Автор: Мария Пеева

Преди няколко години три поредни лета грабвах хлапетата и забягвах на морето за целия сезон. Благословена съм с професия, която ми дава голяма свобода - един лаптоп и сравнително добър интернет са всичко, което ми трябва. Бяхме открили едни симпатични англичани, които даваха под наем цял апартамент в малко комплексче на самия бряг, за стойността, която бих платила за една седмица в някой измислен ол инклузив в прехвален курорт. Хората бяха пробвали да отдават през агенция, но попаднали на мошеници и се разочаровали, така че нашата оферта им дойде добре – няма разправии, няма нови наематели, няма ангажименти с почистване, прибират си една чиста сума в началото на лятото, а колко ще седим там, не ги интересува, стига накрая да си платим консумативите и евентуалните поражения.

Апартаментът не беше нищо луксозно, но не сме и търсили разкош. Беше чистичко, оскъдно мебелирано, но си имаше пералня, кухничка, работещ хладилник, две спални и тераса, от единия край на която, ако малко се повдигнеш на пръсти и изпънеш шия, се виждаше морето. Обожавахме това местенце, не заради друго, а заради чудесните спомени, които събрахме там и хубавите хора, които срещнахме. По едно време искахме дори да го купим, но сделката се размина, и слава богу, защото само година по-късно започна голямото презастрояване в този район и на четвъртото лято водата беше толкова мръсна, че след седмица престой хлапето ми стигна до болница, а аз набързо прибрах почти неразопакованите куфари и се обадихме на таткото да си ни води към София. Много ми е мъчно за всички подобни вълшебни кътчета, които тъпо, упорито и целенасочено съсипваме година след година, докато един ден не стане така, че всичките хубави ваканционни спомени на българите ще бъдат от чужбина.

Във въпросното комплексче по незнайни за мен причини българи почти нямаше, освен едно-две мили семейства, озовали се там по случайност, като нас. Мнозинството летуващи бяха англичани - собственици или техни близки. Имаше и малка част руснаци, които обаче с всяко лято се увеличаваха, а англичаните бавно се оттегляха и им продаваха имотите си. И едните, и другите бяха предимно семейства, като англичаните бяха най-вече на средна възраст или над нея, имаше доста двойки, както и многодетни семейства, но и не малко единаци – мъже, или жени, които просто прекарваха лятото там, без никаква постоянна компания или необходимост от такава. Срещаха се и няколко странни птици, които се дистанцираха от всички, а моето развинтено въображение току припознаваше сред тях някой издирван убиец психопат или престаряла рок звезда под прикритие. Руснаците бяха предимно майки и баби с децата си, от време на време се завърташе по някой съпруг, те си общуваха предимно помежду си и с никой от тях не успяхме да се сприятелим.

Докато с англичаните на бърза ръка си станахме първи дружки. След като установиха, че вече си имам баща за децата, не скланям на one night stand, пия бира, танцувам бясно, говоря английски с акцент почти като на кралицата и се смея гръмогласно на вицовете им, мъжете ме приеха като част от тайфата, а жените се успокоиха, че няма да наруша динамиката на групата, и усмивките им станаха малко по-искрени. Освен това хлапетата ми са толкова сладки, че на бърза ръка влязоха под кожата на всички и на втората седмица вече си бяхме едно голямо семейство, което всяка вечер се събираше в кръчмата на комплекса, невероятен пъб, сглобен от подръчни материали, по стените на който висяха тениски на футболните отбори и постоянно кънтеше рок. Там всеки сядаше където свари, хапвахме най-вече шопска салата, шкембе, картофки и кюфтета, изпиваха се безумни количества бири, посрещахме с шумни възгласи всеки новодошъл, а по малките часове се вихреха и щури танци, които обикновено приключваха със среднощни скокове в басейна на комплекса, напук на всички правила. Англичаните са хора, които умеят да разпускат, не мога да им отрека. При това пиенето им е такова, че не налитат на бой, не стават нагли, неприятни, досадни. Поне такива бяха онези, моите англичани. Как е по Слънчев бряг, нямам представа. Но нашите хора умееха да се наливат, без да се оливат. Най-големият ми син, тийнейджър към 17-те по онова време, веднъж си доведе приятелите за няколко дни, и на тези привидно „обръгнали на купон‘ хлапета, направо им се кръстоса погледа като видяха как се забавляват „лелките“ и „чичковците“, които през деня кротко дремеха по терасите си с книжка в ръка или просто зареяли поглед в нищото.

