Автор: Мария Пеева

Така ми каза Никола, засмя се и сви рамене. Никола е едно умно, лъчезарно 19-годишно момче, студент първа година, брат на моята снаха Яна и част от нашето семейство. По щастлива случайност без да полагаме особени усилия от първия ден, в който Теди и Яна ни запознаха с родителите на Яна, се харесахме и си допаднахме. До степен да се събираме заедно за Коледа и Великден или да ходим всички накуп на почивка някъде. Това, мисля, не се случва чак толкова често и отсега съм се запритеснила, че ако, дай боже, по същия начин един ден се събираме с всички сватове (знаете, че имаме четири момчета), просто няма да има къде да се поберем в разширен състав. Но да се върна на темата. Всъщност, не, да почна малко по-отдалеч.

Моят Иван е от поколението традиционалисти, което използва обидни думи по различни поводи и с различно значение.
- Глей го тоя..., пак изпусна топката!
- Тоя.... как се навира пред мен, ще ме блъсне!
В същото време, ако го питате мрази ли хомосексуалните, ще се учуди.
- Чак пък да ги мразя? Нищо не са ми направили. Освен това имам един приятел гей, който е много читав човек…

Честно казано, не ми правеше особено впечатление, докато Теди не каза веднъж.

- Може да обидиш някого така, татко.

- Е, аз не говоря така пред чужди хора, само пред семейството.

- Именно. Може да е някой от семейството.

- Да бе...

Иван сякаш не обърна особено внимание тогава, но аз се замислих. Имам четири деца. А ако някое от тях е хомосексуално? Обикновено човек усеща такива неща в пубертета, когато е най-уязвим и чувствителен. Как ще се чувства, ако расте в семейство, за което това е табу? Вариантите са два - да не ни каже и да се крие от нас, което неминуемо ще ни раздалечи. Или да ни каже и ние да го отхвърлим. Децата са най-голямата ни инвестиция. Отдаваме им поне 20 и повече години от живота си. Влагаме в тях чувства, работа, грижи, средства и време, в такива неизмерими количества, че нищо друго не може да се сравни с тях. Бихме ли искали един ден тази наша любима и най-скъпа инвестиция, нашето собствено дете, просто да си тръгне от живота ни, да се отдалечи завинаги и да изгубим връзката си с него? Само защото не можем да го приемем такова каквото е? Нима сексуалността му го прави различно дете или някакъв съвсем друг, непознат и чужд човек, когото ние не обичаме? Способни ли сме да приемем собственото си дете, ако то не отговаря на очакванията ни? Бихме ли го отхвърлили, бихме ли се срамували от него? Бихме ли се притеснявали какво ще кажат хората, сякаш това е по-важно отколкото как се чувства то?

Мисля, че една майка не иска нищо по-различно от това детето й да е щастливо. Затова съм си дала дума да приема децата си такива каквито са, независимо дали това ми харесва или не, и дали отговаря на моите собствени разбирания и начин на живот. Те са тези, които са, и чувствата ми към тях няма да се променят, защото не са като мен или баща си в което и да е отношение. Нима майката би обичала детето си по-малко, защото е дебело? Или защото не е математик или футболист като баща си? Или къдраво като него? Защо тогава би го отхвърлила, задето не харесва момичета като баща си? Ще ви кажа защо - защото така са ни учили и защото “какво ще кажат хората”. Е, майната им на хората и на всичко, на което са ни учили. Децата са по-важни.

