкара с малко хленчене за един ден, но зарази майка си, после и баба си, баща си и слава богу, само единия чичо.

Та с 39 градуса температура в четвъртък вечер реших, че щом е заради морето, на следващия ден ще отида на доктор и ще оздравея веднагически. Съответно се захванах да търся къде ще се спи.

Познайте колко лесно се намира къща или хотел за скромна семейна група от осем души в пика на сезона. Добре че половината група рязко отказа да идва само за два дни и изведнъж излезе, че сме четирима. Лесна работа, казах си, отдавна не съм търсила място за спане на толкова маломерна тайфа. Все ще открия някой килер под стълбището.

Затова представете си изумлението ми, когато попаднах на тази жестока оферта. Къща на плажа, ама на самия плаж. Излизаш на двора и си на пясъка. Събуждаш се и влизаш в морето. Приспиваш децата и отиваш на нощно къпане. Абе, приказка! И цената човешка. После се оказа, че цената била за един, но пък едното дете го минаха безплатно, та ни излезе само по три. Дребна работа.

И така, в петък вечер, с малко багаж, а аз с надлежно предписан антибиотик, се оказахме в тази невероятна къща на плажа. Като казвам “къща на плажа”, всъщност е бунгало. И не просто е на плажа, ами е на 10 метра от най-големия и модерен плажен бар на северното гръцко крайбрежие. Всичко това не го пишеше в описанието. На картата къщичката беше забодена в някакво произволно селце. Разбрахме точно къде е, когато пристигнахме и джипиесът ни доведе на същия този плаж, където си взимахме сбогом с морето само преди седмица. Егаси късметлиите. 

Не много отдавна една приятелка ми прати много забавна история, която така и не публикувах. Историята се казва “Къща на плажа” и разказва за нейната къща, която наистина е на плажа, само че на друга ширина и дължина. Страхотно написана история, с присъщото й фино чувство за хумор, в която тя не просто намеква, ами директно заявява, че да живееш на плажа никак, ама никак не е хубаво. Не я публикувах. Ама че фукла е тази Марая, си помислих. Не стига, че живее в тази прекрасна къща, ами на всичкото отгоре не я и харесва. Превземки! Обаче, да ви кажа, вече й вярвам. Убедих се какво е да живееш в къща на плажа. Особено на плажния бар.

Първият гаф беше, че няма интернет. Тоест, рутер има, мрежа има, но е толкова слаба, че докато страницата зареди, забравяш какво си искал да прочетеш. За тийна това беше страшен удар под кръста. Опитах се да го успокоя.

- Виж какво. Сега не можеш да оцениш достойнствата на къща на плажа, но ти обещавам, че някой ден с голяма радост ще доведеш гаджето си тук.

- Как пък не съм завел гаджето си на място, където няма интернет! Никога не бих й го причинил. - отсече младежът. Явно за тяхното поколение почивка без интернет е това, което е за нас почивка без течаща вода. Интернет за младото поколение е като водата за живите същества. Ако ги оставиш на сухо за един ден, току-виж са се гътнали.

Вторият гаф - музиката. Когато пристигнахме в осем в петък вечерта, все още гърмеше. Излязохме да хапнем в близкото селце, в първото заведение, където Косьо откри добър интернет. Оказа се, че важната работа, за която му трябваше връзка с глобалната мрежа, беше да провери футболните новини и какви нови мемета са качили любимите му страници. Тъй като се смееше толкова сърдечно, помолихме да сподели с нас. Но след като ни показа двайсетина мемета, нашият тийн заключи, че нямаме никакво чувство за хумор, и ни остави да се спъхваме нещастни в собствената си скучност и сериозност.

Все пак от интернета имаше определени ползи, защото Косьо прочете, че вечерта ще има кървава луна, която ще се наблюдава чудесно и тук. Бързичко се върнахме да я наблюдаваме от двора. Музика, слава богу, вече нямаше. И няма да ви лъжа, красиво е. Не просто красиво, съвършено. Имаш чувството, че сте сами на целия свят. С кървавата Луна и блестящия Марс под нея. (Косьо го позна, да не мислите, че аз). И с комарите. И с трите симпатични голи рускини, които пискат във водата пред вас. Но нищо фатално. За комарите се намазахме, а рускините не ни пречат, дори няма нужда да се мажеш срещу тях. По някое време се опитах да пратя момчетата да ги снимат, което искрено ги възмути. Момчетата, не рускините. Рускините бяха вече толкова порядъчно… развеселени, че нямаше да имат нищо против. Някъде към 12 и рускините се умълчаха, Луната изсветля и ние си легнахме спокойни и щастливи. Животът е прекрасен, когато си в къща на плажа.

