На лагер с деца при мечките в Кутерево

Автор: Диляна Гюрова

Доброволец съм отпреди да имам деца. През последните години работя усилено и така си обяснявам защо мина толкова дълго време от последното ми участие в доброволчески лагер. Един прекрасен ден през 2016 г. в главата ми се зароди хрумката, че децата ми всъщност вече са готови да дойдат с мен на лагер. Разбира се, вече нямаше места, а и моята програма беше запълнена, но за 2017 г. планът просто го „заковах“ – кандидатствах още през февруари, децата започнах да подготвям от март (голяма игра падна с първия спален чувал, наистина!) и така, в един прекрасен съботен ден през юли, тримата се озовахме във влака София-Белград и с билети до Загреб по пътя към Убежището за мечки в село Кутерево, планината Велебит в Хърватия.

Развълнуваната група в началото на пътя ...

Мъжът ми ни изпрати и остана верен хроникьор и слушател на нашите истории + бек-ъп офис,
когато ни потрябва хотел в Белград или информация за ГКПП-тата на връщане

След приключенско пътуване, включващо нощен влак, ранно ставане, местене между гара и автогара, а и допълнително удължено от закъснението на влака и решението ни да пренощуваме в Белград, все пак в слънчевата понеделнишка сутрин се озовахме в градчето Оточац, откъдето ни взеха за последната отсечка до село Кутерево. Още две доброволки от нашия лагер пристигнаха по същото време, така че дори не се наложи да се червим пред строя за закъснението. За моя, а и на децата, радост, в групата имаше още три майки – две полякини на име Каша със синовете си Гутек и Бруно на по 4-5 г., Силия от Испания с 11-годишната Лусия и, разбира се, аз с чудесните млади доброволци Доротея на 10 г. и Деян на 7 г. Освен тях имахме и следните колеги-доброволци – Ева от Словакия, Мария от Барселона, Бруно от Испания, Тибо от Белгия и Елена от Азорските острови/Португалия. Типична група доброволци на SCI – от различни държави, с различен предходен опит, от различни възрастови групи, но всички с мотивация за нещо различно от просто ваканция.

Лагерът ни се казваше Bear the Peace 2 и една от основните задачи бе изрисуването на голяма графити-рисунка на мирна тематика, която да стане един от мостовете за разбирателство между жителите на съседните села, а и да упътва любопитните туристи към убежището за мечки. В допълнение организаторите бяха обещали възможност за включване в редица от обичайните дейности на убежището, за да се докоснем до света на мечките и до историята и атмосферата на проекта.

Цялата група имахме лошия късмет да останем без координатори – симпатягите Клоуи и Силвио, които трябваше да са нашите лидери, се наложи да си заминат по спешност за Франция още във вторник, което доведе до леко забавяне на някои от планираните дейности. Предвид креативната насоченост на работата обаче това не бе голяма драма – някои от най-добрите скици на художниците от групата се родиха в уж неработните часове след вечеря.

Въпреки езиковата бариера – децата ми учат немски в училище и не могат свободно да общуват на английски език – постигнахме добро сработване в работното и в свободното време: малко преводи от мен, малко интуиция и вслушване от тях, малко толерантност и жестомимика от страна на останалите доброволци. Вечерните игри са любимо занимание в нашето семейство и бяха особено приятни и на лагера – игрите с рисуване или на карти винаги се котират.

Кулинарията бе особено интересна за нас тема – лагерите в Кутерево са като цяло вегетариански, а някои дори и вегански. Ние обаче си похапваме и месо и за мен това бе едно от предизвикателствата на участието ни – доколко ще се справим с тази нова ситуация. С две приготвания на таратор плюс една крем-супа се изчерпва специалното ми отношение към Деян, а Доротея прояде с апетит и удоволствие повечето от непознатите до момента блюда, приготвяни от другите доброволци. Включвам нови рецепти в семейното меню и скоро ще мога да бъда видяна да приготвям португалска калдерада или пък каша/гречка.

Работата ли? Та то си беше живо удоволствие и почивка, за човек с моите трудови навици и работен ритъм действително разтоварващо и изключително приятно, даже по-скоро леко странно и изнервящо „ама тия хора защо не ни карат да работим повече?“. След известно забавяне покрай отпътуването на координаторите групата получи купчина дървени сувенири за декорация, което бе първата креативна задача и даде възможност за изява на артистичните заложби на всички доброволци. Тук имахме и първата (и единствена) драма за Доротея – по думите на новата координаторка Мая тя бе изключена от рисуването, редом с малките деца, защото сувенирите били много важни и трябвало да се декорират прецизно и внимателно, за да няма похабяване на материали.

