logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Мисля, че имаме проблем. Като общество имаме проблем и той е в главите ни. 

Да, пак ще пиша за домашното насилие.

Млад, симпатичен водещ решава да се пошегува с темата, вярвам с цел да заклейми насилниците. Излиза на панаира на книгата с няколко измислени и несъществуващи заглавия, едно от друго по-провокативни, разбирайте забавни. Сред тях е и “Как да бием жена си без да засегнем важни органи”.

Хората се забавляват. Двама мъже, възрастни и не толкова симпатични като водещия, но все пак явно с чувство за хумор, обясняват как те сами могат да напишат книга по тази тема. И той се смее. Зрителите после също се смеят, всички са доволни. Интересно предаване. Откъде-накъде някаква женска организация ще се възмущава от шегички, какво става с този свят? Защо допускаме политическа коректност и цензура, не сме ли гледали “Борат”? Не сме ли чели “1984”? Хуморът не бива да бъде осъждан, той е оръжие, той е начин да променим света. Който се засяга, просто има горчив опит, тоест в него е проблемът, не в шегата. Изчетох доста коментари и отговори, включително и този на сценаристите на шоуто.

Да, мисля, че имаме проблем и ще ви кажа защо.

Вие обичате ли вицове за педофили? Защото и такива има.

Представете си, че сред забавните заглавия на Николаос имаше и заглавие “Как да… дъщеря си без майка й да разбере?”. Дали хората щяха да се смеят и тогава? Или щеше да им се стори твърде грозно, пошло и възмутително. Дали господата щяха да се пошегуват и да обяснят, че могат да напишат книга и по тази тема?

Най-вероятно не. Прекалено щеше да им дойде. Можеше водещия да отнесе някой скандал, или шамар дори. Защото никой не обича педофили, защото са толкова отблъскващи, че не искаме да омаловажаваме с вицове грозотата на деянията им. Защото те не са забавни. И нямат място в обществото.

И тук идва моментът да попитам.

А насилниците имат ли? Мъжете, които бият жените си, по-приемливи ли са? 

Така изглежда поне на този етап.

Струва си да помислим върху това.

И не, не говоря за цензура и за политкоректност. Говоря за това, което се случва в нашите глави. Говоря за състраданието към жертвите, за заклеймяването на престъпленията, за обществената нетърпимост към насилието. За това говоря.

Иначе е ясно, че законът третира като престъпление и едното, и другото.

Въпросът е ние как го третираме. И докога. 

Още по темата:

Жена ми ме бие

Автор: Светла Чимчимова

Тия дни из Фейсбук упорито, като вирус се върти, темата истински ли сме в социалните мрежи. Разгледана от всички ъгли и според интелектуалните възможности на пишещите - разбирай от махленско обсъждане на комшийката, до екзистенциалното кои сме ние и кои са те. Аз пък, откакто съм участник в тоя процес и начин на комуникация, все се питам какво точно очакват хората, дето искат истински живот? Ако се снимам как повръщам в банята, щото ме мъчи стомахът, достатъчно истинско ли е? Снимка на хаоса в гардеробната ми, тип ,,котка да си загуби котенцата, не мой ги намери" дали е удовлетворяваща за любителите на истинския живот? Какво вълнуващо има в миенето на чинии? Сгънатото ми, ама от три дни неприбрано пране дали ще е интересно на някого? Ако ви кажа, че най-красивите ми и вълнуващи стихове са се родили не на морския бряг, а докато ми изправят къдриците във фризьорския салон и докато чистя фугите в банята, това нещо променя ли?

А веднъж бях ходила да пазарувам - буркани с печен патладжан, домати, чушки, боб варен, че става бързо и спасява положението. Бе, зимнина от супермаркета, щото признавам сладко варя, хляб меся, ама в градски условия толкова. Та вървя си с тез буркани в две ръце и както си вървя припаднах. Първо краката ми отказаха, после главата и аз дум с все зимнината се разбих на плочките. Бурканите се счупиха и ме нарязаха, и кръвта се смеси с патладжана. Още имам белези по ръцете. Може би тогава трябваше да помоля минувачите, дето дойдоха да ми помогнат, да ме снимат за Фейсбук, щото е много истински тоз момент, ама не се сетих. Щото хем се ядосах, че се заносва толкова храна и разбих мечтите на патладжана да се превърне в кьопоолу, хем се закахърих да не ми останат лекета от кръвта и доматите по палтото, хем си викам, туй с припадането зачести, не може да се игнорира вече.

Кой казва кога сме истински и кога не?

Не ви ли хрумва, че усмихната жена с буйна коса, ярка жълта рокля и тънки токчета, на снимката е точно истинската? Мечтателка, фантазьорка, обичаща да танцува и мечтаеща да се запише на курс по танго? Мм? А не съседката, която сте свикнали да виждате всеки ден, с джинси и маратонки, тътреща скимтящо детенце към детската градина, докато обяснява по телефона, за седемнайсети път на четиринайсетгодишната си дъщеря, защо е неприемливо да я пусне на палатка, за пет дни с непознати тийнейджъри и без възрастни. Спирайки, за да отговори на съобщението на мъжа си, че няма да забрави да му вземе костюмите от химическо, щото още вчера ги е взела и са в гардероба.

Коя е истинската? Човек може да има много лица, не само две. И всички да са истински. Що за желание да се картотекира и етикетира личност? Да се подреди на рафт за удобство. Човекът затова е човек, а не амеба и чехълче. И защо ни е да гледаме чуждия делник, чуждите сълзи и извлечения от ипотеката?

Във Фейсбук нямало бедни и нещастни. Ми ето - аз съм относително бедна, да ви дам ли банковата си сметка да ми преведете някой лев? Или адрес да пращате шоколади, щото вече реших, че тази година ще съм щастлива, а слаба догодина. А шоколад пращат само Нора и Гого. А може и шапки да ми пращате, щото засега само Анелия ми подарява, а тя все пак има три деца, котка и мен и може някой да я отмени.

