Автор: Валентина Мизийска - автор на "Трети шанс"

Бях чела някъде преди време, че успеваемостта на семейната терапия в САЩ била около 70-80% - това, разбира се, много зависело от компетентността и опита на терапевта и желанието на всеки от двойката да търси проблеми във връзката си, а след това и да желае да работи върху тях. В България проучване не е правено, все още и малко се пише за това, поради което лично на мен ми става адски мъчно, когато разбера, че поредни близки и познати са се разделили, превърнали са се във врагове и че дори не са опитали да си дадат шанс да останат заедно.

„Семейна терапия“ звучи като страшно неромантично и трудно нещо, изискващо търпение и здрава работа – някакви сериозни, често неудобни разговори пред непознат човек на непознато място. В крайна сметка, цял живот сме вярвали в шестото си чувство, гледали сме да прикриваме емоциите си, за да не бъдем наранени, а сега ни се налага да излагаме на показ всичко, да игнорираме първоначалните импулси и да ги пренасочваме към по-градивни. Стаята обаче за мен се оказа класна стая – за това как да показвам вниманието и любовта си, как да моля за подкрепа и как да получавам такава. Да слушам с разбиране, да уважавам така, както бих искала да уважават мен, бяха само част от нещата, на които се научих там. Един от най-важните уроци беше и осъзнаването, че той и аз не сме един и същ човек и че сме възпитани различно, имаме различен житейски опит, поради което реагираме различно, но това не означава, че не сме един за друг. Ето и част от другите изводи, които си направих:

Трябва да си избираме битките. Постоянното повтаряне, че някой не мие хубаво чиниите не води до по-хубаво измиване, а до глухота. Говори си, не ми пречиш. Вманиачеността му по колата е изнервяща – не може да е толкова тревожен, когато дойде есента и калта от улицата се лепи по автомобила, и толкова притеснен, щом наближи да сменя гумите, а заплатата му закъснява. Сега ми става смешно, че съм хабила време и енергия да споря с него върху маловажните неща, но сигурно и аз звуча така, когато правя забележки за неизтупана покривка или неоправено „както трябва“ легло. Да, тези битки може и да не изглеждат като най-големите скандали в семейния ни живот, но често ни дават повод за привличане на други дребни дрязги в общ скандал, влачейки реплики от рода „ти винаги“, „ти никога“ (виж следващата точка), които не водят към нищо добро. На терапията научих, че когато правя забележка, в ушите му кънти звукът от гонг, че е некадърен. Надявам се и той да е разбрал, че безпокойството по някаква кола звучи абсурдно на фона на притесненията, свързани с работата ми. Понякога сме толкова заслепени от това, което сме превърнали в приоритети в живота си, че не сме способни да го разпознаем. Може само нашият партньор.

Винаги. Никога. Тези думи имат навика да мобилизират другата страна в отбранителна позиция, като с целия наличен арсенал се мъчи да докаже, че е права. Да не говорим, че много пъти се употребяват с преувеличение. Съветът на терапевта ни беше да гледаме да ги избягваме, тъй като дори нещо да дава усещането за постоянно повтарящо се действие, по-умно е да не генерализираме нещата. „Винаги“ и „никога“ никога не са най-точният начин да се опише ситуация.

Да поговорим за чувствата си. Най-честият въпрос, който се чуваше по време на сеанса, беше: „Как се почувствахте тогава?“, „Как се чувствате сега, когато чухте…“. Ключ към връзката помежду ни – двама души с уникален унисон в мисли и емоции почти по всяко време! Странно е, когато чуеш как се е почувствал другият, когато си бил толкова уверен, че го познаваш толкова добре, че ЗНАЕШ какво чувства, какво мисли, какво има предвид с всяко действие. Само че в повечето случаи по ключови въпроси се оказа, че грешим. От отказа му да ме доизслуша някой път, се чувствам наранена (той смята, че не мога да приема, че понякога греша, но всъщност аз НАИСТИНА съм наранена), от извод на глас по повод негова реакция умът му не побира как съм могла да го приема толкова погрешно (аз мисля, че знам какво си мисли той, защото аз си мисля същото, когато той ми каже същото, но това тук съм си аз, а онова там си е той). „Вие не можете да сте сигурна, какво е мислел той“, „Вие не знаете какво се е въртяло в главата ѝ“. Ако някой има нужда от директна сентенция – никой не е чак толкова надарен, че да улавя емисии от намерения и мисли. Нито да очаква, че всеки е способен да го разгадае. Научих, че в сериозни разговори трябва да се влиза само с арсенал от свои мисли, чувства и молба за помощ. С изявления, започващи с „Аз“, а не декларации какво не е другият или какво не прави той. Терапията ми помогна да разбера как той приема стреса, как той би искал да го третирам, когато е в стрес.

