Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

На горната снимка виждате ПОЧТИ цялото ми семейство. Липсват не само кучетата и котката, но и доста роднини. И един от тях е братът на Яна, който учи на другия край на света и нямаше как да присъства на коледната ни фотосесия. Когато публикувах снимката във фейсбук, на Ники изглежда му домъчня и изкоментира отдолу.

Вижте каква снимка направи Яна специално за него.

76646866 432031017707969 1335904304170532864 n

Защо ви пиша това? Ако имате повече от едно дете или сте отраснали с брат и сестра, най-вероятно знаете колко често се карат братята и сестрите. Моите четирима сина, независимо че са с голяма разлика, постоянно водят битки помежду си. За всичко, което можете да се сетите. Тази вечер например Коко и Алекс (двамата по-малки) се скараха кой ще спи с кученцето. От детската стая поне половин час се носиха тежки обвинения в несправедливост. Сравняваха времето, което днес всеки от тях е прекарал с клетото животинче, което всъщност едва понася деца. Разправяха се кого повече обича Фреди и кой от тях повече обича Фреди. Ако кучетата можеха да говорят, Фред най-вероятно щеше набързо да им обясни кого обича най-много. Не че те не знаят.

77234345 409149716634604 8850995782426296320 n

Но сега ще ви разкажа нещо за моите вечно каращи се синове.

Знаете, че преживяхме голям ужас тази година. Внучето ми Борис, син на най-големият ми син, претърпя тежка операция след съмнения за злокачествено заболяване на бъбрека. Април ни беше кошмарен месец и честно казано, предпочитам да не си го спомням. Но освен всичко останало, което се случи, това беше и месец, в който видях колко много момчетата ми се държат един за друг. Видях, че колкото и да се карат за дреболии, когато стане наистина страшно, те са готови на всичко за брат си. И за детето му.

През месец април те не се скараха нито веднъж за нищо. Кълна ви се, понякога ми се искаше да се карат, да си крещят и да се състезават, вместо постоянно да си отстъпват и помагат. Или поне ми се искаше да не го правят по ТАЗИ причина.

През месец април чух от тях разговори не като за възрастта им. Чух как обсъждат помежду си кой ще даде бъбрек на Борис, ако се наложи. Бяха измислили план. Бяха проверили в интернет. Бяха подготвени.

Когато операцията мина успешно и хистологията излезе с най-добрия възможен резултат, настана обща еуфория. Скоро след нея всичко беше по старому и те отново се караха помежду си и се дразнеха, и се предизвикваха.

Идея нямате колко съм доволна, че е така. Сто пъти предпочитам да се карат за ежедневните дреболии, отколкото да се обединяват заради тежки проблеми.

Но е успокоителна мисълта, че ако се наложи, ще го направят отново.

Прекрасно е това - да имаш брат или сестра. И винаги ще ми липсва.

А хубавото е, че насред всичките дрязги помежду си, понякога правят толкова мили неща. Преди няколко дни Алекс ревна за едни специални маркери, каквито Коко има. Ние отказахме да му купим, защото всъщност най-големият ми син Теди вече му ги е поръчал за Коледа. Съответно не можехме да му кажем защо не му ги поръчваме, защото ще издадем подаръка на Теди и Яна.

На Коко обаче му дожаля. И познайте какво. Уви половината маркери в един лист, надписа го "ЗА АЛЕКС" и му ги подари.

Алекс беше толкова щастлив. Изчезна в детската и след малко се появи с писмо за Коко.

В писмото пишеше само една дума.

БОГОДАРЯ.

Търсих писмото да го снимам, но Коко явно си го е скрил. (Каза, че ще му го даде на Алекс на абитуриентската).

А тази вечер? В крайна сметка единият взе Фреди, а другият Фройд и настана мир.

Яна е щастлива, че си има Ники.

Мъжът ми е щастлив, че си има Митко.

А на моите синове ще кажа. Обичайте се. Карайте се колкото си искате. Важното е, че се обичате и когато нас ни няма някой ден, ще се имате един друг. 

За което и аз като Алекс ще кажа “богодаря”.

Само че на Господ.

.

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Моето четвърто дете навършва годинка! То бе заченато изненадващо, раждането му все още ми е мъгляво и въобще не присъстваше в жизнените ми планове. Да, говоря за книгата и го правя с преднамерено лигав патос, но игнорирайки абсурдната и клиширана хипербола, по-нататък смятам да съм пределно искрен и прям.

"Дневникът на един (татко) звероукротител" е резултат от флирта на издателствата със социалната медия, която разглеждате в момента. Аз пишех постове, те събираха харесвания и накрая получих предложението да напиша книгата. Това явление е сравнително ново и резултатите му са противоречиви, но явно е част от бъдещето и се надявам да ражда все по-хубави плодове.

Татко Калоян го създаде Мария Пеевa, а и книгата нямаше да съществува без нея, така че справедливо споделям отговорността! Тя ме убеди да се срещна с издателството, да продължа да пиша и да предам ръкописа, така че се сърдете или благодарете на Мама Нинджа! На всички, които четат тези редове имам да кажа няколко думи, но ви обещах да съм честен и още в началото ще ви призная, че нямаше да чуете и дума от мен, ако книгата не се продаваше добре. Напротив, ако беше провал, изобщо нямаше да се занимавам с "Дневникът…", а щях да се правя, че не съществува, както правят "Guns n Roses" с тяхното спагетено недоразумение.

Не смятам лицемерно да ви благодаря, че сте я купили или чели, понеже не бихте го направили заради синьо-зелените ми очи и фигура на древноримски чревоугодник, а защото сте очаквали да получите нещо в замяна! Надявам се, че сте сключили добра сделка и да не се чувствате прекарани, когато сте си купили книгата, но ако все пак е така, пратете ми адреса си и ще получите мои записи на известни естрадни шлагери и ще се убедите, че в живота има много по-лоши неща. Стъпил върху хилядите продадени бройки (как да го премълча, след като и аз съм изумен?!), благородно, но вероятно и с доста зле прикрито снизхождение ще споделя някои мисли с вас.

Първо, позволете ми да предупредя всички пишещи, които мислят, че са блестящи творци и самородни таланти, а блестящата идея да издадат книга им е била втълпена от приятели, роднини и непознати хора от Фейсбук, че вероятно ги чака голямо разочарование. Ласкателството е безплатно и затова хората го сипят щедро, без да осъзнават, че можете да изгубите реална преценка за възможностите си и да си създадете фалшиви надежди. Ваша работа е дали ще се вслушате в "страхотно пишеш, трябва да издадеш книга" или ще запазите хладнокръвие и предпазливо ще се запитате дали наистина имате какво да кажете на света и разполагате с нужните средства да го направите. От друга страна, ако се разровите, ще намерите наистина жалки творби, така че летвата не е вдигната толкова високо, стига да не очаквате огромни купища пари, признание и слава!

Веднъж излязла книга с вашето име на корицата, вие попадате в центъра на една обширна и светла бикоборска арена, а върху ограждащите ви трибуни са наредени хора, които настървено ще ви замерват с мненията си. Оправяйте се както можете и без хленчене, защото сами сте се набутали там, когато сте изявили творчески претенции! Ако в книгата ви има биографични нотки, ще се чувствате особено разголени и незащитени, а високи нива вродена темерутщина ще са ви от полза. Разбира се, има го и варианта да не продадете достатъчен брой книги и съответно да ви липсват каквито и да са отзиви, което всъщност е много по-обезкуражаващо.

На някои ще им хареса какво сте написали, а на други не, и въпреки, че ще разправяте с кротък тон, че го приемате спокойно и сте надрастнали субективните оценки, всъщност (под)съзнателно ще искате да нараните вербално и физически всеки от вашите противници. При мен беше кратък импулс, който зряло преодолях с времето и днес дори леко съжалявам тези нещастни, самотни, скапани лайняри, които не харесаха моя шедьовър, а ако спрат да се крият зад тези фалшиви профилчета и си покажат мръсните мутри, може и друго да им се случи, ако ги засека някъде! ( звучи "Angel of Death", а аз крача застрашително с ръждясала верига в ръка, докато зад мен избухва бензиностанция и пламъците осветяват свирепата ми физиономия, която предвещава ужас, кръв и бахур!).