Така си мислихме някъде докъм два. Тогава рускините изглежда се събудиха и се разпищяха. Крещяха нещо за Ваня. Ваня това, Ваня онова. 

- Тия, ако не млъкнат, ще отида да ги удавя. - измърмори Пеев в просъница.

- Иване, млъкни. - мрачно изръмжах. - Не чуваш ли, че се карат за ТЕБ!

- Ох, Меро, ти няма да пораснеш.

Все пак мисълта го успокои, защото се обърна и заспа. По някое време момичетата най-после проумяха, че няма как да разделят Ваня, защото той вече е мой, укротиха се и заспаха. Заспах и аз.

В седем сутринта ни събуди яка испанска чалга. Новият ден започна за нас, като отгоре на всичко се оказа, че барът само е пробвал уредбата, но иначе кафе машината ще се включи в 9.30. Един разочарован Ваня (вече само така ще го наричам) отиде до добре познатата ни пекарна в градчето и се върна с кафе и закуски. Момчетата се събудиха от музиката чак към девет. На тях изобщо не им пречи да спят дълбоко, докато Енрике Инглесиас се чуди дали сме гаджета или само приятели.

Да си в къща на плажа има, разбира се, и доста предимства. Примерно, излизаш от вас и влизаш в морето. Шезлонгите и чадърите са си твои и са в собствения ти двор. Освен това разбрахме, че вечерта ще имаме рейв парти. Някаква велика гръцка звезда (дали не е готината мацка от Евровизия) ще бъде в нашия плажен бар. Щем не щем, и ние ще сме тук. Коко страшно я харесва и ще побеснее, че вместо да дойде, остана при Теди и Яна. Ние все още не знаем дали я харесваме. Ще разберем довечера. Но едно е сигурно. Утре сутринта вече няма да я харесваме. 

***************

След вечеря се прибрахме повече от леко притеснени какво ще заварим пред нашата китна къща на плажа. Представете си облекчението ни - не само че нямаше концерт, но нямаше дори и рейв парти. Да, гърмеше музика, но само пет-шест палави момчета и момичета от персонала подскачаха, докато разчистват. Отидох до бара да купя нещо за пиене, а те дори ме почерпиха. Тази вечер нямало да има купон, казаха. Другата седмица. Малко по-късно “Чика-чика” спря и ние чухме вълните и щурците. 

На сутринта се сбогувахме с морето отново. До следващата година. И си потеглихме към София.

Да си в къща на плажа наистина е прекрасно. Но за да не злоупотребяваме с късмета си, повече няма да отсядаме там.

Историята на Марая може да видите тук. Засрамих се, задето помислих, че Марая се превзема, и я публикувах.

За половинката рожден ден на Борис ви разказва Яна ето тук.

И като говорим за откачени семейни истории, прочетохте ли нашите Виенски истории? Или как Моцарт ни прокле?

Автор: Яна Пеева

Преди да започна тази история е важно да напомня няколко неща за себе си. Първото - аз съм много спокоен човек. Личната ми мантра е “всичко ще бъде наред” и я повтарям по всяко време и пред всички хора, дотолкова, че ставам досадна. Второто - никаква ме няма с организацията и то благодарение на първото нещо. Правя всичко в последния момент, защото искрено вярвам, че нищо никога няма да се обърка, а и да се обърка, знаете, всичко ще бъде наред! И третото - голям ентусиаст съм и много обичам да “организирам” събития. Първото нещо, което казах на Теди, когато погледнахме новата си страхотна огромна маса, беше, че искам постоянно да е пълна с хора, да им готвя, да ги забавляваме, да си говорим.

Трио млади Пееви сме родени през зимата. Аз в началото на януари, Борис в края, Теди през февруари. Никога не съм обичала да си празнувам рождения ден и цял живот завиждам на приятелите, които организират тераса партита, пейка партита, пикници, празнувания на хижа в планината, на плажа, НАВЪН! Преди няколко години Теди безуспешно се опита да прокара идеята за втори рожден ден, даже си беше избрал дата, но никой не му се върза на акъла и така и не му се осъществи планът. Аз обаче не забравих. И каквато съм си смахната, реших, че никой нищо няма да ни каже, ако празнуваме половин годинката на Борис в пълен състав - все пак е бебе, малките лудости са ни простени, когато става въпрос за бебе, нали?

