История с ОЧАКВАН край, разказана от Зорница Шереметска, социален работник в Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново към SOS Детски селища България

Краят е ОЧАКВАН, защото ние, социалните работници никога не спираме да очакваме и да вярваме…

Месецът е януари, мястото е Велико Търново. Получавам обаждане от Отдел „Закрила на детето” за спешна среща там с разплакана, гневна, объркана майка, която крещи, че децата си на „държавата” няма да даде. Отивам и заедно с колегата от отдела сядаме на тежък разговор. Предисторията е, че преди време уж за малко оставила на роднини момиченцата си Светла на 4 и Лили на 1 година, а съседи сигнализирали, че близките не се грижат за децата и те бедстват. Тогава социалните работници намерили опитно приемно семейство, което с много внимание и грижа започнало да лекува наранените детски души. През шестте месеца, докато майката била някъде по свои дела, децата силно се привързали към новите си баба и дядо, почувствали се на сигурно място и рядко споменавали името на майка си - Анка. Предстояло да се стартира процедура за вписване в регистъра за осиновяване. 

Майката Анка обяснява за трудния живот с таткото на момичетата. Разделили се веднага след раждането на Лили. Скоро била починала и майка й. Не намирала подкрепа никъде. Опитвала да работи и да се грижи за децата, но не се получавало някак – не умеела до общува много добре с хората, все нещо я ядосвало и тя напускала. Запознала се с друг мъж, който й предложил да заминат за Южна България, да работят във ферма за животни и да пращат пари на нейния баща, за да се грижи той за Светла и Лили. 

Не било предвидено, че баща й няма да бъде надежден и социалната служба ще изведе децата. Не било предвидено тя да е бременна, но вече била и не знаела какво да прави. Обичала децата си, но нямала вяра в себе си, била уплашена, че няма да успее да подреди живота си.  Върнали се в града и дошли в Отдела за закрила. И се срещнахме – с направлението от страна на Отдела да подкрепим семейството в процеса на реинтеграция.

В началото беше трудно да убедим Анка, че докато тя иска децата си, ние ще работим за това да бъдат при нея. Трябваше да започнем отначало – да градим доверие, да постигнем сигурност и безопасност в дома и чак след това да пристъпим към връщане на Светла и Лили. С вълнение заведохме майката на първата след много месеци среща с децата. Последваха много такива срещи, майката беше насърчавана и подкрепяна да общува пълноценно с тях, да започне да разбира по нов начин нуждите им, да играят заедно по детски, да ги изслушва и най-вече да се интересува от чувствата и преживяванията им. Постепенно от „Анка” тя се превърна за тях в  „мама”. Приемните баба и дядо, които даваха сигурност на Светлето и Лили през цялото време, успяха да посеят в съзнанието им, че децата трябва да бъдат винаги с родителите си. Всички се радваха, когато се роди братчето Борко, за Анка това беше ново начало, но и време изпълнено с нови страхове. Страховете поемахме ние - екипът от SOS Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново. Учехме, съветвахме, изисквахме. Понякога работата ни беше като танго - тъкмо постигнем крачка напред, върнем се две назад - „Не мога, няма откъде да осигуря две детски легла, не съм готова!“ И после пак напред, където в душата й живееше майчиното чувство и разумът трябваше да го успокои. Новият мъж в живота и баща на Борко удържа на думата си – придружаваше я на срещите, работеше за подобряване на битовите условия, не криеше грижовното си отношение както към Борко, така и към двете му сестрички. 

И дойде Коледа. С най-големия подарък за една майка, „изгубила” децата си, и за две деца, „намерили” майка си, точно преди Коледа детският смях се върна в апартамента. Апартамент, побрал веселата глъч на три деца и големите надежди на една майка. Колегите от Отдела за закрила изпратиха нови направления - да подкрепим сега семейството в месеците на взаимна адаптация. И моята история се оформи с очаквания край - сега ще се срещаме пак, ще говорим още, ще повтаряме, че Анка може и се справя. И усилията ни да намерим начин в претъпканата квартална детска градина да приемат Светлето. И очакваната й усмивка заради новите емоции там.

Неочакваното в историята – дойде извънредното положение заради COVID-19. И преустройването на психосоциалната ни консултативна работа. Сега в неочакваната ситуация, майката търси да бъде изслушана, чута, разбрана  с личните си чувства, със страха за утрешния ден. И е изслушвана, и е разбрана, и е подкрепена. Защото това е нашата работа. 

PS: Семейството, за което ви разказахме, е само едно от многото семейства, на които SOS Детски селища България помага в центровете си за обществена подкрепа в София, Перник, Велико Търново, Габрово и Трявна. Ако искате да подкрепите дейността им, можете да го направите тук. Така ще подкрепите майките и бащите, които имат трудности при отглеждането на децата си. БЛАГОДАРИМ ВИ предварително! 

Автор: Зорница Шереметска (имената на героите са сменени, а снимката е от сток база, а не на действителните участници в тази история)