Преди няколко дни ревах в метрото. Повече наум, по-малко наяве.
Качвам се в пиков следобеден час, в натоварена линия. Стоя на един крак - претъпкано е. Пред мен, на две седалки, седят две малки момченца, на не повече от 7 и 9. Облечени са бедно, скъсаните шапки на главите им са изпънати над ушите. Седят с прибрани крачета и ръчички към тялото. Огромните им раници са на гърбовете, както често съм и аз: едно, защото няма достатъчно пространство да ги свалят, а и за да могат веднага да станат и да слязат. Мълчат, но ми се струва, че са братя. Срещу тях седи по-голямо момче, което бели мандарина над пластмасова кутия. Цялата мотриса ухае на Гърция, на слънце, на море, на лято. А навън е студено и сиво. Мястото се освобождава и сядам до мандариненото момче. По-малкото момченце гледа втренчено плода и не мига. Огромните му тъмни очи са тихи, примирени... Седи мълчаливо, свито на седалката и гледа мандарината, диша дълбоко и сякаш опитва да попие целия аромат в себе си. Не мога да опиша усещането... Сигурно отдавна не беше яло мандарина... Другото дете не обръща никакво внимание, а с грижата на по-голям брат следи внимателно спирките. Идва тяхната, то дръпва по-малкото си братче и го завлича навън, докато момченцето продължава да гледа жадно мандарината през рамо. Очите ми бяха пълни със сълзи, душата ми си спомни гледки, исках да купя всички мандарини на света и да ги сложа в краката на детенцето с разширените от изумление зеници.
После момичето по диагонал: с къси изгризани нокти, олющен ярко червен лак, впило поглед в телефона си и изумително напомнящо Скарлет Йохансон. После внучето, оправящо шала и презрамките на раницата на баба си, стиснало в другото юмруче цвете.
Толкова много, толкова малко, толкова нищо, толкова всичко.
На бегом взех сина си от градината, както винаги той търсеше бисквити, а пред погледа ми стоеше онова момченце с раница, по-голяма от него, което мечтаеше за резен мандарина.

Холера Лазарова

Още от Холерата може да прочетете тук.