И така, два месеца предварително с Теди седнахме, обмислихме идеята и решихме, че след като сме си спестили пити, погачи, 40 дни, молитви и прочее, а няма да правим и кръщене, не е чак толкова нелепо да поканим всичките си приятели, за да отпразнуваме 6 месеца успешно родителство. Ще е лято, ще е зелено, ще е хубаво, ще сме НАВЪН. Направихме събитие във фейсбук, както си му е редът, поканихме всичките си приятели (без тези, които забравих, тях ги поканихме вечерта преди самото събитие :D) и се успокоихме, че това е всичко, което можем да направим на този етап.

За да добиете ясна представа за мащабите на събитието ще ви кажа горе долу какъв беше планът. Гостите бяха около 25 човека без най-близкото ни семейство, което се подразбира и понеже се подразбира, не беше написано изрично в списъка. Когато в последствие дописахме и тях се оказа, че някак си ще трябва да съберем, нахраним, напоим и забавляваме 40 човека. Малка сватба. Ще сме на барбекюто до нас, ще изпечем месо, аз ще направя салати със зеленчуци от градината на баба, ще забъркаме чудни лимонади в стъклени бутилки, ще украсим с лампички, фенери и супер готини гирлянди с морски животни, които една приятелка ще ми направи и напечата, а аз ще си изрежа САМА. Ще хапнем супер вкусна торта, ще направим фотосесия на Бобката на зеленко, гостите ще му се порадват и всички ще се приберем доволни в края на вечерта. Датата, естествено, е 23 юли, защото така или иначе е достатъчно странно да празнуваш половин годинка, но да я празнуваш не на самата дата си е просто безумно. За нещастие се пада в понеделник. За щастие никой няма нищо против и всички ще дойдат след работа. Ние с Теодор сме доволни, планът е направен, нашите и техните гледат малко скептично, но никой нищо не казва и всички живеем с идеята, че всичко. ще. бъде. наред.

Хронология на събитията:

Една седмица преди “празника” започва да кипи усилена подготовка. Под това имам предвид, че с Теди, които е затрупан с работа, сме се сетили, че нищо не сме направили и трябва да се задействаме. Мама започва да се изнервя и да ми звъни, за да ми напомня да си направя списък с всичко, което трябва да се свърши, за да не забравя нещо. Аз се изнервям на мама, че ме тормози и на себе си, че все още мама трябва да ми напомня разни неща, за да ги свърша.

В петък взимаме всичката украса. Мими, Иван и децата се прибират от морето и зарязваме организацията за един ден, за да се видим с тях. Обсъждаме плана известно време, после доста по-дълго време си говорим как мислим да се преместим общосемейно да живеем сред маслиновите горички. Прибираме се вкъщи, а неизрязаните рачета ме гледат обвинително от масата.

В събота Теди излиза вечерта, аз приспивам Борис, сипвам си чаша вино и най-сетне се заемам с изрязването на рачета, китчета, морски кончета. Половин час и един безглав рак по-късно установявам, че съм с две леви ръце, изпивам си виното и си лягам.

В неделя майка ми успява да ме убеди да отидем и до Джъмбо, за да го “разгледаме”. Там подозрително нямам обхват и се чувстваме като на сафари. На въпроса къде са хартиените чинийки една дама ни отговаря “Мога да ви кажа къде бяха миналата седмица, сега обаче са се преместили”. Представям си мърдащите се стълби на Хогуортс и усещам, че ми прималява. Сдобиваме се с хартиена посуда и излизаме от магазина, а след като се губим три пъти на паркинга, успяваме да поемем по дългия път към вкъщи. Купуваме храна и се прибирам вкъщи, където заварвам спящ Теодор и изрязващ рачета Коко. Прегръщам го силно и му благодаря, че винаги иска да помогне. Вечерта каним последните гости. Теодор им обяснява по телефона как “тази моята жена само забравя, но ще сме много тъжни, ако не дойдете”.

