Кримките са ми стара любов. И чета наред, никак не подбирам - почнах от класиците Агата Кристи, Артър Конан Дойл и Едгар Алън По, Дашиъл Хамет, Корнел Улрич, Реймънд Чандлър и Иън Флеминг, та чак до Патриша Корнуел, Лий Чайлд и Лорънс Блок, както и Джей Кей Роулинг (тази дама каквото и да пише – го пише добре). През последните няколко години, след като открих Стиг Ларшон и „Милениум“, наблягам много на скандинавските кримки. Но тази мрачна, студена атмосфера, пестеливият изказ, привидно обраните емоции, които прикриват зловещи, немислимо извратени престъпления, изобщо целият хладен минимализъм, на чийто фон разцъфват кървави оргии, изглежда ме пренасити и през последните месеци реших да се преориентирам. Открих една симпатична канадска авторка, за която скоро ще пиша, и освен това се върнах на добрия стар Харлан Коубън.

При Коубън стилът е много по-кинематографичен, чете се на един дъх, с много диалог и екшън. Другото, което ми дойде като приятно разнообразие след любимите скандинавци е, че не се лее кръв през една страница, не хвърчат мозъци и крайници, не изскачат обезобразени трупове. Коубън залага на сюжетните обрати - тъй многобройни и непредвидими, че читателят буквално се озовава в някакъв лабиринт от изненади. Всъщност действието се развива толкова шеметно, че книгите му обикновено се четат за една нощ. „Излъжеш ли ме веднъж“ по моето скромно мнение на читател, е напълно на нивото на „Не казвай на никого“, смятан за най-добрия роман на Коубън, и не отстъпва по нищо на личния ми фаворит „Липсваш ми“.

Няколко думи за сюжета. Героинята Мая Стърн се връща жива и здрава от бойното поле, но както казва зет й Еди „Смъртта я следва“. Първоначално бива убита сестра й, после и мъжа й. Всъщност романът започва с погребението му. Джо е наследник на голяма, стара, богата фамилия, харизматичен джентълмен и идеален съпруг и баща, когото читателят опознава малко по малко, за да остане твърде изненадан на финала. Любимият на Коубън обрат, при който покойникът се оказва жив, присъства и тук – но този път обратът ще се преобърне още веднъж и наистина ще останете изненадани. Мая определено ми стана симпатична, макар че в началото ми беше малко прекалено съвършена – красива, умна, атлетична, с военна кариера, любяща майка и загрижена леля. Докато полицията води разследване за убийството на Джо, загинал при обир в парка, Мая започва собствено разследване, след като попада на странен запис от скритата камера в дома им. С развитието на романа виждаме, че не е чак толкова идеализирана, а напротив - страда от собствените си кошмари, измъчват я угризения и на моменти действията й изглеждат дори хаотични. Много симпатичен ми стана един второстепенен герой на име Кори Свирката, който подозирам, че ще се появи и в някой друг роман на Коубън. Просто ми е твърде забавен и плътен образ, за да се използва само веднъж и да се захвърли. Автентичен ми беше и образът на Еди, съпруг на убитата сестра, алкохолик и нефункционален баща, който все пак успя да се вземе в ръце, както и свекървата, фина, интелигентна и готова на всичко за децата си - все добре изпипани герои, убедителни и живи. Бойните другари на Мая ми бяха малко схематични, твърде лоялни, твърде влюбени в нея, но в крайна сметка в колко героя може да задълбае човек на 350 страници? Така че няма смисъл да търсим недостатъци. Романът е чудесен, без да е шедьовър и ми достави удоволствие да го прочета.

Накратко - с "Излъжеш ли ме веднъж" Харлан Коубън няма да ни излъже и този път. :) Приятно четене.

Мария Пеева