Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Ако трябва да опиша този трилър с едно изречение, бих казала: „Роман за съвършения дом и несъвършените му обитатели.“
Но всъщност е много повече от това.
На „Фолгейт Стрийт 1“ се намира най-уникалният дом в Лондон – умната къща на бъдещето, проектирана от ексцентричен, гениален архитект, толкова обсебен от минимализма, че за да ти позволи да живееш в нея, изисква да се откажеш от целия си багаж и всичко, което до този миг си натрупал в живота си. Наемателите се подбират по изключително високи и сложни критерии, след обстоен тест, който включва странни въпроси като:
Изправени сте през избор да спасите статуята „Давид“ на Микеланджело или безпризорно гладуващо дете. Кое избирате?
- Статуята
- Детето
Или дори
Нямам време за хора, които не се стремят към съвършенство.
- Подкрепям
- Не подкрепям
Въпроси към героините или въпроси към читателя? Не става ясно. Лично аз отговорих грижливо на всички и тайничко се питах дали биха ме допуснали до този дом. Но как отговарят героините не знаем, авторът оставя изводите на нас. Пред нас се разкриват паралелно историите им - две обитателки на дома от два различни периода – Ема преди и Джейн сега. И двете са объркани, преживели травма, интелигентни млади жени, които подсъзнателно се опитват да се отърсят от болката, която ги измъчва, да се освободят от миналото си, да започнат на чисто, да намерят изгубеното съвършенство. Освен това и двете са красавици, които дори външно си приличат. И двете ни разказват от първо лице за дните си преди и по време на пребиваването им в къщата и как тя и загадъчният й създател постепенно поемат пълен контрол над живота им. Пред нас се появява като архитектурен чертеж една заплетена драма на интриги, смърт, любов и лъжи. Драма, която започва с бегли подвеждащи щрихи, но придобива плътност, издига се, прецизна и стабилна, и се превръща в достоверен триизмерен макет, в който перфектната къща със сложното й управление и мултифункционалост, е алегория на самия живот, а архитектът й се изживява като Бог, който управлява съдбите на обитателите й в безумно търсене на съвършенството.
На фона на минималистичния изчистен стил на къщата, сюжетната линия е толкова изненадваща и изпълнена с обрати, че при целия си опит с трилърите, не успях да разкрия кой всъщност дърпа конците до развръзката. И в мига, в който се разкри, се изумих колко е логично. Отново минималистично, прецизно, обрано решение. И изненадващо, като мръсните чинии, които героинята прибира набързо в шкафа, за да запази съвършения порядък на дома.
Да не говорим, че чак на предпоследната страница разбрах кое е момичето преди и колко е важно да приемем несъвършенството като част от живота си, защото без страданието не можем да познаем и щастието. Така че намерих и добра философска нишка в този роман, но поднесена не като назидателни сказки за седемте стъпки към щастието, а вплетена в завладяващия формат на психо трилъра.
Рон Хауърд ще снима филм по него, чакам го с нетърпение. Дали няма да покани Анджелина Джоли и Марион Котияр за Ема и Джейн? А Брад Пит за Едуард – архитекта… В imdb все още няма информация за проекта, освен за сценариста и режисьора.
Дж. П. Дилейни е псевдоним на известен автор на бестселъри, който преди е публикувал криминални романи, но тъй като този трилър е психологически, издателите му препоръчват да го пусне под псевдоним, за да не подведе читателите. Работил е 15 години по „Момичето преди“, като междувременно е писал останалите си творби. В интервю казва, че докато се получи така минималистично и изчистено, както си го представя, е изхвърлил поне 40 000 думи… половината роман.
Е, получило му се е. Ето ви и едно минималистично описание за финал.
Един съвършен психотрилър за съвършенството, което убива.
Ако обичате трилъри, ви препоръчваме и Коя беше Алис на Т.Т Ричмънд, както и "Градът" на Дийн Кунц.
Автор: Пролет Николаевич
Всяка история може да се разкаже по безброй различни начини. Между редовете, обаче, се крият подводни реки, които само умелият може да открие. Аз избирам да разказвам с хумор. Защото за мен най-трудно е да се усмихнеш, когато нямаш сили да го направиш. Смейте се бе, хора. Всеки скандал, всяка мъка може да бъде премината, когато обърнеш монетата и видиш ситуацията, я с ретроспекция към любимите шеги, които никога повече няма да чуеш, я с правилната дума на точното място, която да стопира яда и да го обърне на смях.
Смейте се!
Бях бременна в четвъртия месец, когато една приятелка ме попита „Пролет, ти как ще раждаш?“
Обърнах се, погледнах я и изстрелях служебното „Ами, не знам още“.
Същата вечер се прибрах и се замислих над въпроса. Как ще раждам? Бях бременна за първи път през живота си, още млада, неподготвена като други майки с фикс идея деца. Още на върха на любовта – познавахме се с мъжа ми от няколко месеца и на първа линия стояха други по-важни неща като секс, разходки под ръка, пътувания напред-назад и така нататък. Как да раждам? Представях си излизането на бебето като влизането. Лесно и приятно.