Честно казано, аз също се ядосах в тази ситуация, защото младата дама е доста сръчна и способна и е правила чудесни неща в Школата за изобразително и приложно изкуство, в училище, а и вкъщи за удоволствие. Но пък беше полезна житейска ситуация за Доротея, все пак децата трябва да минат и през моменти, в които не получават, каквото искат. Накрая тя тайничко изрисува едно дървено мече и остана наистина доволна от нелегалната си дейност, а и получи и други възможности за креативна изява – благодаря и на Елена от Португалия, която бе просто страхотно внимателна и мила към Доротея. Междувпрочем точно Елена я очакваме съвсем скоро в София, защото ще участва в международно обучение тук, излишно е да казвам колко се вълнуват децата...

Графити-рисунките – тук си признавам, че имах съвсем спомагателна роля. Първото голямо рисуване съвпадна с мое дежурство в кухнята и не можах да се включа в най-грубата и сериозна по обем работа. После обаче „намазах“ малко от изографисването на буквите в едната рисунка, буквално до отмала на дясната ръка. И получих добър поглед „от кухнята“ – графити-артистът Тибо и художниците Каша и Елена имаха водеща роля, а останалите се включвахме под техните инструкции и беше наистина впечатляващо да видим как крайният резултат се гради стъпка по стъпка и щрих по щрих. Тук децата имаха паралелна програма – боядисваха огради, камъчета и каквото се сетят, а Доротея тайничко си изрисува и една тениска. Разбира се, бъркаха бои, мацваха от време на време и по голямата рисунка, разнасяха материали и въобще бяха си част от екипа по един сладък, детски начин, при това без да пречат на художниците.

За нас тримата конкретно приключенството бе навсякъде – от спането на спални чували (нямаме опит в палаткуването) през слънчевите душове и компостните тоалетни, но най-вече редовните разходки до убежищата на мечките и качването нагоре в планината в другия бивак на Доброволческия център Кутерево. При посещеие на съседното село, където също имаше стена за (проектиране) и изрисуване имахме уникалния шанс да се возим като по филмите в ремарке, теглено от лек автомобил – доста адреналиново возене за майчинското ми сърце, но безспорна атракция за децата. Така се случи, че именно в ремаркето се разпяхме с майките и децата от Полша – те запяха детска песничка за дини (звучеше доста забавно), а ние отговорихме с детския хит „Отпред, отпред на каручката“. След време някъде по белия свят може да срещнете един от двама млади полски левенти, отгледани с тази песен – това ще са порасналите Гутек и Брунек, които страшно много харесаха песента и до края на лагера не спряха да я пеят.

В доброволческите лагери на SCI има и малък елемент на учене – съвсем логично той бе посветен на живота на мечките. Тук бях наистина привилегирована – човекът-мечка (и основател на Убежището) Иван Црънкович Павенка е хърватин и не говори английски, но за сметка на това владее чудесно немски език, та още в началото се разговорихме и някак неусетно се озовах в ролята на преводач, когато дойде да разкаже на нашата група за своя живот и за живота на мечките. Павенка е псевдоним, който Иван си е избрал и е името на растението зимзелен / Immergrün / evergreen – вечнозелено и от символично значение за него.

Основната мисия на Убежището в Кутерево е да осигури жизнена среда за мечки, които поради различни обстоятелства нямат шанс за оцеляване в дивата природа – били са отглеждани в зоопаркове или просто са попаднали в човешка грижа, което ги е лишило от възможност да развият естествените си умения и инстинкти. Иван дълбоко вярва в силата на природата и в естествената мъдрост на мечките – любимият ми негов цитат е обяснението за мечките, които не са дарени с особено силни зрение и слух, което обикновено в дивата природа ги прави неособено наблюдателни към детайла от голямо разстояние, но за сметка на това им позволява по-скоро да наблюдават общата картина и да се взират в конкретното, едва когато то се доближи на съвсем малко разстояние от тях. Това е изразител и на философията на самия Иван за нещата от живота – понякога наистина детайлите нямат значение и е съществено да се следи общата картина – простичко, но и някак проникновено.

Мечките в Убежището

Слаби, неподготвени за живота и недохранени, те идват в Убежището след като са били изоставени от хората да умрат от глад или след среща с добри хора, които са ги хранили и с това са им направили „мечешка услуга“, защото така са ги откъснали от естествената им среда. Осиротелите мечки много бързо свикват с човешката среда и губят основния механизъм, който им осигурява сигурна дистанция от хората и им дава шансове за оцеляване. В Кутерево те получават възможност да живеят в специални ограждения, включващи полянки, храсти и дървета, хралупи и басейни, редовно, но не прекомерно внимание от доброволци и посетители. Храната си получават всеки път на различно място, така че да не губят инстинктите си да търсят препитание...

И минутка за впечатленията на децата:

„Къщата, в която живяхме, оградата към гъските, беседката“ през погледа на Деян, 07.2017 г.

Кратък разказ от Доротея, 07.2017 г.

31.07.2017 г. Диляна

Прочетохте ли

За децата и техните приятели на четири крака