Автор: Каролина Дия

Когато се замислих кога за пръв път съм научила повече за България, сетих се за една презентация  по география, някъде в седми клас. Трябваше да си изберем и да представим една европейска държава. 

Заедно с най-добрата ми приятелка хванахме се за работа сериозно. Предложих България за да сме оригинални – кой друг би избрал някаква малка, далечна и непозната държава? 

- България? А какво има там? - Учуди се искрено Магда.

- Хубави волейболисти, толкова знам – отговорих спокойно. - Май е време да научим повече. 

Направихме невероятна презентация (съдържаше доста подробно обяснение как се вари ракия; не питайте къде го намерихме!), получихме своите шестици. Темата приключи. 

Съдбата си знае работата. От знанията на ниво „хубави волейболисти“ стигнах до това да уча български и най-накрая – да емигрирам.  Вече две години живея в София, когато е възможно обикалям интересни места наоколо и пиша истории във Фейсбук с цел да покажа на полските познати и приятели, че тази малка, далечна и непозната държава всъщност е хубава и интересна. 

Въпросът, който чувам най-често? Дали тъгувам за Полша. 

Няма как да се правя, че съм българка – акцентът ми личи от десет километра – нямам и намерение. Харесвам родният си език, култура. Не ме е срам от корените си. Обаче не бих казала, че тъгувам за родината. Неусетно България стана „там при теб“ (както казват родителите ми), а София – „вкъщи“. 

С гордост представям ви много личен списък на неща, които наблюдавам, записвам и споделям с тези, които имат желание да го четат: 

1. Много хора ми пожелават мъж българин. Нямам нищо против, но имам едно малко изискване – да се казва Иванов. Някой Петров, Константинов или Йорданов всъщност също ще свърши работа. Тогава с радост ще си сменя фамилията и ще приключа с „Как се казвате?“ „Как се пише това?“ или неловка тишина, която следва след името, докато погледът на човека отсреща казва „Айде сега, какво е това нещо, чети си го сама“. Понякога чувам фамилията си в няколко варианта, но търпеливо коригирам и не се ядосвам. Става забавно. 

2. Както споменах по-горе, акцентът ми личи от десет километра. Обаче много рядко някой успява да отговори правилно на въпроса откъде съм. Обяснявам, че не е Русия. Нито Украйна. Даже и Чехия не е. А камоли Македония! 

3. Събрах достатъчно много материал за да напиша книга, базирайки само на разговорите ми със софийските таксиджии. Изненадващо много неща можеш да научиш за манталитета и начина на мисленето на българина докато се возиш из столицата. Няма да забравя един мил господин, който ми пееше едни стари, полски песни. В 6:45 сутринта. 

4. Българите не знаят много за Полша, но имат спомени отпреди 30-40 години. Поляците също знаят толкова за България и май спомените им са същите. Поляците разказват за топлото море (нашето е студено), българите за красивите полякини. 

5. Когато заявявам, че се чувствам добре в България, никой не ми вярва. Айде, малко самочувствие, мили хора! Самокритиката у българите понякога наистина е покъртителна.

6. Понякога се налага да забравя за полската си душа, възпитание и каквото там още „полско“ има в мен. С течение на времето спираш да се чудиш на различното, приемаш го. Даже и да не ти харесва. Определена доза чувство за хумор също помага. Проверено! 

7. Кой мрънка повече – поляците или българите? Честно казано, нямам отговор. Истина е, че и двете нации обичат да го правят. Също така всеки е лекар, учител или поне треньор по волейбол и си знае работата, докато другите, разбира се, нищо не знаят.

8. И поляците и българите оправят се невероятно когато нещо липсва. Което поражда наистина сериозни въпроси от сорта „За какво ни е всъщност тая държава“, но това е друга история. 

9. Обичам българската кухня, моето семейство яде баница и лютеница, а от България поръчва си вино и... кетчуп (бил много по-хубав от полския). Ако някой ден успея да уверя българските ми познати, че каша става за ядене и да обясня смисъла на меденките, които трябва да лежат поне месец, за да ги изядеш на Коледа, победата ще е пълна.

П.П: В мача „полските сърми срещу българските“ печелят българските, обаче най-вкусният хляб и ябълки има в Полша. 

10. Светът е голям, а полските неща дебнат отвсякъде. Буквално. Друго е да намериш любим шоколад от детството в българския магазин!

11. Чужденец на хоризонта понякога „активира“ тарикатлък – това не го харесваме. Обаче когато същият този чужденец говори български, работата е друга.

12. Не обичам да закъснявам, но все по-рядко се чувствам виновна когато ми се случи. Когато аз закъснея с 5 минути, този, с който съм се уговорила, ще закъснее с 15. Очертава се, че скоро ще забравя за този елемент от „полското ми възпитание“ и ще започна да повтарям „Спокойно, има време“ така, както само българите го умеят. Да, никак не можеш да се ядосаш. 

Бих могла да изброявам до утре какво ми харесва, а какво не чак толкова – списъкът е дълъг. Сигурно ще добавя и още. Най-важното ми е обаче, че в България има за мен спокойствие, което ми липсваше. Има и невероятни хора, които ме уверяват, че решението ми беше правилно. Празният апартамент, който в началото ми се струваше страшен, полека-лека се запълни с моите вещи, съседите вече ме познават и даже не се смеят когато водя разговори на полски с кварталното куче, което храня почти всеки ден. Все по-рядко се губя из улиците на София, имам си любимото кафене, ресторанти и места, където се разхождам. „Там при мен“ е добре.

Благодарим на Каролина за споделения поглед към България. Светът е голям и добри хора има навсякъде.

Прочетете още: Вторият дом