Автор: Светла Чимчимова

Тези дни много се говореше за това кой с какви средства смята, че е нормално да се живее и  кое прави хората щастливи. Аз, честно казано, не мисля, че да имаш пари е нещо лошо. Даже напротив. Много е хубаво, макар и утопично всички да имат достатъчно средства. И знам, че парите не купуват щастие, но и съм убедена, че липсата им носи грижи, тревоги и притеснение. Особено когато трябва да отглеждаш деца. Защото децата искат да имат неща. И защо не? Винаги се заформят дискусии, че децата е необходимо да се отглеждат с обич, а не с вещи. И на пръв поглед е така, не може да се отрече. Обаче, отглеждайки деца, които имат много  и получават всичко, замисляме ли се за тези деца, които нямат почти нищо и които получават твърде малко от живота. Любовта е много, повече от всичко и е най-важна, тя топли сърцето, обаче тя не обува боси крака, не пали печка и не купува телефон. Защо едно дете на четиринадесет да няма право на маратонки и модерен телефон, за бога? След като другите имат?

Говорите ли за пари с децата си?

Джеймс Матю Бари казва в ,,Питър Пан" че децата са весели, невинни и безсърдечни. И наистина понякога те са безсърдечни с връстниците си по отношение на външен вид, облекло и имане и нямане. Не защото са лоши, а защото са деца. И да, децата искат да имат. Защо да не искат? Нима възрастните не искат? 

Когато стане въпрос за вещи и обич, винаги се сещам за нещо, което ми разказа майка ми.

Малко предистория. Когато майка ми била на девет години, а вуйчо ми на седем, дядо ми, техният баща починал. Баба останала вдовица с две малки деца, с една наследствена пенсия и с необходимостта тепърва да се учи да живее с малко. Справяла се както могла. И много обичала децата си. С вещите не било толкова лесно. И така стигаме до мамината история. Когато била на четиринадесет години, това било в средата на 60-те години на миналия век, майка ми си харесала една жилетка в магазина. Ама много я харесала. И се престрашила да помоли баба ми да й я купи, а жилетката не била евтина. Баба казала ,,Виж какво, Зоя, аз нямам нищо против да я купим тази жилетка, обаче идва зима, а палтото ти е много умаляло и имаш нужда от ново палто. А аз имам пари или за палто, или за жилетка. " 

Майка ми се съгласила, че е така и купили палтото. Обаче тя никога не забравила жилетката. Когато ми разказа тази история, тя беше на 64 години, но помнеше жилетката в най-малките детайли - какъв цвят, каква плетка, какви копченца, какъв модел. Всичко до най-малката подробност. Майка ми, която беше отдавна пораснала и се беше превърнала в това, което наричат успяла жена, която имаше през живота си десетки красиви обувки, хубави чанти и елегантни палта, цели петдесет години не беше забравила онази жилетка. Тогава разбрах много неща. Защо в седми клас ми купи изключително скъпи италиански кожени ботуши. Бяха много модерни и хубави и напълно безполезни, нито ме пускаха да вляза в училище с тях, нито ставаха за всеки ден. Обувах ги да отида на кино и на някоя сватба. Защо в девети клас ми купи две дамски палта, едното от "Рила стил", въпреки че аз палто си имах. Защо веднъж само като погледнах едни бели лачени обувки в ЦУМ, ме пита дали ги искам. Дори не смеех да си помисля за тях, тъй като вече бях получила дънки и сафари и смятах, че ще е твърде много да получа и обувките, а те бяха великолепни. Бели, лачени с един бледорозов отенък и имитиращи змийска кожа. Естествено, че ги исках. И тя ми ги купи. 

Мисля, че майка ми ми купуваше всички тези неща на мен, но и на онова четиринадесетгодишно момиче от миналото, което никога не облякло онази така желана жилетка.

Още от Светла:

За кожата на една готвачка