С тези си мисли в главата, взех сестра си под ръка и отидохме на отворени врати в родилното на окръжна болница. Още с влизането ме лъхна миризмата на ром. Една такава тежка, наслоена, примесена с традиционната белина. Лутахме се известно време докато намерим правилните асансьори – не западните, източните, в другото крило, през другия вход, на шестия етаж, там на майната си. Отне ни около 20, 25 минути. Зачудих се, ако някоя жена е тръгнала да ражда и не успее да стигне до родилното…
Естествено, като пишман майки, двете със сестра ми объркахме входовете на отделението и тръгнахме да влизаме през отсека за секцио. Там една червенокоса, едрогърда сестра ни навика, но ни преведе до малка стая с пет, шест ученически чина. Вътре ни чакаха няколко момичета с издути кореми, седнали тихичко с тетрадки и химикал чета пред тях. Спогледахме се със сестра ми и си намерихме местенце. Не след дълго дойде и старшата сестра. Представи се жената, раздаде на всяка рекламни брошурки за най-добрите памперси, най-добрата бебешка козметика, най-добрите банки за стволови клетки и още от най-добрите неща за бебешори. И започна…
Отделението било ремонтирано миналата година, имало еди колко си ВИП стаи, имало две ВИП родилни, където и таткото можел да присъства, „ако иска“ – че как няма да иска?!? Като го е правил това бебе е бил на първа линия, с фойерверки и помпони, и розови фтички над главата, като излиза пак ще е на първа линия, какво толкова…
Еди как си се случвал процесът - първо в пред родилно да се слушат тонове, да се пусне системка, да се спукат водите, да полежи жената 10, 12 часа и после на родилния стол… Като я попитах това магарето ли е, сестрата ме изгледа с убийствена усмивка и змийски поглед и изсъска, че лекарите хич не обичали да му викат така – не било професионално…
После старшата взе да изрежда всичко необходимо за бебето и майката за престоя в болницата. Момичетата започнаха да записват, а ние със сестра ми слушахме ли, слушахме. Зачудих се, като е толкова модерно ремонтирано отделението, защо трябва да си нося и памперси, и шишета, и дрехи, и биберони, и превръзки, и чаршафи, и какво ли още не… половин къща да изнеса за три дни…
Последва кратка разходка из родилното, която включваше ВИП залите и ВИП стаите с обходен маршрут далеч от нормалната родилна стая. Беше си планувала старшата да не стигаме дотам и беше предупредила явно всички врати към нея да бъдат затворени. Да, обаче, при влизането ни във второто ВИП родилно, всички станахме свидетели на това, как една ромка, на видима възраст 15, 16, вие с пълно гърло, покачена на магарето, до което имаше още две на разстояние половин метър през всяко. Акушерката включваше система, а лекарят настойчиво обясняваше на ромчето, гледайки я през отворените й крака, че трябва силно да напъва и да си затвори устата.
Старшата се притесни и побърза да затвори вратата, за да не прекъсваме родилния процес, след което по бързата процедура ни изпрати да си ходим.
Прибрах се вкъщи с лош вкус в устата. Не ми допадаше нещо цялата болнична атмосфера. Същата вечер се разрових из сайтовете на другите болници в града, с техните розови брошури за родилни отделения и усмихнати мами със сладко спящи пеленачета. Абе, намирисваше ми всичко, ама много. Въпреки, че бях само в четвъртия месец, започнах да се притеснявам сериозно за раждането, наред с тоновете килограми, които качвах.
Така се почна един няколко месечен процес на проучване, ровене, гледане, четене и убеждаване… всичко започна с едно клипче, което изскочи съвсем изненадващо при търсенето ми в Гугъл за „нормално раждане“. Една мама, американка, бременна с близнаци, ражда в банята си, с помощта на мъжа си. Той само държеше хавлиите. Направи го толкова бързо, толкова естествено, без да каже гък. Първо едното бебе, после другото. Ей така, приклекнала до ваната, върху стерилна постелка. Бях запленена. Някак си много нормално, много комфортно ми се видя това раждане. Много близо до мен.
Аз съм от този тип хора, които искат да са сами, когато ги боли. Почти никога не мрънкам, когато изпитвам болка, нито се оплаквам. Просто се затварям в стаята си и оставям тялото си да ми каже какво да правя, за да спра болката. От край време е така…
Клипът с раждането на тази мацка в банята, отключи в мен една мисъл… Знаейки каква точно съм и как мразя някой да ме пипа, докато ме боли, особено когато ми идва (а всички ми сравняваха раждането с много болезнен мензис), реших, че искам да родя на място, на което ще се чувствам спокойна. Демек – в къщи….
Обаче имаше един основен проблем. Какво да правя с таткото? Той или трябваше да участва в заговора, или трябваше да измисля предлог да го изгоня. Второто ми се видя малко вероятно, защото бяхме още в началото на връзката си и на него му беше изключително приятно да е залепен за мен…и за корема ми. Идваше на всеки преглед, на всяко изследване. Питаше ме за всичко, следеше всичко да е по график и да е наред. Абе, примерен бъдещ баща.
