Автор: Хедър Кърн Ланиър за The Sun Magazine

I.

Бебето на приятеля ми Джефри плаче в количката. Преди тя да се роди, Джефри се хвалеше с първата й снимка от ехографа, черно-бяла и медицински стерилна, защото дори тогава, още плуваща в околоплодните води, си личеше, че има неговата брадичка. Сега вече родена, изкарана на заслепяващата дневна светлина, тя сякаш вие. Сълзите се търкалят по пухкавите й бузи. Лицето й се сбръчква и тя плаче все едно идва краят на света, а тя го знае.

Не съм много наясно с бебетата, защото все още ми остават няколко години преди да родя, и го питам “За какво плаче? За нея светът е перфектен!”

Мисля си - няма гадже, което да разбие сърцето й. Мисля си как никога не се поглежда в огледалото, за да види бръчки или да мисли за грешките си. Всъщност, тя въобще няма бръчки, няма грешки, нейният свят се състои от органичния памук, който обгръща меката й бебешка кожа, гърдата на майка й, която да я нахрани, когато огладнее, количка, в която да се вози, и някой, който да бута количката. Може да спи, колкото си иска - обикновено по 16 часа на ден. Буквално има кой да й забърше бебешкото дупе.

Джефри обаче ме поглежда объркано. Понякога е прекалено топло, обяснява ми той, друг път е прекалено студено. Може би е гладна. Може би е жадна. Трябва да лежи по гръб през цялото време. Не може да ходи или да говори. Не може да каже какво не е наред. Само си помисли - излязла е от удобната утроба, където понятието “нужда” не е съществувало. Сега разбира какво значи това и колко е плашещо то.

Светът определено не е перфектен за нея, ми казва Джефри. Има много неща, за които да плаче.

II.

От една книга научавам, че има 12 причини, поради които бебетата плачат.

Защото са гладни.
Защото памперсът им е за смяна.
Защото е прекалено топло.
Защото е прекалено студено.
Защото им е скучно.
Защото са прекалено стимулирани.
Защото им се спи.
Защото имат газове.
Защото им растат зъби.
Защото са болни.
За нещо “дребно”. Толкова дребно, че никога няма да разберем какво е.
Защото им липсва утробата.

И ето - ражда се човек

III.

Току-що съм оставила осемседмичната си дъщеря. Нахранила съм я. Приспала съм я. Следващите няколко минути са само мои. Спирам се в коридора, за момент вярвам, че ще мога да си измия зъбите, да хапна нещо или дори да се изкъпя. Още преди да успея да избера в коя посока да поема - ляво, към банята, или дясно, към кухнята - тя се разплаква отново.

“Къде е брошурката, която ни дадоха в болницата?”, питам мъжа си. “Онази озаглавена “Бебетата плачат ужасно много”

Не се казва “Бебетата плачат ужасно много”. Нещо по-скучно от това е. Но в хаоса, който последва раждането, сме я загубили и сега никога няма да разбера какви са безценните съвети, описани вътре. Може би пише, че плачът й е направен от свелина. Че е раят, изпълнен с невидими птици. Може би нямаше да пише, въпреки че би могло, че бебешкият плач е основата, на която се гради всяко изкуство. Може пък и да пише как да я накарам да спре да плаче толкова ужасно много.

IV.

Първия път, когато едно бебе се разплаче, получава точки за това. Скалата Апгар - с категории като цвят, сърдечен ритъм, рефлекси и мускулен тонус - е първата му оценка, и то получава 2 от десетта възможни точки за силен, бурен плач. Това значи, че дробовете му са поели достатъчно кислород. Ако не заплаче и дишането му е слабо, нерегулярно, ако се дави или не може да си поеме въздух, точката е само една. Ако няма дишане - нула.