Много се колебая дали за повече реализъм да не пусна снимка как чистя печката, ама няма. Следобед отивам на плаж и ще се снимам там. Който иска драма да чете руска класика. Моята драма аз я римувам.

woman 3563720 1280

Още от Светла:

Невидимите хора

Ако Толстой имаше фейсбук

Автор: Радина Бисерова

Вече повече от десетилетие съм наясно с понятието “feedback”, за което чух за първи път, докато бях на един семинар, или както организаторите му го определят психологически тренинг. Там се обсъждаха партньорски, родител/и – дете/ца взаимоотношения. Един от акцентите беше колко е важно при приключване на връзка например да получиш “feedback” от вече бившия партньор. Да не излизаме от партньорството обидени, ядосани, гневни или просто безразлични. Обратната връзка може да е както положителна, така и негативна. В онзи момент тъкмо бях приключила връзка, чийто инициатор за края не бях аз. Побързах веднага да приложа наученото и насреща човекът също беше посещавал тези семинари (дори преди мен самата) и това предполагаше, че ще е наясно защо точно искам този отговор. Е, получих го, но не мисля, че ми беше много полезен и градивен “Ти си целеустремена.”. Може би сега асоциацията ви е – „тази“ сигурно е искала брак, деца... Не, не исках – бях в началото на двадесетте си години, учеща, работеща, пътешестваща – също като него. Дори в тази на пръв поглед неградивна обратна връзка, която получих, макар да ми отне време, осъзнах, че тя ми даде кураж, смелост или дори късмет – започнах работа в страхотна компания сред страхотни колеги, с голяма част, от които и до ден-днешен сме близки приятели. Макар отхвърлена се чувствах на гребена на вълната в морето на моя прекрасен живот.

Другата обратна връзка, за която се говореше на семинара е тази с родителите. Много от присъстващите хора бяха отишли на тренинга именно с тази задача или осъзнаха по време на него - колко важни са семейните модели, в които израстваме и какво влияние имат върху изграждането на конкретната личност. Факт е, че човек не избира семейството си, но родителите правят избор и преценяват в даден етап от живота си, че са способни да обичат, възпитат и отгледат човешко създание. Няма съвършена майка, нито съвършен баща – това са относителни понятия също като красотата, но всеки родител трябва да изслушва, поощрява и подкрепя детето си и същевременно, когато е нужно да критикува, изисква и дава личен пример.

Скоро изчетох текст на Мама Нинджа, в който тя разказваше как съпругът й винаги иска още малко от децата, а тя искрено им се радва на постиженията и успехите независимо колко малки са те. Това ме препрати към темата за обратната връзка и как в семейство, като тяхното (на Мария Пеева), симбиозата между родителите има прекрасен градивен ефект върху децата им. Това не е никак лека задача – някои го носят в себе си, други трябва осъзнато да работят върху усъвършенстване на модела в името на децата си.

Като цяло едва ли има мъж, жена, дете, на когото би му било приятно да получи негативна оценка, но тя е полезна. Чрез отрицателната обратна връзка човек може да разбере, кои са слабите му страни и да работи върху тях. Ако обаче коментарите са единствено и само лоши и критични, то човек дали би намерил мотивация за анализ и усъвършенстване?!

Средностатистическият човек има нужда от поощрение да чуе “Браво”, да получи похвала, прегръдка.

Все по-модерни са exit интервютата, както и регулярните атестационни форми в големите компании, благодарение, на които се предполага, че както служителят (настоящ или вече бивш), така и работодателят биха разбрали кои са силните и слабите им страни според отсрещната страна. За съжаление не всички, заемащи ръководни позиции, провеждащи подобни разговори са наясно как се прави. Има няколко модела мениджъри – едните само хвалят и поощряват и тогава средностатистическият служител е доволен от себе си и най-доброто, на което е способен е просто да продължи да поддържа това ниво, освен ако не е много амбициозен и не прецени да си постави по-високи цели; другият модел ръководители изтъкват само недостатъците на подчинения им или както жаргонно се изразяваме „набиват му канчето“ и не си позволяват (или дори не се досещат) да кажат нито една миниатюрна похвала. Смятат, че това ще мотивира и надъха работника да дава повече от себе си, да се старае, да отделя повече време и усилия, но всъщност в повечето случай мачканият човек предпочита да си тръгне и да потърси по-здравословна среда. Рядко се намират мазохисти или хора в безизходица, за които конкретната работа и свързаният с нея доход и удовлетворение да са жизненоважни за тях. Другите, които биха подминали абсолютна и единствено и само негативна обратна връзка са непукистите – те или са дебили, или са толкова над нещата, че нищо не би ги впечатлило. Човек, за когото работата не е единственото, най-важно и съкровено нещо в живота му, може да си каже: „Не им харесва нищо от това, което правя, но ми плащат заплатата, с която си осигурявам не лош стандарт, за какво да си го слагам присърце. Я да си свиркам и живея живота. Пък дано на следващата атестация се сетят да ме похвалят, затова че успях да.

Ако отрицателна обратна връзка върви ръка за ръка с поне една/две похвали, съм убедена, че получаващият би бил много по-повлиян, вслушан и мотивиран да работи върху слабите си страни. Като че ли този модел лидери за малцина в нашия корпоративен свят. Срещат се, но са като водата в пустинята.

Като родител, майка, изискваща и за огромно мое съжаление „лошото ченге“ вкъщи си повтарям и се старая да не съм критична към децата си, но е трудно. Хем искаш да възпиташ и отгледаш отговорни, добронамерени и благодарни деца, хем e почти мисия невъзможна - подредеността, чистотата и спретнатостта да са част от ежедневието на подрастващите, тъй като те сами са пожелали, а не ни се е наложило на нас – отглеждащите да им повторим достатъчно много пъти, докато са ни излезли мазоли на езиците. Децата имат нужда и да са шумни, емоционални и непринудени – все неща, които с годините им биват отнети под една или друга форма. И ние – техните родители си го напомняме регулярно, но в забързаното и натоварено ежедневие рядко съумяваме да си го припомним.

Психолозите съветват дори с малките деца, ако не подходим с директна похвала, то да използваме косвена, например докато говорим с някой познат, а малчуганите си играят около нас и смятаме, че не ни чуват (но всъщност те попиват всяка дума, всеки звук) – да споделим колко сме горди с последното постижение на детето ни или нещо, за което ни се иска рожбата ни да се старае още повече. Почти 100% гарантирано е, че мъничето наистина ще положи усилия в очакване на следващата похвала. Не е много по-различно и при възрастните.

Уви, и в партньорските отношения особено дългогодишните, с времето хората стават повече критични един към друг, докато в началото на една връзка, докато пеперудите още пърхат в коремите и сърцебиенето честичко е учестено – човек е склонен единствено и само да се възхищава на новия си партньор.

Неслучайно и в анкетните карти на хотелите например има две графи: какво ви хареса и какво не ви хареса – какво бихте подобрили или променили.

Дано все повече хора съумяват да дават градивни обратни връзки и съответно адекватно да се вслушат в получения feedback.

woman 3083382 1280

Може да харесате също:

От къде си?

