Автор: Светослав Колев - Светлик

Иска ми се да бях познавал по-добре дядо Кольо. За да ми разкаже за камъните, които е местил като млад. За росата рано сутринта, когато животните още не са се събудили. Иска ми се да ми разкаже за мечтите, които е имал и за това колко от тях е докоснал. За скромната любов, следи от която все още прозираха от черно-бялата фотография, окачена на кирпичената стена над леглото. Как ми се иска да седнем под астмата и кротко да отпиваме от студената ракия, а той да ми разказва за пехливанските турнири, и за онова момче с широките рамене, което е тръшкало на уморената земя и най-лютите турски пехливани. Да можех да го попитам и за неговия дядо, и за прашните пътища, по които е вървял. Да го помоля да разкаже приказките, с които ме приспиваше и на моя невръстен син. Да излезем отново с каручката в полето за сено и той за пореден път да ми нарисува с прости думи как пробожда с косата връхлитащия го огромен глиган, а аз да се повдигам на пръсти, и да откъсвам ябълки от натежалите клони... 

Иска ми се да бях познавал по-добре баба Станка. Да я погледна в усмихнатото лице и да разбера мъдростта на живота. Всички казваха, че пее много хубаво, но така и не я чух да запее нито веднъж. За това пък се вайкаше напевно и всички я имитираха с обич. Да я попитам дали е играла кръшни хора като млада, тогава когато времето е било спряло. И после дали е забелязала шеметния му ход, отглеждайки четирите си деца. А накрая, когато слънцето вече е залязвало, дали си е спомнила най-красивата песен... 

Иска ми се да бях познавал по-добре дядо Стоян. За да го попитам дали мълчанието е наистина злато, и защо е винаги тъжен, а не помня дори гласа му. И за оная голяма, внушителна пушка, опряна на стената в стаичката на пазача долепена до огромните силози за жито, с пушилката от гълъби около тях, и дали е гърмял някога с нея. Да го попитам дали е истински живота, и защо сме тук. И колко силно е искал, а колко невъзможно е било... 

Иска ми се да бях познавал по-добре баба Ганка. Да се вгледам в добрите й очи и да й кажа, че я обичам. Че споменът за гласа й ме спасява и от най-тежките кошмари. А дребните, сбръчкани ягоди в малката градинка са най-вкусния плод, който някога съм опитвал. И да й призная, че сега искам да ме беше водила всеки божи ден до училищния двор, а не само веднъж - тогава, когато я отпратих, може би защото си мислех, че вече съм голям. И да я попитам, дали знае къде отиваме, когато пътят свърши и дали някога е вярвала, че животът е по-силен от смъртта.... 

Иска ми се да ги бях познавал по-добре..., за да стана по-добър човек. Иска ми се, но времето ми свършва и останаха само няколко отчупени парченца спомени...

Може да харесате също:

Тя, моята дружинка

Пазете бабите и дядовците