Семейството, за което искам да ви разкажа, не идваше в кръчмата, нито на плажа. Повечето англичани всъщност не ходеха на плаж. Беше им достатъчно малко да ги палне слънцето, да се топнат в басейна, да поплуват в морето рано сутрин и да дишат хубавия морски въздух. Въпросната двойка бяха доста по-възрастни от нас. Лицата им прилича на екзотични стафиди – сбръчкани, розови, целите на старчески петна и изгорели от слънцето, макар че така и не ги видях да си подават носа навън. Всъщност за всичките тези години не ги видях никъде другаде освен на малката им тераса и вероятно нямаше да им обърна повече внимание след любезния поздрав, ако веднъж, подминавайки ги, не забелязах, че на терасата си гледат две големи саксии – в едната имаше домати, а в другата - трева. „Да им се ненадява човек“, подсмихнах се наум. Първото лято бяхме само на „Hi, Maria”, “Hi, Jess, hi, Ted”. На следващото вече обсъждахме и дяволски горещото време, веднъж им занесох кекс, който децата отказаха да ядат, защото беше с плодове. Те охкаха и ахкаха, а после ме поканиха на чай за следващия ден, аз приех, и така полека-лека се посближихме.

Бяха спокойни, кротки, благи хора. Винаги усмихнати, винаги с добра дума за децата и някоя шега за мен. Ръцете им често се търсеха. Не ми приличаха на стара двойка, имаше в тях някаква тръпка, която ме караше да мисля, че са се намерили съвсем скоро, вече на зрели години. Старите двойки рядко се споглеждат, обикновено гледат успоредно, в една посока, даже заедно извъртат очи, сякаш са скачени организми и единият следва другия дори в погледа. Тези двамата обаче се гледаха в очите, все едно днес са се намерили и все още се страхуват да не се изпуснат. Не говореха за миналото си, не посрещаха гости – племенници, деца, внуци, като повечето резиденти в комплекса, което още повече ме караше да мисля, че са двойка отскоро. Все още не са успели да натрупат общи спомени и приятели. „Може би тя е вдовица, а той е бил ерген и изведнъж е осъзнал, че тя е жената на живота му. Или пък са разведени, и децата и на двамата им се сърдят и затова не ги посещават. А може и да са се обичали години наред, но нещо ги е спирало и накрая са се решили и са избягали от всички.“ Такива мисли ми се въртяха в главата, а моята възрастна английска двойка продължаваше да краси терасата заедно с домата и тревата. Бяха си абсолютно самодостатъчни и излъчваха безоблачно щастие, блаженство и дзен, за каквито човек може само да мечтае.

Пропуснах да кажа, че в онези лета, постоянно се отбиваха приятели за дълъг уикенд, даже и за седмица. На бърза ръка им намирах апартаменти от англичаните на съвсем прилична цена и ги включвах в купона. Признавам, че мъничко ми се нарушаваше спокойствието, защото българите, за разлика от новите ми английски приятели, постоянно ми даваха зор – да побързаме за плажа, да побързаме за обяд, да резервираме маса за вечеря… вече бях навикнала на летния режим на англичаните, в който единственото правило беше, че няма правила и всеки почива както си иска, без да се съобразява с околните или на свой ред да има някакви претенции към тях. Харесваше ми да се движим като свободни електрони напред-назад, и просто да си прекарваме добре, когато се сблъскаме някъде случайно, а не всичко да е предварително уговорено с час и място на действието.

Едно от семействата, които се отби за няколко дни, познавахме още от студентските ни години. Бяха заедно почти толкова време, колкото и ние с Иван, но на онова море забелязах, че нещата между тях са тръгнали на зле. Всяка втора дума на жената беше забележка, на която мъжът отговаряше в добрия случай с кисела усмивка, все едно е казала неуместна шега, а в лошия – с повишаване на тон, и дори с избухване, след което жената се спъхваше като спукан балон, навеждаше глава и мълчеше часове наред със стиснати устни. Виждах всичко това, но не смеех да попитам, защото някои въпроси е по-добре да не бъдат задавани. Веднъж обаче, когато бяхме двете сами на плажа и се наливахме с мохито, жената ми призна, че преди няколко месеца е пометнала, след като три години безуспешно се опитват да си направят бебе и оттогава между тях не върви. Беше убедена, че той я обвинява, задето е изгубила бебето и съответно не можеше да му прости, че е толкова безчувствен към страданието й.