Една мъжка изневяра

Има жени, които владеят всички типично мъжки умения - могат и гумата на колата да сменят, и ремонт у дома да спретнат. В групата ни Йоана Боянова, която отдавна познавате от веселите й истории, се оплака, че често й се налага да ходя в магазини за резервни части и не разбира защо мъжете я гледат снизходително.

А една друга майка от групата ни, Костадинка Илиева й обясни защо. Смяхме се много с историята й и с нейно позволение я споделям с вас.

Сега ще ти разкажа история защо мъжете се държат така.
Заради такива като мен. Не чули, не разбрали, не видели.
Когато се нанасяхме в апартамента ни преди година, се оказа, че една външна тръба тече.
Викнах майстори, огледаха, казаха - бързо ще стане.
Докато режат старата, аз отивам за нова. Магазинът е близо. Даже съм си записала на листче - тръба Ф16 (примерно), силикон, уплътнение.
И защото съм много умна, тръгнах с дълга черна рокля (килограмите не ми позволяват да нося къса такава).
Доволна и предоволна влизам в магазина, защото няма какво да се обърка, все пак имам си листче.
Обаче в магазина изобщо не намирам нито тъпата тръба, нито силикона. Търся някое момче, от работещите там, защото вече ми е ясно, че сама няма да се справя.

Момчета няма, има жени! Още по-добре, ще ми съчувстват, без да се присмиват, щото нали, жени сме все пак. Любезно й давам листчето, а тя се зачете и като почна:

- Колко да е дълга тръбата? (Не знам)
- Какъв цвят да е? ( Розово или лилаво има ли?)
- Естествено, че не! Сиво и оранжево. (Е, аман от сивотия, нека е оранжево!)
- Оранжевите са по-тънки? (Да й имам съчувствието)
- Силиконът колко грама да е? Водоустойчив или не? За вън или вътре? С пистолет или на ръка ще се стиска? (Ееееее, ама наистина да му се не види.)
Взе ми здравето тая кака, на всички скоби звънях да питам майсторите.
При последното обаждане те вече отрязали тръбата тук, молим се някой да не пусне вода, аз бързам , а майсторът ми казва да взема и една муфа.
Чула-недочула, бързам и без да затварям, викам след жената:
- Извинете, може ли и една мухла към нещата ми?
Е, ако щете вярвайте, цялата вселена притихна. Магазинът спря продажбите, хората спряха да дишат, майсторът даже не се чуваше. Изведнъж всички и в магазина и на телефона избухнаха в смях.
Ми мухла съм чула, мухла съм казала! Дотогава нито съм чувала, нито виждала какво е това муфа.
Жената, след като се насмя, каза, че мухли все още не продават, но муфа ще ми даде. (Само да питам за диаметъра).
Нарежда ми нещата, пита дали ще се справя, аз вече само искам да платя и да избягам.
Е, платих, трудно избягах, щото тъпата тръба беше три метра, а и аз съм с дълга черна рокля. Едва я наврях в колата и газ до ламарините. Повече до тоя магазин не съм ходила.

И за да не изглеждам съвсем жалка, ще кажа, че се справям почти с всичко сама, защото ми е наложително. Мъжът ми работи извън страната. Цяла къща пренесох сама с децата, с моята си кола, на която бях махнала седалките. Всички ремонти си правя сама.
Но винаги идва момент, когато ще потърсиш мухла в строителния магазин.

Посмяхте ли се добре?
А да ви кажа нещо сега и аз. От много “мъжки” неща не разбирам, гума не съм сменяла, тръбите и аз по цвят ги избирам, електрически ремонти не пипам. Но стане ли дума за мебели, чертежи разчитам и всичко сглобявам по-добре от мъжа ми! Така че да си гледат работата онези, които мислят, че ние жените нищо не знаем и не можем. Не можем, защото не сме се научили. А не сме се научили, ако не сме поискали.

beautiful 1867431 640

Още от Йоана:

Панелна рапсодия

Родителството в няколко стъпки

Има много български татковци, на които се налага да работят в чужбина. Те прекарват дълго време разделени от децата си и това разстройва връзките помежду им. Децата разбират защо бащите им отсъстват, но признават, че са самотни и те им липсват. 

Има и татковци, които живеят извън семейството и не са се научили да общуват с децата си. Или има друга причина, която им пречи да бъдат близо до тях. Децата се отчуждават емоционално от тези бащи, а нерядко у тях се изгражда негативен образ за бащите. Децата, чиито бащи не участват в живота на семействата им, се притесняваха да споделят това с другите и избраха да не работят в ателиетата. Трудно е да имаш баща, когото не смееш да обичаш или който е толкова отдалечен.

В продължение на една година експерти от "Асоциация Анимус", заедно с професионалисти от пет български училища , се срещнаха с над 500 деца на възраст между 7 и 15 години, за да разберат как изглежда бащата в техните очи. Разказите им са събрани в книжката "Мили татко..."  

Публикуваме част от нея:

 

„Здравей, татко! Как си? Аз съм добре. Много ми липсваш. С нетърпение чакам да се прибереш от Франция. Надявам се да е скоро. Нядявам се ти също да си добре там, при положение че ти липсваме. Ти си най-добрият татко на света! Очаквам, че като си дойдеш ще прекараме време заедно. Хайде, идвай си скоро, защото искам да те напрегръщам и да ти се радвам. Когато дойдеш, ще видиш кучетата колко много са пораснали и са станали още по-непослушни. Много те обичам и много ми липсваш и те очакваме с нетърпение.“
(момиче, 11 г.)

„Преди баща ми да замине за Англия, живееше в Германия, а преди това – две години в Африка. Той много ми липсва и често се виждаме по Вайбър. Според мен, аз също много му липсвам, защото в квартирата, в която живее, е направил цяла стена с мои снимки.“ Бих искала да му кажа: усмихвай се повече! Той е тъжен понякога... Само работа, работа, и все повтаря, че трябва да се прибере... Но това го казва 4–5 години вече.“
(момиче, 14 г.)

Мили тате,
Много ми се иска да не си ходиш. Но знам, че няма как, защото просто трябва да отидеш в друга държава. Цяла нощ съм сънувала теб, тате, и въобще не ми се иска да си далеч от мен и сестричката ми.“
(момче, 8 г.)

„Кола – това е нещото, с което свързвам баща ми. Той си има такси.“
(момиче, 8 г.)

„Моят татко.

