Авторката на тази история пожела да остане анонимна.

Вчера ми беше един от онези гадни дни. Дни, в които се питах: Защо? Защо още стоя, защо се примирявам с някакви трошици спокойствие, вместо да изляза и след време да мога да си позволя цял комат щастие? А днес попаднах на едно писмо, в което една млада дама на 30 години се чуди има ли смисъл да продължава да прави компромиси във връзката си с мъж, който видимо и осезаемо не я цени, и тя се чувства непълноценна. И тъй като това чувство ми е до болка познато и все още живея в такава отровна среда, ще ѝ дам моя отговор. Отговор, който да служи като червена лампичка на всяка дама в такава ситуация.

В началото на всяка връзка емоциите взимат връх над разума и много често не улавяме онези сигнали, които крещят: Момиче, ще се опариш и ще боли, ама много ще боли! Когато нещата са примесени и с минали преживявания, дори на инат искаш да убедиш дори и себе си, че грешиш и можеш да се справиш с тези наглед привидни проблеми.

Когато бях на 25, се запознах с мъж, който ми предложи всичко, което търсех и исках в онзи момент – семейство, спокойствие и щастлив живот. Нещата се развиха скорострелно и след месец се сгодихме. И макар подсъзнателно да знаех, че е рано за такава важна стъпка, истински исках да съградя голямо, щастливо и обичащо се семейство.

Сигнали имаше, но кой да ги види. Флиртуваше и си чатеше с други, но пък бяхме постоянно заедно и съответно бях сигурна, че няма как да ми изневери. Много тънко и постепенно успяваше да ме отдалечи от семейство, познати и приятели. Според него, те ми завиждаха за голямата къща, за щастието ни. Не бях съгласна, но си мълчах, за да не го разочаровам. Забременяването ми и напускането на работата ми се случиха по едно и също време и това беше началото на края на моята реална свобода. Свободата да говоря, с който и за каквото искам, свободата да излизам, с който и където искам. 

За компромисите в брака

През цялата бременност живях като принцеса. Но малко след раждането започнаха истинските проблеми. Откъсна ме от целия свят! Опитваше се да ми налага и какво да мисля. Правеше така, че да не успявам да заформя нови приятелства. Дори това да изляза с детето на площадката не се харесваше - нали живеем в къща - имаме двор. И постепенно ни затвори в двора, така ми проми мозъка, че вече и по собствено желание не излизам. Но мисленето ми в дълбочина не се промени и това го дразнеше. До ден-днешен не успя да ме подчини, никога не успях да стана поклонник на нарцистично-егоистичното му Аз. А даже и исках от него да ме цени, някакви жестове да прави, някакви разходки. Голямо нахалство от моя страна!

Наричаше ме материалистка, а аз си продадох си жилището, за да му угодя. Вечер, ако не усетя, че е време да си легна (все ме кореше, че не седя с него по 2-3 през нощта), можеше да прекрача границата на благоволението му, и непрестанните обиди към всички жени да се стоварят и върху мен - с бонус понякога и шамари и юмруци.

Родих му още едно дете. Бях се примирила, че такава ми е съдбата. А и се надявах, с идването на второто вързопче той да се промени. И той наистина се промени – към по-лошо!

Успях да избягам, когато се осмелих да призная проблема. Но не бях готова! Не бях готова емоционално.

И още не съм. Привидно вкъщи всичко е наред, той е достатъчно далеч, за да няма физически тормоз. Психически също спрях да позволявам да ми влияе. Гоня целите си за независимост една по една, колкото и да ми се пречи и да ми е трудно. Но емоционално все още си задавам този въпрос: Защо? Защо трябваше да правя компромис със себе си и щастието си заради някой, който не признаваше тези мои права още в началото?!

И ако при мен е имало фактори като малки деца, дом, работа, които да са пречка за лесно решение (освен съсипаната психика), момичета, ако пред вас е светнала тази червена лампичка - бягайте!

Бягайте, преди да е станало късно и преди да сте станали част от страшната статистика: Всяка трета жена в България е жертва на домашно насилие!

Обичайте себе си, защото никой друг няма да го прави така, както вие можете!

Още по темата:

Заклещени в затвора на домашното насилие 

Последната нощ в живота ми