Попадали ли сте на тази фейсбук група “Гледка през прозореца”?

По време на извънредното положение хора от цял свят постваха в нея изгледи от дома си, за да споделят своя свят и преживявания. Там открих Елица Халквист и нейните невероятни снимки от Швеция. Всяка от тях е като малка приказка, имаш чувството, че след миг Пипи Дългото Чорапче или Емил от Льонеберя ще се подадат и ще ти помахат. Всеки ден се усмихвах със снимките на Елица и накрая не издържах и я помолих да ги сподели с всички вас.

Поканих я и да ни разкаже нещо за себе си, а тя каза:

- Разбира се. Ето ви нещо интересно. Знаете ли, че със съпруга ми отглеждаме цял футболен отбор! Имаме общо 11 деца!

Интересно и още как! Ето какво друго сподели Елица за живота си:

В Швеция живея от 15 години. Не съм избирала мястото - любовта ме отведе там. Любовта от пръв поглед в която не вярвах , че съществува, но ми се случи с помощта на децата ми. Моите големи дъщери сметнаха за нужно, че мама има нужда  от личен живот и ме регистрираха в сайт за запознанства. Уж на шега. Оказа се, че на същата въдица се е хванал и тогава бъдещият ми мъж. Голямата му дъщеря го регистрира в същия сайт за наш и на децата ни късмет. И до сега всяка година празнуваме денят на първата ни среща - 4 юли. Не си спомняме датата, на която сключихме брак. Но датата, в която се погледнахме за първи път в очите е нашият ден.

Спомням си в детайли първи път в който посетих Лос - малкото селце, в което живеем. Беше в началото на юли и лупиниите бяха разцъфтели от страни на улиците като цветна експлозия. Бях сигурна, че съм в света на приказките и принцът е този мъж до мен.

Лос е едно малко типично шведско селце. Това което го прави по-различен е, че е доста отдалечен от цивилизацията. Най-близкият средно голям град е на 250 км., най- близката аптека или пицария на час път с кола.

След този 4-ти юли се сдобих не само с “принц“ и любов, но и с много деца. Когато се срещнахме, съпругът ми имаше вече 7 деца, а аз три. Решихме да имаме и общо, и така се роди и най-малкото от братската/сестринска скала - Виктор, който преди броени дни навърши 10 години.

Най-възрастното от децата ни е на 37 години, а най- малкото, както споменах, на 10.

Как се живее с такова голямо семейство? Ами весело и сплотено. Когато има любов и уважение, всеки ден е хубав.

Повечето от децата ни са вече възрастни и самостоятелни. Станахме още по-богати и с осем внука. Засега. 

Най-весело е в периода около Коледа. Коледата се празнува у дома около месец.

Тъй като къщата ни не е акордеон - децата се изреждат почти месец - всеки по два, три дни да ни гостуват.

Коледа е най-дългият празник за нашето семейство.

Сигурно се чудите дали е нормално за шведите да имат толкова много деца? Да. Много обичайно е. Почти всички имат минимум 3-4. Но тук децата се отглеждат, докато завършат гимназия. След това си поемат живота изцяло в свои ръце.

За себе си мога да кажа , че се чувствам благословена с толкова много деца. Мои и на съпруга ми - нашите деца. Прекрасно е да бъдеш и баба на 8 чудесни, обичливи бонус внучета. Любовта отговаря с любов.

И независимо от всичката любов, която получавам тук, България ми липсва. Болезнено. И дори с годините тази болка става само по-осезаема.

Липсват ми улиците. Мирисът. Дежавюто, което човек изпитва... И най-вече приятелите. Щастлива съм, че дори и след толкова години съхранихме контактите си и отношенията си с моите приятели. Разбира се , че ми липсват и най-близките ми хора от семейството. Но приятелството за мен е на голяма висота. Приятелите си ги избираме ние сами. Един съвсем осъзнат избор - и те стават част от живота ни.

Опитвам се поне 2 пъти през годината да си дойда у дома в България. Когато казвам у дома нямам предвид единствено родния Пловдив. Всичко в България за мен е дом. Утрините на стария Созопол, слънчевите тераси на Велико Търново ... нищо и никъде по света няма заместител на мястото роден дом.

Когато се завръщам в Швеция от България куфарът ми е пълен с чудати неща. Китки здравец с коренчета, увити с мокри кърпи за да издържат дългия път, хаванче на 100 години, в което да си счуквам подправките, локум , ама от най- обикновеният, че да ми напомня за детството. Няма как да си пренеса България в един куфара. Но аз мога  да се завърна обратно... и го мечтая от цялото си сърце. Нищо, че живея в свят чудесен тук, с къщички и дворчета като от света на Пипи - дългото чорапче и Емил от Льонеберя... Искам като Ян Бибиян да обуя късите панталони и да ида да ловя риба в река Чая до Асеновград например…

А с какво бих се завърнала в България? С любов и молба за прошка, че я оставих за толкова години. Иначе съм аматьор във фотографията. Снимам с един стар айфон 5, който наследих от едната ми дъщеря. Правя го за най-вече за себе си, но се радвам и да споделям снимките си.

“Споделена радост е двойна радост.“ - казват шведите.

Нямам претенции за качествени и технично издържани снимки. Напротив - давам воля на фантазията си и снимките ми са моята интерпретация на света около мен.

Обичам цветовете и дори сънищата ми са в цвят. Не мога да си представя светът чернобял. За мен той е един прозорец, който трябва да се осмелиш да разтвориш и да вдишаш аромата му с пълна сила!

Благодаря ти, Елица, за споделената красота!

А на читателите препоръчвам и тази хубава статия от Ивелина Чолакова по темата как да снимаме красиво с телефон.