Тате за мен е най-добрият баща на галактиката. Но искам да се промени едно нещо, което ми липсва... Когато съм била малко бонбонче, татко се е прибирал навреме, помагал е на мама и ни е гледал. Когато малко повече сме пораснали, той се е разделил с мама. Тогава е започнал по-сериозно с работата. Когато съм била по-малка, не ме е взимал много често, но сега ме взима по-често. Купува ми всичко, само да се занимавам, докато работи. Предпочитам да не ми купува толкова неща, а да бъдем повече време заедно. Каквото и да стане, той пак е най-добрият баща за мен.“ (момче 10 г.)

Mili Tatko Picture 2

 „Писмо за тате.

Скъпи тате, липсваш ми много. Аз искам да съм с теб. Ние сме отбор.“
(момче, 10 г.)

„Здравей, тате. Пиша ти за моето впечатление за тези единайсет години.
Ти винаги си бил до мен, много си ме обичаш, грижиш се за нас двете с мама, но винаги нещо те е деляло от нас, работата и местата. Това е малко неприятно, но ти си до мен, по какъвто и да е начин, затова аз много те обичам. Обичам те с твоите недостатъци, но и с тях, с мама се допълвате като сладко и филия. За тези години не си се предал нито веднъж, защото ти не се отказваш от целта си, постигаш я, дори да е много трудно. И затова за мен ти си перфектен и много те обичам.“
(момиче, 11 г.)

Родителите ми са разведени. Аз живея с мама и новия ѝ мъж. Баща ми живее в съседен град. Аз съм много близка с него, но той често ми липсва. Той отделя повече време на приятелите си и това понякога ме ядосва, особено, когато той променя нашите срещи, заради други неща. Но когато сме заедно, винаги си изкарваме добре, той е много весел човек.“
6. (момиче, 14 г.)

  

„За мен се грижи майка ми. Не познавам баща ми.“ (Откликва на поканата ни да нарисува нещо, което свързва с грижата на майка му за него. Рисува печка.)

(момче, 12 г.)

„Майка ми работи,
а баща ми е в Германия. Да се грижиш за някого, значи да му обръщаш внимание. А да НЕ се грижиш, означава да даваш пари на някого, когато той има нужда от внимание.“
(момиче, 12 г.)

„Това сме аз и баща ми в Лондон. Бях му на гости миналото лято. Учението е преди всичко, ако се справям добре, ще отида пак в Лондон при Биг Бен.“
(момиче, 12 г.)

„Баща ми живее в Румъния, той е оттам. Виждаме се само през лятото, когато отивам при него за един месец. Когато сме заедно, говорим на румънски.
Но ние си говорим по телефона всеки ден. Той ми е много важен, макар да не може да е до мен, той пак е с мен.“ (Родителите ѝ са разведени. Не е предала рисунката си.)
(момиче, 12 г.)

 

Цялата книжка може да изтеглите напълно безплатно тук.

Mili Tatko Picture 1

Прочетете още:

Приказка за буквите, (с) които обичаме

Красиви хора

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Този месец заслужено може да се окичи със званието "Ударник в раждаемостта" и понякога това ме е озадачавало! Още в техникума бяхме пет човека в курса, чиито рождени дни бяха събрани в рамките на десет дни и дори веднъж ги празнувахме заедно, но доста от нас завършихме партито зад решетките на Първо РПУ и повече не повторихме!

Теорията ми за този юнски пик на раждаемост е свързана със скромния ми бармански опит, който придобих едно лято в Созопол преди 20 години. В началото на сезона, когато текат откриващите процедури на заведенията и сте временно преквалифицирани във всякакъв по вид и разнородност строителен контингент, вие започвате да чакате с нежен трепет в сърцето пристигането на нежната част от персонала, наричани още сервитьорки. След 20 дни непрекъснато бъркане на цимент, рязане на греди, нареждане на плочки и лакиране на маси и пейки, вие сте готов да се чифтосвате и с рибарска лодка, а когато заведението вече е придобило вид и колежките ви пристигнат, откривате, че нежния трепет е станал доста по-осезаем и се е преместил из анатомията ви към 3 педи в южна посока.

Измивате бетона от косата и ушите си, изтърквате криво-ляво и лака от ръцете, за да придобиете сносен за съвокупляване образ и с изобилие от задни мисли започвате обсадни маневри. Държите се мило с тях(усмихвате се, носите им кафенце, палите им цигарките…) и се мъчете да ги очаровате, но нивата им на отзивчивост ги класират между фиорд и тухла, а на вас вече ви се повдига от строителни материали. Обектите на вашите въздишки и мокри блянове обаче са дошли на морето с план , който включва някой батко с кола, апартаменти и дебели пачки, а вие сте абсолютно обратната страна на монетата - дошли сте с рейса, живеете в персоналска квартира с още шест вмирисани колеги и в джоба имате общо 16 лева, а имате да връщате 100. Ние си искаме, те не дават и накрая започва нещо като Студена война между барманите и сервитьорките, която пряко влияе на нивото на чупливост в заведението.

После идват туристките и ние бързо забравяме колежките си, които продължават да ходят тежко гримирани и със заголена плът, търсейки богат улов с отработени маниери и нюх на хрътки.
Лятото минава, идва есента и ситуацията се променя светкавично. Последните две седмици са лежерни откъм работа и всеки иска да му отпусне края след августовската лудница. Отново повечето хора по улицата и заведенията се познавате, но вече сте изкарали един сезон заедно и се чувствате по-близки. Тогава са най-дивите партита и се поставят най-големите алкохолни рекорди, което води до много и див секс. Задръжките са паднали, сервитьорките вече не чакат бленувания принц, а цяло лято въздържание им е свалило драстично критериите и сега те са готови да се чифтосват и с кефал (жив и/или умрял!).

Мъжете не сме злопаметни и великодушни прощавахме тяхното предсезонно игнориране (буквално си ни замерваха с чаши и пепелници, докато виехме разгонени под балконите им) и благородно им отдавахме телата си. Те бяха нещо гузни (особено ония с по-точен мерник) и компенсираха с отдаденост, желание за експерименти и абсолютна негнусливост, което беше като наша сбъдната мечта!
Не знам някога майка ми да е работила като сервитьорка, а баща ми като барман или готвач, но фактът, че също съм заченат през септември тайно ме изпълва с гордост и се надявам да им е било също толкова хубаво, колкото и на мен през онази есен. Гледайки броя рожденици през юни, то смело мога да заключа, че каквото и да правите, както и да изглеждате и където и да се намирате, ако се надявате на секс, то Септември е вашият месец!