Така се реших – ще го вербувам! Започнах плахо. Първо с малко приказки, при което той ми каза „Моля ти се, глупости не ми се слушат!!!“ Но аз бях настоятелна като конска муха над лайно и продължавах да упорствам. Навих го да гледа едно, две клипчета с домашно раждане. Първото не му допадна особено защото всичко беше някак твърде стилизирано, но виж второто – това беше друга работа. В него една мацка раждаше, облегната на онези големи фитнес топки. Не знам заради топката ли, заради какво ли, но мъжът ми прояви любопитство. Изгледа още няколко клипа, после още няколко. После му дадох да прочете малко информация за процеса на раждане, после още малко. После се свързахме с няколко мами, които са го направили и разпитах е подробно какво и как. И колкото повече мъжа ми научаваше за домашното раждане и това в болницата, толкова повече се убеждаваше, че сме взели правилно решение. Накрая просто ми каза – „Няма да те пусна да родиш в болницата“. Съгласих се с кеф.
През следващите месеци от бременността увеличихме прегледите, а в деветия направихме две 4Д прегледа, за да сме сигурни, че дребният е застанал както трябва и пъпната връв не е увита около врата му. Всичко беше 6.
Признавам си – бях чела за пренаталното обучение на плода и много му говорих на това бебе. Понякога се чувствах като олигофрен, но въпреки това продължавах да говоря. „Ще си здрав, ще си силен, ще приличаш на баща ти, с неговото чувство за хумор и благородство, ще се справим заедно с раждането, ще излезеш бързо и лесно…“
Не знам дали ме слушаше хайванът, но не спирах да говоря. И така с говорене дойдоха контракциите. Два дни преди термин. Първият път си помислих, че ей сега ще го изплюя. Да, ама водите ми не се пукнаха като балон и всичко да изтече отведнъж. Те си текоха, текоха цял ден. Вечерта контракциите тотално спряха и аз заспах като пън. На другия ден никакъв помен от контракции. Ядосах се. Не се побирах в кожата си и тръгнах да ходя по разходки.
Седнахме да обядваме с мъжа ми и като отидох да пишкам за 10 път усетих силна, мощна, щастлива контракция. „Тръгвай“ извиках победоносно, изскочих от тоалетната и беж вкъщи. Бяхме се подготвили с всичко необходимо – стерилни постелки, дезинфектант за пода, стерилни марли, ръкавици, клампи. Стерилен конец за зъби за пъпната връв, стерилна подлога за плацентата, памперси, пелени… с една дума всичко за раждането.
Прибрахме се, подготвихме всичко и зачаках. В началото контракциите бяха през 20, 25 минути – едни такива гъделичкащи, приятни. Викам си: „Ако това е раждането, какво реват всички, по дяволите?“
Мъжът ми седна да си гледа „Двама мъже и половина“, цъкаше си във фейса и само от време на време ме питаше дали съм ОК. Отговарях положително и продължавах да си щъкам из вкъщи, да си клякам, да пишкам и да акам през 15 минути. Не ми беше необходима клизма. Организмът си свърши работата сам за около 3 часа. Капка отрова не беше останала в мен.
Минаха няколко часа и контракциите зачестиха през 8, 10 минутки. Ставаха болезнени, но търпими. Лесно ми беше да си клеча на стола или да си лежа на голямата фитнес топка. Накрая обаче се изморих и седнах на дивана да позяпам и аз някой сериал. Взех си сокче, вдигнах си отеклите крачка на масичката, наместих възглавниците зад гръбчето и даже подремнах. Но това беше ужасна грешка от моя страна, защото контракциите разредиха отново.
Вместо да се приближавам към края, се отдалечавах. „Хайде, Пролет, да пукнеш“ – казах си и станах да снова и да клякам. Веднага се раздвижиха нещата, паднаха минутките на осем, станаха болезнени контракциите и аз започнах да муча. Чувах се отстрани и по някое време си помислих какво ли си мислят съседите отдолу? „Тия сигурно егати секса правят с такова мучене“. Не се трогнах особено и увеличих децибелите. Мъжът ми хвърляше по някой поглед през дивана, питаше ме дали всичко е ОК и продължаваше да си цъка нещо в компа.
Контракциите паднаха на 5 минути. Много скоро след това на 3. Интензитетът им се увеличи, както и продължителността. Усещах как нещо в мен слиза надолу. Болката се увеличи драстично и мученето ми премина в нещо между рев, дране и пръхтене. Мъжът ми се размърда. Облегнах се на топката и в момента, в който ме отпускаше контракцията, заспивах за секунди.
