Автор: Ава Тулипина/Артквартал

Реката се извиваше покрай дърветата и надвисналите им клони изглеждаха сякаш всеки момент ще се потопят в бягащата вода. Две събудени от шума на колата патици се плъзнаха надолу покрай коренищата и Максим се загледа как луната осветява перата им. Използваха течението с оная лекота, присъща само на птиците и на танцьорките на пилон. Преди да се ожени обожаваше да ходи в някой бар – о, как изтласкваха телата си, все едно гравитацията не съществува, той наистина обожаваше да наблюдава силните им движения, изпънатите напред крака, извивката под кръста, там където трябваше да има прешлени, но имаше само гъвкав каучук. На танцьорките. Не на патиците, естествено.

Изсмука цигарата почти до филтъра и хвърли фаса през прозореца на колата си. Беше шофирал няколко часа, може би 1 или 2, не помнеше, не искаше да знае – когато тръгна слънцето блестеше в очите му, но после изведнъж стана тъмно и фаровете на насрещните коли се хвърляха като фойерверки върху предното стъкло. Караше без посока, като беглец, само спря да зареди на безлюдната бензиностанция – момчето не излезе, наложи се да зарежда сам и ръцете му се вмирисаха на бензин.

– Мога ли да ползвам тоалетната – попита, но онова леке дори не погледна към него.

За миг се замисли нервно дали да не се изпикае под гишето, точно тук отпред, но пъпчасалият глупак щеше да извика ченгетата. Натъпка парите през малката дупка и оня ги взе с тънката си ръка.

Когато запали мотора, се успокои – имаше пълен резервоар и 4 бири в багажника. Подкара колата надолу по реката и спря. Зад него прелитаха автомобили и беше твърде шумно, но напред се чуваше реката и някакви чудни птици се скъсваха от песни в храстите. Изпи бирите и засили бутилките в реката. После се замисли, че може би не е правилно. Не е добре за природата.

– Майната ѝ на природата – каза на глас и му хареса – Майната ѝ на цялата шибана природа, майната ми и на мен и на всички останали, нямам какво да губя.

Изсмя се и отново запали цигара. Не беше пушил от 6 години. 6 тъжни, ебани години на скука и въздържание, защото парите не стигат и Камелия ще се сърди.

Спомни си лицето ѝ, когато се запознаха – бяла като сняг, почти нямаше мигли и вежди, само някакъв пух, лекичък мъх, който безкрайно го умили. Тялото ѝ беше крехко като на синигерче – когато лягаше върху нея на скърцащото легло в тясната квартира се страхуваше да не я счупи. Потъваше между бедрата ѝ със суеверен страх, а тя не помръдваше – приличаше на порцеланова статуя, на експонат в галерия.

После се ожениха. Хронологията на живота му се губеше, понякога опитваше да си спомни, но дългите часове във фабриката и после безсънието, защото бебетата плачат, Максим, не го ли знаеше, изпиха мозъка и паметта му.

След първото дете Камелия много наедря. Той я харесваше, но с дебелината се промени характера ѝ – вече не беше тиха и чуплива, устата ѝ се отваряше алчно и с еднаква жестокост поглъщаше пържено пиле и изричаше упреци.

– До кога ще сме бедни– казваше и той не можеше да повярва, че това е момичето, което лежеше под него с малките си бели гърди – До кога ще сме бедни – повтаряше тя и хвърляше оглозганите кости в препълнената мазна кутия.

– Камелия – произнасяше името ѝ бавно сякаш дъвчеше слама – тук е мръсно. Защо не чистиш през деня?

– Изморена съм – отвръщаше тя отчуждено и превключваше каналите на телевизора – изморена съм и никой няма право да ме вини за това.

Понякога искрено се чудеше как тя забременя втория път и се опитваше да възстанови в паметта си събития и случки от няколко месеца назад, но не успяваше – всеки ден се сливаше с другия, залепваха като листи мокра хартия, превръщаха се в топка папиемаше.

Изпъшка и излезе от колата. Студеният въздух полепна по врата и лицето му. Плю към реката и отиде да се изпикае в храстите настрани. Не беше тъмно, макар че минаваше полунощ. Нещастен свят, помисли си, вече няма истинска тъмнина. Прииска му се да е в джунглата и да се крие от анаконди. Ето това е истинско преживяване. Закопча ципа си и се върна в колата. Легна на задната седалка и се сви като охлюв в тясна черупка.

Утрото дойде изведнъж, блесна в очите му и в първия миг си помисли, че някой светна с фенер през стъклото над главата му. Беше се схванал, бавно раздвижи краката си и заедно с кръвта, която се опитваше да премине по сгърчените му вени или артерии, или все тая как се наричаше тъпата мрежа, в главата му дойде вината. Представи си тревожното лице на Камелия, когато установи, че той не се връща в обичайното време от работа дори и след двойна смяна. Представи си и едрото ѝ тяло как се бута в мебелите, как се мъчи да си пробие път до прозореца между купищата мръсни дрехи и страхът, че ще остане сама с двете им деца. Виждаше ясно лицето ѝ – устните бръщолевят беззвучна молитва Моля те, Господи, нека Макс се прибере у дома.

Подсмихна се и запали цигара. Реши да отиде до някой автомат за кафе и да ѝ се обади по телефона. Щеше да ѝ признае, че е мислел да избяга от нея и децата, но ги обича и всъщност той е мъж, не му е нужна джунгла и анаконда, може да бъде мъж по всякакъв друг начин. Хвърли цигарата и запали колата. Слънцето вече напичаше и дори стана топло.

Гласът ѝ отсреща го върна години назад. Беше магическо – засмука го вакуума на емоциите и чувствата от преди 6 години, когато усещаше тялото си силно до нейното.

– Ще закъснея – побърза да каже и усети как гласът му се задави от неочаквана любов – цяла нощ работих – излъга.

– Къде си – попита тя.

– Наблизо съм – отново излъга – ще купя пиле и идвам.

– И шоколад – каза детински тя.

– Да. И шоколад.

Напъха се в колата и погледна лицето си в огледалото. Почувства се безпомощен и в същото време преливащ от решителност. Разочарован и същевременно изпълнен с гъделичкащо задоволство.

Това е любовта – прозрението го връхлетя изведнъж. Любовта е противоречие, на което да устоиш.

Отвори прозореца и вдиша дълбоко. После даде газ и пое обратно по пътя към дома.