Явно моите родители са го имали предвид (2 пъти, щото със сестра ми сме с 10 дена разлика), баба ми и дядо ми също (с майка ми сме с 5 дена разлика), сестра ми също( с племенницата ми сме с 4 дена разлика), а така и родителите на Тръмп, Меси, Мерил Стрийп, Рафа Надал, Джони Деп и още бая народ. Цъкайки из Уикипедия, дори се оказа, че две личности, които много харесвам също са родени днес: Рики Джервайс (Afterlife е великолепен) и Антъни Бурдейн, който си признавам, че преди смъртта му не ме впечатляваше и това ще е причина да се самобичувам до края на живота си. Джордж Майкъл и Джордж Оруел също са родени на 25-ти, но колкото и народ да празнува днес, винаги ще има някой, който по средата на партито ще плесне с ръце и ще каже:

- Чакай бе, днес не умря ли Майкъл Джексън?
И ще прецака всичко!

PS: Горната снимка е запечатала момент, в който се опитвам да впечатля младата дама, която също е работила като сервитьорка и очевидно съм се справил великолепно, защото същата вечер спах с нея, а само след четири месеца роди близнаци!

couple 1192004 640

Още от Татко Калоян:

Законите на семейство Явашеви

Карантина

Автор: Иво Иванов

„Светлина, повече светлина!“ бил рекъл Гьоте на смъртния си одър.

Докато стигнем до неговото незавидно дередже обаче, има време и през това оставащо ни време ще срещнем още много завистници в живота си. Обикновено това ще са близки хора и приятели. Така е устроен светът. С успеха задължително идва и завистта, те вървят в комплект, като хляба и солта са.

Това понякога си има и добрите страни, защото може да мотивира и амбицира завистника да постигне той самият подобни успехи. Тогава завистта е катализатор за лични постижения, което е хубаво - ето че тя може да носи и положителна, градивна енергия. В повечето случаи обаче е разрушителна и най-вече саморазрушителна стихия за този, който я изпитва. 

Ако хората изведнъж престанат да ни завиждат, значи сме много зле или сме мъртви. И затова вместо нечия завист да ни огорчава, разстройва, депресира и изкарва извън релси, е по-добре за нас да обърнем и другата буза и да насърчим „приятелите“ си: „Завист, повече завист!“. „Давайте!“ „Още!“ „Вие можете!“ Е, това може да постесни приятелския ни кръг, но ще го впишем в графата „допустими загуби“.

Щом ни завиждат, това е абсолютно сигурна индикация, че всичко е наред, животът ни върви добре. Тук важи правилото на Мечо Пух - колкото повече ни завиждат, толкова по-добре. Нали знаете приказката „Тежко ви, когато хората започнат да говорят само добро за вас!“. Тежко ви и горко, ако спрат да ви завиждат, ще добавя.

Затова трябва да живеем така, че непрекъснато да захранваме хорската завист.

Всъщност няма значение как живеем и дали сме успешни – каквото и да правим, поводи за завист винаги се намират, понякога могат да бъдат най-невероятни и изобщо и да не подозираме, че някой може да ни завижда за такива неща, струва ни се налудничаво и абсурдно, но завистта е жилав плевел – пуска яки корени във всякаква почва и ражда уродливи чудовища.

Няма как да се предпазим от нея – тя е неизбежна като данъчните и смъртта. С червени конци, сини мъниста и почерняне на лицето със сажди няма да стане. Затова единственият полезен ход, който имаме, е да изберем как да реагираме, когато се сблъскаме с нея. А ще се сблъскваме постоянно и ще боли като от удар под кръста.

Завистта е наш верен спътник от най-ранна детска възраст, както бактериите – приятелчето от детската площадка, което ни чупи играчката, защото няма такава; тийнейджърката, която се дразни и завижда на най-добрата си приятелка заради по-красивата й коса/по-дългите й крака/по-големите й гърди или заради това, че има по-хубаво гадже или че въобще има гадже.

Ще ви завиждат заради играчките ви, заради родителите ви, заради успехите ви в училище или в спорта, или заради това, че имате специални таланти и умения, заради физическо или интелектуално превъзходство, заради успеха ви сред жените/мъжете, заради професионалните ви и бизнес успехи, заради дома ви, заради колата ви, заради пътуванията ви, заради това, че сте се оженили, заради това, че още не сте се оженили, заради това, че са ви се родили деца, заради това, че още нямате деца, заради това, че кърмите, заради това, че изглеждате по-млади, заради това, че сте по-здрави, че имате коса, после заради това, че имате внуци, че пенсията ви е по-висока. Ще ви завиждат за абсолютно всичко, което имате или което сте.

От всички изброени форми на завист тази заради материални притежания е най-разпространената и сравнително най-безобидна – все пак живеем в „показно“ общество, което много държи на демонстрирането на лъскава опаковка и инвестира предимно в нея: как сме облечени, в каква къща живеем, каква кола караме, какъв телефон ползваме. Случва се да се сдобием с вещи, от които нямаме реална потребност само защото някой друг има такива. Тук се сещам за една хумористична история от шопския край:

„Геле вика на жена си:
- Кога комшията си построи нова къща, тизе ме накара и ние да си построимо... Кога комшията си купи шарен телевизор, тизе ме накара и ние да си купимо... Кога комшията си зема нова кола, тизе ме накара и ние да си земемо... Кажи сега що да правимо, оти он пак се е подновил?!
- Епа сас що се е подновил бре, Геле? - пита го жена му.
- Зел си е нова жена!“

Ми не е лесно! Не е лесно непрекъснато да догонваш някого, да наваксваш с постиженията и притежанията си, да се съревноваваш непрекъснато с него, да ходиш на почивка на същите места, на които той ходи – това си е голям стрес и постоянно напрежение.

Всеки трябва да прокарва и да следва собствения си път, ще възразите философски.

На теория звучи добре, на практика обаче нещата са по-различни и горчивата истина е, че чуждият успех се преглъща трудно, особено на фона на болезненото усещане за личен провал. Но и без това усещане човек често попада в коварния капан на постоянното сравняване с тоя и оня и на желанието да бъде на мястото на някой друг. И аз съм си го помислял и съм го пожелавал. Кой не е?

Винаги ще има някой, който е по-млад, по-красив, по-умен, по-способен, по-богат. Дали обаче е по-щастлив? Когато завиждаме на някого и искаме да сме на неговото място, дали сме наясно какво се случва зад фасадата, с какви демони се бори, през какви лични кръгове на ада преминава и какво му тежи на сърцето? Защото неговото привидно завидно положение може да върви в комплект с „екстри“ от модела „Боже, опази!“. И може да си окаже, че през цялото това време, в което ние сме му завиждали, той ни е завиждал на нас. И че е имало защо да ни завижда!

Разсъждавайки за корените на завистта, стигам до извода, че тя най-често възниква заради нарушения хоризонт на очаквания. Ще се опитам да обясня.