Ей така, в просъница, ми мина мисълта, че може би, трябва да усетя напъни вече. Казах му „Я провери, моля те, в нета, като са през 3 минути контракциите не трябвали и напъни да усещам?“ Проверява мъжът ми и вика: „Ами през две минути като станат, тръгва да излиза.“
Свих се аз, докато мине контракцията и засичам. И две минути нямаше, а трая около една. „Абе нещо става тука“ – викам си. Слагам ръка да проверя, нищо не напипвам. Помолих го да погледне, докато трае контракцията и чух само –„ А, има глава…А, главата се скри“
Аха! Значи май трябва да напъвам. Боли ме вече зверски, идва контракцията и аз напъвам. Напъвам и усещам нещо с размера на футболна топка да иска да премине през гърлото на балон. Боли ме, та дрънка и си викам –„Абсурд! Това от мен не може да излезе!„ Отчаях се и полегнах за 30 секунди на топката. Май съм заспала, защото чух ясно дядо ми, който почина преди 10, 12 години да ми казва: „Хайде, моето момиче, ще се справиш! Малко остана.“
Сепнах се аз от болката, от контракцията и изненадата от чутото и напъвам колкото сила имам. Напъвам все едно акам, викам, все едно ме дерат жива и с този последен зор една глава излезе от онази ми работа. След главата, телцето се изхлузи толкова лесно и толкова бързо, че даже не го усетих. Излезе малкият и цялата болка приключи отраз.
Обърнахме го бебо по коремче, после взехме стерилната помпичка и изсмукахме течността от нослето и гърлото, а той хайванът си отвори още невиждащите очи и каза „Агууу“. Спогледахме се с мъжа ми и ревнахме и двамата, и се разцелувахме, и се запрегръщахме и въобще забравихме за плацентата.
Тя, обаче, напомни за себе си след петнадесетина минути и с една контракция си излезе цяла-целеничка в стерилната подлога. Погледнахме я любопитни. Това приличаше на доста голям свински черен дроб. Много интересна плацентата, да знаете.
Оставихме пъпната връв съвсем да спре да пулсира и се захванахме с рязането. Клампиране, завързване с конец за зъби, рязане със стерилна ножица с ръкавици и прогаряне със свещ. Всичко по план, както сме гледали и чели.
Бебо беше най-спокойното дете на света и си спа кротко като пич през цялото време. Поседяхме така един, два часа, плътно притиснати един до друг и любуващи се на живота, който сме създали. Забравихме да запишем времето, та започнахме да смятаме и се оказа, че всичко е траяло 6 часа от началото до края. Доволна, мръсна, потна и кървава, предадох бебето в ръцете на баща му и станах да се окъпя.
Първо едва не припаднах, защото диафрагмата ми още си стоеше до гърлото и въздух не можах да си взема и после като се погледнах отдолу ми прилоша – бях се подула като майска роза от напрежението и си помислих, че повече няма да бъда нормална жена. Но бях много изморена и легнах да спя…
А на другия ден двете родителски двойки баби и дядовци едва не получиха инфаркт от нашето приключение. После имах „приятни“ разговори в същата тая окръжна за регистрацията на малкия. Разговор и с полицията даже, защото ме набедиха, че съм го откраднала това дете, при все че отивам с акуратно увита плацента и цъфнала майска роза отдолу. На която роза се дивиха всички от отделението много, защото беше изкарала 4 кг зверче без нито едно разкъсване или охлузване. Първо раждане! После се изреди всичко живо да я погледне отблизо таз майска роза и аз се зачудих дали не съм експонат в музея.
След три дни се прибрахме и епопеята почна. А след шест години историята почти се повтори. Но този път мъжът ми не беше съгласен за домашно раждане. Явно беше одъртял и го беше хванало шубето. Усети ме на третия час, докато клякам в уютната си баня и си бях приготвила всичко да си го родя сама. Насила ме закара в болницата, взехме ВИП родилно и докато ми пукнат водите и всичко останало, една акушерка бръкна да види какво се случва и главата се подаде. Едвам стигнах до магарето и беба излезе за 1 минута – фронтално пред мъжа ми. Думите му бяха: „Леле, какъв врат има… То затова ти е било трудно да я родиш.“ Беше 4 часа сутринта и докторът тъкмо се събуждаше като ме приеха, а в 5 без 20 вече бях родила и той не се усети какво става. Прегледа ме, след като излезе плацентата и отново нямах нито едно разкъсване или охлузване. Попита колко е голямо бебето и като му казаха 4 кг., плесна с ръце и каза весело –„Момиче, ти си създадена да раждаш деца. Кога ще е третото?“ Изгледах го свирепо и си се облегнах назад.
Когато домашното раждане в България стане законно и има мобилни екипи за жените, които искат да родят в комфорта на дома си. Никога!
Препоръчваме ви невероятната сесия с раждане във вода на Ивелина Чолакова.
Автор: Валентина Вълчева
Покрай малко необичайното семейно положение на новоизлюпения френски президент Еманюел Макрон и съпругата му Бриджит на дневен ред някак неусетно пак се появи въпросът за възрастта в любовта, за допустимата и недопустима разлика. Той е на 39, тя – на 63. Тя е негова бивша учителка, което според някои хора правело нещата още по-нередни. Ама как е възможно? Безсрамници! Особено тя. Винаги е Тя. Всички злини идват от Нея. Позната история още от времето на Адам, Ева и Ябълката. ВИ-НА-ГИ е Тя. Ева – не Ябълката.
