Автор: Ралица Георгиева

Този текст е за онези баби, „истинските”, които все по-малко деца познават, а след време вече може и да ги няма. Не ме разбирайте погрешно - нямам нищо против съвременните баби, които просто живеят по друг начин, в градовете, голяма част от тях са родени в град. Те също са обичливи, грижовни, отдадени на внуците си (поне повечето от тях, но това е друг разказ).

Преди няколко вечери, след тежък ден в службата, минах покрай първата къща на нашата улица. Нещо ме жегна и потрепнах. Прозорчето на кухнята светеше и си спомних за бабчето, което живееше там, но се спомина преди време и сега явно някой от родата се е появил. Беше много мила бабка, около 90-годишна. Когато се нанесохме („пришелка” съм в квартала, където „кореняците” се знаят) една сутрин ме издебна и ме пита „Ти на кого си унука (внучка), мари?”. Спрях се, не бързах чак толкова, можех да хвана следващия автобус и и разказах каква съм, що съм. Бабчето остана доволно и ме изпрати да работя. През целия ден се сещах за нея. Вече я бях виждала как излиза с двата бастуна или подпряна на стол, сяда на пейката и храни 4-5 котета, които иначе живеят в двора  и две кучета, вече доста старички. Понякога им даваше хляб, друг път, най-често покрай пенсия - гранулки. Винаги имаше съд с прясна водичка, а тревата на тротоара (който всъщност почти го няма) винаги беше отъргана. Представете си това бабе, седнало на стар дървен стол, който и служи за проходилка, как търга трева с една малка мотичка... Няколко пъти предложих да помогна, но тя не пожела, искаше друго - просто да се спра и да поговорим. Спирах винаги, дори и да бързах, даже 2-3 минути за нея бяха радост. Не беше изоставена, имаше деца и внуци, които живееха из България, навестяваха я редовно, искаха да я вземат при себе си, но успяваха само за зимата - напролет се връщаше в старата (може би колкото нея) къщичка и пак започвах да излизам  5-10 минути по-рано. Беше ми много мило. Аз нямах такива баби. Моите и двете, светла им памет, бяха отраснали и живели цял живот в град, в апартамент, откакто се помня и никога не получих от тях кокичета пролетта, доматчета и краставички лятото, ябълки и круши есента. Не че нямах тези неща и в моя двор, но бабчето ми ги даваше с такова желание и усмивка, че не можех да й откажа. Веднъж дори ми подари едни много старомодни, но чудесно запазени червени обувчици с ток. Замислих се, кога ли си ги е купила, кога ли ги е обула, какви ли спомени са й носили...

Така минаха няколко години и една пролет не ме пресрещна бабчето, а некролог. Беше си отишла тихичко, през зимата, някъде при своите, а аз се почувствах така, сякаш си тръгна някой от моите. 

Мили хора, пазете бабите и дядовците, дори и когато самите те не се пазят.! Някой ден ще ни липсват страшно много!

Бъдете здрави!

Препоръчваме ви още: 

Моите баби