Тези, които харесаха книгата, могат да приемат това като доказателство за своята широкоскроеност и оригинално чувство за хумор. Щом сте харесали какво съм написал, значи сте забавни и открити хора, които са успели в живота и имат силата да му се наслаждават. Вероятно и аз ще харесам нещата, които правите и създавате, но не защотото вие харесвате книгата, а защото готините и красиви хора като нас се подкрепят( звучи новия албум на Ицо Хазарта, а с ехидни усмивчици, които демонстрират интелектуално-моралното ни преимущество, всички заедно уринираме върху плакати на Криско и Преслава).

Убеден съм, че приехте предните два абзаца със същата доза ирония, с която ги написах!

В крайна сметка винаги си спомням думите на Мария, когато обсъждах с нея идеята за книга: " Ох, извинявай, че закъснях, но трябваше да оправя кочината вкъщи! Аз съм с колата, нотрябваше да оправя кочината вкъщи! Аз съм с колата, но може да пия една малка бира, а? Да издадат твоя книга е забавно и интересно. Това е шанс за едно ново приключение и не се дава на всеки, така че няма какво да се чудиш!".

Сега не съжалявам за авантюрата си и може би благодарение на нея разбирам живота, хората и себе си една мъничка идея по-добре. Не се окъпах в пари и слава ( все пак се надявах да се запозная с Дженифър Лопес!), но пък получих незаменим урок за човешката природа, когато реших да ръся безценното си мнение за всеки нашумял казус. Трябва да си призная, че щедро предоставях възможности за конфронтации, пишейки от пожара в Нот'р Дам, та чак до Стратегията за децата. Съвсем в реда на нещата беше да ме обвинят във високомерие (ся, като издаде книга и много знаеш?), в измама (ама аз мислех, че само весели работи пишеш!) и в продуктово позициониране (ама ти пишеш тука, за да си правиш реклама и да си продаваш книжката!). Признавам си само един от тези грехове!

Обаче не си въобразявайте, че съм добронамерено и свръхтолерантно същество, което намира красивото във всичко около себе си! И аз не харесвам някои от днешните писания, но не изпитвам нужда да обиждам и ругая авторите и техните почитатели. Например, невинаги се забавлявам със северозападния постояннопсуващ пиянски хумор и диалектът им не ми е особено смешен, но аз съм от югоизтока и вероятно причината си е чисто географска. Въй, ни са впрягайти ся манячета, сички сме яки и забавни копилета!

След няколко месеца на пазара вашето безценно творение започва да събира рецензии и вие изчитате всичко, което намерите. Рядко и почти невъзможно е да попаднете на смислено и аргументирано ревю, но това е нормално и наистина не бива да ви ядосва. Хората, които са компетентни да ви обяснят къде и какво можете да подобрите, не са длъжни да се занимават с вас, но за сметка на това хората, които не са компетентни ще си умират да се занимават точно с вас. Нито една реакция към книгата няма да ви остави равнодушни, а доста често ще се изненадвате от впечатленията, които сте оставили у читателите. Понякога се чувствах, че все едно съм взел хапче Виагра, но ми се е втвърдил...носът! Очаквах нещо да се случи, но не точно това.

Негативните отзиви е най-добре е да ги подминете великодушно, въпреки че вие си решавате и имате право да си губите времето и нервите в безмислени кибербитки, които звучат приблизително така:
- Написали сте най-тъпата готварска книга, която съм чел/а! Аз чета само готварски книги, но във вашата "творба" не открих нито една свястна рецепта. Всяка книга, която не е готварска е боклук и не заслужава нито да се пише, нито да се чете!
- Никога не съм претендирал, че моята книга е готварска и съжалявам, че сте си загубили времето да я четете!
- Глупости, изобщо не съм ви чел/а книгата!
Пак си помислете дали изобщо да започвате този спор, но всъщност негативните коментари показват, че сте се справили добре. Ако липсват, означава че сте угодили на всички, което хвърля съмнения върху чистоплътността ви!
Да издадат твоя книга може да ти помага в доста ситуации и винаги можеш да се възползваш, за да споменеш този факт:
- Господине, глобявам ви 20 лв. за неправилно паркиране! Фишът…
- Ама чакайте малко, аз тука за малко само…
- Няма за малко господине! Фишът…
- За половин минута бе, чуек! Не може ли…
- Не може!
- Тц, тц, тц, що така ся?! Айде пишете, като сте решили! Бахти държавата!
- Ще може ли шофьорската ви книжка и талона на колата?!
- А! Като казахте книжка и се сетих. АЗ СЪМ НАПИСАЛ КНИГА!
- Браво, господине! Ще може ли сега…
- Да ви подаря една? С автограф?!
- Не, благодаря! Сега ми дайте…
- Абе весела е и ще се смеете! В началото започвам с описание на…
- Заповядайте фиша! Можете да го платите…

Не съм казал, че винаги помага!
76751412 272931900332087 1494669170426511360 oЧетвъртото ми дете (за "Дневникът…" говоря) се държи почти като другите три и понякога ми причинява малко главоболие, но осезаемо преобладават моментите на удовлетвореност. Приемам, че има своите достойнства и недостатъци, но не защото някой от вас ми го е казал, а защото аз сам ги виждам. Може би аплодисментите и освиркванията на публиката не са толкова важни, колкото аплодисментите и освиркванията в собствената ви глава, с които заспивате или събуждате!Боклук, подпалка, бестселър или бъдеща класика (пак е иронично, спокойно!), " Дневникът на един татко звероукротител" днес навърши година и с ръка на сърцето заявявам, че всъщност всичко написано дотук е претекст, за да си отворя бутилка от любимото уиски. В крайна сметка, ако си издал книга, хората не те съдят толкова строго заради пороците ти, а такива имаме всички - както добрите, така и лошите автори! Наздраве!

Бележка на Мария: Честита първа годинка на четвъртата рожба, Калояне. Да, това е първата ти книга, но знам, че няма да е последната и ти желая още много, много успехи! Ти ги заслужаваш, защото си талантлив и сам се създаде! Написа един куп весели истории, които направиха деня на много хора, а после написа и най-забавната книга за бащинството. Голям си, Калояне!

И още нещо - откакто предлагам книгата ти в сайта заедно с моите, имам няколко молби за твоя книга с посвещение. Човече, хората мислят, че живееш у нас! Представяш ли си, да съберем нашите четири и вашите три деца, и кучетата, котката и папагалите на едно място!

Боже опази! А ти пиши! Откъс от книгата можете да прочетете тук.

Още от Калоян: 

Животът ви е такъв, какъвто искате да бъде

За пета поредна година “Базар на професиите” ще запознае деца и младежи със специалисти от най-различни области, които ще им представят по интересен и увлекателен начин своите професии. Инициативата, реализирана от Българската мрежа на Глобалния договор на ООН (БМГД), подпомага ранното кариерното ориентиране и насърчава съзнателния избор на професия. Тя ще събере деца на възраст 8-16 години на 22 и 23 ноември в София Тех Парк, а входът е свободен.

Професионалисти от над 20 компании и над 40 лектори вече подготвят своите интерактивни щандове и вълнуващи презентации, за да разкажат на младите участници как преминава един техен работен ден, какъв е пътят до мечтаната професия и защо трудът им е ценен за oбществото. 

“Изборът на професия е важен и трябва да бъде направен информирано и отговорно. Базарът е чудесна възможност деца и родители да се срещнат с много специалисти от различни области. Колкото и контакти и възможности да има всеки от нас, непосилна задача за всеки родител е да осигури не само такова разнообразие, но и хора, които са се подготвили специално, за да представят професиите си по интересен и разбираем начин”, коментира Огнян Траянов, председател на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. “Чест прави на професионалистите и фирмите, които се включват и инвестират своето време за подготовка и участие, защото това е инвестиция, която ще се възвърне след много време и не директно към тях”, допълва той.

В програмата в петък, 22 ноември, ще вземат участие организирани училищни групи, които могат да се регистрират до запълване на местата тук. А в събота, 23 ноември, събитието ще е отворено за всички деца и младежи, които имат желание да разберат тайните на различните професии, както и за техните родители и близки. Освен ценен помощник в насочването в кариерния свят, Базарът е прекрасна възможност децата да прекарат един ден в смислени занимания с любимите си хора.

Посетителите на Базар на професиите 2019 ще имат уникалната възможност  да чуят от самия Владимир Николов как се става волейболист от световно ниво, да научат как се става композитор от Мария Каракушева и да не забравят, че работата може да е кауза - от Ива Петрова от фондация Bcause. От  Жюстин Томс ще разберат какво е да си специалист по дигитален маркетинг, а защо е важно да има защитник на правата на децата ще разясни Мария Янкова от UNICEF. Посетителите на Базара ще се запознаят с още куп интересни професии - 3D артист, минералог, жестомимичен преводач, фотограф, астроном, социален предприемач и още много. Презентациите ще са интересни и забавни, ще има и игри, например “Пътешественик в бъдещето”, която ще пренесе участниците в 3D виртуален свят! Част от презентациите ще бъдат заснети и ще могат да бъдат ползвани като обучителни материали.