Е, voila! Оказва се възможно, че дори и не е кой знае какво според пропадналите западняци. Защото онези франсета са евро-развратници, а не като нас – народ с традиции и морал. У наше село таквизи работи не стават, щото е грешно и смешно. А и какво ще кажат после комшиите? Срамота!
Поне с такова впечатление остава човек, ако погледне хилядите постове и коментари из социалната мрежа. В един момент човек остава с убеждението, че начело на Франция някак се е уредил непълнолетен хормон с нездрави фантазии и с изразен Едипов комплекс, а до него – застаряваща хищна мъжемелачка. Изведнъж целия фейсбук се напълни със самоназначили се специалисти по психология на поведението и семейни консултанти. То не заподозряха Едипов комплекс, то не беше тайно желание да осъществява мокрите мечти на всеки тийн да прекара даскалицата си, то не бяха подозрения в геронтофилия и не-знам-си какво там... Ало! Фройдистите! Тоя тип току-що стана президент на една от най-силните държави в Европа и света. Мислите ли, че е попаднал там случайно? Сериозно ли допускате, че сте в състояние дори за микросекунда да прозрете какво се случва в главата му?
Пак помислете!
Не знам за вас, но аз покрай техния случай се сетих за максимата, че зад всеки успял мъж стои по една силна жена. Виж, зад успелите жени кой стои засега е под въпрос.
Та да питам: Действително ли за любовта няма възраст или все пак има възрастови ограничения, отвъд които една връзка става неприлична (макар да недоумявам защо възрастта да е неприлична) и обществено бодлива? И кой ги определя тия граници, ако допуснем, че ги има? Разбира се, питането ми се отнася до случаи като горепосочения, защото онези, другите, при които дванайсетгодишни раждат деца с оправданието, че „такива са ни традициите” са си съвсем друга територия. Там вече работата си е без съмнение за прокурор. (Бих казала „за бой”, ама нали не е педагогично... Педагогика му е майката!)
Питам не защото и ние с мъжа ми сме с близо пет години разлика в моя полза (от което пък хич даже не ми е неудобно). Това дори най-близките ни приятели май не го помнят. Аз съм от наивниците, които вярват, че за любовта действително няма граници, с малки изключения, изрично упоменати в Семейния и в Наказателния кодекси. Е, изпитвам известни съмнения относно мотивацията и искреността на чувствата, когато видя тунингована мис под ръка с представител на вида „добре облечен бизнесмен”, но там вече не говорим толкова за любов, колкото за някакъв вид протокооперация може би. Какво пък! Щом ги устройва, дори това е приемлива, макар и вероятно някаква извратена форма на любов. Материално обусловена, но някаква. Кой е казал, че любовта е само въздишки, гълъби и рози?
Питам, защото ми стана любопитно. Любопитно ми е кога точно възрастта в една връзка излиза на преден план в очите на околните, заличавайки ефекта от личностните достойнства на участниците в тази връзка. Кога качествата на човек спират да имат значение за сметка на броя години разлика между Него и Нея? Особено в случаите, когато Тя е по-възрастната. Има ли оптимална разлика, отвъд която не е възможно да допуснем наличието на искрена, тривиална любов, каквато е редно да изпитват помежду си Един Мъж и Една Жена? Винаги ли в подобни връзки трябва да подозираме наличие на не много морални емоции и подбуди?
Добре, признавам си, че и на мен ми идва малко в повече, когато чуя за брак между момиче/момче на седемнайсет и дядко/бабетка на седемдесет, но в случая говорим за съвсем различно нещо. Млад мъж, който има очевидно щастлив брак с по-възрастна от него жена, която обаче все пак не би могла да му е баба, нито пък изглежда като такава. Защо не се възмущаваме, когато видим снимки на Хю Хефнър с поредното плейбой-зайче? Защо обществото не заклейми Антъни Куин или Марлон Брандо? Приемахме с усмивка случая на Анна-Никол Смит и петролния магнат Хауърд Маршал. И може би така трябва.
Но в ситуацията на семейство Макрон няма почти нищо подобно, пък било то и само заради факта, че двамата един до друг изглеждат добре. Разликата помежду им е само в актовете за раждане, не във визията, както при други двойки. Никой от двамата няма изгода от тази връзка, освен една – щастливи са. Достатъчно ли е, много ли е, малко ли е... Въпрос на гледна точка.
И все пак. Дори и да беше видима разликата им, дори и да беше като при Анна-Никол и нейният Хауърд, които заедно изглеждаха като Красавицата и... Мумията... какво от това, за Бога?! Защо да нямат право да са заедно? Трябва ли да се срамуват от това, че са открили причина да са заедно, пък била тя и изцяло меркантилна може би, и имаме ли ние право да сме възмутени от това?