Понеделник. Мариновам месото. Режем тиквички, краставици, чесън, копър. Борис отказва да кооперира и мрънкоти като го оставиш, а като го гушнеш, започва да се смее с глас. Имам чувството, че ми се подиграва. Вали от сутринта, аз танцувам ритуални танци против дъжд. Теди се моли на бога на адвентистите, аз на спагетеното чудовище. Продължава да вали. Обмислям да купя чадъри и дъждобрани и да ги раздаваме на гостите. По пътя към магазина, за да купим бира, по радиото споменават нещо за градушка. С Теодор се споглеждаме ужасени. Продължава да вали. Осъзнаваме, че ще трябва да съберем всички тези гости, колкото за малка сватба, вкъщи. Започваме да им звъним и да ги пренасочваме. Вкъщи кипи усилено подреждане (пренасяне на всичко в спалнята върху леглото), прахосмукиране. Осъзнавам, че не си спомням кога последно съм се ресала, лакът ми е на поне две седмици (на местата, на които още се вижда), и имам точно една чиста блуза. Първите ни гости идват и някой успява да ме избута в банята, за да се приведа в нормален вид.

Няма да обяснявам как се посрещат 40 гости с бебе на ръце и кучета в краката. Само ще кажа, че беше прекрасно. Нямам идея как се събрахме вкъщи, но явно богът на адвентистите и спагетеното чудовище са се събрали и са решили да се реваншират за наличието на дъжд, като направят магия на терасата ни, за да успее да събере 20-те човека, които стояха на нея в един момент. Храната се изяде (почти), а каквото не успяхме да изядем, мама раздаде на гостите в торбички за вкъщи - да имат какво да хапват. В полунощ най-накрая изпратихме последните и докато хапвахме последното парче торта, установихме, че даже са почистили, за да не го правим ние, с Теди се съгласихме, че определено е било (ПЪРВОТО НИ!) успешно парти. Не защото Бобката събра куп подаръци, а защото от съвсем малко човече има куп страхотни хора в живота си.

Догодина пак... или през зимата, ще видим, може пък да е толкова меко времето, че да става за барбекю!

Снимките, както обикновено, са правени от чудната Ивелина Чолакова! 

Препоръчваме ви още:

Свекървище

13 жестоки идеи за лятно парти!

Синът на моя син

Откровеното писмо "Dear Husband" на блогърката Селест Ивон от блога "And what a mom!"обиколи мрежата и стигна до нас. Преведохме го, защото сме сигурни, че всяка майка има моменти, в които иска да каже точно това на половинката си. И защото знаем, че половинките понякога четат!

 Скъпи мой,

Имам. нужда. от. помощ.

Вчера беше тежка вечер за теб. Помолих те да се грижиш за бебето, за да мога да си легна рано. То плачеше. Всъщност, направо пищеше. Чувах го отгоре, стомахът ми беше свит на топка и се чудех дали да сляза да ти помогна или просто да затворя вратата, за да мога да поспя малко, нещо, от което отчаяно имах нужда. Избрах второто.

Ти дойде 20 минути по-късно, с все още плачещото бебе. Сложи го в легълцето му и съвсем леко го побутна няколко сантиметра по-близо до мен - ясен знак, че си приключил с гледането.

Исках да се разкрещя.

Исках да се скараме жестоко. Бях се грижила за децата цял ден сама. Щях да се будя цяла нощ сама, за да храня бебето. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да го гледаш няколко часа, за да се опитам да поспя.

Само няколко часа сън. Толкова много ли искам? 

30 признака, че имате "мамешки мозък"

Знам, че и твоите родители, също като моите, са изпълнявали типичните роли, докато са те отглеждали. Майките ни се грижеха за нас, бащите ни не чак толкова. Бяха страхотни бащи, но никой не очакваше от тях да сменят пелени, да ни хранят, да ни обгрижват. Майките ни бяха супержените, които поддържаха семейството. Готвеха, чистеха, гледаха децата. Всякаква помощ от бащите е била добре дошла, но не и очаквана.

Виждам как бавно поемаме по този път с всеки изминал ден.

Моята отговорност да ни храня, да чистя и да се грижа за децата ще остане дори и когато отново започна да работя. Обвинявам главно себе си за това. Поставила съм прецедент - знаеш, че мога да се справя. Истината е, че даже го искам. Без да се обиждаш, малко ме е страх да си помисля какво ще ядем, ако вечерята беше твоя задача.