От ранна детска възраст всички ние биваме картотекирани от другите.

Отдел ‚Картотекиране‘ работи с пълна пара през целия ни живот – трябва да ни претеглят, измерят, прономероват, прошнуроват, да ни сложат в рамка, да ни отлеят калъп, да ни лепнат етикет и да не подредят на съответния рафт, за да си знаем мястото.

Щото всяка жаба трябва да си знае гьола!

Колко бързо можем да тичаме, колко високо можем да скочим, колко гола можем да вкараме, на какво място можем да се класираме в спортни състезания, какви оценки можем да имаме в училище, в какво училище/университет можем да учим, до каква образователна степен можем да стигнем, с какъв успех можем да си вземем изпитите, каква професия можем да упражняваме, докъде можем да стигнем в кариерата, колко пари можем да изкарваме, каква кола можем да си позволим, в какво жилище можем да живеем, колко скъпи дрехи и обувки можем да си купуваме, колко пъти в годината можем да ходим на почивка и къде, какви гаджета и после какви партньори в живота ни се полагат, колко деца можем да имаме и т.н и т.н.


Списъкът е безкраен и възможностите ни са предопределени и лимитирани и пътят ни е предначертан във всеки един етап от живота ни. Докато си кютаме кротко в тези очертани от другите граници и се плацикаме в отредения ни плитък гьол, всички са спокойни. Когато обаче вземем, че изненадващо ги надскочим и разбием представата на другите за нас, нарушаваме техния хоризонт на очаквания и това отключва злоба и завист по наш адрес. Трудно се прощава такова „престъпление“.

Цялото картотекиране отива по дяволите – сега ще трябва да ни слагат на друг, по-висок рафт!

Гледам, че и синовете ми също биват постоянно картотекирани и им се лепва етикет - неизбежно е, всеки по реда си. Колкото по-рано обаче се научат да чупят калъпите, да късат етикетите и да свикнат да живеят със завистта, толкова по-добре.
Споко, дЕца, не обръщайте внимание на картотекирането!

Не е нужно да плащате от малки данък обществено мнение. Достатъчно други данъци ще плащате като пораснете. И не се разстройвайте от завистта на приятелите си. Научете се да я игнорирате и да не си разваляте приятелството заради това. Макар че понякога ще се налага да го правите.

Всъщност какво мислят другите за вас и в какви точно рамки и калъпи ви вкарват, е техен проблем, не ваш. И завистта също е проблем на този, който я изпитва. Тя го разяжда отвътре, гризе го, човърка го, не му дава мира и понякога дори го разболява.

Спортна злоба, хъс и състезателен дух в умерени дози са полезни, но стойте настрана от зелените пипала на завистта. Радвайте се искрено на успехите на приятелите си – нека те ви действат стимулиращо. Няма как да си истински приятел с някого, ако не споделяш радостта от успеха му.

А колкото до това, че всяка жаба трябва да си знае гьола – така е, но вие и само вие може да определите кой ще е вашият гьол, колко ще е дълбок, колко надалеч ще се простира и къде ще му поставите границите. И кого ще пропуснете през ГКПП-то. Абсолютно никой друг!

Помните ли историята на хърватския футболист Лука Модрич? Аз я запомних. Като тренирал футбол като малък, всичките му треньори били единодушни, че от това хилаво, свито и срамежливо хлапе футболист нема да стане, ма нека тича там, нека се мори - за здраве. Демек, картотекирали го набързо, по нашето определение. 

Тъй ли, рекъл малкият Лука, hold my beer and watch! И години по-късно целият свят видя.

Още много такива като Лука има по света и слава Богу!

Така че - да живее картотекирането! И нека създаваме нови и нови поводи за завист, която да подминаваме с гордо презрение. Защото сме над тия неща. Да не би керванът да спира да върви само защото кучетата лаят?

Правете каквото трябва, пък ... да се пукат душманите!

friends 2288329 1280

Още от Иво:

Непризнатият художник

Следваща станция: Взаимно уважение и толерантност

Автор: Мария Пеева

Намрази я от пръв поглед, още като я видя, облечена с жълтата рокля, седнала на предната редица, възможно най-близо до лектора.

Намрази и роклята, толкова очаквана, желана месеци наред. Същата тази жълта рокля, която я закова на витрината на марковия бутик на Главната. Вися отпред поне 10 минути, докато се осмели да погледне цената. А после всеки ден минаваше оттам и се спираше отново и отново, ей така да я погледа, почти без надежда. Онова лято Дора не си купи нито един парцал, нито дори нови джапанки за пет лева от пазара. Само за тази рокля мечтаеше и заделяше стотинките за кафе. Един ден събра смелост и влезе да я премери. Роклята легна по стройната й фигура като излята, подчерта талията, сякаш наля малкия й бюст, разкроените поли се полюшваха и галеха гладките й бели бедра, докато се въртеше пред високото огледало и търсеше отчаяно причина да не се хареса, да се откаже от тази пуста рокля.

Нямаше сили да я свали, но го направи, а после отиде до касата и попита за цената. Не че не я знаеше, но кой знае, може да са я намалили.

Момичето, на нейната възраст, надменно и отракано както подобава на продавач-консултант в скъп магазин, й отговори с половин уста. Преценило беше вече, че не й е по джоба скъпата рокля или която и да е стока в магазина.

Тя обаче извади портмонето и я капарира.

- Ще мина утре да я взема. - каза важно и изведнъж се изпълни с радостна увереност, че щом го е казала, роклята ще е нейна, вече няма връщане назад.

Само че въпросът откъде ще намери парите остана.

Не посмя да поиска от майка си, която къташе всеки лев и готвеше по две манджи от пакетче кайма. Отиде до баба си, тази високомерна кукувица, на която беше кръстена, макар че както майка й казваше, не я имаше за бройка. Отключи си вратата и влезе без да звъни. Баба й вече недочуваше и всички роднини имаха ключ. Свари я да подрежда бюфета с продуктите. По масата бяха наизвадени пакети брашно, захар, ориз и боб, а възрастната жена бършеше с кърпа лакираното дърво.

- Здрасти, бабче. - опита се да прозвучи жизнерадостно Дора. Баба й се стресна и изпусна цял пакет пудра захар, който се разкъса и изпълни стаята със сладък, лепкав бял прашец.

- Ох, Доре! - изпъшка старицата. - За беля си ми дошла, ми хич да не беше идвала. Къде сега ще се навеждам да бърша и чистя!

На Дора й се дощя да се врътне и да си тръгне, но все пак беше дошла да моли за пари, затова стисна зъби и се усмихна насилено.