Мълчанието като средство за наказание

Да комуникираме с разбиране. Аз много пиша и чета, работя с думи. Работя с деца и зрели хора и внимавам много какво казвам. Когато казвам нещо, значи искам да го кажа и очаквам от отсрещната страна да бъде чуто без смущения във връзката. Не съм от хората, които казват: „хайде да се поразходим“, а отвъд това ще крия тайни намерения да го разходя до конкретен магазин, за да ми купи нещо. Когато кажа: „не съм гладна“, не означава, че се сърдя, а че просто нямам апетит. Какво става обаче, когато той ме чете погрешно, защото вярва, че аз казвам друго? От друга страна имам човек, който е почти вечно изненадан от способността ми да запомням (и припомням!) диалози, случки и реакции. А той очаква грешките му да останат в миналото, да не си ги спомням, когато нещо ми напомни ситуацията с тях и да не очаквам той да ги повтаря. Стандартна ситуация – моля го (наистина го моля) да смаже пантите на две врати вкъщи, защото са започнали да скърцат. Той веднага става, сваля вратите, смазва пантите, по някое време обаче го чувам да пуфти над слагането им обратно.

Благодарение на терапията ни решавам, че ще изчакам той да ме повика да помогна, за да не му „показвам“, че не може да се справи сам. Но той не ме вика, не ми казва нищо – нали е мъж. По някое време обаче идва, застава на „Ф“ и заявява с най-обвинителния тон – „Е, няма да стане без помощ!“ Може би пък той е чакал да му се притека на помощ? Стоя в продължение на няколко минути с книгата си в ръка и разсъждавам – това молба ли беше, с този тон ли моли?

Подвиква ми след малко, вече с яд: „Няма ли да дойдеш?“, аз – „Ти така ли молиш?“ Не знам за него, но аз мисля, че децата ни са из апартамента – слушат, стават свидетели на смешната борба на его-та, и не искам да възприемат поведението ни в ситуацията за пример. Той три пъти ми прави забележка, че не отивам да помогна, но не се пречупва да помоли. Аз два пъти отказвам, но на третия отивам, защото не желая децата да се чувстват неудобно. Не вдигам пушилка, просто след като приключвам с помощта, му казвам защо не съм реагирала веднага – молбата, примерът, децата. Той го приема с разбиране и пуска филм. Малките битки, да комуникираме с разбиране и да се уважаваме – още работим над това. Семейната терапия ми помогна да си избирам битките, защото разкри големите проблеми отвъд дребните неудобства. Проявявам разбиране към него, защото има друго минало, той и аз не сме един и същ човек. Разбира се, не го оправдавам.

Издръжливостта ни в дискусии по сериозни теми са несъизмерими. Добрата комуникация изисква много практика. Смятам, че съм един общителен човек, с много опит в поднасяне и разбор на информация, но ето че терапевтката посочи някои неща, върху които трябваше да поработя. Аз мога да говоря с часове – паля се, успокоявам се, а той (въпреки че в началото ми дава поводи да вярвам, че ще понесе пореден разговор) се изнервя и се уморява. В резултат – аз се чувствам неразбрана, а той посреща всяка нова тема вечер с много страх. От семейната терапия научих, че сме различни и това е обяснението. Не неуважението, не несъвместимостта. Щом вече знам, че той така гледа на нещата, съм по-внимателна, подбирам темите и времето с повече прецизност. А той – надявам се – вече не мисли, че упражнявам някакъв тормоз над него. Невинаги се стремим да изясним нещата, преди да си легнем – някои теми просто имат нужда от часове дискусии, а времето напредва. И неведнъж сме спирали, като си кажем: „Да попитаме ли Х. (терапевтката ни) следващия път?“ Успокоението, че не сме потулили проблема, че не лягаме сърдити и че някой, на когото вярваме, ще реши спора, е огромно.

Невинаги сме виновни. Възпитана и образована с причинно-следствени закономерности, за мен това беше най-трудно за разбиране. Че понякога не нося вина, че нещо се е случило, че някой е взел грешно решение за двама ни, че съм емоционална. Просто така – нещата се случват извън и въпреки нас. Другият просто е мислел повече за себе си, не е разсъждавал трезво и незадължително е искал да ме нарани. Странна порода съм – държа да откривам причина, която съм можела да елиминирам, за да предотвратя това да ми се случи пак, изпадам в състояния на меланхолия, когато не откривам нищо. Но и имам право.

Имам право. Едно от най-ценните уроци, които научих на семейната терапия, беше, че имам право да се чувствам обидена, наранена, да мисля дълго върху конфликт, да помня, да говоря за това. Никой не може да постави запор върху времето, което отделям за страдане по нещо, никой не може да има претенции да забравям и да прощавам с лека ръка. Имам право да търся обяснение, да се опитвам да разбера, имам право да ровя в миналото, ако това ме успокоява по някакъв начин.

Винаги съм била фен на психолозите и терапевтите – обожавам образите им във филми и книги, направо са ми слабост. Ако и при вас е така, имайте предвид, че ролята им не е само плод на художествена измислица, и при компетентност работата им наистина има ефект и може да е от огромна полза за духа в семейството и самочувствието на всеки от членовете му.

Вижте също:

Изгубени в местоименията - I част