Някъде из коментарите под един пост по темата един мъж се опитваше да провокира някаква дама с въпроса: „Ами ако беше твоя син? Пак ли щеше да си о`кей?” Замислих се. Имам двама синове. И как ще реагирам, ако някой от тях един ден пожелае да сподели живота си с жена, която е по-близо до моята възраст, отколкото до неговата. Иска ми се да вярвам, че ще реагирам нормално и човешки. Че реакцията ми няма да е като на селска лелка – „Ама тя е дърта! Не може да ти роди деца! Какви са тия глупости?!”. Че ще ме интересува само и единствено дали той е щастлив с нея. Да, децата са важни, но дали това трябва да накара Еманюел Макрон да каже на жена си: „Excusez-moi, cherie, ама размножаването – на първо място! После любовта и другите там цуни-гуни тъпотии!” Може би трябва – знам ли.
Имам чувството, че съм някакво изключение в наивното си вярване, че е възможно любовта да съществува и в такъв вид. И това е същата любов, която сме изпитали и ние със стандартните връзки. Никаква екзотика. Добрата старомодна любов! Да, пред нея стоят може би непреодолими проблеми като например почти сто процентовата сигурност, че те няма да имат общо дете. Не че не се случва вече жени да раждат и на 62-65, но да речем, че вероятността е по-скоро отрицателна. Освен това тя вече има три деца от предишен брак, така че може и да е решила, че ѝ стига толкова за този живот. И съпругът ѝ очевидно го е приел.
Като се замислим, съществуват толкова много бракове, в които поради куп причини няма деца. Медицински, психологически, каквито се сетите. Прекрасни бракове все пак! Нима липсата на наследник автоматично прави тези връзки незначителни, ненужни и неприемливи?... Да, липсата на дете е огромна празнина и нищо не би могло да я запълни, но въпреки това... Трябва ли тези връзки да бъдат презирани, осмивани, отричани?
Е, семейството на френския президент е избрало да е такова. Оттук нататък какво?
Оттук нататък ви препоръчваме статията ни за Новите жени и защо стереотипите отдавна са разбити.
Автор: Мария Пеева
„Майка ми се държи с мен като излишна и нежелана“, ми писа едно момиче. Как да отговоря на това? Как да му обясня, че вината не е в него?
Някои родители просто не са пораснали, мило дете. Съжалявам, че си случила точно на такива. Родителите са тези, които трябва да ти помогнат да станеш зрял човек и завършена личност, но пътят ще изминеш сама. Представи си го като прохождане. Ако мама държи детето за ръка, то по-лесно ще направи първите стъпки. Няма да падне, да се удари, да се нарани. Ще има кой да го подхване, когато залитне. Но ще ти кажа една добра новина.
Детето ще проходи, дори когато няма кой да му помага. Да, по-трудно ще е. Ще пада и ще става. Ще се научи да не плаче, защото е безсмислено да плачеш, ако няма кой да те утеши. Ще се опира в стените, които не са нежни като майчината ръка. Но въпреки това ще проходи. И когато го направи, стъпките му ще са уверени и стабилни. Защото се е научило, че може да вярва само на себе си, на никого другиго.
Писмото ти е изключително. Не само защото е грамотно, а грамотността не е приоритет на твоите връстници. Не само защото е смислено в едни толкова безсмислени времена. А защото е емоционално, искрено и думите ти докоснаха сърцето ми, както биха докоснали сърцето на всяка майка.
Не и на твоята очевидно. Въпреки това ти ще й простиш. Може би не сега, но някой ден. Защото децата умеят да прощават, дори когато болката остава в тях. Ще й простиш, както новороденото прощава на майка си, че го е изхвърлила от утробата си. Иначе никога нямаше да види белия свят.
Белият свят очаква и теб. Пубертетът толкова напомня раждането. От ембриона на детството, затворен в безопасната топла утроба на семейството, се ражда нов зрял човек. Пъпната връв се прекъсва и за първи път поемаш въздуха на свободата. Нищо чудно, че боли. Раждането боли и травмира – не само майката, но и детето.
Твоето израстване не е леко. Сблъскала си се с неразбиране, отхвърляне, подигравки. Познато ти е чувството на самота и обреченост. Онова особено усещане, че си сам на този свят и никой не те разбира. Не само че не те разбира, но и няма желанието да надникне в теб и да види колко прекрасна, чиста и бебешки нежна е душата ти под всичките татуси, пиърсинги и провокативни парцалки. А тя е такава. Затова я пази. Не защото някой някога ще я оцени, макар че това също ще се случи. Пази я за себе си, тя е това, което ни прави хора. Пази я и за неродените си деца. За да имаш какво да им дадеш и да ги предпазиш от ударите, които сега понасяш ти.
И не бързай да бягаш от дома си, макар че се чувстваш чужда там. Когато младо момиче като теб търси любов и авторитет, има голям риск да попадне на неподходящите хора. А повярвай ми, по-лесно е да отстояваш себе си пред майка си, отколкото пред чужди хора. Това, което преживяваш с нея сега, ще те научи да си силна. Приеми го като урок. Нищо че се карате, нищо че те обижда и отхвърля. Потърпи още малко, докато завършиш, докато вземеш хляба си в ръце… докато проходиш.