Виждам как приятелките ми и другите майки се справят с всичко това, и то добре. Знам, че и ти го виждаш. Ако те могат, ако майките ни са успявали, защо аз да не мога?

Не знам.

Може би приятелите ни се преструват и вътрешно им е трудно. Може би майките ни са страдали мълчаливо и сега, трийсет години по-късно, просто не могат да си спомнят колко трудно им е било. А може би, и това е нещо, което ме измъчва всеки един ден, аз просто не съм достатъчно добра. И колкото и да ми е трудно да си го призная: имам нужда от повече помощ.

Част от мен се чувства като провал, дори само задето те моля.

Ти ми помагаш така или иначе. Страхотен баща си и се справяш страхотно с децата. Освен това - на мен трябва да ми е лесно, нали така? Майчински инстинкти и така нататък!

Но и аз съм човек, спя по пет часа на дененощие и съм адски изморена. Имам нужда от теб.

Сутрин имам нужда да ми помогнеш с големия ни син, докато аз оправям бебето, приготвям обяд за всички и пия кафето си. И не, да ми помогнеш не значи да го сложиш пред телевизора. Значи да се увериш, че е отишъл до тоалетната, да му дадеш да закусва, да пие вода и да приготвиш чантата му за училище.

Вечер имам нужда от един час да си почина в леглото, знаейки, че синът ни спи в стаята си, а ти се грижиш за бебето. Знам, че е ужасно да го слушаш как плаче. Повярвай ми, знам. Но ако аз мога да го гледам и успокоявам през по-голямата част от деня, то ти също можеш да се справиш за час или два през нощта. Моля те. Имам нужда от теб.

През уикенда имам нужда от повече почивки. Време, което мога да изляза сама от вкъщи и да се чувствам като отделна личност. Дори да е само разходка в квартала или да отида сама до магазина. Понякога, когато всичко е организирано и изглежда сякаш държа всичко под контрол, имам нужда да предложиш да ми помогнеш. Или да ме подканиш да отида да си почина, докато децата спят. Или да измиеш чиниите без да съм се молила. Имам нужда от теб.

Последно, имам нужда да чувам, че оценяваш всичко, което върша.

Имам нужда да знам, че забелязваш, че прането е оправено и съм сготвила вкусна вечеря. Имам нужда да знам, че оценяваш, че кърмя и се цедя, когато съм на работа, при условие, че би било толкова по-лесно да давам адаптирано мляко. Надявам се забялзваш че никога не те моля да си оставаш вкъщи вместо да се видиш с познати или да потренираш. Като майка от мен се очаква винаги да съм вкъщи и на разположение на децата, докато ти си навън, и аз поддържам тази идея, бидейки постоянно тук.

Знам, че не е, каквото са правили нашите родители, и ми е трудно дори да те помоля. Иска ми се да можех да се справя сама и то така, че да изглежда сякаш не полагам усилия. Иска ми се и да не очаквах благодарности за неща, които повечето хора очакват да правя така или иначе. Но съм просто човек и развявам бялото знаме. Признавам си колко много имам нужда от теб и че ако продължавам, както досега, ще се срина. А това ще се отрази на теб, на децата ни, на цялото ни семейство.

Пък и нека бъдем честни - ти също имаш нужда от мен! 

Прочетохте ли

Трябваше да ми кажеш?

Препоръчваме ви още:

5 мита за съвместния живот

Ти ще си добър баща

Това видео ще ви просълзи. То представлява писмото, което деца с диагнози записаха до своите учители.

Скъпи учителю!

Знам, че не винаги изглежда така, но аз наистина искам да слушам и да уча.
Просто мозъкът ми е малко по-различен.
Затова искам да знаеш тези неща за мен: 
Аз трябва да се движа, иначе наистина не мога да се съсредоточа.
Въпреки че не те гледам, слушам какво казваш. 
Ако ми кажеш да стоя мирен, трябва да използвам цялата си концентрация, за да правя само това. 
Натъжавам се, когато ми кажеш да положа повече усилия, въпреки че вече съм дала всичко от себе си. 
Всъщност ми е по-лесно да внимавам, когато се клатя на стола си. 
Когато ми дадеш прекалено много инструкции, си мисля, че никога няма да успея да ги запомня всичките. 
Понякога мама и тати пишат цялото ми домашно.

