Автор: Кристина Йовчева

Когато бях мъничка, мъничка, всеки ден бях при моята прабаба. Преди да тръгна на детска градина (бях на цели 5 години, когато започнах) тя ме гледаше, а после всеки ден след градината отивах при нея. Когато бях болна, пак тя ме гледаше и лекуваше по нейните си начини - по-любими за мен от онези в аптеката. Много обичахме да сме заедно, тя все казваше, че съм нейната “дружинка” - прадядо ми вече си беше отишъл, аз - последното, най-малкото от всички правнучета, едничка наблизо край нея, освен това кротко дете (случая с нарязаната мушама беше изключение). Прабаба ми много тъгуваше, че е останала неука - баща й бил даскалът в селото и тя тръгнала на училище при него по-рано от мерак, ала докато била в първо отделение, баща й го убили турците, майката грабнала трите деца и две бохчи дрехи и избягали от Беломорска Тракия. И тъй като майка й започнала да работи на чуждите ниви, за да изхранва семейството, на прабаба ми - 7-8- годишна тогава, останала задачата да отглежда по-малките брат и сестра, да стъква огъня, да приготвя хляба и да кърпи дрехите. За учене време не останало. Та беше неука и това много я натъжаваше. Можеше да се подписва с буквата си “М”, когато си вземаше пенсията. Когато аз станах ученичка, настъпи нов етап в нашите взаимоотношения. Аз взех буквара и започнах да я уча да чете. Тя сричаше досущ като първолаче, следеше с пръст редовете в учебника и лицето й изразяваше такова усърдие, че дори аз, съвсем дете тогава, не можех да не го забележа. Благодарение на моята помощ и нейното огромно желание, прабаба ми се научи да си пише трите имена и да срича. Понякога й изнасях уроци като тези в училище - за Левски и Ботев, или й рисувах картини, а тя ги окачваше с кабърчета по стените. Като дойдеха комшийките, им ги показваше с гордост и все казваше: “Ей туй мънинкото ми украсява стените, то нали ми е дружинка...”. Когато ме видеше с книжката, сгушена на леглото, никога не ме закачаше - оставяше ме да си чета, за нея това беше недостижимо тайнство! Понякога ме караше да й почета на глас, докато тя предеше - седнала на колене на земята до печката. Колко истории на Пипи й изчетох, докато тя изкусно изпридаше от къделите фина прежда за пуловери, шапки и чорапи на цялата рода. От печката на дърва винаги се носеше апетитен аромат на някоя бабина гозба - дали ще е зелник (печен отгоре на печката, не във фурната, с цвъркащото масълце отгоре), на вкусна чорба от всичко, което расте в градината или на варен ошав, който беше по-вкусен от всеки сок. Всичко това придружено от свиренето на неизменния чайник и от кукуригането на петела в кокошарника (прабаба ми винаги водеше война с някой от тях, като го обиждаше с “опустял нальетин”).

Когато дойдеше време за почивка, тя никога не ме караше насила да спя, но се гушвахме върху тъкания от нея китеник и аз исках тя дълго да ми разказва отново и отново за детството си, за това как се оженила за прадядо ми, за децата си, истории, истории, които толкова обичах да слушам разказани с нейния глас, с говор, примесен с тракийски, родопски и турски думи, говор и истории напоени с емоцията на един цял пъстър и нелек живот. 

Какво ме посъветва баба

Прабаба ми ми “уйдисваше” за всичко - плетеше ми мънички дрешки за руската кукла - ама истински поли, жилетки и чорапи от шарени прежди. Чистеше ми тиквени семки, защото не можех сама да ги чопля. Аз я научих малко да срича, да играе на карти “на война” с мен. Също да участва в игрите ми с кукли. Позволяваше ми да се забавлявам с ръцете й, като опъвам кожата й нагоре, а тя дълго време не се слягаше заради старостта й и това беше толкова смешно за мен! Играеше с мен на онази игра с конец, при която ставаха различни фигури, когато го прехвърляхме от нейните на моите ръце. Лятото ме люшкаше на плетения от нея хамак, водеше ме на разходка в близката горичка, хващаше ми малките пухкави жълти пиленца на кокошката и така можех да ги погаля, без да се страхувам, извади ми първия зъб с конец, даваше ми да пия вода от шепата й - никога няма да забравя усещането от допира на устните ми до напуканата й топла шепа. Тя ми позволяваше понякога да й сплитам двете плитки, на които носеше косата си и които бяха почти изцяло черни, макар да беше на 80. Аз я научих как да запомни тъй сложните за нея имена на държавите и градовете, в които съдбата беше разпръснала част от децата и внуците й. Обяснявах й някои сложни и нови думи...И тя беше тъй благодарна за всичко това!!!

Освен тези съкровени споделени мигове, от нея научих толкова много неща - как да пия вода от своята шепа, как се преде и тъче (в момента в дома ми греят нейните черги и възглавници), как се правят лечебни разтривки на сухожилията, как се набира телефонен номер с шайба, как да правя красиви сурвачки (правя ги сега със своите деца). Научи ме да шия на 100-годишната крачна шевна машина “Сингер” (жива и досега), да плета чорапи на 5 куки, да дъвча черен пипер за болно гърло, също как да смачквам оси, без да ме жилят...

Всичко това вероятно е една нищожна част от всичко, което получих от моята прабаба. Но най-големите уроци ми ги даваше с поведението си и изобщо с отношението си към живота. Да не повишаваш глас, да си честен, да помагаш на хората, да се молиш само и единствено за здраве, да проявяваш здрав разум.. и да бъдеш решителен и силен!!! Макар че беше загубила две от петте си деца, тя не си позволяваше да плаче пред нас, освен в един ден от годината - началото на юни, когато туристическият отряд на градчето ни се връщаше от ежегодния си поход. Тъй като отрядът носеше името на бабиния син - алпинист, останал завинаги в снеговете на Хиндукуш, те минаваха през къщата ни и затрупваха прабаба ми с цветя, които тя после топеше в коритото на външната чешма и напояваше със сълзите си, облакътена, приведена, смазана... Само и единствено тогава виждах тази блага жена да плаче със сълзи и да изразява невероятна болка.

Когато почина на 84 години и я видях в онази черна рокля на ситни розови цветченца, която бях виждала десетки пъти, докато я вадеше от раклата, за да я спасява от набезите на молците и за която знаех, че е приготвена за “умиралка”, не можах да повярвам колко мъничка беше. Аз бях само на 12 години, а прабаба ми, моята дружинка, ми беше дала преживявания и уроци за цял един живот!

Още от Кристина: 

Последната книга 

Аз и Мара