Не си спомням точно кога Теди и Яна ми казаха, че брат й е гей. Но помня много добре как разбраха за това момчетата. Косьо веднъж пусна някаква шегичка в стила на баща си за един футболист. Аз му казах същото, което чух от Теди, че не бива да се шегува с това, защото не знае кого ще обиди, дори да сме си само ние, хора от семейството. И допълних, че Никола е гей. Косьо изпитва огромно уважение към Никола, който е блестящ физик и математик, завършил е любимото му училище и знае купища супер интересни неща. Плесна се по челото: “Леле, дано не съм казал пред него нещо такова.” На Коко не му казах специално. Той ме попита веднъж: “Мамо, защо Никола се е снимал в Инстаграм как целува някакво момче?” Аз му отговорих: “Защото е гей и харесва момчета.” Коко каза: “А, ясно.” И това беше разговорът. Повече не е ставало дума и отношенията ни с Никола не са се променили. Хетеросексуален или хомосексуален, той си е все същият Никола. Ако човек го харесва, ще си го харесва всякак. А ако не му допада по характер, сексуалността му няма да промени това.

Веднъж си позволих да попитам Никола дали някога е харесвал момиче.
- Имам много приятелки и харесвам много момичета, ми отговори той. Но нямам никакво влечение към тях. Това просто не зависи от мен. Иначе защо бих си го причинил, за бога? Знаеш как е. Никой не обича гейове.

И е прав. Ние сме възпитани да не обичаме хомосексуалните. Представете си какво означава това за едно дете на 16 години, което осъзнае, че е гей? Представете си срама и вината му, усещането му за изолация и отхвърляне. Страхът да сподели с най-близките си хора, майка си, баща си, семейството. В България няма такава статистика, но в Щатите данните показват, че децата с хомосексуални наклонности правят опити за самоубийство 4 пъти повече от хетеросексуалните деца. И най-често това са деца, които не са приети от семействата си. На които майките им казват: "Какво ще кажат хората? Как можа да ми причиниш това? Какво ще правя сега с теб? Не те ли е срам?" Или още по-зле - плачат дни наред и изпитват огромно чувство за вина, че някъде са сбъркали във възпитанието и са направили децата си хомосексуални. Нямате вина, майки. Никой не е виновен, че се е родил такъв, какъвто е. Не се обвинявайте и приемете децата си.

Иска ми се да видите това видео. В него Никола и майка му разказват за пътя, който изминаха и който тепърва ще вървят рамо до рамо, майка и син. Това не е лек път. Но той не е въпрос на избор, а на съдба.

А за нас какво да кажа? Нека внимаваме кого мразим, приятели. Може да е някой, когото обичаме.
Иван вече не казва “Егаси ...”, когато някой опонент фаулира наш футболист. Сега крещи “Егаси идиота”. Не е похвално, но е стъпка напред. А стереотипите се променят така - стъпка по стъпка.

От известно време ми се иска да ви разкажа тази история, но не ми беше удобно да попитам Петя и Никола. Това са твърде лични преживявания и не всеки е склонен да ги обсъжда публично. Сега я споделям с вас с тяхно съгласие и позволение. Не защото толкова държат всички да знаят, а защото искат да помогнат на майките и децата в подобно положение. Не се затваряйте в себе си и не се измъчвайте, ако преживявате това. Потърсете помощ и разбиране. Има хора, психолози и експерти, които могат да ви помогнат. Single Step е българска фондация, която осигурява психологическа помощ и съвети за деца, които се тревожат от хомосексуалността си и техните родители. Скоро ще има гореща телефонна линия, а тук може да намерите онлайн чат. Ще бъдете напълно анонимни. От другата страна има обучени доброволци, които ще отговорят на въпросите ви и ще разберат проблемите ви.  

Знам, че не е лесно да отхвърлим стереотипите. Затова и не настоявам. Моля ви само за едно. Поставете се на мястото на това дете, което във възрастта, когато всички искат да са като останалите, разбира, че е различно. И то различно по трудния начин - защото голяма част от обществото мрази и се подиграва на такива като него. Че майка му ще се срамува от него, а баща му ще крещи и ще го отхвърли... Не бих искала да съм на мястото на това дете. И да знаете, то също не иска.

Нека му помогнем.

Писала съм и друг път по тази тема, но никога толкова лично. Тук ви разказвам историята на моята приятелка Холерата и нейния син, връстник на Алекс. А тук написах писмо до моя приятел гей.