Ето така можеш да ми помогнеш:

Позволи ми да стана и да се движа, докато уча!
Позволи ми да гледам, където искам, когато ми говориш!
Позволи ми да се клатя или да се отпусна в стола си!
Без значение какво направя, моля те, позволи ми да имам почивка!
Дай ми домашно, с което мога да се справя сама, без помощта на мама и тати!
Опитай да ми даваш по-кратки насоки!
Просто ме попитай: “От какво има нужда мозъкът ти в момента?”
И едно последно нещо - моят мозък може и да работи различно от твоят, но той също е изумителен!

С обич, твоя ученик!

Деца с диагнози като аутизъм, Синдром на Аспергер, СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност), затруднения при обучението, проблеми при сензорното преработване, централно разстройство на слуховата обработка, дислексия често срещат затруднения в традиционната класна стая. Децата, които помогнаха за направата на видеото “Dear teacher” и участваха в него, представляват точно тях. Те искат да споделят с учителите си как работят мозъците им, както и няколко начина да им помогнат в класната стая.

Препоръчваме ви още:

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна.

Автор: Ирина Тодорова

Вземете едно кило захар. Добавете 3/4 кофичка кисело мляко. Извадете теглото на съда, в който сте ги поставили. Сега вече знаете колко са 1300 грама.

А знаете ли как се обичат 1300 грама?

Обичат се със свито сърце и стиснати зъби. Без въпроси, без планове, без мечти, без очаквания. 1300 грама се обичат по начина, по който се гледа страшен филм - със скрити зад дланите очи, които надничат през тънък процеп между пръстите. Сякаш така филмът е по-малко ужасяващ, сякаш полувидяното не предизвиква чак такива тръпки и от него косите ти не настръхват със същата сила. 1300 грама живот са една голяма въпросителна и една вцепенена майка с предпазливо сърце. 1300 грама живот са колело, което може да тръгне във всяка една посока. А по пътя нагоре, знаем, дишането е най-тежко. Пред 1300 грама в стъклена кутия си повтаряш само, че не трябва да плачеш, че не трябва да усещат твоята слабост. Защото ти си техният оптимизъм, ти си глътката въздух, която липсва. Ти си целият им свят. Или поне до вчера е било така. А днес стоиш, с напоени в дезинфектант ръце, и тихо пееш "Зайченцето бяло". Просто нищо по-жизнеутвърждаващо не ти хрумва. 
Представете си как утре съвсем внезапно се събуждате на друга планета - без предупреждение, без кислороден апарат, без предварителна подготовка, с неприспособени към местната атмосфера дробове. Каква по-голяма победа от това да оцелееш. Какво по-голямо чудо от равномерното дишане и учебникарското лъб-дъб на сърцето.

Животът е вълшебство, а вълшебството не е нищо друго освен съвършен наниз от благоприятно стекли се обстоятелства.

Знаете ли каква невъобразимо голяма и важна част от съществуването ни може да виси на тънката струна на случайността? Да се дължи на това да се родиш в подходящото време и на подходящото място. Да се дължи на:
- такси, което идва навреме
- на слаб трафик по софийските улици
- на доктор, който лети към теб
- на професионалист, който те посреща по най-добрия начин с оглед на ситуацията, и екип, който се грижи за теб, докато си готов за новия свят
- на нужната апаратура и специалисти, до които - по дяволите! - не всички имат достъп

И на приятел, който да преведе родителите ти през най-тъмните гори, търпеливо и компетентно. 

Автор: Яна Пеева

Докато бях бременна, не можех да спя. Постоянно ми обясняваха: “Почивай си сега, че после...”, “Спи, колкото можеш, че веднъж роди ли се бебето, няма кога.” (така и не разбрах какво ще се случи после, защото в момента си спя като бебе, но това е друга тема!). Ама как да спя, като има толкова много неща за научаване? И ако си мислите, че понеже бях (още съм) студентка и ходех на лекции, съм учила по счетоводство и бизнес отношения, жестоко се лъжете. Изучавах бебетата. И понеже знам как се правят, започнах от раждането. Когато се ориентирах как, къде и с кого искам да родя, се заех с по-практичните неща. Смятам се за сравнително интелигентен и разумен човек, но вярвате или не, абсолютно доброволно прочетох почти всички 38 (словом: ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ) теми “Бебешката количка - цяла наука за второ висше” в Бг-Мама, както и съответната поредица за столчето за кола. Теодор ме обяви за напълно изперкала и ме помоли да се съсредоточа в реалното си висше образование.