Programa petyk

“Базар на професиите” е част от програмата “Гордея се с труда на моите родители” на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Тя стартира преди 7 години и до момента над 5200 деца са опознали работното място на своите родители, научили са с какво мама и татко са полезни на обществото и са оценили труда им. Целта на финалната част от програмата - „Базар на професиите” - е да помогне на децата и младите хора да разберат от първо лице какво прави даден професионалист в своята сфера, да осъзнаят, че трудът не е само средство за изкарване на средства, а потребност и ценност, която може да носи удовлетворение и радост. Мащабното събитие е и доказателство, че бизнесът има визионерска и общественополезна роля. 

“Преди седем години, със старта на програмата, БМГД демонстрира силата на колективния проект. Успя да запали интереса на хиляди деца, компании, учители, родители и днес инициативата е разпозната от МОН, Европейската комисия, обществото.”, разказва Дарина Георгиева, изпълнителен директор на БМГД, и допълва: “Програмата има много привърженици и последователи. Решението на младите хора при избор на професия трябва да се базира на личностните им качества, на доброто себепознаване, информираност и за професиите и възможностите за реализация. Именно възможност за такива срещи дават „Гордея се с труда на моите родители“ и Базара на професиите.”

Очакваме и вие да се включите, за да покажем заедно, че бизнесът е сила за добро!

Петото издание на “Базар на професиите” се осъществява с медийното партньорство на Economy.bg, Investor, Bulgaria ON AIR, Bloomberg TV Bulgaria, Dnes.bg, Teenproblem, Az-jenata.bg, b2b Media, Детски дневник, Жената днес, Mama Ninja, ПоПоТам Майко мила, Mediabricks.bg, Danybon.com, Computerworld.bg, LoveTheatre.bg, Аз чета, Uspelite.bg, Sofia Plays.

Автор: Мария Пеева

Докато пиша тези редове, едно малко кафяво, топло същество с гладка козинка, се е отпуснало в скута ми и лекичко похърква. Дали е сладко? Това е последното, което бихте си помислили за него. Най-напред защото мирише на мръсни чорапи. Не знам дали е негова специфична миризма, или всички стари кучета вонят така. Има (за жалост) само два зъба, при това жълти и стърчащи като на миниатюрен глиган. Често пръцка, а понякога и се подмокря. Като добавим към това и омразата към всеки, който ме доближи, ръмженето, оголените (за щастие) само два зъба, можете да си представите картинката.

Фреди не е сладък. Той е едно клечаво, патраво, миризливо и доста злобно старче, което се появи в живота ни толкова неочаквано, че ми трябваше седмица да осмисля собственото си решение.

Това е от тези истории на “спонтанни добри жестове”, които понякога споделям с вас. Но този път няма ви да окуражавам да опитате и вие, а ще ви предупредя.

Не правете това у дома. 

Освен ако наистина, НАИСТИНА го искате и наистина, НАИСТИНА осъзнавате какво предстои.

Преди три седмици или там някъде една приятелка сподели в майчинската ни група пост, който ме разплака. Буквално. Не защото не съм чела подобни истории и споделяла някои от тях.

Просто така се случва понякога в живота - нещо те трогва повече от друго, по знайни или незнайни причини. И не само че те трогва, ами те изяжда отвътре, ако не направиш нищо, за да помогнеш.

И така прочетох въпросния пост късно вечерта. След което отидох при Иван и му го наврях в лицето.

- Моля те, моля те, моля те, виж това кученце.

Изглежда съм вкарала в употреба особения поглед и тон, защото Иван само ме погледна и каза: 

- Меро, ти си луда. Прави каквото искаш. 

Децата заподскачаха възторжено. “Уау, ще си имаме трето кученце.” Кучетата и котката все още не знаеха какво ги чака. За тях след малко.

Писах веднага на Розалин, която беше подслонила Фреди в дома си и му търсеше осиновители. Когато разбра, че сме голямо семейство с много деца и животни, усетих колебание в нея.

- Той е старо куче - ми каза тя. - Иска спокойствие, иска да спи в леглото, понякога си върши работата вътре. И… доста намирисва.

В никакъв случай не мога да кажа, че всичко това ме зарадва. Но пък от друга страна Розалин постъпи точно както трябва - не представи положението по-розово, отколкото е, само и само да се отърве от кученцето.

- Ще се справим. - казах й.

Имам чувството, че колкото повече тя ме разубеждаваше, толкова повече исках това клето животинче.

Защо ли? Може би от чист инат.

А може би по някакъв странен начин то прие образа на кученцето от детската ми книга, която написах месеци преди това. В нея се разказва за куче, и за загуба, и за неизпълнени обещания. На всичкото отгоре според децата Фреди дори прилича на кученцето от илюстрациите на Клементина. 

В живота няма случайни неща, казват хората. И да, клише е, но клишетата се раждат от живия живот.

Untitled collage 3

Все пак подозирам, че ако се бяха появили други осиновители, Розалин нямаше да ни го даде. Защото, разбирате ли, той наистина е едно старо и изморено животинче, което гледа да си полегне при всяка възможност.

А у нас, знаете, екшънът е сериозен.

Но поради липса на по-добри кандидати, след десетина дни проучване и разговори с Розалин в крайна сметка Фреди се озова у дома. Забелязах известна тревога у Розалин, когато дойде да ни го донесе и й обещах да й пращам снимки поне първите дни.

Все още го правя.

През първите дни държахме хъскитата далеч от него. Исках да се уверя, че са свикнали с миризмата и присъствието на друго животинче, преди да ги събера. С котарака Фройд мина лесно, но Фройд е такава душица, че всекиго би обикнал.

Някъде на третия ден забелязах, че кучетата са готови да го приемат. Физиономията им се промени и вече не го гледаха като плячка или храна, а с далеч по-здравословно любопитство. Давах им да го подушат от моите ръце винаги когато ни доближат. После започнах да го пускам на земята пред тях. Свикнаха. Чара го настъпи един-два пъти, докато се научи да я избягва. Като цяло отношението им към него е на снизхождение и недоумение. Вероятно, ако можеха да говорят, щяха да ме попитат: “Мирише на куче, прилича на мелез от котка и чехъл. Що за чудо е това?”.

А аз бих им отговорила: 

- Това е Фреди.

Който на свой ред не е особено доволен от снизходителното им отношение и честичко им ръмжи.

За мое огромно изумление хъскитата и котаракът Фройд търпят дори това. Не му ядат храната, не отговарят на ръмженето му, понасят ревността му, когато посегна да ги погаля. Приеха го както децата биха приели възрастен дядо, когото си приютил в дома си, защото вече не може да се грижи сам за себе си.

Много е вероятно да се чудите защо изобщо си причиних това и малко ли са ми другите деца и животни.

Това е постът. Ако го прочетете, може би ще ме разберете. Снимката и текстът са на Anita Ge, а в групата ни ги сподели Светлана Павлова.

Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките. Можех  донякъде по тоя път.. След стотното, сто и петдесетото..след шестстотин и петдесетото, след  хиляда петстотин и второто ..някои  наистина минават покрай мен без да ги „усетя”. Много от тях всъщност, срамно много.От друга страна , знам, че ако ги усетя всичките ще спра изтощена на първия завой  и а няма да мога да продължа да им помагам с това да ги покажа през обектива. Затова вдигам защитната стена и снимам пак и пак – не питам кое как се казва, не питам за историите им. Поглеждам издълбоко в два – три чифта очи, чувам ги да ми разказват  тежките си истории  и излизам през портите на приюта набързо, бягам от там, преди да погледна в още едни очи, за да се опазя от още една история и да мога да вляза пак.

Има обаче такива кучета, които разбиват с първия поглед всички възможни стени име сриват из основи.  Като Фреди. Не му е това името. Не знаем как се казва и затова му измислихме ново име.Като на много други. 

Знаем, че е бил намерен ей такъв мъничък, стар, окуцял и болен насред София. Знаем, че спасителки се опитваха да го спасяват от лекарите, до които беше стигнал за да бъде спасен, опериран и излекуван..Не успяха, та Фред получи помощта от която наистина имаше нужда. 