Бебетата имат нужда от тази първа глътка въздух, но не само заради кислорода. Първата глътка променя организма им. Дава сигнал на циркулярната система, която се е движила в една посока, докато бебето е било ембрион, да поеме на обратно, като ято патета, променящи посока. Преди да се роди, всичко - храната, кислородът, е стигало до него през пъпната връв от плацентата, подобна на дроб, която временно се намества в утробата на майката и играе ролята на единствена, постоянна компания на бебето: неодушевен, безличен приятел. След раждане пъпната връв трябва да бъде срязана и кислородът трябва да влиза през собствените му дробове, а храната да бъде обработвана в неговия стомах.

Тази първа глътка значи, че може да порасне и да бъде отделена от тялото на майка си личност. Че може да стане дори стара мома с десетина котки.

Нищо чудно, че с първата глътка идва и първият плач.

V.

Ако новороденото не плаче, болката е най-добрият начин да бъде накарано да го направи. Затова е и удрянето по дупето, последвано от бебешки писък, последван от облекчената въздишка на родителите. Странно е, нали? Това първо чувство на болка за бебето е първата радост за родителите.

Това, което няма да ви кажат

VI.

Преди средата на осемдесетте много лекари отричат, че бебетата могат да чувства болка. На деца до 18 месеца операциите са се извършвали без упойка.

В изследвания учените боцкат бебетата по петите, бузите и бедрата. Пускат ги от един метър (и ги хващат). Връзват главите им. Натискат брадичките им за по половин минута, че и повече. И бебета отвръщат с така наречения от учените “рефлекс”.

От едно проучване: “Очите се затварят: мастните подложки около тях се издуват. Назолабиална бръчка се появява в края на устните. Усните се свиват, устата се отваря широко, езикът е опънат, а брадичката трепери.”

Или с други думи - бебето е разстроено. Боли го. Но плачът му е класифициран като “случаен шум”. Учените отричат този шум да е опит за някаква комуникация.

VII.

Думата infant (бебе на английски) идва от Латинското infans, което значи “без глас”.

VIII.

Огромната книга за бебета ме информира, че моето бебе се смята за “лесно”. “Лесна” е, защото мога да я утеша. Ако заплаче, мога да я успокоя като я нахраня, прегърна, полюлея. Когато нищо друго не помогне, сядам на голямата топка за йога и подскачам с нея, докато очите й се успокоят, а тя се загледа в етажерката. Другите майки ме предупреждават, че така ще повърне, но тя никога не го прави.

Знам, че не всички имат моя късмет. Техните бебета плачат ли, плачат и никой не може да ги успокои. Техният плач е молба за нещо на чужд език, който не може да бъде преведен. Нямаме преводач, затова бебетата продължават да плачат отчаяно - за какво? Не могат да ни кажат. Плачът им оттеква нечут като в бездна.

Една съседка на около осемдесет ми споделя, че преди години, когато родила първото си дете, мъжа й го викнали на служба и тя останала да се грижи сама за детето си с помощ от родителите си. Бебето е имало колики, разказва ми тя, и постоянно плачело. Просто ужасно. Една вечер, тя и баща й, дочули как майка й заплашва да го пусне в тоалетната. И двамата скочили от столовете си и изтичали в банята с протегнати ръце, готови да го спасят. “Само се шегувам”, казала майка й.

Но вече никой не бил сигурен.

IX.

Устата на бебето се отваря в широка усмивка. Баща й си играе с нея. Тя е възхитена.

После веждите й се сбърчват. Звуците на възхита са заменени от гърлено ръмжене, но устата й все още се усмихва. Плаче и се смее едновременно.

“Не разбирам - щастлива ли е или е тъжна?”, питам аз.

Баща й ми казва, “Мисля, че и тя не е сигурна.”

Отговорът на вселената

Х.

Месецът, когато я направихме - когато погледнахме календара и решихме, че е подходящият момент - се чувствах сякаш правя нещо незаконно. Нямаше ли някоя висока мраморна сграда, в която трябва да вляза, опашка, на която трябва да се наредя, формуляр, който да попълня, за да имам правото да създам ново човешко същество? Трябва да кандидатстваме и да бъдем одобрени за толкова много неща - за кола, за заем, за да се оженим. Но не и за да създадем дете? Не и за ново същество с дробове и желания, и нужди за храна, за физическа близост, за умствена стимулация? Къде е печатът ОДОБРЕНО този път? Къде е бюрократът, който ще ми каже “Да, можете да направите човек. Да, можете да добавите още една душа на тази планета, още една душа, която да ходи по земята и да търси любов, да търси начини да не бъде самотна; още един човек, който ще бъде нараняван и ще наранява, без да иска разрешение. Да, можете да направите още един човек.”

Никой не ни каза това и тя се появи, 20 седмици по-късно, плуваща в корема ми, вярваща, че светът не е нищо повече от топъл червен мехур, пълен с течност с вкус на сълзи, стига да знаеше какъв точно вкус имат сълзите…

XI.

Да попиташ някого “Кога плака за последно?” е по-лично от това да го питаш колко пари изкарва или колко тежи. Въпреки това аз попитах 12 човека и те ми отговориха:

Докато четях книга във влака.
Докато се молех за петната по дробовете на приятеля ми.
Докато гледах Celebrity Rehab with Dr. Drew.
Докато разговарях с ендодонта за зъбите ми.
Докато се грижех за куче, което беше мръсно, недохранено и лишено от внимание и любов.
В съня си.
Докато гледах как двама братя скачат от скала по телевизията.
Когато бях благодарна, че имам достатъчно пелени за сина си.
Докато събирах вещите си от офиса.
Докато си мислех за това, че в един момент майка ми ще спре да ме разпознава, заради Алцхаймера.
На сватба.
Докато ядях бананов сплит.

XII.

Не плаках, когато главата й се появи. Докоснах я между краката си, когато сестрата ме окуражи да го направя. Но не плаках. Не плаках и един час преди това, когато маточната ми шийка се разширяваше, докато треперех и пъшках, ужасявайки другата леко бременна жена, която си говореше с някого и очевидно не раждаше. Не плаках, когато тялото на новороденото ми излезе, нито когато я сложиха върху мен, и лицето й, покрито с верникс, се обърна към мен. “Какво по дяволите?”, сякаш казваше изражението й.

Всъщност, първата ми реакция беше да се разтреперя. Треперех неконтролируемо. Умирах от студ. Нормално е, каза ми сестрата. От хормоните е, каза, и ме зави с топло одеало, сякаш страдах от хипотермия. Не плаках и след това, когато ми сложиха упойка, за да ме зашият. Нито когато докато дъщеря ми ме гледаше, аз видях размера на иглата, с която ме шият. Успях да я забележа, въпреки че държах в ръцете си съществото, което бях чакала 40 седмици, защото това беше предметът, с който щяха да ми причинят болка. Но не плаках.

Разплаках се след това - четири часа по-късно, под душа. Огромната вана, в която бяха родила, беше преградена със завеса и можех да си поплача на спокойствие. Бебето ми спеше, имах време да се изкъпя, да отмия засъхналата кръв и околоплодна течност от краката си, да измия косата си. Това, което усещах около себе си, не беше болничната стерилност, не беше усамотението. Вместо това усещах нещо огромно и невъобразимо, като огромен каньон. И плачех, не само от щастие, не само за живота, който бях родила, не само за независимостта, от която се бях отказала - но и поради причини, които не мога да обясня, които нямат нищо общо нито с щастието, нито с тъгата. Причини, които имат много общо с начина, по който може би бих се чувствала, ако стоях на дъното на Големия каньнон. Колко непреодолим, смъртоносен, красив и древен е той. И колко малка съм аз в сравнение.

Хелън Кърн Ланиър е автор на две книги и блогър. Преведохме за вас и още един неин текст, в който разказва за дъщеричката си, родена с рядко генетично заболяване - Супербебетата не плачат.