Така се разхождат кучета и бебе на няколко седмици!

Веднъж, докато обяснявах на една позната, че ще раждам във вода с Теди в стаята, тя ме погледна скептично и заключи: “Ох, Яна, ти ще си от онези луди жени, които се увиват в странни шалове и носят децата си напред назад като туземки, нали? И сигурно ще го кърмиш горкото дете поне до пубертета! Бива хипария, ама чак пък толкова!” После и двете избухнахме в смях - тя, защото се шегуваше, а аз, защото подозирах, че точно така ще стане.

Дотогава не бях чувала за “странните шалове”, а кърменето хич не ми беше на дневен ред. Затова насочих цялата си бременна енергия и хормони в проучване на “бебеносенето”.

А така се катерят баири в планината с бебе на няколко месеца!

За незапознатите - бебеносене значи носене на бебе в слинг или друг вид носилка. Практикува се от векове, като в последно време стана модерно, заради т.нар. “привързано родителство”, от което е част. В случая говоря за ергономично носене в ергономични носилки - слинг, ергономична раница, а не в кенгуру, където бебето е с гръб към носещия и не може да бъде постигната правилната С-образна извивка на гръбчето и М-образна позиция на крачетата.

Не ми трябваше много, за да ми “кликне” и да си кажа, че това е точно моето нещо. Тогава все още не бях родила, но с Теодор бавно осъзнавахме, че клоним към привързаното родителство и искаме да дадем на Борис цялата близост, на която сме способни. В началото, когато му обясних, че имам намерение да нося малкото Бобче, завързано за мен, Теди ме погледна сякаш съвсем съм превъртяла. Не му трябваше много убеждаване обаче, за да се съгласи, че идеята никак не е зле. Даже се наложи аз да го убеждавам, че въобще нямаме нужда от слинг на Властелина на пръстените. Или раница с мотиви от World of Warcraft.

Изчакахме да се роди Борис и отидохме на среща с бебеносещ консултант. Хриси от Слинготека ни показа как точно се слага бебе в слинг, обясни ми разликите между различните видове носилки - тъкан, еластичен и ринг слинг, а след 4 месеца и раничките, от които има десетки марки и възможности. Да ви кажа, връзването си е сложно в началото. През първите две седмици, в които бяхме наели слинг, за да се упражняваме, Теди ходеше след мен с отворени ръце “да не би Боби да изпадне”, а мама ме гледаше накриво всеки път, като ме види увита в шала. Чак месеци по-късно, когато взехме раничката, си призна, че й се е виждало опасно, сякаш Борис всеки момент ще се промуши и ще падне. При правилно, хубаво обрано и стегнато връзване няма такава опасност естествено.

Понякога стига само да го сложа в раницата и е заспал - дори няма нужда да съм права и да се движа!

Защо бебенося?

Ще се повторя, но - защото е мега яко! Защото с Бобката можем да разходим кучетата, без да се налага Теди да е с нас. Защото може да е близо до мен, сгушен, а аз да си върша разни неща със свободни ръце. Защото в центъра е ад с количка. Защото е единственият начин да се разходим в планината и Борис да е нас. Защото така го запознах с морето, без да ме е страх, че ще го изпусна. Защото ми харесва.

Но най-вече, защото на него му харесва. Дори той, с цялото му спокойствие и постоянна нахиленост, плаче понякога. Тогава само трябва да го сложа в носилката и се успокоява, а до 20 минути вероятно е и заспал.

И понеже аз в никакъв случай не съм специалист и все още пиша на консултанти да моля за помощ, ето кратък списък с помощни ресурси, които да ви въведат в мега якия свят на бебеносенето:

Ползите от бебеносенето можете да прочетете ей тук.

Бебе в слинг е facebook страницата, от която събирам информация и където въздишам по красиви слингове. Там можете да намерите списък с различните библиотеки (местата, където може да се отиде на консултация, за да се пробва и наеме носилка), както и публикация, в която се обявяват бебеносещите срещи.

Слинготека е моята библиотека. Хриси е страшно готина и обяснява страхотно. Често прави бебеносещи срещи, на които може да пробвате различни носилки, да се запознаете с други луди жени, които си увиват децата в шалове, и като цяло да се позабавлявате в парка. В блога й пък има ревюта на различни носилки и подробна информация относно бебеносенето.

