Автор: Надя Колева

От няколко дни по всички медии се коментира случаят с дома за деца с увреждания „Хризантема“ в родния ми град. Случаят действително е много тежък. Служителка прави видеоклипче в дома, на случващото се там насилие над деца с увреждания – насилие, което е извършено от друга служителка в същия дом.

Това е ужасно по много причини. Вярвам, че всеки сам за себе си трябва да си направи изводите кой е крив и кой е прав в цялата история, която е най-малкото грозна, ужасна, брутална! И не знам кое е по-грозното - да извършиш този брутален акт на побой над дете с увреждане? Или да го заснемеш безразлично, вместо да се опиташ да го прекратиш. И двете ми се струват еднакво нечовешки.

И докато разни хора – служителките, директорката на дома, директорът на дирекция "Образование и социални дейности" и дори кметът на гр. Габрово си „прехвърлят топката“ и отговорността за случилото се, никой не чу гласа на децата. Защото те са деца с увреждания и понякога не са в състояние да говорят!

Този случай действително отвори една „кутия на Пандора“, но дали ще успеем да си извлечем поуката от случилото се? Дали ще видим надеждата на дъното?

От една страна имаме Институциите, в многото им лица, а от другата страна са децата. Сами. Беззащитни. Неспособни дори да разкажат за това, което им се е случило.

Цялата ситуация става обществено достояние по една чиста случайност. Не се знае колко време е продължил тормозът, не се знае къде се случва и в момента, докато четете тези редове.

Това е най-страшното в цялата история. В България е пълно с хора, които са сигурни, че ще им се размине, каквото и да направят. Хора, които са забравили да бъдат хора.

Най-вероятно те обвиняват живота за това, в какво са се превърнали. Те често са и без нужното образование, без почти никакъв стимул да вършат работата си по възможно най-добрия начин. Живеят ден за ден. Не влагат много старание в това, което правят. Не ги интересува чуждото страдание, защото в някакъв момент са изгубили способността си за съчувствие. Животът ги е направил студени, вечно сърдити, начумерени и навъсени. Сигурно и вие познавате такива хора или най-малкото сте ги срещали. Те са навсякъде.

И когато на тези хора бъде възложена нелеката задача да се грижат за други хора, за деца, за болни и хора в неравностойно положение, те намират в грубото си отношение отдушник – вместо да се съсредоточат върху личностните си проблеми, прехвърлят отговорността за нещастието си към хората, за които трябва да полагат грижи. Така е по-лесно. И по-удобно.

Нерядко техните подопечни са в тежко състояние и грижата за тях е трудна и изморителна. Но и те са нечии деца, и те са нечии родители. Говоря не само за децата, защото и много възрастни хора в домовете за възрастни хора също са подложени на тормоз. Защото са слаби. И болни. И няма кой да им помогне.

Те го знаят. Знаят го, въпреки тежкото си състояние. И са се примирили, защото наистина се оказва, че няма кой да защити правата им.

Няма кой да научи хората, които се грижат за тях, да бъдат малко по-човечни. Няма кой да обясни на тези хора, че тяхната професия е специална. А няма ли поне кой да проверява психическото състояние на хората, които се назначават в тези институции? Нима е толкова трудно?

Уви, държавата отново крие лицето си зад няколко институции, които доста умело прехвърлят отговорността помежду си. Методът е изпитан. Накрая журналистите ще се уморят да питат. Хората бързо забравят, ще им бъде подхвърлена някоя друга „гореща“ новина и бавно и постепенно проблемът ще бъде „заметен“ под онзи голям килим, под който замитат какво ли не в последните почти 30 години!

Но аз не мога да се примиря с това, че най-слабите в нашето общество всъщност страдат най-много! Не мога да допусна това да продължава да се случва и макар да знам, че нещата не зависят от мен конкретно, иска ми се да вярвам, че обществото ни ще „порасне“, че хората, които срещаме всеки ден по улиците, действително жадуват онази промяна, за която си мечтаем от толкова много време. Но промяната трябва да тръгне от нас.

Обществото ни е болно. Но и държавата ни е болна. Проблемът е толкова голям, че ще е истинско чудо, ако се намери някой, който да поеме отговорността за случващото се и не само да поеме отговорност, но и да се погрижи наистина да е за последно. Защото преди се е случвало, помните Могилино. И тогава си обещахме, че няма да се повтори. Защото утре пак може да се случи и това може да е вашето дете! Защото преди да сме лекари, болногледачи, асистенти, социални работници или каквото и е да е друго, преди всичко това ние сме хора и никога, при никакви обстоятелства не бива да го забравяме.

За мен единственото решение е при всеки подобен случай да се търси отговорност на всяко ниво - от ниво болногледач до ниво директор и да има ясна и строго установена процедура на взаимен контрол и системни проверки, по възможност и инсталиране на камери. Защото когато децата мълчат, обществото трябва да заговори.

Снимка: bgonair

Препоръчваме ви още:

Търпимост и търпение

Ако не те чуват – извикай пет пъти

За да няма деца "от дом"