Автор: Виктория Бешлийска/Words do Worlds

Родителите ми са лекари.

Баща ми е специализирал вътрешни болести, а мама — педиатрия.

Като бях малка, тях вечно ги нямаше. Все бяха или на работа в болницата, или на специализации в София. София... това далечно място за мен беше придобило образ на кукла с дълги мигли и синя рокля на бели цветчета, която ми бяха донесли след едно дълго отсъствие. Татко беше главен лекар в болницата в Гулянци, но даваше нощни дежурства, мама — детски лекар и също дежуреше нощем. Често се случваше смените им да съвпадат. Затова нас със сестра ми ни гледаха баба и дядо, докато аз не станах в първи клас, а кака в пети и вече можехме да стоим и сами у дома. Е, тогава хората много разчитаха и на съседите, та често ни наглеждаха комшиите отсреща, но и те работеха в болницата — жената беше медицинска сестра, а мъжът ѝ — шофьор на линейка.

Като станах в първи клас, сутрин мама ме водеше на училище. Излизахме от блока, пресичахме главната улица, тя ме оставяле пред входа на училището, даваше ми 20 стотинки за закуска и отиваше на смяна. Когато свършвах училище на обяд, често отивах при нея в кабинета. Спомням си как прекрачването на прага мигновено ме отнасяше в друг свят. Натрапчивата миризма на мозайка, балатум, спирт, реванол и дезинфектант и до днес се подвизава в ноздрите ми при спомена за отделението. А отровнозелената боя на стените още ме кара да настръхвам, щом срещна този цвят някъде.

Въпросната миризма, отсъствието на родителите ми по цели дни и нощи и твърде натуралистичните илюстрации в учебника по анатомия, който въпреки страха си като дете разлиствах с интерес, са нещата, които още тогава ме караха да осъзная, че като порасна, НЕ искам да стана лекар. Спомням си как веднъж, на сутринта след поредното дежурство на мама, докато прегръщах пижамата ѝ, с която спях наместо плюшена играчка, ѝ казах:

— Никога няма да стана лекар и да оставям децата си сами нощно време.

Днес често се питам как ли се е почувствала от думите ми. Но тогава давах този категоричен обет, докато същевременно се разхождах из градчето, пременена в удобната гордост на въпроса чие дете съм, да отговарям: „ На д-р Бешлийски”. Тези думи вършеха чудеса: виждах едноврвменно благодарност, признателност и възхищение в очите на непознатите всеки път, когато ги изричах. Нямаше човек, който да не познаваше родителите ми. Дори събота и неделя, когато почиваха, у дома се върволяха хора за преглед, а те не връщаха никого. В знак на благодарност пациентите носеха бонбони „Амфора”, кокоши яйца, коняк „Плиска”, цветя (естествени и изкуствени) и какво ли още не.

А в моя клас имаше две момичета — сестри от ромски произход, които повтаряха първи клас по една-две години. Освен възрастово, превъзхождаха останалите деца осезаемо и физически. Тези две девойки, които мама наред с останалите им братя и сестри неведнъж беше лекувала, не даваха никой да ме закачи. Веднъж в междучасието по-голямата хвана показалката и я размаха срещу едно от момчета, които по детски се заяждаше с мен.

Но дори това не промени твърдостта ми да мечтая за друго, а не за лекарска професия — например да стана балерина, учителка, водеща на централната емисия новини по БНТ, разследваща журналистка и какво ли още не..

***

А после дойде демокрацията с всичките ѝ кризи и злощастни реформи. Гордостта да бъдеш лекар се подмени от обидата на обезценения труд. На същия хал бяха и учителите, и редица хора с други почтени професии, които нямаха досег с материални ресурси и резерви. А само и единствено с хора. И толкова е било трудно да си родител лекар или учител в онези години, че само възпитанието, моралът и призванието са могли да те държат над повърхността, мисля си.

Заради това по своя различен път поеха цяло поколение деца на лекари, които НЕ станаха лекари и оставиха неонаследени учебниците, знанията и уменията на родителите си. В това число и по-голямата ми сестра, която се отказа от медицината, срещайки се с неудовлетвореността на родителите ми във втората половина на 90-те години, когато заедно с промените в системата от съсловието им беше оттеглен огромен кредит на доверие, незнайно защо. Тогава първо баща ми, а след няколко години и майка ми свалиха престилките. По пряка или косвена линия останаха в здравеопазването, но не облечени в бяло. Сестра ми се насочи към икономиката. А аз си останах с мечтата за телевизионна кариера.

***

03.04.2020 г., петък вечер. Едва съм дочакала края на работната седмица след усилни дни на тактическа словесна борба с вируса. По новините на БНТ дават репортаж за 18-годишно момче, доброволец във ВМА. Заради пандемията то е в Академията всеки делничен ден по няколко часа, за да помага при дезинфекцията на помещенията, така че лекарите да останат при пациентите и да не се налага да имат излишно натоварване. През уикенда момчето наваксва с онлайн уроците в училище. Мечтата му е да стане лекар и смята, че с това, което прави сега, помага.

Така е. То вече лекува.

Свръхчастицата е в него и тя може да се прояви в момент, когато светът неистово крещи, че има нужда от оздравяване и от хора на първа линия. Дано му провърви.

Още от Виктория: Бърза рецепта за щастие

Защото призванието и признанието трябва да вървят ръка за ръка и никое не може да оцелее твърде дълго без своята заслужена половинка. Гледам това 18-годишно момче и си отговарям на въпроса, който си задавах преди няколко вечери — не трябваше ли да стана лекар, за да мога да помагам сега, когато има нужда от повече хора на фронта? Признавам пред себе си, че не всеки го може, не всеки носи свръхчастицата.

„Трябва да звънна на сестра ми”, казвам си след малко. Впрочем, от около десет години тя работи в аптека, почти на първа линия.