- Сега ще ти помогна, бабче! Ти как си, добре ли си? Дай да ти помогна.

След 10 минути подът блестеше отново, а Дора и баба й подреждаха заедно стария бюфет.

- Този бюфет ми е наследство от баща ми. - каза баба й, умилено. - Когато комунистите взеха всичко, тук в тоя скрин, в един тайник баща ми скри златото, с което после оцеляхме и брат ми избяга в Щатите благодарение на него. И аз щях да избягам, ама пуста любов… Както и да е. Сега, казват, че всичко щели да ни върнат, което взеха тогава, и имотите, и земите, но вяра на никого нямам вече. Да видим.

- Дано ти върнат всичко! - въздъхна Дора и намерила сгоден момент, се осмели да попита. - Бабче, събрала съм си половината пари за една рокля, но няма да ми стигнат. Можеш ли да ми заемеш останалите? Ще ти ги върна от джобните или като направя някой превод, или ако си намеря ученик за частни уроци.

- Аз пари за рокли нямам. - изведнъж охладня старата жена. - То пък да не каже нещо човек. - измърмори под носа си.

- Капарирала съм я! - почти изплака Дора. - Дадох всичко, което бях събрала, за да ми я запазят!

- А роклята от абитуриентската ти? - просъска старицата. - За нея малко ли пари дадох! Майка ти все няма! Само за пари ме търсите! Пак вдигнах кръвно заради теб!

Дора млъкна с насълзени очи. Хиляди думи напираха на устата й, хиляди обвинения към стиснатата възрастна жена, която майка й неслучайно наричаше “вещицата”. Искаше й се да изкрещи как не е сляпа, как вижда, че за другите внуци от втората жена на баща й всичко има, а за нея - не. И може би щеше да събере смелост, но бабата се затътри към тоалетната в коридора. Дора прехапа устни и със злоба тръшна чекмеджето, ей така да го счупи дано, проклетият стар бюфет. Но вместо това чекмеджето се изстреля напред като на пружина и за малко да падне на крака й, но добре че успя да го задържи с ръка. Ама че крив ден. На всичкото отгоре, когато се опита да го върне на релсите, нещо заяде. Дора се наведе да огледа и забеляза малката вратичка зад него. 

- Тайникът… - прошепна Дора и мушна ръка в процепа.

Вратичката се отвори лесно, но тайникът беше почти празен, като изключим три кадифени кутийки, в които вероятно бяха златните пръстени на баба й и един плик. Момичето се ослуша. Бабата още тропаше в тоалетната, но се чу сифонът и вероятно всеки миг щеше да се довлече. Нямаше време за губене.

Дора грабна плика и го отвори. Отвътре й се усмихна стегната, неголяма пачка нови банкноти по 20 лв. Достатъчно не за една, а поне за десет рокли. Дора бързо грабна няколко, а останалите върна в плика, натъпка го в тайника и припряно върна чекмеджето на мястото му. Главата й бучеше от възбуда и срамна радост. Грабна чантата си, натъпка парите в нея и хукна към изхода. Пред вратата на тоалетната се спря за миг.

- Ще тръгвам, че става късно, бабо! Заключи си! - извика Дора и избяга, уплашена от себе си. Нямаше сили в този момент да погледне баба си в очите, но повече се боеше не от това, което старицата би казала, ако разбере, че е обрана, колкото от собствената си реакция.

След половин час беше в магазина и плащаше роклята, потна и смутена от щастие. Радостта й не се помрачи дори когато на следващия ден мина покрай витрината отново и видя, че са обявили сезонно намаление.

- В крайна сметка - си каза - и аз платих половин цена. Другите пари дори не бяха мои.

Възрастната жена не повдигна въпрос за парите и може би така и не разбра, а и все повече се говореше за реституция, така че угризенията на Дора, ако изобщо е имала такива, скоро затихнаха. Майка й забеляза новата дреха, която сякаш огряваше целия гардероб на Дора, и повдигна вежди, но не попита откъде е.

- Страхува се да не й поискам пари. - помисли си Дора и се подсмихна наум.

После дойде първия учебен ден, 1 октомври, и студентите се събраха около Алма Матер, изпълвайки с глъчка и смях старите улици със захабени тротоари и кафетата с масички под сенките на кестените. За щастие на Дора беше достатъчно топло и слънчево за любимата й жълта рокля. Красива и със самочувствие тя се отправи пеш към университета. Подрани за първата лекция, затова се помота около кафето и потърси някое познато лице. Но тъй като не видя такова, се отправи към залата, с високо вдигната глава. 

- Сякаш вече не съм аз, а някой топ-модел влиза в тялото ми, като облека тази рокля. - помисли си момичето. - И всички го знаят, и всички ме гледат.

После отвори вратата на аулата и първото, което видя, беше непознатото лице и толкова познатата жълта рокля, съвсем същата като нейната. Новата състудентка…

Да, намрази я от пръв поглед.

А непознатата шумно се засмя, сякаш искрено зарадвана, че още някой има рокля като нейната, и на всичкото отгоре я посочи. И всички, цялата зала вкупом, дори лекторът, забелязаха еднаквите рокли и прихнаха. Непознатата се смееше, и залата се смееше, пък Дора се спъхваше все повече и повече и й се искаше да изчезне, да избяга далеч оттам, но нямаше как, това щеше да е още по-конфузно и затова тя се насили също да се засмее, а после се шмугна по пътеката нагоре и седна сама най-отзад.

Не чу нищо от първата лекция и побърза да се измъкне навън след нея. Но момичето вече беше излязло и пушеше отпред, като шумно бърбореше и очевидно на бърза ръка се беше сприятелило с останалите колежки.

- Хей, ти, с роклята! - махна й тя весело - Ела при нас!

- Кога пък станахте “нас”. Аз уча с тези хора от една година и все още ги приемам за “тях”. - помисли си Дора, но послушно, макар и против волята си, тръгна натам.

- Ама не е ли страхотно! - възкликна новата. - И двете сме с еднакви рокли, почти като престилките в училище, само където са много по-хубави! 

Дора се опита да смотолеви някаква шега, но никой не я чу.

- Аз съм Лора. - каза момичето и протегна ръка.

- Дора.

- Моля?

- Дора се казвам. - пое ръката й и преглътна сухо.

- Дора! Ех, че хубаво, Дора и Лора, с жълтите рокли! На теб ти седи по-добре, защото си по-висока. Ще станем най-добри приятелки, ще видиш! — великодушно заяви новата и Дора я намрази още повече.