Национална асоциация на бебеносещите в България е също пълен с полезна информация сайт. Има и календар с различни събития, както и списък с блогове за бебеносене.

Сгушени и мега яки!

И последно. Любимите ми моменти са тези, в които Борис се сгуши в мен, в пълен покой. Да, обичам да си играя с него, да си бърборим, да го гледам как се смее на играчките си или на физиономиите, които Теди прави. Но нищо не може да замени чувството, когато мъничкото му телце се отпусне срещу моето въобще не мъничко тяло, а той изсумти насън и хване с ръчичка блузата ми. Още повече ме умиляват тези моменти, защото знам, че няма да са чак толкова много. Ще се прегръщаме и когато порасне, но не така, не сякаш съм целият му свят. Затова обичам бебеносенето - защото това ми се случва навсякъде и по всяко време, а не само когато го приспивам вкъщи.

Препоръчваме ви още:

7 признака, че възпитавате децата си правилно

Боси крачета

Автор: Яна Пеева

С Теди изтърпяхме една седмица разделени. Няма да коментирам по колко пъти на ден сме се чували, защото ще ми се смеете. По някое време се обадих на майка ми да я питам кога ще се понася и тя към Гърция, че да си ме прибере после и да си ходя вкъщи. Оказа се обаче, че е заета жена тази моя майка и няма да може да дойде. Ако знаете как ми се скапа настроението… Хем ми беше тъпо, че за поредна година няма да сме заедно на море - като бях малка изкарвахме по цяло лято, само сменяхме плажовете. Имам страхотни спомени от Оазиз, когато все още беше къмпинг, а не супер скъпарски комплекс. Там дядо ме научи да плувам, но това е друга история. Стана ми тъпо и че няма да мога да се прибера в София по-рано. Сигурно действително звуча като страшна лигла и след 5 години друга песен ще пея, но почивка без Теди не е почивка.

Идеално време за море

Понеже знаех, че няма да може да дойде през уикенда, защото няма да има кой да гледа кучетата, в главата ми се зароди план. Ще се прибера една седмица по-рано с Иван, който пътува дотук всеки уикенд и в неделя си заминава обратно за София! Как само щях да го изненадам!

За да придобиете идея колко съм добра и отракана с изненадите, ще се отклоня малко и ще ви разкажа за страхотния коледен подарък, който направих на Теди миналата Коледа. Реших да му направя коледен календар с различни подаръци за всеки от 12-те дни до Коледа - малки символични подаръчета плюс един голям за накрая. Всичко тръгна добре, до края на ноември бях поръчала всичко, а до 10-и декември бяха пристигнали и успях да ги опаковам. Закачих календарчето на стената на 12-и сутринта, докато Теди разхождаше кучетата, но успях да устискам и му позволих да си вземе първия подарък чак вечерта! Точно три идилични дни успях да се сдържа и търпеливо да раздавам по един подарък на ден. На четвъртия всички останали подаръци бяха раздадени или съобщени (имаше вечеря и торта по негово специално желание). Големия си му го дадох на Коледа! Единодушно решихме да подарим календара на някое друго семейство…

Невидимо присъствие

Нека се върнем обаче в настоящето. В петък вече не издържах и още сутринта в 9 писах на Теди да му кажа, че си идвам. Реакция не последва и реших, че спи. Един час по-късно ми се обади един покрусен съпруг.

“Слънчице.. аз такова.. да ти кажа.. тази сутрин станах в 6 и ходихме с Косьо да оставим кучетата на хотел, за да дойда в Гърция и да те изненадам. Ама ти сега, ако искаш да се прибираш наистина в неделя, аз няма да мога да дойда, защото няма да има достатъчно място в колата на връщане. Та ти сигурна ли си, че искаш да ме изненадаш в неделя или аз да дойда да те изненадам в петък?”

Мими се смя със сълзи, после каза, че сме напълно луди и добре сме се намерили. А после Теди се сети за историята с часовниковата каишка и златния гребен. Ако не сте го чели - “Даровете на влъхвите” на О. Хенри. И ние така като героите сигурно сме две глупави деца, които само гледат да се зарадват един друг. Дано никога не пораснем!

Препоръчваме ви още: 

Плевел и плява

Ти ще си добър баща

Не случи на семейство, Яна!