А  другото ни го разказа той. Че не е бил сам никога преди .Че е бил глезено, обичано куче, носено в чантичка. Че  не знае как да заспива сам на пода.Че е живял обграден от любов, повече отколкото виждат в живота си повечето кучета. Че заради тая любов, никой не се е и опитал да го научи да е куче. И че остарял и куцичък, вече не си е отивал с красивите чантички в които са го разнасяли. И се е озовал сам, навън, където рядко дори са го оставяли да стъпва по земята. Знаем и че не знае ЗАЩО са го изхвърлили. Не разбира. Не знае какво е направил и как да го поправи.Няма и да  разбере – никога. Опитва се  сега да поправи стореното лошо, което е накарало милата стопанка да го изостави.И следва на тъничките си, болнички, залитащи краченца всяка жена, която е около него. „Тука съм.Мога, виж!Голям съм.Не съм остарял!Нека вървя с тебе!Няма да съм лошо куче,обещавам! Няма да съм куче въобще, каквото искаш ще съм ..не ме оставяй! „ ...

Кучета като Фреди разбиват не само мен. Разбиват всички ни. Старите изоставени ненужни живи играчки на някоя красавица... Тя сто на сто вече има ново,модерно, малко, побиращо се в чантичка кученце, което повече да си отива с обувките ѝ за новия сезон. Което също като Фреди няма да разбере защо някой ден. А той е сам.Много сам.

Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките.

Фреди обаче...

**

Фреди е намерен изхвърлен на улицата и е получил лечение в клиниката във Връбница.Фреди търси дом, в който няма да има значение дали си отива с новите чанти и обувки. Ако това е Вашият дом, свържете се с мен, Rosalin Schmiech или Бандата на 1500-те/1500 Dog Gang

73417774 10218139661255841 3534320882707070976 o

 

И така се сдобихме с трето кученце, порода кифленско.

Казах на снаха ми:

- Яна, виждаш ли сега? Явно цял живот съм мечтала да съм кифла и да си нося малко кученце в чантичка. И на стари години станах кифла със старо кученце.

А Яна ме погледна с усмивка:

- Мими, не искам да те разочаровам, но ти си кифла, откакто те познавам.

И ей ме на, с кученцето обикалям напред-назад, по срещи с приятелки и делови ангажименти. И си свикнахме един с друг, търсим се. А миризмата и ръмженето имат определени предимства. Хората ми правят място на опашки и спазват дистанция, което не е чак толкова неприятно.

Само един проблем ме тормози понякога. Кученцето е старо и ще си отиде някой ден. И тогава ще е голям рев. 

Но на този етап няма да го мислим.

Ще приключа с това, което ви казах в началото. Спонтанните жестове на доброта са прекрасно нещо. Много хора ще прочетат книгата ми или тази история, или някой пост във фейсбук, ще се трогнат и ще поискат да си вземат сладко кученце като Рекси от книжката.

Това е прекрасно, но имам огромна молба към вас.

Преди това хубаво го обмислете и планирайте. Претеглете всички плюсове и минуси. Пресметнете си разходите и времето, и грижите.

Защото кученцата остаряват и се разболяват и вече не са толкова мили и сладки, колкото бебето, което сте взели с толкова радост.

Погрижете се вашият Рекси да не се превърне в нечий Фреди. 

Той не заслужава това.

Още от историите ни с домашни любимци: 

Доброто куче Чара

Алекса, без която не можем

Автор: Елица Сиракова

Днес е прекрасен слънчев ден.

Златен ноември.

Емоционален ноември.

Както всеки ден, на обяд прибирам Боги от училище и ако времето позволява, играе в парка с приятелчета от класа. Носят се из парка като малко, шумно и весело, оранжево ято птичета.

Понеже Боги не ходи на английски, първо трябваше да изчакаме ятото оранжеви птиченца,  решихме да отидем до близкия куриерски офис, за да получа чаканата книжка от Мария Пеева - "Приятелят на Дядо Коледа". Като си вървим и си бърборим с дребен, забелязвам, че захарта му започва да пада. След бързи сметки решавам, че трябва да яде нещо. Питам го иска ли мандарини.

 - Не, мамо, не съм гладен, изобщо.

Вървим си и след 5 минути отново...

- Боги, вече пада много! - търся скитълсите. Докато ровя из чантата, до нас се спря възрастна дама.

Започна и тя да търси нещо в торбата си. Извади банан, приближи се до нас, и мило попита:

- Може ли да подам на детето бананчето? Чух, за какво си говорите. Извинете. С диабет е, нали? Толкова малък. И аз съм с диабет. Знам колко е тежко.

Погледът ѝ овлажня. Очите ѝ се замъглиха... жената много се натъжи.

Боги грабна баначето,  благодари, обърна се и каза:

- Никак не е трудно! Аз съм първи клас, и се справям, ходя и на футбол, и бронзов медал имам по математика, ще дойде декември, и ще ме наградят... А сега отиваме за книжки, после ще играя в парка, и въобще голяма работа, че имам диабет...

Симпатичната дама, се разчувства и вече аха да заплаче, се отдалечи от нас, като преди това я прегърнах и благодарих за топлия жест. Аз вече плачех. Емоцията ме завладя. Дребен ме успокоява, не плачи мамо, добре съм, даже не ме боли вече. Аз му обяснявам, че съм с хрема, а не плача. Уж се крия зад тъмните очила.

- Нееее, мамооо, каква хрема, имаш сълзи по бузите?!

На връщане, пред едно училище, видяхме дете с проходилка в далечината, беше с увреждане на краката.  Боги го погледна, после погледна мен и каза:

- Мамо, на него му е по-трудно, не може да тича, горкото дете...

Приближавайки, видях как жената с него, вероятно майката на детето, отвори вратата на колата и го остави да се качи сам, изглеждаше толкова спокойна и уверена и детето се справяше отлично.

Попитах Боги как му се струва, детето справя ли се. Той отговори, да, трудно му е, но според него, добре се справя… Попитах го иска ли на него някой да му казва „ГОРКИЯ“. Моят младеж ме погледна с ококорени очи, и каза:

- НЕ, аз не съм слаб, мога всичко да правя, всичко каквото поискам!

Напомних му да не забравя, че и другите преживяват трудности и не трябва да ги съжалява, а да им помага, ако пожелаят, да не бяга от по-слабите и да играе с всички.

Отплесна се да обяснява как играел с бебета в парка, защото много го харесвали и един ден щял да работи „разсмивач на бебета“ . За него, явно бебетата са слаби.

Защо пиша всичко това? Защото днес ми е емоционален ден. Наскоро беше 14.11 - международният ден за борба с диабета, а нашето семейство е засегнато от това коварно заболяване. Преди няколко дни разбрах за едно детенце, което е било в тежко състояние, после в групата приехме още нови деца, едно от които на 10 месеца. И тази мила жена, която изскочи от нищото с такъв, на пръв поглед нищожен жест, така ме трогна и развълнува, пък и Боги, вече осъзнато обясни, че всичко му е супер, и няма защо хората да са тъжни. После седнах в парка, докато децата играят, се зачетох в детската книжка, историята ме стисна за гърлото… Накрая се прибрахме вкъщи, и ме изнудиха да видят какво съм взела от куриерската служба.  Боги, който все се пазари колко да чете - една или две страници - започна да чете, и чете, и чете… И накрая стига до двайсет и седма страница, и каза, че това е много интересна книга, и кученцата са много хубави, и въобще това е най-интересната книга, която е чел!

Та, в този емоционален ден, отново стана ясно, че  водим диабета в резултата, Боги се справя отлично. Поговорихме си за това как трябва да се отнася с хората, а една мила жена ни трогна безкрайно. Искам да благодаря и на Мария, за трибуната, за хубавите емоции, за прекрасната книжка!

Малко е объркано, но този месец съм така. Емоцията ме тресе.

Наближава 19.11. Нашата четвърта годишнина от диагнозата диабет тип 1, която ни шокира, промени, направи ни по-добри, по-силни, по-търпеливи, по-борбени, и ценящи всеки малък момент!

Елица Сиракова познавате от Апелът на една майка. Нейното писмо достигна до стотици хиляди читатели и потребители на социалните мрежи, и насочи вниманието на обществото към децата с диабет и тяхната воля да живеят нормално и щастливо като всички други деца. Майки като Елица правят света по-добър - не само за своите деца, но за всички.

Благодаря ти, Елица.