- Все едно съм го искала! – не спираше да повтаря. – Все едно АЗ съм го искала.

Сякаш най-голямата й болка не беше загубата на дългочаканото дете, а че той я залива с безразличие, хлад и неизказани обвинения.

Дали е било така? Не знам. Какви думи са си разменяли насаме, какво е крещяло мълчанието им… Само те си знаят. Това, което се виждаше отстрани, беше една кисела и недоволна, вечно мрънкаща жена, и един мъж, който търпи, търпи, а накрая вземе, че избухне и я докара до рев. Въпреки убедеността й, че той я обвинява, изглеждаше точно обратното - сякаш тя упреква него, а той търпи мълчаливо, докато чашата му прелее. В такива отношения не може да се меси човек, защото уравнението крие твърде много неизвестни и не ми оставаше нищо друго, освен да я почерпя едно мохито и да се опитам да й вдъхна малко кураж, за да погледне напред и да се опита да му прости „безразличието“. „Може би го изживява по своему“, казах. „Всичко минава“, казах. „Ще си имате друго дете“, казах. И така нататък, стандартните глупости, които на никого не помагат в такива ситуации. Виждах гнева й, виждах обидата й, виждах горчивината, която все повече набъбва, разширява се и ги залива.

Един ден двамата се скараха грозно на обяд в ресторанта за някаква дреболия, която вече не помня. Жената стана демонстративно и отиде да си стяга багажа, а мъжът остана при нас на масата, объркан, смачкан и същевременно накокошинен, като петле, готово на бой. Хукнах след нея да се опитам да я успокоя. Последва малка сцена на рев в стаята, след което все рокли, козметики и чехли бяха натъпкани в куфара, тя си повика такси и пред изумения ми поглед си замина наистина. Из стаята останаха разхвърляни няколко мъжки тениски и шорти, които горкият човечец нямаше дори в какво да прибере, та се наложи да му заемем един сак малко по-късно.

Докато я изпращах, моето английско семейство ни наблюдаваше от терасата. Запалих една цигара, цялата разтреперана, защото по някаква причина се чувствах виновна, че не съм успяла да я спра.

- Come have a cup o’ tea, Maria (Ела на чаша чай, Мария) – обади се Тед, докато минавах покрай терасата.

- No, no, thanks, I am fine. (Благодаря, няма нужда) – му се усмихнах малко насила. А Тед се наведе през парапета, хвана ме за ръката и ми каза тихо, като натъртваше на всяка дума, сякаш споделя някоя голяма и важна тайна.

- You should let the bitterness go, Maria. That’s all it takes. You should let the bitterness go. (Отърси се от горчивината, Мария. Само това помага. Остави горчивината да си отиде.)

Кимнах и му се усмихнах учтиво, но не се замислих особено над думите му.

Мъжът от скараната двойка си тръгна на същия ден. Изглежда все пак успяха да се помирят някак, защото скандалът заглъхна и повече не се спомена.

На следващото лято не видях английското семейство с доматите и тревата.

След време попитах моята хазяйка къде са изчезнали Джес и Тед. Тед се влошил рязко, обясни ми тя. Ракът се върнал. Отказал лечение, но поискал да го изпратят на родна земя.

- 40 години брак – ми каза. – Не знам как ще се справи Джес без него.

- 40 години? Но аз ги мислех за съвсем млада двойка, та те постоянно се държаха за ръцете. Нямат ли деца, някой, който да й помогне?

- Имаха син. Починал на 27 години, катастрофа. А terrible, terrible loss (ужасна, ужасна загуба). – англичанката поклати глава и замълча, а после смени темата.

Попитах я отново за Тед и Джес в края на лятото, когато разбрах, че нашето приятелско семейство се развежда. Старите англичани все още държаха фронта.

В крайна сметка се оказа, че горчивината убива по-бързо от болестта.

От няколко лета не съм се завъртала към онзи край. Но се надявам, че на малката тераса все още зреят доматите и тревата събира слънце, заедно с двама розови, стафидени старци, които здраво са се вкопчили един в друг. И никак не се оставят на горчивината.

Препоръчваме ви и още един морски разказ - Майките, които са тук. А ако ви се иска нещо забавно, можете да погледнете Плажна свалка.