Авторката на тази история помоли да остане анонимна и ще уважа желанието й.

Отдавна се чудя дали да напиша това. Дали си заслужава да отворя една врата, която мислех, че отдавна съм затворила, дали има смисъл да разкажа тази история...

Все пак реших да я разкажа и по-нататък ще разберете защо точно сега.

Изминали са повече от петнадесет години, от последния път, когато бях бита. Петнадесет години, а помня всичко в подробности, като да е било вчера.

Мисля, че никога не съм имала нормално детство, поне не такова, за което си спомнят с умиление повечето хора. Нашето семейство беше това, което днес някои наричат „патриархално“. Всъщност, не знам дали не е било „матриархално“, защото доминантната роля се предаваше между родителите ми постоянно и ту майка ми налагаше правилата, ту баща ми. Като се замисля, през повечето време беше майка ми. Нейните правила в нейната къща! Кое как трябва да е подредено, кога какво се случва, всичко беше по конец! Естествено, и ние, децата, бяхме строявани по конец! В идеалното семейство и децата трябваше да са „идеални“, да не им се чува гласът, много-много да не знаят, освен уроците си, рабира се! За друго нямат думата! Не си спомням някога да съм си избирала дори една дреха сама, камо ли нещо друго!

Не знам кога боят стана част от ежедневието ни или може би винаги е било така. Причината можеше да е всякаква – от това, че съм изкарала четворка по някой предмет, до това, че от време на време съм си позволявала някое „своеволие“, като например да закъснея с 15 минути от играта навън. „Боят възпитава, те (децата) от друго не разбират!“ – толкова често съм чувала тези думи, че постепенно се превърнаха в част от мен.

Лошото е, че в някакъв момент свикваш с постоянния тормоз и побоища и вече не ти прави впечатление. Пък и те знаеха как да ни бият – никакви следи по лицето и по ръцете. Никакви следи, освен в душата, но там не се виждат.

Годините минаваха и причините за побоищата се променяха, но това, което не се променяше, беше, че боят не преставаше. Както казах, в някакъв момент свикваш и дори започваш да си мислиш, че наистина заслужаваш да те бият, щом си изкарал четворка по история! 

Нещата се влошиха, когато навлязох в пубертета и ми бе изрично забранено да излизам на дискотека, например, както останалите ми съученици. Постоянно си измислях обяснения за пред тях, но сега, като се замисля, едва ли някой наистина ми е повярвал. Някъде към 16-годишна възраст започнах да усещам, че всъщност нямам никакъв контрол над живота си, всичко се случва така, както кажеше майка ми и/или баща ми. Исках да рисувам, но кой живее от едното рисуване – я учи математика! Къде-къде по-престижно е!

Най-лошото беше, че даваха вид на съвсем нормално семейство – такова, което е любезно със съседите, пред колегите им също поддържаха добре илюзията за перфектното семейство. А аз ставах все по-неуверена и нерешителна, все по-затворена и нямах почти никакви приятели – имах чувството, че всички знаят, че никой никога няма да ми бъде приятел, че никога няма да се измъкна от този ад.

Когато станах на 19, се случи немислимото – влюбих се в едно момче! Родителите ми изгубиха всякакъв контрол, когато разбраха, че няма да се откажа от него, въпреки че те категорично не го харесват! Вечерта, когато им съобщих, че ще се женим, побесняха. В някакъв момент си мислех, че никога повече няма да мога да изляза от „вкъщи“ и да се махна от там, но все пак успях! Не знам и аз как, но излязох през вратата и повече не погледнах назад. В крайна сметка го приеха, когато се родиха децата. А аз все още се питам понякога дали се ожених толкова рано, защото го обичам или защото исках да избягам от тях. И ме е яд на мен си, че си задавам този въпрос, защото той е добър човек и не заслужава моите съмнения.

Минали са петнадесет и повече години от тогава, но следите от тяхното „възпитание“ все още са налице. Вече имам семейство и дом, имаме свои деца, но, макар че правя всичко възможно да изглеждам „нормална“ пред хората, всъщност съм постоянно неуверена в себе си. Трудно взимам решения за каквото и да било, трудно се доверявам и още по-трудно изграждам нормални връзки с хората около мен. Постоянно очаквам някой да ме нарани. 

Напоследък най-коментираната тема е тази прословута стратегия за детето, която разбуни духовете и раздели обществото ни, но това, което ме изумява, е колко много хора се опасяват от това, че държавата иска по-добри закони за защита на децата от насилие. Много хора мислят, че „един шамар не е бой“, „боят възпитава“ („любимата“ ми фраза),  „никой няма право да ми казва как да си гледам децата“ и други подобни! Но, честно казано, на мен ми се искаше да е имало подобна стратегия преди 15 години! Мисля, че ако съм знаела, че мога да потърся помощ, ситуацията щеше да е различна за мен. Мисля, че най-малкото някой можеше да каже на родителите ми, че има и други начини да ни възпитат освен боя. Те самите може би щяха да осъзнаят, че нещо не е наред с това, което правят и да се засрамят.

Майка ми сега е активна в социалната мрежа. Прочетох дори коментар, в който изразява тревогата си някой да не вземе внуците й. И не посмях да й отговоря нищо. Не посмях да напиша, че няма да ги вземат, защото никога не бих се държала с внуците й, както тя някога се държеше с мен.

А на онези, които защитават „патриархалното“ родителство, искам да кажа – боят не възпитава! Но децата, които са бити, ще носят този кръст цял живот! Боят нанася такива белези в изграждането ни като личности, че, честно казано, не вярвам, че следите от това „възпитание“ ще могат някога да изчезнат!

Но явно обществото ни все още не е узряло за промяна. Питам се колко деца днес са се чудили дали ще могат някога да се измъкнат от ада, в който живеят.

Питам се също дали майка ми ще прочете този текст и ще се познае. Дали някога ще намери сили да ми поиска прошка...

Едва ли. В нейната глава тя ме обича и всичко е било за мое добро! Може би от това ме боли най-много.

Това беше всичко. Независимо, че стратегията не се прие, всичкият този шум, който се вдигна, малко или много е полезен. Със сигурност родителите, които бият децата си, вече са наясно, че това не е правилно, че има и други начини. Има и други семейства, в които децата не се възпитават така. Ако досега са били уверени, че това е в реда на нещата, занапред поне ще имат едно наум.

Защото семейството се крепи на любовта, не на насилието. И точно това го прави свещено.

А на тези, които все пак държат на възпитателния шамар - ето 7 причини да набием детето.