Автор: Цветелина Велчева

17 ноември ме връща винаги към преживяното през 2016 година. Международен ден на преждевременно родените деца – малките големи герои. Всъщност не само този ден. Всеки ден частица от мен живее в онези моменти и ми напомня колко безкрайно благодарна трябва да бъда, че съм жива и че детето ми е живо и здраво. Този ден просто ме кара да пиша за миналото.

2016 година беше съдбоносна за нас. Не само защото беше поредната, в която се борехме да имаме дете. Не само защото се възстановявахме след 3 загубени бременности, които ни бяха докарали до състояние, в което не понасяхме да минем през детска площадка. Колко тъжно, нали? Детският смях да ти носи не усмивки, а тъга. Много, много тъга. Физическа болка почти, която те кара да отвръщаш поглед от катерушките и люлките да бързаш да избягаш оттук, защото само си напомняш отново и отново, че ти просто нямаш място там. И може би не ти е писано никога да имаш.

Няма да крия, че съм гледала с обвинение бременните, които пушат, които ни най-малко не се грижат за здравето си и не са готови да направят дори малка жертва за бъдещото си дете; които се оплакват от дребни неразположения като гадене, киселини, хемороиди, килограми и други подобни. С времето се научих да бъда по-смирена и толерантна към чуждите болки и неразположения, защото за тези хора може би те наистина са нещо голямо. Защото не познават истинската борба. Да станеш майка. С цената на всичко.

Ето ме на прага на четвъртата бременност, прехвърлила 30-те. Виждам двете чертички и не изпитвам никаква радост, защото знам, че това не значи нищо. Виждала съм ги и преди. И после съм виждала сриването на надеждите. Прибирам страх в сърцето си, спотайвам се в най-дълбокото кътче на душата си и притихвам в очакване… на кръвоизлив, който винаги е настъпвал скоро след това, дори и след като сме чули сърчицето на бебето. Този път обаче до себе си имам доктор, на когото вярвам с цялото си сърце, на когото знам, че мога да поверя живота си. Не се разминава без обичайните тревоги в първите седмици и престой в болницата, но с помощта на медицината и правилните методи този път достигам за първи път до заветната 10-а седмица. Малко по малко си позволявам да се отпусна, да развържа примката на страха, да помечтая за бъдещето, да си представя бебешката миризма… малко по малко започвам да гледам към детските площадки, да не сменям канала на всяка реклама за памперси. Позволявам си да повярвам, че може би и на мен ще ми се случи да стана майка. Дните минават, след тях и седмиците и сякаш всичко изглежда наред. Ходя на работа, преподавам на учениците си, обгръщам ги с още по-голяма любов и внимание, както винаги съм правила, но този път знам, че освен за децата на другите майки, в сърцето ми има обич и за моето дете… Да… всичко изглежда наред.

До 20-ата седмица.

Утрото на първия ден от 20-ата седмица ме посреща с кръв. Тъкмо съм се облякла и приготвила за сутрешната си група кандидат-студенти, но вместо на работа, се озовавам в болницата в неделя в 7 часа сутринта. Тогава чувам и ужасната диагноза: ПЛАЦЕНТА ПРЕВИЯ ТОТАЛИС. Събират се лекари, коментират колко е тежко положението, но все пак ме успокояват, че бебето изглежда добре и че има надежда. 

От този момент нататък започна истинският ад за нас. Борбата за всеки час напред, за всеки ден. И живот, изпълнен със забрани: забрана да ставам от леглото, забрана да сядам в леглото, забрана да кашлям, забрана да кихам, забрана да се смея, забрана да плача… и най-малкото напрежение може да предизвика отлепване на плацентата, което да бъде фатално и за мен, и за бебето. Много пъти чувах успокоението, че е момиченце, защото момиченцата били по-борбени и имали по-голям шанс за оцеляване. Представяте ли си как звучи това успокоение за една майка – че детето й има по-голям шанс за оцеляване… тоест може и да не оцелее… От днешна гледна точка това ми звучи нереално страшно, но тогава, колкото и да е странно, ми вдъхваше увереност и сила.

Какво е плацента превия тоталис? Честно казано, до онзи момент изобщо не ми бе хрумнало да разсъждавам върху плацентата си – къде и как се е позиционирала. Не обръщах внимание на невероятната тежест, която чувствах още от 16-а седмица, сякаш ще ми изпадат органите, защото си мислех, че е нормално. След това обаче разбрах, че моята плацента е напълно запушила цервикалния канал, че не бива да се правят никаква вагинални прегледи оттук нататък, че дори посещението до тоалетната изисква специална подготовка. Да не говорим за къпане, ходене – това бяха дейности, напълно забранени. 

44895757 m 1

След едноседмичен болничен престой ме пуснаха у дома в 21-вата седмица. Аз започвам да се ровя по форуми и да чета за подобни състояния (да, знам колко е вреден интернетът в подобни случаи, даже се опитаха да ми го спрат у дома, но на мен ми даваше утеха), но не попадах на толкова драматични случаи като моя – или частична превия, или подобна диагноза, но в много по-късна седмица с по-големи шансове за благоприятен изход, но нищо толкова зловещо, колкото се беше случило на мен. Тогава си казах, че ако оцелеем и всичко мине благополучно, непременно ще разкажа, за да дам надежда на други майки, които са диагностицирани с нещо толкова страшно, което майчиното сърце едва може да понесе. Въпреки че се оказва, че май понася много повече, отколкото си мислим. 

И оттогава всяка година разказвам своята история. С единствената мисъл да достигне до повече хора и да вдъхне им сили и вяра, че чудеса се случват.

Седмиците вкъщи бяха седмици на страх, на все по-силно атрофиращи мускули (които между другото раздвижих 6 месеца след раждането), но и на радост от всяка нова седмица, която достигах бременна. Имах подкрепата на мъжа ми и на мама. Два стълба, на които можех да се опра и понякога, само понякога да забравя да мисля за процента шанс оцеляване в еди коя си седмица, процента вероятност от увреждания и т.н. Понякога нямаше никакви други мисли в главата ми. Знаех колко е вредно това, но може би само срещу него не успях да се преборя.

28-а седмица беше повод за празнуване. Помня, че си позволих да седна в леглото и да си поръчаме вкусна храна. Отбелязвам го като нещо значимо, защото поради постоянното лежане не можех почти нищо да ям, имах невероятни киселини и повръщах почти постоянно (истински ужас предвид забраната за каквито и да е напъни). Няколко дни по-късно дойде най-масивният кръвоизлив, който съм виждала някога. Мисля, че никога няма да го забравим с мъжа ми. Цялото легло, подгизнало в кръв, аз се събуждам от топлината от кръвта, будя мъжа ми, защото минава 1 през нощта, двамата се гледаме с налудничав трескав поглед няколко секунди, докато правя локви под себе си, започваме трескаво да се обличаме и докато стигнем до колата, оставям из целия апартамент, стълбището, улицата кървави следи… Помня как се качихме в колата и пътувахме в пълно мълчание към „Шейново“. Просто бяхме убедени, че бебе вече няма. 

Но имаше.

Малкото борбено човече си беше там. В цялата тази кървава баня и при отлепена плацента то продължаваше да се бори за живота си. И успяваше. Не излязох повече от болницата. Настаниха ме в родилното отделение с леглови режим първа степен без право на мърдане (понякога имах чувството, че дори внимавам как дишам). И както винаги съм казвала, повтарям и сега, че нямаше да оцелея без грижите на акушерките и санитарките там. Знам, че всеки има своя опит, своите впечатления, своята история – но моята благодарност към тези хора там, в ръцете на които бях поверила живота си, никога няма да отмине. Никога няма да забравя добрините, които съм прибрала в сърцето си. 

Акушерките, които ме държаха в ръцете си, докато повръщам.

Санитарката, която ми сменяше чаршафа, нощницата, цялото бельо на леглото постоянно и никога не изрази недоволство.

Санитарката, която ми правеше сутрин препечена филийка с масло специално за мен, без да съм молила, защото друго не можех да хапна.

Акушерката, която ми каза, че това е най-тежката диагноза в акушер-гинекологията и се гордее с мен, защото не се оплаквам, защото търпя стоически всичко, защото заслужавам да успея.

Акушерката, която ми каза, че цялата болница ми стиска палци.

Моят доктор Велев, който идваше всеки ден да ме види. И с усмивка и спокойствие ми вдъхваше сили.

4 пълни седмици на леглото в болницата издържах. Втора стая, първо легло. До вратата. Нямаше да успея без помощта на тези хора. Без денонощните им грижи. Благодарение на тях и спуканите вени по целите ми ръце, и кръвоизливите, които получих още няколко пъти, и болките в мускулите, костите и ставите, и повръщането, и киселините бяха преодолимо препятствие.