Въпреки това те наистина станаха най-добри приятелки. С Лора не беше трудно да си приятелка. Винаги усмихната, винаги щастлива, готова да се пошегува, да направи комплимент, да помогне, да отстъпи. Дора се изпълваше с гняв дори само като я видеше такава, светла и жизнерадостна, обожавана от всички. И все пак като нощна пеперуда, привлечена от ярката светлина, кръжеше неспирно около нея и търсеше начин да се вкопчи в нея и да почерпи от енергията й. Но в крайна сметка отново се отдръпваше като опарена и това приятелство, уж обещаващо да я зареди и вдъхнови, да й донесе радост, накрая я оставяше изпълнена с болезнена завист и тиха, смазваща омраза.

За околните обаче те изглеждаха неразделни. Заедно отидоха и на среща с двамата най-готини състуденти, после заедно избягаха от квартирата им, когато онези се напиха и почнаха да стават нагли. Заедно започнаха работа в новооткритата частна школа. Почти по едно време се ожениха, Лора за колега- учител по математика, Дора за богатия, наскоро разведен баща на една ученичка. В онзи период за кратко омразата на Дора сякаш позаглъхна, удавена в скъпи подаръци и екзотични ваканции, докато Лора забременя, роди момченце и стана двойна. Странното е, че заедно с омразата затихна и приятелството им. Дора вече не изпитваше нужда да търси старата си дружка, затънала в майчински грижи и постоянен недоимък. Пътищата им вероятно щяха да се разделят завинаги, ако мъжът на Дора не беше почнал да й посяга. След като го търпя известно време, Дора не издържа и се обади на Лора в един мрачен неделен ден.

- Дора! - гласът на приятелката й прозвуча все така звънливо като в студентските години - Къде се изгуби бе, момиче? Животът те пое и съвсем ме забрави! Нас, майките, кучета ни яли!

Дора не издържа и се разхлипа по телефона.

- Смееш ли се? Хей, какво става? Ти да не плачеш? - гласът на Лора изведнъж стана сериозен. Малко по-късно двете пиеха кафе на малката тераса на Лора и Дора изплакваше душата си. Същата нощ остана да спи у приятелката си, а на другия ден двете отидоха, събраха багажа й и я преместиха обратно при майка й. Дора обичаше да казва, че без нейната подкрепа, никога не би направила тази стъпка. Но с времето споменът за шамарите някак започна да избледнява и репликата за подкрепата започна да звучи все по-обвинително. Но Лора не забелязваше това. Не забелязваше и завистливите погледи, неуместните забележки за килограми и тромавите, хапещи “комплименти”, които Дора щедро сипеше при всяка възможност. А тази нейна неуязвима невинност, тази увереност, че никой няма да й навреди, че всички я харесват, караше приятелката й все повече да й се гневи и в същото време все повече да залепва за нея.

Можеше и да остареят така, рамо до рамо, вплетени в странна зависимост на омраза и обич, ако не беше жълтата рокля.

Почти двайсет години по-късно модните тенденции направиха един 360-градусов цикъл и Лора се сдоби отнякъде с жълта рокля, която много наподобяваше онази, която ги запозна в студентските времена. Бяха заедно на море, както често през последните години - Лора с мъжа си и детето, Дора сама, прибрана по милост, неизменен придатък на малкото, сплотено семейство.

Дора излезе малко по-рано, изпълнена с надежда, след като на плажа се беше запознала с англичанин, който я покани на вечеря. Лора, детето и мъжът й седнаха в панорамен ресторант, кацнал на скала, издадена над морето. Лора беше облякла въпросната нова жълта рокля, която за жалост не й стоеше като в младежките години.

- Поне усмивката ми си е същата. - помисли си тя, когато се огледа преди да излезе. - Ех, като се върне Дора, ще й напомня как се запознахме. Дано си изкара добре тази вечер.

Дора обаче не си изкара добре, англичанинът се оказа простак като всички останали и дори не предложи да плати сметката й. Разочарованата жена установи, че на всичкото отгоре няма ключ за вилата, която беше наело щастливото семейство и се обади по телефона на приятелката си.

- Какво стана? Не ме лъжи! По тона ти разбрах, че има нещо. - възкликна Лора.

- Нищо, зарежи. Не ми се говори. Ще се прибирате ли скоро, че съм си забравила ключа?

- Виж какво. - отсече Лора. - Няма да те оставя така. Ела при нас, седнали сме в “Гларуса”. Ще пием вино, ще се посмеем, ще ми разкажеш и ще ти мине.

Дора, както винаги поддаде на чара на дружката си и тръгна послушно, макар и с леко клатушкане към ресторанта. Беше пийнала няколко питиета, за да преглътне поредната обида. Лора тактично излезе да я посрещне отпред, готова да изслуша поредната й драма и да я утеши, по навика отработен неведнъж през последните години.

Така, с цигара в уста, приседнала на парапета като момиченце, я намери Дора. Жълтата й рокля блестеше отдалеч под светлината на лампата.

- Боже! - възкликна Дора и хлъцна. - Тази рокля е същата като… онази!

- Знаех си, че ще се сетиш! - засмя се Лора. - Страхотна е, нали? Ама на теб наистина ти седеше по-хубаво!

- И сега би ми седяла. - захапа я Дора, рязко набрала смелост от онези коктейли, които в крайна сметка сама си плати.

- Може би ще ти я подаря! - изведнъж заяви Лора. - Да, ще ти я подаря, само да не ти е голяма. На мен за какво ми е, имам си толкова рокли, а ти поне…

Усети се, че може да я засегне и се опита да смени темата.

- Ама хубави времена бяха тогава, макар и бедни.

- Те и сега не са богати. Не на всички мъжете ни са програмисти. - изсъска Дора.

- Ама тогава беше тежко, Доре. Ти знаеш ли колко съм копняла по онази рокля, колко съм въздишала по нея.

- И аз, даже… - Дора си спомни за баба си, проклетницата, която всичко остави на природените й братя.

- И познай какво стана накрая! Тази безумно скъпа рокля я купих на половин цена! Пуснаха намаление и беше останала само една! Който си е с късмет, си е с късмет.

Лора отметна глава назад и се разсмя с обичайния си звънък, свеж глас, който проехтя надалеч в тишината. А Дора протегна ръка и я блъсна. Леко, почти неволно, донякъде неосъзнато, но достатъчно, за да полети назад, в синята бездна на нощта и морето, с жълтата си рокля и нелепата си усмивка, и необяснимото самочувствие и тази толкова дразнеща радост от живота, сякаш има нещо хубаво в него изобщо. 

На погребението най-много плака Дора. 

И беше искрена.

Препоръчваме ви още: 

Женските тайни

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам