Автор: Валентина Вълчева

Казват, че Жул Верн е предвидил в произведенията си бъдещето на техническия прогрес с пророческа точност. Но на 8 юни 1949 година от печат излиза една книга, която със същата точност успява да предвиди развитието на политическите системи и на човешката природа в света за следващите не едно и две десетилетия.

Романът „1984” на Джордж Оруел бил замислен като противопоставяне на тоталитаризма. Антиутопия, в която държавата е наложила тотален контрол над хората посредством повсеместно денонощно наблюдение, страх и наказания. Едно предупреждение към онези, които смятат, че е в реда на нещата да се откажат от свободите и правата си в името на една повече или по-малко утопична сигурност.

А колко измамно добронамерено, почти човекоугодно звучи в началото, а?

Днес отдавна сме отминали 1984-та в календара, но очевидно все още дълго време ще преживяваме и откриваме предупрежденията на гениалния Оруел. Новият невидим враг днес не е тоталитаризмът, когото уж победихме и прокудихме вдън гори тилилейски. Днес той се нарича тероризъм. Нима не се примирихме с камерите на всяка крачка в името на сигурността, която очевидно така и не съумяваме да получим? Нима не се примирихме с рентгените по летищата? С мисълта, че винаги някой там може да проникне в имейла ни, в смартфона ни, в компютъра ни, защото е преценил (по какви критерии?), че сме заплаха? Нима не спряхме да се изненадваме и възмущаваме, когато чуем поредната новина, че Ангела Меркел, Владимир Путин, Доналд Тръмп и други личности от подобен мащаб са били подслушвани и следени? Нима не свикнахме да приемаме с досада поредната партида разкрити „строго секретни” документи, уличаващи тази или онази служба, държава, организация в полицейщина, необоснована агресия, опит за потискане на истината?...

Превърнахме „Големия брат” в игра. Игра, претендираща да е социален експеримент. Игра, която уж събира под един покрив представителна извадка на обществото ни. И докато се забавляваме със сбирщината в Къщата, не осъзнаваме как истинският, по-страшният Голям брат затяга малко по малко примката – не около врата ни, а около света ни. Не осъзнаваме, че може би никога всъщност не сме имали свободата да бъдем това, за което се мислим. Всъщност няма значение, ако вярваме на Оруел, защото „към какви възгледи се придържат масите и към какви не – няма значение. На тях може да им се предостави интелектуална свобода, защото те нямат интелект.”

Тоест... все още ли вярвате, че сте свободни? Интелектуално, духовно свободни, неподвластни, независими? Все още ли твърдите, че съзнанието ви не е задръстено от готова, сдъвкана и полусмляна информация, стоварваща се върху вас ежедневно от медии, социални мрежи, градски легенди, от истеричните крясъци на тълпата и от премълчаваното неудобно? Все още ли смятате, че никой не знае за страховете ви и не ги използва срещу вас, за да наложи малко по малко контрол и власт над всичко случващо се, изговаряно, помислено дори?

О, да. Изправени сме пред заплаха. Там някъде има луди с колани-бомби. Защо да не се примирим, че ще ни вземат отпечатъци на всяка гара и летище, ако това ще ни гарантира спокойствие и сигурност? Защо не наистина?

Може би защото всички тези отпечатъци, камери, рентгени, чипове и прочие малки отстъпки от наша страна всъщност не ни гарантират нищо. Освен едно – вече не можеш да направиш и крачка без да си видян, претеглен, оценен, проследен.

Но ние нямаме какво да крием, нали? Да му мислят онези, които имат!

Грешите. Но... Да, дори това е предвидено в тази странна, плашещо актуална и днес книга. „Изборът на човечеството лежи между свободата и щастието и за голяма част от човечеството щастието е по-добро.” Всъщност човечеството дори не осъзнава, че прави този избор ежедневно. Ние отдавна сме научени да вярваме, че „всичко на показ” е равнозначно на свобода и сигурност. „Всичко на показ” е смелост, достойна за уважение. „Всичко на показ” е модерно. „Всичко на показ” дори е забавно. Нима играта „Биг Брадър” не е с един от най-високите рейтингови показатели в световен мащаб?

Да, оказва се, че тя действително е социален експеримент. Умален модел на обществото ни, в което уж всички сме в един отбор, делим едно легло, но всъщност никога не знаем кой е натоварен с тайната мисия, кой е готов да остави същия този отбор да гладува, само за да се види с близките си, кой е направил странични договорки с Брадъра за малко повече личен лукс или за парче сьомга...

За малко повече власт, повече или по-малко илюзорна?

Не сме чак толкова далеч от онова минало, което си мислим, че сме загърбили отдавна. Не сме успели да излезем от „1984”-та. Само сме започнали да я живеем по нов начин.

Някога задавали ли сте си въпроса защо новинарските емисии на телевизиите са заприличали на нещо средно между криминална сводка, апокалиптична камбана и роман на ужасите? Защо „новини” са катастрофи, стачки, епидемии, агресията по пътищата и по тротоарите, смъртта? Защо не чуваме повече „добри новини”? Защото не са рейтингови ли? Защото са скучни ли?

Не. Защото е опасно. Защото докато се кръстиш с две ръце и шепнеш „Добре, че не се случва с мен!”, всичко е наред. Ти вярваш, че има и по-зле. Доволен си, че не си по-зле. Страшното би настъпило, когато спреш за миг пред някоя добра новина и си зададеш въпросът: „Защо не се случва на мен?” Защото може би след някоя добра новина някой ще осъзнае, че е угнетен. Че свободата и сигурността, които е вярвал, че има, всъщност са позволили на някого да го манипулира и моделира по свое желание и за своя угода. И защото този осъзнал се „някой” може би няма да е един. А когато твърде много хора осъзнаят това, то би довело до въстание срещу системата, срещу контрола, срещу Големия брат. Защото „масите никога не въстават сами по себе си и никога не въстават, защото са угнетени. Още повече, че те не съзнават, че са угнетени, докато не им се даде възможност за сравнение.” А какво се случва, когато все пак масата осъзнае, че е угнетена, вече сме имали възможност нееднократно да се убеждаваме. И в световно, и на местно ниво.

Дали Големият брат е унищожим? Дали все пак имаме шанс да излезем от „1984”-та? Вероятно. Шансът винаги е наблизо, но дали сме готови? Дали страхът от свободата, заплахата от липсата на онези невидими очи, които уж следят всичко и всеки, не са твърде непоносими идеи за нас днес? Дали сме достатъчно подготвени, силни и смели да поемем отговорностите на свободата си? Защото с голямата свобода идват и големите отговорности.

Вече знам какво ще кажете. Че това е днешната реалност и трябва да се пригаждаме към нея. Че реалността е изпълнена със заплахи, които могат да бъдат контролирани само чрез отказ на масите от свободите и правата им до голяма степен. Вероятно много от нас си спомнят филма „Специален доклад”. Съвършената система, разработена да предвижда престъпленията и да ги предотвратява. Един съвършен свят, в който никой нищо не може да скрие. И накрая същият този свят в ръцете на един човек, който има познанията и властта да го опорочи в своя угода.

А всъщност не получаваме ли ежедневните доказателства, че този отказ от свободата ни в името на спокойствие и сигурност не сработва? Че всички тези камери, чипове, отпечатъци, баркодове не ни спестяват терористичните атаки в сърцето на цивилизацията, нито бедствията, нито авариите в ядрените централи...

Аз нямам какво да отговоря – Джордж Оруел го е направил вместо мен.

„Реалността съществува в човешкият ум и никъде другаде.”

От нас зависи да създадем реалността си и да оставим 1984-та в историята. Но дали сме способни? Не е ли тя част от ДНК-то ни?

Способни ли сме да изберем свободата си без да се самоунищожим?

Прочетохте ли Денят, в който пораснах?