До вечерта в петък в 32-ра седмица. Не ме заболя. Не почувствах нищо. Само усетих познатата топлина и просто знаех, че моментът е дошъл. Натиснах звънеца, влетя акушерка, промълвих само: „Кръв!“ и до минута вече бях заобиколена от доктори и акушерки. Обадиха се на моя доктор, защото явно този път положението беше критично и бебето трябваше да се извади. Подготвиха ме бързо и ме свалиха за операция.

Докторът имаше по-малко от 90 секунди да извади бебето, защото с тази плацента на това място се срязва първо тя и притокът на кислород към бебето прекъсва. Разбирате какви рискове крие това. Помня как анестезиологът ми повтаряше, че трябва да се тревожа повече за себе си, защото аз съм много по-застрашена, но ме интересуваше само тя как е. Помня, че се чу едно вяло проплакване, поднесоха ми една мъничка главичка към устните и бързо отнесоха човечето в неонатологията. А аз губих съзнание много пъти, отдавна имах анемия, хемоглобин много, много под долната граница, кръвопреливаха ме непрекъснато. Операцията ми продължи повече от 2 часа. Но доктор Велев не само че спаси мен, но спаси и матката ми. Направи и невъзможното за мен в онази страшна нощ. Помня как ми подаде ръка половин час след полунощ и с умора, но облекчение в погледа ми каза, че сме успели. 

Но оставете ме мен, как и дали се възстанових напълно, не е важно. 

После започна борбата за дъщеря ми. Поради местоположението на плацентата беше погълнала кръв, имаше сериозни инфекции, разви пневмоторакс и какво ли още не. Но и тук имахме късмета да срещнем човеци по пътя си. Доктор Узунова, началник на неонатологията в „Шейново“, дойде по спешност и остана почти 2 денонощия, без да се прибира, за да се бори за живота на детето ми. Как се забравя това? 

После започнаха малките победи – първия милиграм и половина млекце, първото отваряне на очичките, първата самостоятелна глътка въздух. Едно малко телце, което тежеше 1700 грама при раждането си, беше по-силно от всички нас. Тя просто си дойде с името – Боряна. 

Толкова бях благодарна, че се бори и расте, че преживях без драма и прибирането с празни ръце от болницата, когато най-сетне изписаха и мен 2 седмици след раждането. Живеех вече 6 седмици в „Шейново“ и ме беше страх да се прибера. Толкова силно се бях сраснала с миризмата там, толкова бях свикнала с буденето в 5 сутринта, с абокатите, постоянните системи, с правилата за живот, със слизането на долния етаж в определените часове, за да видя детето си и да сложа ръка върху стъклената къщичка, да му поговоря, да му дам още от моите сили. Че не ми се прибираше.

По-късно дойде първото погалване на крачето в кувьоза, първата прегръдка, първото хранене с биберон, толкова много първи неща, които бяха като насън. И след един месец в интензивното отделение се прибрахме тримата. И ние имахме бебешки кош, в който носехме съвсем истинско бебе. И ние вече щяхме да сменяме памперси, да не спим, да разнасяме плачещо човече до ранни зори, да се разхождаме с торбички под очите. Ама че щастие!

Днес дъщеря ни е на 3 години и половина. Няма да ви лъжа, че животът на преждевременно родените деца (никак не обичам думата „недоносени“) е лек. Особено през първата година от живота си преминават през много прегледи и изследвания. Днес е фина госпожица, която носи размер 92, но хей, кога размерът е имал значение? Важното е, че е здрава, умна, палава, състрадателна, с чувство за хумор. Едно добро и щастливо дете. Нашето най-голямо Чудо.

Благодаря Ви, доктор Велев, доктор Узунова и всички останали любими мои лекари, акушерки и санитарки, които имах щастието да срещна по пътя си и които имам честта да нарека вече свои приятели.

И още нещо – днес отново съм бременна. Близките ни хора ни нарекоха луди. Как е възможно след всичко, което сме преживели, да се решим отново на подобно изпитание… Може би си подритваме късмета, може би сме безразсъдни… А може би просто искаме дъщеря ни да си има другарче за цял живот, когато нас вече няма да ни има. Може би искаме да изпитаме чувството на завършеност, удовлетвореност и пълно щастие. Едно е сигурно – изстрадали сме си го и затова го ценим още повече. Дано не мечтаем за твърде много…

И с тази бременност се превърнах в медицинска атракция… преминахме през невероятни предизвикателства, особено в началото, когато след поредния кръвоизлив се появи хематом, който се разрасна до 9 см, когато бебето беше едва 6 мм… И повечето лекари ме убеждаваха, че е задължително да прекъсна бременността. И ми казваха, че това е просто мъчение и че плодът няма да се развие пълноценно. Но доктор Велев повярва отново в силата и на това бебе. И ето ни тук, в началото на седмия месец, с плацента, която си е на мястото този път… и ние отново в страх, но и с надежда, и очакване на нашето второ Чудо. 

Някой ден ще ви разкажа и за това, защото сега имаме още дълъг път пред себе си. 

Стискайте ни палци!

Мили родители, не спирайте да вярвате в силата на своите деца! Не подозирате колко голяма е тя. Колкото и да сте уплашени и обезверени понякога, тези малки създания се борят и заради вас. Повярвайте в тях и ги прегърнете!

Вижте още:

Колко са 1300 грама

Денят на малките големи герои

Автор: Траяна Кайракова

От една игра спечелих робот! Ама последен модел, последна марка, сега съм по-маркова и от Пламен Марков. То, всичкото хубаво, ама съм само много маркова и още по-много руса. Три дни седя в кашона, щото мъжът ми беше в командировка. Гледам го, радвам му се, бърша праха на кутията, щото не смея да пипна. Айде, викам си, Траяно, уреди се до живот! Сега туй чудо ще чисти, готви, пере и простира! Кой като тебе?! На четвъртия ден роботът биде изваден и подготвен за работа. Разбира се, не от мен! Голяма работа, голямо нещо. Все едно голяма тава, дето имам за агнешко по Великден, ама в средата с нещо кръгло, дето сканирало. Викам си, дано не ми сканира килограмите, че на всички ще каже, щото туй чудо даже говори. Вярно, на английски, ама те хората да не са прости като мен, ще го разберат и отиде! Има си и поставка, седи си на нея и се кипри. Гледа мъжът ми, ръчка и натисна едно копче. Каза нещо туй чудо на английски и тръгна. Повя един вятър, вдигна прахоляка из къщи и се зае да чисти. Чисти, чисти, викам си аз, днеска облизах цялата къща, а да те видя кво ще чистиш. Тъй де, ама се повъртя 5 минути, пак рече нещо и се прибра при майка си, сиреч поставката. Бе туй ли му е чистенето? Пак гледа моят мъж, пак ръчка. Той му бил задал да почисти само един метър. Ама задавайте ги правилно тия команди бе! Вие цапате цялата къща, сега туй чудо няма само едно квадратче да ми бърше! Малкият пък бърника из телефона си, че оттам да го командвал. Накрая му разбраха личните чувства и го подкараха. Да съм вдигнела всички столове, кабели да не висели, чехли да нямало по земята. Сега! Аз основен ремонт ли ще правя, или ще чистя?! Вдигнах ги, какво да правя. Като не разбирам, слушам и изпълнявам! Хванах си кафето и се думнах в комшийката. Ми няма да му преча да чисти я! Аз поне така чистя – изхвърлям всички навънка, оправям навсякъде и любезно ги каня:“ Хайде, заповядайте да оплескате всичко наново, че другата седмица да не се размотавам по кафенета, ами пак да чистя!“

Много ми хареса туй нещо. Аз се мотам нейде, то си чисти. Прибрах се, поозърнах се, бива работата. Моят мъж вади едно контейнерче и ми показва, че е пълно с боклук. Значи, ако тоя робот ще ми подбива реномето откъм чистене, не е познал! Като много знае, ще чисти само той! Опънах се блажено на кревата и зазяпах телевизора. Таман да задремя и тъз пущина пак заприказва! Бре! Изкарах си акъла.

- Синееееееееееееее! Ела веднага!

Мисля, че целият блок ме чу.

- Какво бе, мамо?

- Ела бе, майка! Тъз пущина тебе вика!

- Е, що мене?

- Ми нали ти я командваш по телефона, тебе си те познава.