Повече боли да паднеш на улицата, отколкото у дома.
Някога и твоята майка е била като теб – необичана и неразбрана. Тя дори не осъзнава какво ти причинява. За нея ти си вироглавата, своеволна дъщеря, която я излага пред хората и не спазва нормите на обществото. Забравила е, че някога е била същата като теб – търсеща себе си и бягаща от себе си, упорита и неуверена, дръзка и уплашена от собствената си дързост. Раздвоена между детето, което все още е, и зрялата личност, в която се превръща.
Може би тя ще прочете тези редове и ще те прегърне. Ще намери сили да ти каже, че си желана. Че не си излишна, никога не си била. Просто е толкова трудно да надхвърлиш собственото си детство и да пораснеш. Тя все още не го е направила. Нищо чудно и да не успее.
Но ти ще успееш. Не за да й се докажеш и не защото тя не вярва в теб. А защото ти ще повярваш в себе си. Не напук на нея, а заради теб самата. Ти си нейният урок, а тя е твоят. И всяка от вас сама ще реши дали да го приеме.
И дали да порасне.
На 10 май, в днешното студено и неприятно утро, около стотина майки и бащи, поне половината с дечица, кои - в кенгуру, кои - с колички, се събрахме на Оборище 44. Събрахме се не да пием кафе или да си разказваме вицове, не че това не го можем. Целта ни беше да заявим решимостта си за промяна - коренна, сериозна, трайна промяна в цялата система на яслите и градините.
Ден след като поредният, (надявам се и ПОСЛЕДНИЯТ) случай на насилие в детско заведение беше обявен в медиите, заместник-кметът Дончо Барбалов обеща, че камери в детските ясли ще бъдат поставени. Приемаме, че това е първа стъпка към промяната и най-вече потвърждение, че има желание за диалог с родителите от страна на институциите. Но само камери няма да са достатъчни. Необходима е цялостна ревизия на системата, която изобщо допуска подобни прояви, и то не инцидентно. Такава промяна е в полза и на учителите и медицинския персонал, затова се надяваме да получим и тяхната подкрепа. На протеста присъстваха и медицински сестри, които се надяваме да участват и занапред в работните групи. Каним представители от учителите, възпитателите, директорите и медицинските сестри да се свържат с организаторите на протеста на страницата на събитието във фейсбук и да заявят участие в работната група. Нека не забравяме основната цел на този протест – доброто на децата ни. Това е обща кауза за всички нас и е повод да се обединим, а не да воюваме едни срещу други.
Ето какво споделиха майки, присъствали на протеста.
- Страхувам се да запиша детето си на детска градина. В момента се оглеждам за родителски кооператив.
- Имахме една мила, млада учителка, която децата обожаваха. Заплащането им е толкова ниско, че тя замина за чужбина, където работи същото. Сега назначиха вместо нея една изнервена възрастна жена, която удря децата с пръстен по главата.
- Шляпат децата зад врата, защото не остават белези.
- Детето ми се върна с почти отпрано ухо. Казаха, че се ударил в леглото.
- Директорката на градината ми се обади да не ходя на протеста.
- Приятелката ми искаше да дойде, но тъй като сега кандидатства за прием в ясла, се притеснява, че ще й откажат, ако разберат.
- Моето дете ходи в частна градина, но аз съм тук да подкрепя, защото не бива да допускаме това да се случва с никое дете.
- Искахме в нашата градина да приемат стажанти, но директорката отказа, независимо че те биха помогнали на персонала да се справи с многото деца.
- Детето ми беше наказано да седи затворено в стая самичко цял ден, защото не слушало.
- Не извеждат децата навън, защото не може един човек сам да облече и обуе 35 малки деца. Докато ги облече с якенца, ръкавици и шапки, и трябва вече да се прибират.
Няколко родители бяха донесли записи. Не, не става дума за записите, които вече чухме, съвсем други записи от различни градини и ясли. Някои бяха даже по-ужасни от това, което вече знаем.
Организаторите бяха поканени за разговор в общината, но няма конкретно становище по исканията им. Поне началото е поставено. Следващата сряда е назначена работна среща в разширен състав.
Въпреки че от 400 майки, заявили участие, се появиха не повече от стотина, протестът получи широк медиен отзвук. Както една мила журналистка ни прошепна:
- Естествено, че сме с вас. Все пак и нашите деца са по ясли и градини.
Надявам се наистина да променим положението. Някои родители може би си казват: „Моето дете няма да посещава градина, това не е мой проблем“. Или пък „Моето дете попадна на добри учители, защо да си губя времето?“ А има и такива, чиито деца вече са пораснали. Или пък други, които не виждат смисъл да се включат, защото докато извоюваме промените, децата им вече ще са ученици.
Но дори да си въобразяваме, че сме решили проблема за себе си и сме се спасили поединично, рано или късно той ще ни застигне. Когато детето ни стане жертва на агресия в училище, в мола, на улицата, в киното или в парка. Защото докато сме отклонявали поглед встрани и сме стояли безучастно, под носа ни е израснало поредното поколение на жертви и агресори.
Крайно време е да осъзнаем, че проблемите, с които се сблъскваме всеки ден, тръгват оттам – от най-крехката детска възраст. Когато трябва да научим децата си, че основа на обществения живот са законите и взаимното уважение, а не боят и агресията.
И това е дълг на всички ни.
Нина Любенова ни разказа как в детските градини в Англия учат децата да се предпазват от опасни хора и ситуации. Опитът й е много полезен и се надявам не само родителите, но и преподавателите в детските градини да го приложат на практика.
И преди съм споделяла колко добре англичаните от най-ранна детска възраст успяват да закърмят децата с много добри практики и знания. Днес ще ви разкажа за още една.
„Отличници“ е темата на шестата международна конференция на Bulgaria ON AIR „Образование и бизнес“.
Иноватори и вдъхновители в своята област ще споделят знания и опит на 10 май в София
Отличниците и иноваторите в различни сфери на живота са във фокуса на шестата конференция „Образование и бизнес“, организирана от Bulgaria ON AIR с подкрепата на Bloomberg TV Bulgaria. Събитието е възможност за аудиторията в България да чуе нови идеи и добър опит от известни лектори от цял свят по една от най-важните теми – образованието. Конференцията ще се проведе на 10 май в София Хотел Балкан и е със свободен достъп, като всеки може да се регистрира на този адрес, както и чрез социалните мрежи.
Посланикът на Индонезия Н.Пр. Сри Астари Рашид, артистът Стефан Вълдобрев, олимпийският медалист и участник в шест олимпиади Йордан Йовчев, Еви Шилер от Виенския музей, дизайнерът Антоанета Балабанова, артистът и преводач Анджела Родел, художникът Димитър Хинков и юристката Наташа Пирц са част от панелистите, които ще споделят знания и вдъхновяващ опит по пътя към успеха и топ постиженията в своята област.
Конференцията е насочена към младите хора, представителите на образователния сектор, бизнеса, неправителствени организации и всички, които искат да бъдат „отличници“ - най-добрите в сферата, в която са избрали да се развиват.
Конференцията е част от политиката на Bulgaria ON AIR и цялата група Investor Media Group да развива проекти в подкрепа на образованието.
Генерални партньори са:
Аурубис България и Пощенска банка. Официални партньори - БМВ груп България, Дарби Колидж, Загорка, М-тел и ЧЕЗ Груп България.
Със специалното участие на Американския университет в България.
Партньори на шестото издание са:
Най-голямата българска онлайн медия за книги и четене Azcheta.com, Национално издателство за образование и наука "Аз Буки", Уеб-издателството Академика.БГ, Асоциация на индустриалния капитал в България, Българска минно-геоложка камара, Българско дружество за връзки с обществеността, Българска асоциация на PR агенциите, Българска търговско-промишлена палата, Български форум на бизнес лидерите, Българска мрежа на Глобалния договор на ООН, Българска стопанска камара, Италианска търговска камара, Френско-българска търговска камара, Патентно ведомство на Република България, ICAP България.
Мили деца,
понякога ние, родителите ви, се чувстваме объркани и обезнадеждени, когато навсякъде около нас се случват ужасно тъжни неща. Понякога дори губим вяра в доброто, което е още по-тъжно и от най-тъжните неща.
Молим ви да ни помогнете!
Някой ден ще пораснете и ще разберете, че родителите учат от вас, децата, много, много повече, отколкото навремето са научили от своите майки и бащи, отколкото са научили дори от купищата дебели учебници и книги, които са прочели. Вие сте нашите най-добри учители и сега разчитаме на вас да ни покажете пътя.
РАЗКАЖЕТЕ НИ ЗА ДОБРОТО
Така, както вие го виждате. Разкажете ни своята история за някое добро дело или добър човек. Може да е истинска, преживяна от вас, или измислена, както си я представяте. Върнете ни вярата, че доброто съществува и е навсякъде около нас. Защото детските очи понякога го виждат по-добре отколкото очите на възрастните.
ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ ИСТОРИИ ЗА ДОБРОТО ДО 24 МАЙ
Най-хубавите ще бъдат публикувани на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.
Три от тях ще получат и чудесна награда, предоставена от Ориндж – ваучер на стойност 100 лв за книжарница „Ориндж“.
Авторите ще са в три възрастови групи – до 10 години, до 14 години и до 18 години.
Заглавието и форматът са свободни – творете по своя воля, важното е да ни разкажете за ДОБРОТО.
Можете да пращате разказите си на нашия мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Непременно напишете в темата на мейла „Моят разказ за доброто“ и отбележете в текста името, възрастта и данни за контакт.
Крайният срок е 24 май. Победителите ще бъдат обявени до края на май на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.
Наградите ще бъдат връчени на 1 юни 2017 година в кафе-книжарницата на Orange Center, на улица "Граф Игнатиев" 18.