Седи и се хили малкият му серсемин с глас, пък аз ни жива, ни умряла. Той да вземе да задава команди, сетне да ги спира и да ми гледа сеира! Акълът ми на чорба стана, той шоу си прави!

Ставам сутринта и викам, чакай да го пробвам туй нещо и аз. Докато се оправя, да видя какво ще изчисти. Пък и колко да съм проста? Все някое копче ще уцеля. Пуснах го, каза ми нещо и наду из цялата къща. Ще сканира ли, ще мери ли, не го знам. Той да изчисти, другото ще го мисля. Влязох в банята и го забравих. Върнах се в стаята и затворих вратата. Бръмчи си пущинката, приказва си и хич не й пука. Направо се възгордях, че не съм толкова тъпа. Тъй де, ама кара-вара и застана на вратата. Върти, суче и думне по вратата. Направи един кръг и думне по вратата. И така десетина пъти. Ма какво искаш ти, да му се не знае? Гладен ли си, жаден ли си, зор ли имаш? И на български ми говори, щото иначе тъй ще си умреш като кон без история. Няма, брате! Мълчи като пукал и думка по вратата. Само дето не ми вика: “Отвори ми, майко, само теб си имам!“. Като ми писна да слушам, чак тогава ми светна! Ми нали, като го пуснах, то си ходи туй чудо навсякъде. Сега му затворих вратника, иска да си доочисти, пък аз го арестувах. Добре, че понякога имам умни проблясъци, не само руси! Отворих му и съм убедена, че на английски ми каза: “Разгеле, сети се!“, разпери си перките и хукна към другата стая. Ударих ключа и го оставих да се спасява.

Вечерта синът ми води сериозен разговор с баща си:

- Тате, гледай тоз робот как хубаво чисти, нали?

- Да бе, тате.

- Добре де, мама сега за какво ни е?

- Да готви бе, тате.

- Ми нали имаме мултикукър?

- Имаме, тате, ама някой трябва да му слага нещо вътре, че тогава да готви.

- Вярно, не бях се сетил.

Баща му се подхилква, аз се правя, че не чувам и си свиркам. Като се чудеха как да ми набутат това приложение, дето командва робота, на моя телефон, аз отказах категорично под предлог, че нищо не разбирам. Да не ме мислят за толкоз проста! Тоя робот ще ожени сина, казвам ви! Днешните хубавици са мързеливи и сметкаджийки. Седна си сега с дружки на кафе, набера синковеца и му викам:

- Сине, веднага да пуснеш прахосмукачка! Да е изчистено и измито, че ще имаме гости!

Около мен пълна тишина. Мацките ме гледат шашнато, после вземат да се усмихват и да питат на колко е синът ми. Много го знае някой, че е на училище и ръчка в приложението! Тъй де! Оженила съм го до две! Само да му дойде времето!

Още забавни домакински истории от Траяна:

 

ТенЖура ли бе, да я опишеш?

Текстът "Защо кракът ми повече няма да стъпи на родителска среща или иначе казано за мантрата „Имате прекрасни деца“" ни прати Калина Терзиева. Споделям го с вас не само защото е написан с много чувство за хумор, но и защото повдига някои интересни въпроси за смисъла от родителските срещи в този им формат като начин на комуникация между родители и учители.

Смея да твърдя, че съм отговорен родител на две деца - мъжко на 20 г. и женско, на 12. Имайки предвид, че и двамата са тръгнали на ясла от крехка възраст, това означава доста родителски срещи. Само веднъж съм пропуснала такова мероприятие, защото бях с опериран крак. Съпругът ми неохотно се съгласи да ме отмени, само защото трябваше да се разговаря с един преподавател и тъй като гимназията на сина беше в далечен квартал, взе такси. Горд, че е намерил успешно училището и твърдо вярвайки, че наследникът му е член на 10 г клас (и двамата започнаха от 1 г), седнал в класната стая в засада и с готов въпрос. Към средата на срещата се появил нужният му човек, който с изненада му отворил очите, че детето му от три години търка чиновете в 10 а, но все пак му отговорил на въпросите. Силно смутен съпругът ми решил, че му стига толкова родителство и тръгнал да си ходи. Да, но в падналата тъмнина и непознавайки района така се объркал, че таксито му обикаляло половин час докато го намери, защото не могъл да даде един свестен местен ориентир като „Хоризонта“ или дупката пред блок 318. Но това е друга тема.

Когато синът завърши четвърти клас в началното училище, трябваше да търсим друго. И водени от принципа, че най-доброто училище е най-близкото, го записахме в единственото елитно учебно заведение в района. Още на първата родителска среща ми стана ясно че три предмета са най-важните - изобразително изкуство, музика и физкултура. Ако не ми вярвате, цитирам исканите материали само на двама от преподавателите и мога да го докажа със снимков материал (мотото ми е "умните помнят, глупавите си записваме"). Та - по математика - 1 тетрадка за всичко и цветна химикалка, и по рисуване - покривка, водни и темперни бои по избор от една от следните 4 марки (няма да ги изброявам, фирмите не щат да ми платят, но бяха от по-по-най), моливи – мек и твърд (отново марки), по три меки и твърди четки за акварел (съответно пак марка), 3 четки за темпер (в скобите - сетете се сами), палитра, кадастрон (това го преглътнах), папка за рисуване, тетрадка малък формат 40/60 листа. Отгоре на това познайте класната по какво преподаваше? Точно така - ИИ. Ха сега де! Ако аз трябва да нарисувам нещо по-сложно от къщичка, гъбка и цвете започвам да чувам в главата си Викът на Мунк и презрителното „дилетант“ на Пикасо долитащи от оня, по-добрия свят. Понеже баща му е от художнически (непризнат) род, той пое този отговорен предмет. От своя страна той ако отвори уста да пее, кварталният джамджия отваря работилницата си, дори да е тъмна доба. Тук насреща бях аз - все пак в едни далечни години на миналия век съм пяла в група за политически песни с Годжи. За по-засуканите домашни ангажирахме комшийката над нас - преподавател в музикалното училище, на която се отлащахме с безплатни медицински услуги и всички бяхме доволни. Слава богу, по ФВС нямахме проблеми - синът е скейтър, байкър и всякакво друго „ър“ което се сетите, без хейтър. Та така три години-през това време имахме интересни домашни - малък пример: докато баща му рисува цяла нощ Наполеон на кон, аз композирах родопска народна песен (текст и музика). По този повод колегите ми няколко месеца ме питаха кога ще започна виенския валс или направо ще премина на опера в 4 действия. Слава богу, синът ни реши да не остава в това училище (ако трябва да сме честни даваше мило и драго да отиде където и да е на друго място). Последваха 4 щастливи години - дето се вика слънцето огря .... ... нашата къща - вие какво си помислихте!?!

Е да, ама не. Щерката реши да кандидатства в специализирана паралелка по български език в същото училище и показвайки безсрамно висок резултат се класира в челната тройка, въпреки нашите категорични протести. Нямаше мърдане, пък и с Козирог да спориш..., но този път бяхме по-добре. Момичето си е момиче - рисува почти като Микеланджело, бяга като Лалова. Физическото е един от любимите й предмети – с часове съм слушала за епичните битки по народна топка между класовете, естествено тя винаги печели, или как ги е отвяла по тичане - нали разбирате, такова нещо като второ място няма. Заменям оценки по ФВС за такива по математика, ама нещо в училище не са съгласни. Е, за пеенето Павароти може да продължи да си спи спокойно, но Рамщайн с чиста съвест могат да я ползват за вокал (шегичка). За щастие новият учител по музика беше широко скроен и както се оказа, в час по музика се обсъждаха всякакви теми: от история на България до марки коли. И слава богу, защото комшийката-музикантка като разбра, че и № 2 е в това училище си продаде апартамента и за по-сигурно се премести в друг град. Но момичето си е момиче, както споменах и неизбежно идва възрастта, в която започват онези неприятни дни в месеца, от които може да се отърве или няколко пъти за по 9 месеца - пази боже и пупупу, или след определена възраст. Та на най-първата от последвалите родителски срещи в 5 клас учителят по ФВС тържествено обеща, че ако девойче дойде и сподели за подобни дни, справедливо отбелязвайки да не са повече от един път месечно, (макар че и това е възможно, ама хайде сега), няма да играе, но ще стои на скамейката, или ще участва в часа само по негово желание. Това устрои всички 20 женски майки, който тайно изтрихме по една сълза пред това благородство, 4-те мъжки благодариха на бога, че нямат подобен проблем, както се казва стиснахме си ръцете и се разделихме за неопределено време. Казвам неопределено, защото нямам спомен да сме се видяли с въпросния преподавател повече, а имайки предвид важността на предмета не би трябвало да съм забравила, но старост-нерадост, може грешката да е моя. Последваха серия родителски срещи, на които всички, ама абсолютно всички преподаватели, решили да се появят, рецитираха едно и също, а именно:“Добър вечер, Вашите деца са прекрасни, нямам никакви проблеми с тях, въпроси има ли, не, ами тогава лека вечер“. Ама как пък един не обърна словореда поне така, за разнообразие. Сигурно цяла седмица репетират или им предават текста с някакви свръхвисоки технологии в момента, в който влязат в класната стая, да не стане някоя грешка. Да ама не, както казваше Бочаров, мир на праха му. Всички знаете, че има една не-толкова тайна, без управителен съвет организация, но с най-верните и всеотдайни членове - тази на Майките (наименованието е на Удхаус). Членовете и работят for free, но по-усърдни от тях няма, независимо от социален статус и обществено положение. Всички Майки членуваме в нея съвсем на доброволни начала, в името на най-святото ни. Та ние, Майките, говорим с децата си и си обменяме информация, а в този свръх-технологичен век тя преминава за секунди от Майка на Майка и преди учителят да се е прибрал в къщи, ние вече знаем какво се е случило, кой преподавател какво е казал, кой на кого е викал и какво точно, кой с какво е бил облечен (без бельото, слава богу). Ние, Майките, знаем. Знаем че и те, учителите знаят, че знаем-тук стана малко объркано, но щом Сорди направи цял филм с такова заглавие, аз ли ще остана по-назад? Проблеми няма никога. Тогава защо е целият този цирк и губене на време и на двете страни? 

Та да се върна на родителските срещи и моят развод с тях. Към края на втория срок на миналата година ми звъни щерката, която е втора смяна на училище. Веднага застанах нащрек, защото тя звъни само ако е забравила нещо важно в къщи, което значи че трябва да й се занесе, което пък е свързано или с излизане от работа, или със закъснение - зависи коя смяна е и респективно с червене пред началството. Ма как пък веднъж не се обади на баща си, да види тя кон боб яде ли. Вдигнах с намерението да й откажа, но за мой ужас тя почти не можеше да говори от болка. Много трудно се разбрахме да я чакам на входа на басейна. Казах й да излиза, отидох да се изчервя където трябваше (шефката), докато изключа компютрите и предупредя колегите, докато намеря такси, минаха 15-тина минути. Нея я нямаше!?! Минаха сигурно още 10 минути, най-накрая я видях да излиза, ама едвам стъпваше. Пътьом се бях обадила на Гецата, наш колега хирург - да е жив и здрав и той и целия му род, ама май няма член от моето голямо семейство, когото да не е преглеждал. Докато чакахме да ни приеме - все пак Гецата не работи в Спешното, а в реномирана частна клиника, тя разказа, че преди часа по ФВС я заболял корема. Помолила господина да я остави да не участва, при което той й наредил да започва да играе ръченица. Ръченица, представете си!!!! Не някое лежерно хоро, не че има такова, ама все пак РЪЧЕНИЦА. Ми да й беше дал едно Хилти да ходи да кърти асфалта по-добре - хем резултата за нас щеше да е същият, хем - полза за обществото, така да се каже. Та Гецата си каза думата - течност в коремната кухина в резултат на руптура на киста (което си беше очаквано), за всеки случай ни уреди и преглед при още един колега - срещу заплащане естествено, не че се оплаквам, просто споменавам. Освободиха я от училище и от физическо за известно време, прибрахме се в къщи и аз зачаках родителската среща с горещо нетърпение. Е, напразно, както стана ясно - господинът не се яви. Скоро срокът свърши, дойде лятото, ех, лятото-почивки, емоции и т.н. И случката беше забравена. Докато на първата родителска среща в 6-ти клас един смътно познат мъж не влезе през вратата. Не се шегувам, и другите Майки се чудеха кой е. Това влизане не беше точна влизане - просто застана от вътрешната страна на стаята, без да изпуска бравата и дори да затвори, изказа си репликата с „Вашите.... и нямате въпроси“ безгрешно, обяви за протокола, че е Господина по физическо и тръгна да си ходи.И тук ми прищрака и се сетих за паниката, болката и страха в края на миналия срок. Аз съм тих, миролюбив човек, готов да помогне на всеки и всичко. Ако щете вярвайте, но като видя охлюв да пълзи по асфалта, внимателно го занасям донай-близката тревна площ с изричните инструкции да си седи там, а не да търчи нагоре-надолу. Колко ли от тях са ме попържали, че ги връщам в изходна позиция, ама като няма писмено оплакване не се брои. Даже от време на време намирам пред прага дребни подаръчета от кварталните мравки и се чудя защо - на тях не съм оказвала безплатни транспортни услуги (поне не все още). Но да се върнем по темата - като чух „аз съм господина по ф............. и ми причерня. С не най-медения си глас (признавам) но с възпитан тон попитах “Може ли за момент?“. Представете си - можеше. Диалогът, ако това изобщо може да се нарече диалог беше следният:

Аз: -Г-не, имам молба - може ли когато някое от момичетата ви помоли да го освободите от час поради болки в корема, просто да го направите, а не да го карате да тропа ръченица?

Той:-Аз съм Господин (наблегнато) по физическо, какво, да я оставя да вика ура ли?

Аз:- Това са момичета в особена възраст, в телата им настъпват промени, повечето от тях вече имат цикъл и е по-добре в тези дни наистина да почиват, макар и на скамейките. Пък и викането на ура ще им развие дробовете за сметка на опорно-двигателната система, която ще почине малко.

Г-на: А вие от какво се оплаквате?

Обясних накратко какво се е случило с нас.

Г-на: Коя е дъщеря Ви?

Отговорих чинно.

Г-на: А защо не ми го казахте тогава?

Аз: Вие не дойдохте на родителската среща, а тя си беше занесла документите, би трябвало да сте се  запознал с тях, но виждам че явно не се е случило.

-Аз съм Господин от n брой години и досега никой не се е оплаквал от мен, лека вечер на всички.

И си тръгна видимо бесен. През цялото време не изпусна бравата. И това ако е диалог...

В къщи, на спокойствие /бе какво ти спокойствие, бях нервна като агути с разстройство, през нощта сънувах убийство, ех, ако Фройд беше жив що пари щеше да изкара само от мен/, като върнах лентата назад, ми направи впечатление, че през цялото време се определяше като Господин, а не като учител. По презумпция всеки мъж е господин. Ние, жените имаме по-голям избор в това отношение - госпожица, госпожа. Но не всеки Господин  е Учител - второто според мен стои по-високо и трябва да се заслужи.

Та ето защо няма да ме видите повече на родителска среща поне в това училище. Защо да ходя, като няма проблеми. Знам, че децата ни са прекрасни – кое дете не е? Предпочитам тези 70 минути да си говоря с моето дете, дори ако трябва пак да слушам за народната топка или да обсъждам колко са сладки момчетата от BTS, особено Джънкук.

Автор: Калина Терзиева

В училищата на моите деца родителските срещи се провеждат по следния начин. Всеки учител е в класната стая, понякога са двама или трима в една, в отдалечени краища. На вратата има надписи кои учители са в съответните кабинети и на кой клас преподават. Родителите имат предварително пратен приблизителен час, който може и да не се спази, ако са на работа или имат ангажимент. Всеки родител решава при кой учител да отиде да поговори за детето си. Понякога се чака на опашка, но като цяло е много по-удачен вариант. Ако съответно детето има проблем по някой предмет, или с дисциплината, родителят бива уведомен пак в електронния дневник по всяко време на учебната година, не само на родителска среща, и в никакъв случай не пред всички. Този вариант ми се струва доста по-удачен.

Още по темата за образованието: 

Пети клас - ура

Училище от бъдещето - Сингапур

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Черно-бели снимки

Черно-бели снимки

19 Ян, 2020 Истории

Добри хора

Добри хора

18 Ян, 2020 Истории

Тя, моята дружинка...

Тя, моята дружинка...

15 Ян, 2020 Истории

Хората "втора категория"

Хората "втора категория"

14 Ян, 2020 Отношения

Всеки ден ме правиш по-добра

Всеки ден ме правиш по-добра

11 Ян, 2020 Отношения

Лутър, нашето второ дете

Лутър, нашето второ дете

10 Ян, 2020 Любимци

Дете на душата ми

Дете на душата ми

09 Ян, 2020 Блог

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам